Древни брегове

13.

Издирващият екип намери Хари едва по обед. Семейството му го бе обявило за изчезнал в осем сутринта, колата бе открита в девет и половина, а малко след десет работниците се натъкнаха пред ротондата на флаконите със спрей емайллак и изпуснатото фенерче. Останалото беше лесно.

Макс бе възмутен от мисълта, че някой може да реши да повреди артефакта. Беше му невъзможно да изпита съчувствие до следобеда, когато застана на ръба на пропастта и погледна надолу.

Към края на деня се появи Арки Редфърн. Той огледа заедно с Макс скалния перваз и поклати глава.

— Не мога да повярвам. — Макс се съгласи с кимване. — Съществува опасност да ни подведат под отговорност — допълни адвокатът.

Забележката му стресна Макс.

— Но той е дошъл тук с вандалски намерения.

— Няма значение. Бил е дете, а районът е опасен. Един добър адвокат ще пледира, че не сме го обезопасили. И честно казано, ще има право.

Дъхът на Макс увисна в леденостудения въздух. Температурата беше доста под нулата.

— Кога най-сетне ще заживеем в общество, в което хората носят отговорност за собствените си действия? — оплака се той.

Редфърн сви рамене. Беше облечен в плътно вълнено яке и бе нахлупил качулката си.

— Вече с нищо не можем да помогнем на хлапето, но бихме могли да се погрижим да няма повторения. Така поне ще демонстрираме, че сме се поучили от грешката си. — Той привлече вниманието на Макс към паркинга. Изпод дърветата, надвиснали над пътя, току-що бе изпълзял зелен микробус. — Искам да те запозная с един човек.

Микробусът спря и вратата на шофьора се отвори. През нея слезе индианец в дълго синьо яке, погледна към тях и им махна с ръка. Беше може би на трийсетина години, среден на ръст, тъмноок, с черна коса. Нещо в погледа му казваше на Макс, че трябва да се опита да бъде максимално вежлив.

— Макс, запознай се с Адам-който-направи-дупка-в-небето.

Съплеменникът на Арки протегна ръка:

— Просто Скай7 е напълно достатъчно — каза той.

— Адам ще поеме службата за сигурност тук — обясни Редфърн.

— Каква служба за сигурност? — не разбра Макс.

— Тя съществува от тази сутрин — заяви адвокатът.

Скай кимна.

— Хората ми ще дойдат след час. — Той огледа възвишенията. — Ще ни трябва команден пункт.

— Може би една от къщичките? — предложи Редфърн.

— Да — съгласи се той. — Става.

Макс се опита да възрази, че нямат място за повече хора, но адвокатът го прекъсна:

— Макс, ако искаш да продължите работа тук, ще трябва да има охрана. Препоръчвам Адам.

Скай пристъпи от единия си крак на другия. После погледна безизразно Макс.

— Да… — отстъпи той. — Добре, няма проблем.

— Хубаво. — Скай извади от портфейла си визитна картичка и я подаде на Макс. — Това е личният ми номер. — До края на деня ще сме организирали нещата тук.

Макс започваше да се чувства заобиколен от измамници. С какво, за Бога, се бе занимавал Скай досега? Последното нещо, от което имаха нужда в този момент, бе сбирщина въоръжени аборигени. Редфърн изглежда бе прочел правилно мислите му.

— Адам е консултант в охранителна фирма — обясни той. — Сред обектите, които са поели, има предимно летища, гари и транспортни фирми.

Скай погледна отново Макс, после се обърна към ротондата.

— Тази задача е уникална — каза той. — Но мога да ви уверя, че повече инциденти просто няма да има.

Само след час два камиона докараха няколко рула телени заграждения и специална работна група без никакво суетене се зае да ги монтира. Оградата щеше да се намира на десет метра около външния край на траншеята и щеше да заобикаля обекта от всички страни. Всеки, който пожелаеше да се хвърли от ръба, сега първо трябваше да се изкатери до него.

— Зад оградата вече няма да се допускат лични коли — обяви Скай.

Макс беше съгласен с това. Той все още недоумяваше как невръстният вандал бе съумял да напръска с боя очите си. Бе дочул слуха, че хлапето е използвало фенерчето си, за да светне през стената. И уж било видяло нещо, което го изплашило.

Оградата беше вдигната за по-малко от едно денонощие. Следващият ход на Скай бе да прекара осветление по периметъра на площадката. В пет точки бяха инсталирани видеокамери.

Появиха се униформени индианци сиу. Още първият от тях напълно пасна на представата, която Макс си бе създал за индианците по принцип. Беше грамаден, тъмноок и мълчалив. Казваше се Джон Малкия призрак и бе олицетворение на деловитостта. Холивудските филми бяха формирали у Макс идеята, че американските индианци са хора, понякога благородни, понякога свирепи и почти винаги неспособни да се изразяват. Мирогледът му в това отношение беше започнал да се разклаща след срещата с индианец-адвокат и индианец-охранител. Фактът, че се чувстваше по-комфортно край Джон Малкия призрак, отколкото в присъствието на Скай или Редфърн, бе парадоксален и той го съзнаваше.

Дойдоха полицаи, разпитаха когото сметнаха за необходимо относно обстоятелствата около нелепата смърт на Хари Ърнест и се хванаха на работа по процедурата. Започна се попълване на различни формуляри и Макс бе помолен да отговори на няколко въпроса (каза, че е бил тук горе до полунощ и че когато си тръгнал, не останал с впечатление, че има още някой; вече беше напълно забравил за „животинския вой“, който бе чул). Започваше да се оформя впечатлението, че става дума за смърт по невнимание в резултат на хулиганско намерение. Полицаите не намериха никакви улики в полза на тезата за престъпна небрежност. Казаха, че ще докладват където трябва и че едва ли ще има търсене на наказателна отговорност.

Макс отиде на погребението. Присъстващите бяха малко и повечето от тях бяха приятели на осиновителите на момчето. Никакви младежи. Самите опечалени, констатира с облекчение Макс, не изглеждаха прекомерно разстроени.

На следващия ден Арки му съобщи, че едва ли ще се стигне до съд.

Туристите продължаваха да прииждат на тълпи. Пускаха ги на билото, но не и зад оградата. Полицията отвори втори път по западния склон на планината и въведе еднопосочно движение.

Нямаше и помен от врата.

Оградата минаваше и пред предната стена на ротондата. Сега, след обезопасяването, работниците можеха да започнат разчистването на канала.

В присъствието на телевизионни екипи беше докарано момиче в инвалидна количка от местната гимназия и му оказаха честта да направи първата копка. Девойката се оказа гениална ученичка. Тя с удоволствие позира пред камерите и свърши каквото се очакваше от нея. След това започна същинската работа.

Знаеше се предварително, че няма да е никак лесно, поради ограниченото пространство. Само двама можеха да копаят едновременно. Междувременно небето потъмня и температурата се вдигна — сигурен белег, че предстои да завали сняг. По целия периметър на конструкцията се бяха настанили хора с метлички, които почистваха стените и шестте скоби, приковаващи ротондата към скалния масив. Ейприл и Макс наблюдаваха на екрана на монитора в командния център.

Очакваше се, че това ще бъде последната седмица за наемните работници, с изключение на няколко специално подбрани. На останалите щеше да бъде заплатено, щеше да им се поблагодари и щяха да бъдат освободени. Чарли Линдкуист бе планирал благодарствен банкет в залата на кметството и бе организирал изработването на сертификати за всички, взели участие в работите, на които пишеше: „Аз помогнах да се изкопае Ротондата“ (към тази фаза на работата конструкцията вече бе заслужила своето главно P). Отразяването от страна на медиите отново набираше скорост, а броят на посетителите пак бе започнал да расте. Шосе 32 бе задръстено от коли в двете посоки.

Ейприл периодично излизаше, спускаше се на дъното на разкопките и правеше обиколка покрай стената. Харесваше й да е близо до нея, допадаше й да я докосва с длани, обичаше да си мисли, че е на мястото на някакво съвсем различно от нея същество, което преди сто века е стояло тук и замечтано се е взирало през синята шир на отдавна изчезналото ледниково езеро.

Но днес в стената имаше някаква промяна. Тя спря в задната половина, близо до еленовата глава, загледа се покрай извитата стена към дърветата по северния склон и се опита да анализира онова, което инстинктите й казваха. Защото на пръв поглед всичко изглеждаше както преди.

После докосна повърхността. Притисна пръсти в нея.

Беше топла.

Е, може би не точно топла. Но съвсем определено не беше толкова студена, колкото би могло да се очаква при тази околна температура. И тя остави пръстите си където бяха.

На запад се здрачаваше и вятърът пак набираше сила. Макс наблюдаваше работата на екипа за охрана при лоши метеорологични условия, който се бе събрал навън и разгъваше специалните брезенти. Разчистването бе спряло и работниците започнаха да разпъват брезентите, чието предназначение бе да попречат на запълването със сняг на разчистените места. Когато приключиха, всички бяха освободени да си вървят.

Никой не искаше да бъде застигнат на пътя от надигащата се буря. Включително и Макс.

— Готова ли си? — попита той Ейприл.

— Да — отговори му тя. — Тръгвай, ще те настигна.

Макс облече палтото си. Вятърът започваше да навява сняг. Видимостта навън съвсем скоро щеше да бъде нулева.

— Ей, да спра ли за по една пица? — предложи той.

— Да. Но тогава ще се видим направо в мотела.

Макс кимна и без да се бави, излезе. Вятърът едва не изтръгна вратата от ръцете му.

Когато стигна до портала, там го поздрави Андреа Хоук, която бе в групата на охраната. Макс си спомни, че тя още е и радиоводещ на някакво шоу в района на Дяволското езеро. На всичко отгоре беше доста привлекателна.

— Лека нощ, господин Колингуд — каза му тя. — И внимавайте. Пътят е коварен.

— Ами вие? — попита я той. — Кога си тръгвате вие?

— Ще останем тук тази нощ или поне докато не дойде смяната. Едно от двете.

— Сигурни ли сте? — намръщи се Макс.

— Разбира се — отговори му тя. — Ние ще бъдем в по-голяма безопасност от вас.

Снежната слепота казват на заредените със сух сняг вихрушки, които се носят с ураганна сила през равнините със скорост над седемдесет километра в час. Снегът може да се сипе от небето, а може и да е подхванат от земята. Няма особено значение. Важното е, че единственото, което шофьорът вижда, са безсмислено работещите чистачки на колата си.

Ейприл изпитваше чувство на безсилие пред тази стихия. Напоследък мислите й се въртяха единствено около Ротондата. Страстно желаеше да разбере какво има вътре и кои са строителите, така че прекарваше по-голямата част от времето си, наблюдавайки мъчително бавното разчистване на канала.

Беше започнала да води дневник в деня, когато бе видяла яхтата на Том Ласкър. Чудейки се на собствената си арогантност, тя въпреки това съзнаваше, че е в центъра на събития с историческо значение и допускаше, че подробният й отчет някога може да се окаже интересен. Първите няколко дни се бе ограничавала само със сух преразказ на случилото се. След като Макс бе открил хребета Джонсън, тя си бе позволила да изложи и някои свои предположения. А след като бе прекъснала работата поради настъпването на зимата, беше осъзнала, че в крайна сметка ще напише мемоари. По тази причина малко по малко бе започнала да описва и своите емоции.

Еленовата глава например силно я бе заинтригувала. Изглеждаше в толкова голяма степен дело на човешка ръка, че я бе накарала да подложи на съмнение собствените си резултати. Простата и напълно естествена скица правеше всичко останало да изглежда фантастично, ако не и налудничаво. Така че Ейприл бе прекарала по-голямата част от следобеда в напъни да формулира максимално прецизно чувствата си, преди да ги материализира върху белия лист. За нея бе крайно важно да не звучи като смахната.

Тя прибра дневника си в чекмеджето и се вслуша във вятъра. Време беше да тръгва. Изключи компютъра и излезе в бурята. Макс беше тръгнал преди десетина минути.

Когато стигна при портала, Джон Малкия призрак със сила бутна вратичката, борейки се с вятъра и й предложи да помисли дали не е по-разумно да остане да нощува тук.

— По пътя ще е опасно! — извика той към нея.

— Ще внимавам — обеща Ейприл.

Добра се с труд до колата си, седна вътре, пое дълбоко дъх и завъртя ключа на запалването. Двигателят подхвана. На задното стъкло се бе натрупал сняг. Тя слезе, извади от багажника стъргалката, за да го почисти, върна се в колата и изчака температурата на отоплението на задното стъкло да се вдигне достатъчно, за да се справи с падащия сняг. После предпазливо излезе от паркинга и се насочи към просеката сред дърветата, маркираща мястото на пътя. Светът около нея беше в непрестанно движение. Бурята оглушително ревеше.

Може би Малкия призрак бе прав…

Зави наляво към западния изход. Налагаше се да измине дълъг път по голото било — цели неколкостотин метра, през които щеше да бъде изложена на пълната опустошителна сила на урагана. Все пак хвана здраво волана и отвори малко вратата, за да вижда коловоза, направен в снега от колите преди нея. Вятърът за миг стихна и секунди по-късно Ейприл се озова сред защитата на брястове и бъз.

Подмина изоставена „Тойота“ и предпазливо пое надолу.

Тук снегът бързо се трупаше и за да не заседне, се налагаше да поддържа постоянна, не много ниска скорост. Коловозът беше затрупан, очертанията на пътя се губеха, преспите скриваха канавките. На всичко отгоре това бе вторият път, открит наскоро от полицията, и Ейприл още не бе запомнила заслужаващите внимание места по него.

Правеше всичко по силите си да не спира. Плъзгаше се по стръмните участъци и се бореше с колата на завоите. Но въпреки че подаваше повече газ през преспите, не след дълго загуби контрол и се свлече странично върху снежния склон. Опита се да се измъкне на заден ход, но колата поднесе и затъна още по-дълбоко.

Дявол да го вземе…

Закопча всички копчета на палтото си, отвори предпазливо вратата срещу вятъра и стъпи с единия крак навън. Пропадна до коляно. Снегът напълни ботуша й отгоре.

Час и четвърт по-късно, изплашена и полузамръзнала, тя стигна до помещението на охраната.

— Слава Богу, че сложихте оградата — каза тя на изумените пазачи, — защото иначе едва ли щях да ви открия.

Андреа Хоук беше домакин на разговор със слушателите на радио KPLI в района на Дяволското езеро. Вече бе минала през поредица длъжности в администрацията на резервата и без никакви скрупули бе експлоатирала естествения си чар, за да продава кошници, мокасини и гребла за кану на по-заможните туристи. Една година бе работила за вътрешната полиция, преди да открие таланта си да говори в ефир, което бе започнало, когато я бяха поканили да прочете серия материали за децата, за опасностите от наркотиците и хлъзгавия път към престъпленията. Все още продаваше на ококорената си публика автомобили, дезодоранти, компактдискове и какви ли не още продукти. На бреговете на Дяволското езеро всички обожаваха Снежния ястреб8.

Беше на двайсет и шест и бленуваше да се прочуе по някакъв начин. Преди две години в региона се бе появил продуцент от Минеаполис, бе чул нейното предаване и й бе направил предложение за работа. Тя бе отишла в града, мислейки, че животът й се е променил към по-добро, но продуцентът се заби с колата си в тежкотоварно ремарке и заместничката му, отмъстителна жена на средна възраст, не пожела да се съобрази с даденото от него обещание.

Андреа планираше да излъчи няколко от своите прословути разговори със слушателите на живо от площадката на хребета Джонсън. Беше прекалено умна, за да не съзнава, че е участник в страхотна история и смяташе да се възползва максимално от този факт. Вече бе получила разрешение от Адам, бе нагласила програмата си така, че да не влиза в конфликт със смените й и дори бе докарала в тясното помещение на отпуснатата им къщичка необходимото оборудване.

Вътре беше студено, въпреки включения на пълна мощност отоплителен радиатор. Сглобяемите постройки бяха по правило с отлична изолация, но не бяха направени да устояват на ураганните ветрове върху гол връх в Северна Дакота. Така че вятърът буквално пронизваше крехката постройка. Андреа седеше вътре, навлякла дебел вълнен пуловер, и мечтаеше за камина.

Все още се питаше дали по микрофона няма да се чува как зъбите й тракат, когато стана девет нула-нула и я включиха в ефир. По стар обичай започна с преглед на темите, върху които желаеше да разговаря по време на предаването и точно ги повтаряше, когато в стаичката им залитайки нахълта Ейприл.

Малкия призрак я прихвана и внимателно я положи да седне на стол.

— Здравейте — каза тя притеснено. После позна старата си приятелка. — Андреа, ти ли си това?

— Здрасти — отвърна й Снежния ястреб.

Когато Ейприл се събуди, зад прозорците бе тъмно, а във въздуха се носеше сладкият аромат на картофи и ростбиф. В ъгъла на стаята примигваха екраните на няколко монитора.

— Как се чувстваш? — попита Андреа.

— Добре съм. — Ейприл притисна пръстите на единия си крак в глезена на другия. Някой бе нахлузил на краката й дебели чорапи. — Какво правиш тук? — Спомняше си, че вече е задавала този въпрос, но не помнеше отговора.

Андреа дръпна стола си до леглото, така че Ейприл можеше да я гледа, без да се налага да се надига и извръща.

— Работя в охраната — обясни тя. — Плащат ми добре.

— Защо не ми се обади?

— Сигурно щях да го направя в крайна сметка, но не бях сигурна за себе си, че е редно. — Тя сложи ръка върху челото на Ейприл. — Мисля, че наистина ще ти се размине — отбеляза. — А ти какво правеше там навън?

— Задържах се тук прекалено дълго и бурята ме застигна.

Андреа кимна.

— Ще хапнеш ли нещо? Бърза закуска, опасявам се, но става за ядене.

Ейприл се спря на шницел и Андреа сложи един в микровълновата печка.

— Обажда се Макс — съобщи й тя. — Казахме му, че си тук.

В стаичката бе уютно и това допълнително стопляше Ейприл. Малкия призрак много не говореше, но бе добър слушател — качество, гарантиращо популярност на онези, които го притежават. Стоеше си безмълвно пред мониторите, макар че на тях не се виждаше нищо повече от танцуващи светли петна и извиващи се сенки. Двете жени се разприказваха и Ейприл разбра, че Андреа е запленена от Ротондата.

— Ще я сложа в центъра на това предаване — ентусиазирано й обясни тя.

— Снежния ястреб на вълната на новите технологии — усмихна се Ейприл.

— Точно така, мила. Питах се… дали няма да се съгласиш да бъдеш мой гост на предаването тази нощ. Искаш ли?

Ейприл обмисли предложението. Чувстваше се в дълг пред младата жена, но не й допадаше идеята да отговаря на телефонни обаждания.

— Мисля, че е по-добре да се въздържа — извини се тя.

Все пак беше заинтригувана, така че остана да слуша.

Предаването на Снежния ястреб бе от девет до полунощ. Макар централната тема да бе Ротондата, обадиха се хора с мнения за новата данъчна политика, училищата, устойчивата тенденция към непрестанно и ненужно поскъпване на пощенските услуги и други парливи въпроси. Снежния ястреб (любопитно с каква лекота Андреа сменяше пред микрофона поведението си и се превръщаше във властна натура, склонна дори към конфронтация) се справяше с подобни обаждания с обобщаващи коментари и дори безцеремонно ги прекъсваше по средата.

— Еди — беше способна да каже тя, — аз съм на хребета Джонсън и задникът ми се е вкочанил, а ти си някъде там на топло. Моля ви, приятели, нека се придържаме към темата. Тази нощ искам да говорим за Ротондата.

Ейприл бе впечатлена от обилния диалог. Не беше сигурна какво бе очаквала, Най-изненадващото бе впечатляващата рационалност на позвънилите слушатели. Хората откровено бяха възбудени от мистерията, заобикаляща находката, но четири на всеки един смятаха, че е опасно да се правят предположения за нещо изключително. Преобладаващото мнозинство от трезвомислещи предполагаше, че в крайна сметка всичко ще се окаже грешка. Ейприл слушаше и си мислеше за Макс.

Към края на предаването бурята започна да отслабва.

Ейприл дори вече различаваше купола на Ротондата, издигащ се над снежната вихрушка.

Струваше й се, че излъчва сияние.

Тя затвори за миг очи и погледна отново.

Не, беше игра на външното осветление. Трябваше да е така. От друга страна окачените лампи изглеждаха немощни и неспособни да пробият през виелицата.

На всичко отгоре снегът определено беше зелен.

Трудно бе да се прецени от вътрешността на осветеното помещение. Ейприл обу ботушите си и облече едно от окачените якета. Малкия призрак я погледна.

— Ще се върна — прошепна тя и излезе навън.

Ейприл пое въздух и го задържа. Над Ротондата се бе_възцарило изумруденозелено сияние.

Снежния ястреб осъзна, че се е случило нещо необичайно, но в момента разговаряше с Джо Грийнбърг от Форт Мокси и не разполагаше с безжичен микрофон, който би й позволил да стане, без да прекъсва. Тя сви вежди в посока на Малкия призрак и изразително кимна в посока на вратата, през която Ейприл току-що бе излязла.

— Свети — късо обясни Малкия призрак.

— Кое?

— Ротондата.

Размяната на репликите естествено се чу в ефир. Дотук още нищо страшно не се бе случило. След това в ефира се разнесе:

— Майка му, дано не е радиоактивна!