Древни брегове

32.

Макс загуби известно време в убеждаване на Бил Дейвис. Предложи му повече пари — значително повече! — но Дейвис не пожела да бъде съблазнен и Макс не можеше да го вини. Човекът рискуваше да загуби лиценза си, а като нищо можеше да бъде даден и под съд, че се е противопоставил на заповедта на кулата да се върне.

— Има ли нещо друго, с което бихме могли да излетим? — попита загубил търпение Уилям Хоук, който през цялото време неспокойно бе премествал поглед от пасажерите към Макс и обратно, сякаш се безпокоеше, че хората могат да загубят търпение и просто да се махнат оттук.

— Не.

— Ами ти, Макс? — попита кротко Бен Марки. Способността на Бен да гарнира невинна насмешливост с безукорна честност — качество, донесло му славата на най-обичан водещ в тази част на Америка — веднага постави Макс в положение на отбраняващ се. — Ти нямаш ли авиокомпания?

— Не. „Съндаун“ реставрира и продава антични машини. Не сме превозвач.

Хоук погледна часовника си.

— Макс, трябва да има някакъв начин!

Но Макс вече съжаляваше, че не се бе качил в самолета си по-рано. Сега можеше да лети към Фарго.

И все пак… и все пак като че ли имаше алтернатива. Той отиде до редицата телефони и набра номера на Сейл. Натъкна се естествено на автоматичен секретар. Представи се и изчака тя да вдигне слушалката. Когато не го направи, позвъни в офиса й. Вдигна Бумър Клавис:

— „Тор Еър Карго“.

— Бумър, Макс е. Там ли е Сейл?

— Как я караш, Макс? — дружелюбно попита Клавис. — Мога да ти дам номера, на който ще я намериш. Тя е във Флорида.

Това беше краят.

— Кога се връща?

— Ами… май в сряда. В Тампа откриват авиомузей.

Макс не отговори.

— Почакай, Макс. Отивам да намеря номера.

— Не, няма смисъл. Номерът с нищо не може да ми помогне… — Макс изгледа с отвращение телефона, после огледа събралите се около него хора. Обикновена група от обикновени хора. Дванайсет мъже и една жена. Повечето на средна възраст. Спокойно можеха да бъдат взети за пътуващи до Маями туристи. Неотличими от другите в оживено място.

Само дето погледите им го фиксираха. Макс окачи слушалката.

— Нищо не мога да направя — съобщи той.

Висок, побелял мъж предложи да наемат коли.

— Няма да ни пуснат да минем — обясни Хоук. — Единственият начин е по въздуха.

Жената погледна Макс.

— Коя е Сейл?

— Тя притежава C-47. И е пилот.

— Какво е C-47? — не разбра Хоук.

— Товарен самолет. Надявах се да се съгласи да кацне на върха. Вече го е правила веднъж.

Единият от пътниците беше прикован в инвалидна количка. С компютърно синтезиран глас той попита:

— А ти не можеш ли да управляваш C-47?

— Аз ли? Не…

— Никога ли не си се издигал с него? — попита го строен висок мъж с брада.

— Не, летял съм — призна Макс. — Но не бих могъл да го приземя на онзи връх.

Един от дошлите приличаше на неотдавна преустановил спортната си кариера футболен защитник. Беше червенокос, а в очите му гореше поглед, който караше Макс да се чувства неудобно. И този поглед сега бе забит в него.

— И защо не? — информира се той.

— Първо, защото там още има сняг. И второ, защото е нощ и е тъмно.

— Макс… казваш се Макс, нали така? — попита футболистът.

— Да.

— Ти си единственото, с което разполагаме, Макс. И аз съм склонен да заложа на теб, ако ти си готов да рискуваш — мъжът погледна останалите и всички кимнаха в знак на съгласие.

— Не-е… това не е никак добра идея — започна Макс.

— Позвъни пак на Бумър — предложи жената. — И да потегляме.

Глас в задната част на групата посъветва:

— И му кажи да сложи ски колесник. И, Макс… ако ти потрябва помощ, знай, че можеш да разчиташ поне на няколко пилота сред нас.

Макс неуверено поблагодари. Не виждаше начин да се измъкне от положението, в което сам не знаеше как се бе озовал, така че позволи да го вземат в компанията си, да излязат от терминала и да наемат пет таксита. Даде адреса на шофьорите, обеща им по петдесет долара бакшиш за бързо обслужване и сам се качи в последното такси, заедно с жената и якия мъжага. Колите се стрелнаха в нощта със свистене на гумите.

— Знаеш ли — отбеляза жената, — не останах с впечатление, че сте организирали тази акция добре.

Макс я погледна, за да види дали се усмихва, но нямаше такова нещо.

Няколко минути по-късно бяха на междущатска магистрала 29 и се носеха с пълна скорост на юг.

Вятърът продължаваше да духа. Ейприл се бе сгушила до Уил Пайп зад една от купчините изнесена от ямата пръст. Пайп й обясни, че първата грижа на атакуващите ще бъде премахването на оградата от бодлива тел. Адам не скриваше, че й се възхищава — тя бе предложила живота си, без да иска нищо в замяна. Присъствието й създаваше впечатлението, че не са изоставени от всички. Беше й благодарен и искрено се надяваше тя да оцелее през тази нощ.

Той беше организирал предната линия на отбраната зад купчините пръст, изпълняващи ролята на земен вал, които отстояха на десетина метра зад оградата. Зад гърба им се намираше ямата. Но място за отстъпление нямаше. Изключено бе хората да се скрият в нея и да разчитат, че могат оттам да се сражават.

Според него щатските шерифи малко след полунощ щяха да направят опит да ги изтласкат назад от сегашната им позиция. Ако късметът беше на тяхна страна, подкреплението, обещано от председателя, щеше да пристигне преди това. После… после щеше да се види на какво са способни тези хора.

На Ейприл й беше студено. Тя все още не можеше да повярва, че има сериозна вероятност да се стигне до нечия смърт. В света, в който бе живяла досега, стрелбата беше непозната. Стрелбата бе нещо, с което се занимаваше телевизията и което се описваше в налудничави трилъри. Стрелбата не беше, не можеше да бъде, част от реалността. Поне не от нейната.

— Виж — прошепна Пайп.

Три от паркираните на пътя коли потеглиха. Фаровете им бяха изгасени, но това нямаше особено значение, понеже целият връх бе окъпан от лунна светлина. Колите се държаха на безопасно разстояние. Пайп каза няколко думи в радиотелефона.

Ейприл усети стомахът й да се свива. Прииска й се да е нещо повече от страничен наблюдател. Но не можеше да се насили да хване карабина.

В известна степен тя бе виновна за патовата ситуация. Двамата с Макс бяха подходили много аматьорски към развивалата се криза. Позволиха да бъдат погълнати от откритията и напълно забравиха за политическите последици. А можеха да спуснат завесата и да не вдигат много шум. И електронните медии, и пресата бяха показали склонност да вземат всичко на майтап и Ейприл трябваше да ги остави да го направят, докато не обмислят внимателно посоката, в която можеха да се развият нещата. Вместо това тя се бе захванала да ухажва медиите. Да свиква пресконференции. Боже, каква глупост…

Дявол да го вземе!

Едната от трите коли, черен „Шевролет“, нов модел, започна да увеличава скоростта си. Изпревари останалите две коли, свърна на юг, направи широк завой към тях и се насочи към оградата. Спря недалеч от нея. Задната врата се отвори и оттам слезе жена в униформа на щатски шериф. Държеше мегафон.

— Председателю Уокър — каза тя в мегафона.

Гласът й изгърмя.

Уокър се показа и излезе на открито.

— Какво искате?

Ейприл погледна часовника си. Беше точно полунощ.

Жената свали мегафона.

— Председателю, време е да освободите терена.

Вятърът си играеше с бялата коса на Уокър.

— Не!

— Противопоставяте се на разпореждане на съда — напомни жената. После пристъпи напред до самата ограда — можеше да я докосне с ръка, ако пожелаеше. — Не правете, това.

— Не ми оставяте друг избор.

Ръката на Пайп намери рамото на Ейприл.

— Не се надигай, когато започне стрелбата. А още по-добре, спусни се в ямата и стой прилепена до стената. Може би след известна подготовка ще спрат и ще ни предложат да се предадем. Ако го направят, качи се горе, покажи им това и се предай. Но трябва да действаш бързо.

Той й подаде голяма ленена носна кърпичка.

Вместо бял флаг.

Наложи се да се забавят, докато Бумър, Макс и двама от посетителите (те се представиха като Уоли и Скот) приключат с монтирането на ски колесника на 47-цата. Справиха се доста ловко и личеше, че имат опит. Намираха се на рядко използвана част от пистата, зад оръжейния склад на Националната гвардия. Когато самолетът беше готов за полет, пасажерите се изсипаха от офиса на „Съндаун Авиейшън“ и се качиха на борда. В товарния отсек имаше пейки, но не беше много удобно.

С внезапно натежало сърце Макс ги проследи един по един. Приближи се Хоук и застана до него.

— Благодаря ти — каза той. — Знам, че не искаш да го правиш.

— Няма кой друг — безпомощно отвърна Макс.

Качи се, седна на мястото на пилота и съобщи на кулата, че е готов да излети за Форт Мокси. Получи разрешение, точно когато приключваше с предстартовата проверка.

На седалката на помощник-пилота седна онзи, на когото викаха Скот.

— Нещо против? — въпросително го погледна той.

— Не — отговори Макс. — Летял ли си с такова чудо? — с надежда го попита той.

— Дошъл съм тук, за да погледам как си върши работата един професионалист, Макс — обезкуражи го Скот, който изглеждаше абсолютно спокоен.

Макс се питаше, дали когато пристигнат, няма всичко вече да е приключило. Даде контакт и старият товарен самолет бавно пое по пистата.

Като излетя във въздуха, Макс се опита да визуализира в съзнанието си върха на хребета Джонсън. Очакваше, че ще заходи от югозапад. Площадката за кацане определено нямаше да е просторна, а най-дългият диагонал беше в посока на пропастта. Можеше, разбира се, да се спусне малко по на север и тогава краят на „пистата“ щеше да опре в гората, а не в празното. Но това скъсяваше ефективния път с поне шейсет метра.

Искаше му се Сейл да е тук.

Настроението в товарния отсек бе миньорно.

— Дали не са те? — и Ейприл посочи самотния хеликоптер.

— Не мисля — отговори й Пайп, като за всеки случай надникна през бинокъла. — От онова нещо стърчат толкова много цеви на различни оръжия… — Той пак погледна Ейприл. — Долу главата.

Тялото й вече бе сковано от страх.

Хеликоптерът се държеше на разстояние и кръстосваше напред-назад на около триста метра от тях. Появи се Адам и коленичи до ракетомета.

— Добре, Уил. Предполагам знаеш как да го използваш?

— Да — отговори Уил. — Но аз все още съм убеден, че трябва да свалим хеликоптера.

— Не, придържаме се към първоначалния план.

Пайп недоволно изпъшка, зареди оръжието и го сложи на рамо.

— Единственото, което ще постигнем — каза той, — е да ги предупредим, че имаме ракетомет.

— Именно, Уил. Такава е целта ни. — Адам стисна рамото на Ейприл. — Няма страшно — успокои я той.

— Готов съм — съобщи Пайп.

Сякаш усетил какво предстои да се случи, хеликоптерът прекъсна кръстосването и се понесе на скорост към тях. Ейприл видя огънчетата в долната част и в следващия миг Адам я натисна към земята.

— Огън — извика той.

Ракетометът глухо стреля и неуправляемият ракетен снаряд остави огнена диря отстрани на връхлитащия хеликоптер. Едновременно с това земята пред тях изригна под забиващите се в нея метални парчета. Над главите им се спусна черен облак. Хеликоптерът прелетя с оглушителен грохот над тях и веднага след това се чуха картечни откоси.

Когато се осмели да надигне глава, Ейприл видя, че дълъг участък от оградата беше изчезнал, сякаш никога не го бе имало. На негово място се виждаха само димящи кратерчета от едрокалибрени куршуми.

— Всички добре ли са? — попита Адам.

Хората му се обадиха един по един.

— Хубаво — въздъхна той. — Сега те със сигурност знаят, че разполагаме с ракетомет. Да видим дали това ще ги задържи на разстояние.

— Извънредно съобщение на NBC. — Поредният епизод на комедийния сериал „Анджи“ бе прекъснат и на екрана се появи Том Брокоу. Седеше пред монитор, на който се виждаше вече добре познатият на всички зрители хребет Джонсън. — Съобщава се за стрелба в близост до Ротондата. По наша информация отряд от Службата на щатските шерифи е направил опит да завземе конструкцията чрез сила. Сградата се отбранява от група индианци на племето сиу, които отказват да се подчинят на съдебно постановление, заповядващо им да предадат обекта. Засега подробностите все още не са известни, най-вече заради наложеното информационно затъмнение. След двайсет минути е насрочена пресконференция. Междувременно, ето какво е известно…

— Мамицата им! — намиращият се в един от хеликоптерите Гибсън натисна ключа на радиостанцията. — До всички: не предприемайте нищо, докато не получите заповед.

Чарли Еванс и още двама алпинисти вече висяха на шест метра под ръба на, скалата.

— Разбрано — каза тихо Чарли в микрофона.

— Не по-късно от няколко минути — и Гибсън смени честотата. — „Светкавица-три“.

— „Светкавица-три“, слушам.

— Следвай ме.

Гибсън не възнамеряваше да позволи на копелетата да свалят една от поверените му машини. Спусна се в гориста местност южно от върха и събра отряда си. Имаше деветима души на разположение, плюс хеликоптерите, естествено.

— Добре, дами и господа — със сдържана ярост кимна той. — Щом искате по лошия начин, нека така да бъде.

— Идват — съобщи Малкия призрак. — Предайте на другите.

От гората една по една се изнизваха сенки и се плъзгаха към тях.

— Не предприемайте нищо, но имайте готовност — предупреди Адам.

Сенките се приближаваха в начупена линия. Хората бяха облечени в черно и въпреки лунната светлина, едва се различаваха на фона на тъмната гора. Адам изчака да наближат на сто и петдесет метра. Тогава леко почука Малкия призрак по рамото.

— Хайде, Джон — каза му той. — Над главите им.

Малкия призрак изстреля къс откос към звездите. Сенките замръзнаха, изчакаха няколко секунди и пак продължиха.

— Адам — обърна се към него Малкия призрак, — така няма да стане. Ако изобщо смятаме да ги спираме, после ще бъде късно.

Макс видя припламващите огънчета още на петнайсет километра от върха.

— Закъсняхме — обърна се той към Скот.

В същия момент се обади и радиото:

— C-47, намирате се в забранена зона.

— Ъ-ъ… разбрано — отговори Макс. — Загубих се.

— Предлагам да се отдалечите по две-седем-нула.

— Остани на курса — каза Скот.

Макс се намръщи.

— Но там долу се води война. Вече не можем да я спрем.

— Може да не е така.

Добре, въздъхна Макс, след като си сложил главата в торбата…

Радарът засече нещо на север.

— Насочва се към нас — отбеляза Скот.

Макс кимна. Искаше му се да изглежда като че ли е попадал в подобни ситуации всеки ден. Включи радиоуредбата.

— Хайде, приятели — съобщи той на хората в товарния отсек, — кацаме след няколко минути. Пристегнете се.

Пред тях равнината преминаваше в начупени предпланини. Макс откри познатите очертания на хребета Джонсън и леко коригира курса на юг. Видимостта беше добра, а вятърът — североизточен, със скорост около четирийсет възела.

— Не е най-подходящото време — промърмори той на себе си.

— Ще се справиш — окуражи го мъжът до него.

Сериозен глас по радиото го предупреди, че го чака арест.

Макс се спусна на хиляда метра, отне от скоростта и когато приближи на седем километра, спусна задкрилките. Площадката за кацане му изглеждаше не по-голяма от пощенска марка. В следващия момент видя Ротондата и пламъчетата на изстрелите около нея.

За тях се залепи военен хеликоптер. Макс погледна през прозореца от своята страна. Облечен в черна десантна униформа мъж седеше до отворената врата с автомат в скута.

Радиото изпращя:

— C-47, обърнете назад. Извършвате нарушение.

Върхът бързо се приближаваше. Макс леко намали скоростта на спускане.

Мракът пред носа на самолета бе прорязан от откос трасиращи куршуми.

— Ще стреляме по вас, ако се наложи.

Макс мина в бръснещ полет над рядка горичка, отне още от мощността и усети главния колесник да прави контакт.

Самолетът леко отскочи обратно във въздуха и пак се спусна.

В слушалките му крещяха гласове. В този момент опашният колесник, който също бе с монтирани ски, докосна земята.

Макс изключи. Проблемът при приземяването със ски колесник е, че няма спирачки. Той дори не можеше да използва ривърс. Нямаше никакъв контрол — оставаше му само да чака самолетът да спре от само себе си.

Ротондата се оказа отдясно. Сега вече ясно чуваше автоматни откоси.

— Какво има в края на полето? — поинтересува се доброволният му помощник-пилот.

— Още един кратък полет — отговори Макс.

Минаха край Ротондата. Пасажерите отзад мълчаха. Снегът под тях съскаше.

Самолетът се плъзна между паркинга и два бързо отдалечаващи се от пътя му полицейски джипа. Колелата им изхвърляха сняг.

А пред тях, някъде на границата на видимостта, се намираше пропастта.

Мина му нелепата мисъл да включи двигателите и да се опита да излети или поне да завие наляво и да забие самолета в горичката. Но вече беше късно да направи каквото и да било, освен да изчака края.

Шумът в слушалките му спря.

Макс се сви.

Ските подскочиха по някаква бабуна.

Пропастта се разтваряше. Вече се простираше през целия хоризонт.

Самолетът намали скорост.

И спря…

Над тях прелетя „Блекхоук“.

Макс не виждаше нищо пред себе си.

— Никой да не мърда — предупреди той пасажерите.

— Добро кацане, Макс — поздрави го помощникът.

Той погледна през страничното стъкло, откопча колана, надигна се и за всеки случай провери от другата страна.

— Предостатъчно — промърмори сам на себе си и седна обратно. После запали левия двигател.

— Ей — обезпокои се Скот, — нали ще внимаваш?

— Няма страшно — успокои го Макс. — Този приятел може да направи завой върху монета.

Беше си самата истина. В товарния отсек се разнесоха протести, гласът в слушалките отново се върна, но Макс завъртя самолета в обратна посока и невъзмутимо рулира към Ротондата.

Когато Макс направи маневрата, Гибсън видя открилата му се възможност.

Миг по-късно хората му запълзяха напред под насрещния огън. На левия фланг Андреа видя една кука да излита от пропастта във въздуха и да се забива в земята.

— Самолетът идва насам — съобщи заместникът на Гибсън. Фаровете му осветиха за момент паркинга. Машината наистина се насочваше към групата на Гибсън.

— Виждам. Какво, по дяволите, се опитват да направят тези хора?

Радистът притисна слушалките върху ушите си.

— „Светкавица-две“ чака инструкции — каза той.

— За какво?

Дали да открие огън, Хоръс, какво друго?

— Не, дявол да го вземе. Ония там са се побъркали.

Радистът се вслуша и отново съобщи:

— Хеликоптерите са над върха.

Макс приближаваше внимателно Ротондата. Мракът се разкъсваше от блясъка на изстрели.

Отзад се чу гласът на Аскуит:

— Не може ли малко по-бързо?

После се обади футболният защитник:

— Моментът не е подходящ за предпазливост, Макс.

Подкрепиха го и другите. Макс послушно подаде газ и се насочи право към дупката в оградата — там, където кръстосаният огън беше най-ожесточен. По фюзелажа зачаткаха куршуми и той се опита да си представи гнева на Сейл, когато й върнеше самолета. Един от прозорците в кабината се пръсна на парчета.

Макс стигна до една от купчините пръст и разбра, че по-нататък не може.

— До тук сме — извика той и изключи.

Отзад вече отваряха люка на товарния отсек. Операторът на Бен Марки, висок русоляв младеж на двайсетина години, беше коленичил до отвора и нагласяше оборудването си. Когато се приготви, той включи осветлението и обяви:

— Готово, да тръгваме.

Бен Марки — той вече говореше в микрофона — кимна на Уолтър Аскуит, който чакаше сигнал. Уолтър скочи от самолета и се озова под автоматен откос. Един куршум го улучи в крака, втори се заби в гърдите му. Той тежко рухна в снега.

Ужасен, Гибсън видя отблизо целия инцидент. Нови двама души скочиха от самолета и се хвърлиха върху ранения, за да го защитят с телата си от куршумите. После забеляза, че на вратата на товарния отсек стоят още хора, а други излизат от кабината. Никога през живота си не бе ставал свидетел на подобен идиотизъм. Тъпи кучи синове!

— Обяви прекратяване на огъня — обърна се той към радиста. А на заместника си каза изумен: — Не мога да повярвам.

И в следващия момент разбра, че го показват по националната телевизия. Разпозна Бен Марки, проснат на земята, за да не бъде застрелян, но не спиращ да говори нещо в микрофона. Видя и оператора му да завърта плавно камерата в панорамен кадър на ранения, дупките от куршуми по земята и въоръжените хора от двете страни.

Няколко секунди по-късно огънят заглъхна и спря.

Приближи се черната правителствена кола. От нея изскочи Елизабет и се затича към тях.

— Какво, по дяволите, става? — осведоми се тя. После видя Аскуит и прехапа устни: — Какво се е случило?

От самолета един по един продължаваха да слизат хора — някои с лекота, но повечето имаха нужда от помощ. Дойдоха и полицейски коли с мигащи светлини. Появи се и инвалидната количка.

— Кои сте вие, хора? — изгледа групата им Елизабет.

Няколко от тях казаха имената си, но Гибсън бе прекалено далеч, за да ги чуе. Тя погледна към него. Хоръс вече обмисляше как най-добре да го направи: да заобиколи всички и да използва моментното спиране на огъня, за да получи тактическо предимство по отношение на индианците, които все още никакви не се виждаха. Знаеше, че е възможно и беше уверен, че може да го направи.

— Виждате с очите си какво става тук — каза Марки в микрофона. — Уолтър Аскуит, носител на наградата „Пулицър“ за литература миналата година, бе прострелян.

Аскуит!? Гибсън се изуми. Боже Господи, как ще се разсмърди.

Футболистът клекна до Аскуит, като напразно се опитваше да спре кръвотечението, а друг мъж с бяла брада се опита да му повдигне главата за по-удобно.

— Момчета, има ли лекар с вас? — попита жената, когато най-сетне пристигна и линейката.

Но очите на Аскуит бяха безжизнени и няколко секунди по-късно той умря, вкопчен в ръкава на футболиста.

Занесоха тялото му в линейката. Тя се изтегли и тогава Гибсън пристъпи напред и се представи.

— Налага се да ви помоля да дойдете с мен — заяви той.

— Защо? — попита го мъжът с бялата брада. Беше среден на ръст и чертите на лицето му издаваха благ характер, но се виждаше, че полага усилия да сдържа яростта си. — За да можете да продължите с вашата война ли?

Гибсън не отмести поглед, но усещаше, че ситуацията се влошава.

— Арестувай цялата пасмина — прошепна му Елизабет.

— Кой сте вие? — попита Гибсън мъжа, който единствен от всички бе проговорил до момента. Беше познал двама от дошлите, но не и него.

— Стивън Джей Гулд — каза му той, повишавайки глас, за да се пребори с воя на вятъра. Камерата се обърна към тях и ярката светлина го идентифицира за затаилите дъх зрители из цялата страна. — Не мисля, че сме склонни да сътрудничим. А ако правителството иска да убие още някой, нека започне с нас.

Един по един пристигналите пристъпваха напред и заставаха в редица, разделяща двете страни.

— Гулд — обяви Бен в микрофона — е палеонтолог.

Камерата се премести на висок мъж с аристократична осанка.

— Чарлз Кърън — продължи Бен, — теолог — и му подаде микрофона, за да се представи сам.

Кърън беше запазил невъзмутимостта си, сякаш се готвеше да сгълчи провинило се дете.

— Това е повече от някакъв спор върху правото на собственост — изрече той. — Хребетът Джонсън не принадлежи на едно правителство, той не може да бъде собственост дори на всички правителства. Той принадлежи на всички нас. — После погледна право в камерата: — Днес неговите защитници са под обсада. Така че ние всички сме под обсада.

— Артър Шлезинджър, младши — историк.

Кафявите очи на Шлезинджър проблясваха иззад очилата с рогови рамки. Гибсън малко по малко започна да се чувства напълно безпомощен.

— Скот Карпентър, астронавт.

Беше помощник-пилотът на Макс. В отлична форма, готов да излети в орбита, ако трябва веднага, той сдържано кимна на невидимата публика.

— Грегъри Бенфорд, астрофизик и писател.

Бенфорд беше среден на ръст, с брада, облечен в широко ловно яке, което най-вероятно бе взел назаем. Не беше погледнал към Гибсън нито веднъж. Той покани с жест председателя да се присъедини към тях. Уокър неуверено зае място в редицата.

— Джеймс Уокър, водач на Мини Уакан Ояте, племето от Езерото на духовете.

— Благодаря ви — тихо каза Уокър и погледна наляво и надясно от себе си.

— Хари Маркоуиц, икономист.

Маркоуиц предизвикателно скръсти ръце на гърдите си.

— Ричард Уилбър, поет.

Уилбър кимна, но погледът му беше насочен встрани — той изучаващо разглеждаше взаимното разположение на артефакта и околните хълмове, сякаш нещо в пейзажа му бе познато.

— Дейвид Шрам, астрофизик.

Футболният защитник. Беше изцапан с кръвта на Аскуит.

— Стивън Хокинг, физик.

Също като останалите и Хокинг не изглеждаше облечен подходящо за климата, сякаш го бяха взели набързо от някъде, от някое по-топло място, и го бяха набутали в самолета. Той измерваше Гибсън със студен поглед от инвалидната си количка.

— Уолтър Шира, астронавт.

Кафяви очи, квадратна челюст, среден на ръст. Гибсън познаваше Шира, беше чел някъде за него, че е най-общителният и най-духовит от всички американски астронавти. Но тази нощ фигурата му не излъчваше никаква добронамереност.

— Урсула Легуин, писателка.

Тя гледаше към мястото, където допреди малко бе лежал Аскуит. И тя бе изцапана с кръвта му.

— И Карл Сейгън, астроном.

Подобно на останалите и Сейгън изглеждаше гневен. Неговият вечен оптимизъм изглеждаше пречупен от драмата.

— Уолтър Аскуит — обади се той, — също бе наш спътник в това пътуване. Уолтър беше поет.

— Знаете ли — намери сили да проговори с нисък заплашителен глас Гибсън, — дори вие не сте над законите.

— Понякога законите са глупави — отговори му Маркоуиц.

Появи се Ейприл Кенън и застана между Шира и Хокинг.

А Гибсън вече мислеше какво ще каже на началниците си.