Древни брегове

30.

Екипът на Дженсън беше получил разрешение да вкара камерите си в Синята сграда, където тя попадна на Уилям Хоук. Репортажът щеше да се излъчва в цялата страна. Да, ако работиш за „Новините в десет“ и говориш от Фарго, това е върхът на твоята слава. Каръл се усмихна окуражително на Хоук, но той не реагира.

— Една минута — предупреди я операторът и донагласи фокуса.

— Нищо повече от естествено поведение, съветник — каза тя. — Започваме, когато светне червената лампичка.

— Добре. — Беше по жилетка от щавена кожа, трикотажна риза и чифт избелели дънки. Изглеждаше й към шейсетте, макар лицето му да бе дълбоко набраздено.

Отново се обади продуцентът от Фарго:

— Както обикновено, Каръл. Дай ни това, което винаги си давала.

— Ще го имаш — успокои го тя.

Щяха да ги включат всеки момент. Операторът вдигна разперена длан, отброи с пръсти оставащите секунди и лампичката светна.

— Аз съм Каръл Дженсън — започна тя. — Намирам се в седалището на племето сиу в техния резерват при Дяволското езеро. Тази вечер с мен е съветник Уилям Хоук, един от водачите на сиу. Съветник Хоук, правилно ли съм ви разбрала, че сте наблюдавали пресконференцията на Агенцията за опазване на околната среда по-рано тази вечер?

— Да, Каръл. — Той се опитваше да скрие загрижеността си, но болката в очите му я издаваше. Каръл се надяваше камерата също да я улови. Искаше хората да почувстват трагедията на човека до нея.

— Как ще реагирате на изявлението на директор Каутър?

— Директорът не може да не е наясно, че не съществува никаква опасност за никого. Никой никога не е виждал нищо да минава през вратата. И аз съм уверен, че никой не приема насериозно слуховете за някакъв невидим. Или каквото и да е то.

— Какво смятате да правите, съветник?

Линиите по лицето му се втвърдиха.

— Няма да им позволим да ни откраднат земята. Тя ни принадлежи и ние ще я браним.

— Означава ли това и чрез сила?

— Ако се наложи. Надявам се да не се стигне дотам.

— Казахте ми в предварителния разговор, че в момента горе е дъщеря ви.

— Точно така.

— Ще й кажете ли да се прибере?

— Тя ще остане редом с братята си, за да защити своето наследство. — Предизвикателството на лицето му бе ясно различимо.

— Нямаме нужда от вас — отсече Адам. — Ти и Макс трябва да си тръгнете сега, докато още е възможно.

— Прав е — плахо се обади Макс. — Нямаме работа тук.

Ейприл тъжно го изгледа.

— Мисля, че всички имаме работа тук. Не стига, че проявихме мързела и имахме глупостта да не образоваме хората за стойността на намереното тук, ами сега ще допуснем и да разрушат Ротондата. Това просто ме… вбесява. Никъде няма да ходя. Мястото ми е тук…

— Можеш ли да стреляш? — прекъсна я Адам. — И би ли стреляла?

— Не — отговори тя. — Няма да убивам никого. Но ще бъда тук. — Сама съзнаваше колко несвързан е отговорът й и очите й се напълниха със сълзи.

— Само ще пречиш.

— Ако искате да се махна, ще трябва да ме хвърлите от скалата — заяви Ейприл.

Макс безпомощно вдигна ръце.

От известно време се опитваше да започне деликатно да се изтегля в посока към колата си. Понякога, казваше си той, е нужна повече смелост да избягаш, отколкото да останеш. При всички положения нямаше намерение да жертва живота си за загубена кауза. Все още обмисляше как точно да го направи, когато при тях влезе Андреа.

— Може би има друг начин — каза тя на Адам. — Можем да заплашим, че ще унищожим вратата.

— И каква е ползата? — погледна я той. — Та те точно това искат.

— Кой знае дали е така — осмели се да подметне Макс. — Тази нощ тук ще бъде приковано вниманието на всички медии. От гледна точка на връзките с обществеността за администрацията ще е истински кошмар.

— Кошмар ще има — напомни му Адам, — само ако успеем да направим ясно, че има заплаха. А засега не виждам как можем да го сторим.

— Искаш да кажеш, че Снежния ястреб не може да предава оттук?

— Не може. Всички знаем, че натискът върху тях да стоят настрана ще е по-силен, ако намерим начин да стигнем до медиите — обясни Андреа.

— Не — в гласа на Ейприл се бе появила нова стоманена нотка. — Не можем да заплашваме с унищожаване на вратата. Та нали цялата идея на нашето оставане тук е да защитим това място.

— Не е необходимо нещо да разрушаваме — уточни Андреа. — Говоря за блъф.

— На който те няма да се хванат — възрази Адам. — И какво ще правим, ако поискат да видят докъде сме готови да стигнем? — По пътя вече се движеха светлинките на приближаващи коли. — А те няма какво да рискуват.

Иззвъня телефонът. Спогледаха се. Индикацията показваше, че обаждането е от командния пункт.

— Мислех, че връзките са прекъснати — каза Макс.

Намираха се в периферията на дупката, в която бе разположена Ротондата.

— Това изглежда като позвъняване отвисоко — отбеляза Ейприл.

Беше телефонът на Макс.

Ейприл вдигна слушалката, изслуша онова, което й бе казано, и кимна.

— Да, тук е — и я подаде на Макс.

— Ало? — обади се той дрезгаво.

Женски глас го попита дали е господин Колингуд.

— Да — потвърди той.

— Моля ви, задръжте така, сега ще ви свържа с президента.

Макс се вкамени. Изгледа останалите, които на свой ред безмълвно го гледаха. „Кой е?“ — беззвучно изобрази с устни Ейприл.

В този миг в слушалката се чу познатият на всички американци сипкав глас с балтиморски акцент:

— Макс?

— Да, господин президент. — Хората около него широко разтвориха очи.

— Макс, предполагам, че в момента си на място, където другите биха могли да ни чуват?

— Да.

— Добре. Знам, че можеш да ме включиш на говорител, ако пожелаеш. Но ще бъде по-добре да не го правиш. Защото онова, което ще ти кажа, е предназначено само за твоите уши.

Гърлото му внезапно пресъхна.

— Господин президент — успя да каже той, — наистина много се радвам да говоря с вас.

— И аз съм щастлив да разговарям с теб, синко. Чуй ме сега… Нещата в страната вървят на зле. При това ситуацията като цяло е много по-лоша, отколкото може би предполагаш. Хората губят своята работа, спестяванията им се изпаряват и един Бог знае къде ще свърши всичко това.

— Заради Ротондата?

— Заради Ротондата. Виж, ние не искаме да отнемаме нищо на индианците. Знаеш, че е така. И страната знае, че е така. Но хората са изплашени, така че нямаме избор и трябва да вземем това нещо под наш контрол. Ще се погрижим за интересите на индианците. Имаш думата ми. Но това нещо… то е много по-различно от всичко, с което сме се сблъсквали досега. То е национално съкровище, нали така? Искам да кажа, че не индианците са го заровили там, вярно ли е? По случайно стечение на обстоятелствата те просто са настоящите собственици на онова парче земя. — Той направи пауза, може би за да си поеме дъх, а може би за да овладее емоциите си. Защото гласът му бе звучал крайно развълнувано.

— Знам за проблемите, сър.

— Добре. Тогава знаеш и че трябва да предприема нещо. Длъжен съм. Бог да ми е на помощ, Макс, но последното нещо, което искам в този момент, е там да се пролее човешка кръв.

— Мисля, че всички около мен чувстват нещата по същия начин, сър.

— Разбира се, разбира се. — Тонът му се промени и по някакъв недоловим начин вече подсказваше, че между тях съществува разбирателство. — Знаеш ли, че съм чувал за баща ти, Макс. Той служи на родината си дяволски добре.

— Да, сър. И аз мисля така.

— Тогава имаме шанс — кратка пауза. — Имам нужда от помощта ти, синко.

Макс се досещаше какво следва.

— Нямам голямо влияние тук, господин президент.

— Нямат ни доверие, нали така?

— Не, сър — никакво.

— Е, не мога да ги обвиня. Ни най-малко. Но искам да им дам личните си уверения, че те ще бъдат най-щедро компенсирани за отстъпване правата на собственост над хребета Джонсън.

— Искате да им предам думите ви?

— Моля те. Но също така се опитай да ги убедиш да погледнат на нещата и откъм нашата страна на проблема. Искам да ги убедиш да отстъпят, Макс. Защото единственото, което могат да постигнат, ако продължат да упорстват, е да бъдат убити. Моля те, разбери ме, имам нужда от твоята помощ.

— Но защо избрахте мен, господин президент? Защо не се обадихте на председателя Уокър? Или на доктор Кенън?

— Уокър вече е взел решение. Доктор Кенън изглежда твърде млада, за да повлияе на група индианци. Предполагам разбираш какво искам да кажа? Ще бъда откровен с теб, Макс. Ние прегледахме психологическите профили на хората там горе в момента и преценихме, че от всички ти изглеждаш най-склонен да чуеш гласа на разума.

Макс пое дълбоко въздух. За него думите прозвучаха така: ти си слабото звено.

— Ще им кажа — обеща той. — Мога ли да ви попитам нещо?

— Питай, Макс. Каквото и да е. Без ограничения.

— Има слух, че правителството смята да унищожи Ротондата. Ще ми дадете ли думата си, че няма подобно нещо?

Тежко дишане в другия край на слушалката. После:

— Макс, няма да направим това.

— Вашата дума, господин президент?

— Макс… Обещавам щедра компенсация.

— Какво казва? — прошепна, неспособна да се сдържи повече Ейприл.

Но Макс само поклати глава.

— Не мисля, че това е достатъчно, господин президент.

— Макс, можеш да помогнеш. Говори с тях.

— Но те няма да ме изслушат. И освен това… смятам, че са прави.

Паузата, която настъпи, беше толкова дълга, че в един момент Макс се запита дали президентът още държи слушалката.

— Знаеш ли, Макс — проговори той накрая, — ако има кръвопролитие, ти ще живееш до края на живота си с мисълта, че си могъл да го предотвратиш. — Макс си го представяше: нисичък човек, който ако не знаеш какъв е, можеш да вземеш за продавач в местната книжарница. — Жал ми е за теб, синко. Добре, постъпете както сметнете за необходимо, имате моите уважения. Но ти стой до телефона, става ли? Ще ти дадат номер, на който да позвъниш, ако размислите. И ако цялата история приключи мирно и тихо, ще ми бъде много приятно да те видя в Белия дом.

Щракване в слушалката показа, че разговорът е приключил. Чу се друг глас и му продиктува телефонен номер, който Макс съвестно записа и подаде на Адам. Без да го погледне, Адам го скъса на ситни парченца. После отвори вратата и остави вятърът да ги изтръгне от шепата му. И в същия този миг Макс осъзна една поразителна истина: от всички хора, единствен президентът на Съединените щати смяташе, че Макс Колингуд възнамерява да остане с индианците сиу.

Белият микробус на предаването „В десет с Бен“ пътуваше през прерията на изток, с крайна цел хребета Джонсън. Каръл едва сдържаше възбудата си. Съзнанието й повтаряше всяка дума от интервюто отново и отново и тя се наслаждаваше на драмата. „Тя ще остане редом с братята си, за да защити своето наследство.“ И заключителните й думи: „С вас бе Каръл Дженсън от резервата на сиу при Дяволското езеро“.

И това не беше краят. Робърт Бейзъл може и да се радваше на по-голяма известност, но междувременно не той, а тя щеше да бъде гласът на мрежата от предния фронт. И се надяваше нещо да задържи самолета на Бейзъл някъде.

Каръл най-сетне се облегна на седалката и си позволи да се наслади на радостта от момента.

Минаха през проходите на Пембина и завиха на север по шосе 32. Не след дълго видяха зелено сияние в небето.

Полицията отбиваше цялото движение. Каръл показа картата си и ги пуснаха да минат. При отбивката за върха пътят беше окъпан от мигащи светлини и яркото сияние на осветлението на телевизионните екипи. Тук, на банкета на двулентовото шосе, бяха отбити коли и бусове. Чанг намали и спря до микробуса на NBC.

Група представители на медиите се бе събрала пред бариерата. В центъра на всеобщото внимание се намираше стар, очукан „Форд“. Тя веднага позна Уокър. Беше слязъл от колата и разговаряше със заместник-началника на полицията. Другите полицаи, без особен успех, се опитваха да държат журналистите на разстояние.

— Подготви включване, Чанг — нареди Дженсън и натисна бутона за скоростно набиране номера на студиото на мобифона си.

— Каръл? — позна я продуцентът. — Точно се канех да ти се обадя.

— Пристигнахме.

— Добре. Уокър току-що слезе отгоре. CNN и ABC вече излъчват на живо. Той явно се готви да направи изявление.

Каръл изскочи от колата и тръгна към групата. Чанг я последва от другата страна, нарамил камерата.

— Пуснахме интродукция — съобщи й глас от студиото. — Включваме ви след двайсет секунди.

— Мамка му… — каза Каръл и хвърли бърз поглед към колегата си. — Чанг, готов ли си?

Стигнаха групата журналисти, разбутаха ги и си пробиха път през тях, докато намериха удобен ъгъл за снимане. Уокър изглеждаше някак крехък и стар. Полицаите бяха недоволни от струпването и започваха да губят търпение. Жена със значка на щатски шериф доста оживено разговаряше с началник Даутабъл. Каръл можеше да чете по устни и проследи достатъчна част от разговора, за да разбере, че жената нарежда на началника да направи нещо.

Репортерите вкупом се натиснаха напред и цялата сцена се окъпа от ярка светлина и прескачащи сенки.

Заместник-началникът улови подадения му от Даутабъл сигнал и отстъпи. Няколко ръце протегнаха микрофони в посока на „Форд“-а. Как се чувстват индианците да бъдат изгонени отново? Ще се бият ли сиу? Крият ли сиу нещо? Истина ли е слухът за Посетителя?

— Не — заяви Уокър, — ние не крием нищо. — После се качи на едно по-високо място, откъдето да го виждат всички: — Казвам се Джеймс Уокър. Аз съм председател на Племенния съвет.

— Каква е голямата тайна? — не се сдържа някой.

Уокър погледна в посока на гласа, видимо озадачен.

— Няма тайна. Ние с готовност споделихме чуждия свят с всеки, който пожела да дойде и да го види. Но Ротондата е на наша земя. — Репортерите притихнаха. — Има всички основания да вярваме, че мостът към звездите пресича този хребет. Някои хора се обезпокоиха от откритията, направени тук. Бих казал, че направо се изплашиха от тях. А ние знаем, че когато дойде време на промени, никой не се вкопчва с такава сила в миналото, както онези, които са на власт. Те знаят, че промяната е неизбежна, но — стига да им бъде позволено, — са готови да я раздробят и поднесат на малки късчета. Като зърно за кокошките… Вашето правителство ни каза — продължи той, — че трябва да се махнем. И ако не го направим сами, ще бъдем пометени. Тези, които имат дързостта да останат на собствената си земя, са заплашвани със затвор. Или нещо още по-лошо… Питам ви сега, ако онези хора конфискуват собствеността ни, само защото ги е страх, чия собственост може да се смята в безопасност? И ако те могат да сложат ръка на нашето бъдеще, чие бъдеще е сигурно? — (Гласът на продуцента: „Страхотно, Каръл! Този мъж е голяма работа! Опитай се да получиш ексклузивно интервю от него, като свърши“.) — Не за пръв път ни се налага да защитаваме нашата земя с кръвта си. Но ето какво искам да кажа сега специално на президента на Съединените щати… — Чанг успя да се приближи още малко. — Господин президент, само вие имате властта да спрете това, което става. Хората, които ще умрат тази нощ, са невинни. И те са идеалисти, иначе не биха се изправили едни срещу други. Това са най-добрите хора, с които разполагаме, и те са готови да се жертват за кауза, завещана им от по-възрастни хора. Спрете безумието, докато можете!

Картата за самоличност на Том Ласкър с нищо не му помогна на бариерата и го върнаха без много обяснения, подобно на останалите туристи. Първата му реакция беше да използва мобифона си, за да се обади на Макс, но номерът му даваше непрекъснато заето — онзи особен сигнал, който се чува, когато е прекъсната магистрална линия.

Том беше слушал новините и знаеше за ултиматума. Не бе възприемал нещата сериозно до момента, но сега с очите си виждаше, че може да има стрелба и човешки жертви.

Поколеба се как да постъпи. Усещаше, че трябва да говори с някого, но не знаеше кой може да бъде полезен. Обади се на Джини и й разказа с две думи какво става.

— Прибери се у дома — помоли го тя. — Стой настрана. — Но секунди след разговора му се обади на свой ред: — Един човек от резервата се опитва да се свърже с теб — и му даде номера. — Бъди внимателен — допълни тя.

Уилям Хоук отговори на първото позвъняване.

— Том — каза той без предисловие, — имаме нужда да предадем нещо на председателя.

Ейприл бе останала нетипично тиха. Макс се питаше дали се бе разочаровала от него или просто беше изплашена. Бяха се върнали в командния модул и седяха мълчаливо. Въздухът беше тежък и Макс знаеше поне за себе си, че просто не би могъл да опише какво му е на душата.

Болеше го.

— Ейприл — обади се той накрая, — сигурна ли си, че искаш да останеш?

Тя вдигна очи към него, но й трябваха няколко секунди, за да фокусира поглед върху лицето му.

— Да — отговори му, — аз чувствам същото като Адам. Не мога да се махна оттук и да им позволя да ни отнемат всичко.

— Мм… Хубаво — и Макс тежко се надигна. — Е, добре, аз си тръгвам.

Ейприл кимна.

— Успех — пожела й той.