Древни брегове

15.

Том Брокоу съобщава с добре премерена доза скептицизъм, в гласа си:

— Има нови данни, че може би Северна Америка е била посетена от извънземни към края на последната ледникова епоха. Днес учените успяха да влязат в загадъчна конструкция, която както изглежда е била заровена преди хилядолетия на хребет до границата с Канада. — На екрана до него се появява компютърно създадена карта на района Валхала-Форт Мокси. Следва бърза поредица кадри от въздуха, включващи Ротондата. — Сградата е построена с материали, за които ни бе казано, че не могат да бъдат възпроизведени от никаква земна технология. Робърт Бейзъл беше на мястото.

Бейзъл стои пред Ротондата и не крие, че му е студено. Вятърът се опитва да изтръгне микрофона от ръцете му.

— Здрасти, Том — казва той и леко се извърта, за да може камерата да обхване по-голяма част от постройката зад него. — Това, което виждате, е артефактът, за който учените смятат, че може да е оставен от някого преди десет хиляди години. Никой не знае откъде е дошъл, нито кой точно го е оставил тук. Построен е от материал, за който експертите твърдят, че не е виждан досега. Екип, ръководен от доктор Ейприл Кенън, днес влезе в него за пръв път и ето какво видяха те.

Камерата бавно се насочва към входа под звуците на Третия концерт за орган от Бах, плъзга се покрай зелените извивки и минава над зейналата дупка на траншеята.

Макс, който наблюдава репортажа в „Прерийната шхуна“ заедно с Ласкърови и Ейприл, изпитва отново чувството на разочарование и липса на късмет. Дори шкафчетата бяха празни! Макс щеше да се зарадва да намери в тях макар и само скъсана обувка.

Или каквото и да било друго…

— Ако Ротондата наистина е толкова стара, колкото учените твърдят, Том — продължи разказа си Бейзъл, — пред нас е чудо на технологията. Температурата вътре е шестнайсет градуса. Както виждате, тук навън е студено. Следва да приемем, че има отоплителна система и тя продължава да работи. — Камерата изтегля отново към общ план на върха, където снегът бръсне под наклон и хората стоят събрани един до друг с вдигнати яки. — Остава да добавя, че нощем постройката излъчва сияние. Или поне снощи е излъчвала. И то толкова забележимо, че изплаши Валхала и изпразни града.

Екранът се разделя на две. Брокоу не крие интереса си:

— Сигурни ли сме, че това не е някаква мистификация?

— Зависи какво влагаш в тази дума, Том. Експертите не са на единно мнение що се отнася до възрастта на Ротондата. Но са единодушни, че материалът, от който е изработена, не е по силите на човека.

Появява се образът на брадат, възрастен човек, седнал зад бюро на фона на стена, отрупана с книги. Течащ надпис го идентифицира като Елиът Риърдън, декан на химическия факултет към щатския университет, в Минесота.

— Професор Риърдън — задава въпрос Брокоу, — чувате ли ме?

— Да, Том.

— Професоре, какво е мнението ви за всичко това?

— Заявленията на тези хора изглеждат основателни — Риърдън не прави опит да скрие възбудата в очите си.

— Какво означава „изглеждат“, професоре?

Ученият се замисля.

— Не бих искал думата да се разбира като че ли има някакъв проблем с веществените доказателства — уточнява той. — Но изводите, които следват, са от естество, което кара човек да бъде внимателен с приказките си.

— Какви изводи имате предвид? — спокойно разпитва Брокоу.

Риърдън се осмелява да погледне право в камерата.

— Струва ми се, че ако приемем за достоверни резултатите от анализите, трябва да направим единия от следните два извода: или из онези места в края на последната ледникова епоха са живели хора, които са били по-напреднали от нас в технологично отношение и които по някаква причина са изчезнали от лицето на земята, или… — той отмества поглед от камерата, — или сме били посетени.

— За НЛО ли говорите, професоре? За пришълци?

Риърдън притеснено се размърдва в креслото си.

— Ако съществува трета възможност, би ми било любопитно да я чуя — признава той. После свива устни. — Безсмислено е да гадаем. Според мен правилният подход е да бъдем готови за различни възможности и да не прибързваме със заключенията.

На екрана се появява нощен план на Ротондата, окъпана от лунна светлина. Снимано е от самолет.

— След като учените успяха най-сетне да влязат — завършва Брокоу, — отговорите няма да закъснеят. NBC ще излъчи отделно предаване за загадката на хребета Джонсън тази нощ в „Специално издание“, девет часа.

Том Ласкър набучва на вилицата си парче от пържолата и посочва с него към екрана.

— Е, радвам се да чуя, че отговорите нямало да закъснеят.

Сутринта Ейприл и Макс пристигнаха на хребета още на съмване, точно навреме, за да видят избледняването на зелената аура. Над тях кръжеше хеликоптер. По пътя зад тях напираха коли с журналисти.

Факс апаратът беше свършил цялата си ролка хартия през нощта, а справка с компютъра показа, че са се получили няколко хиляди съобщения по електронната поща. Сякаш всички на планетата се бяха наговорили да правят заявки за посещение на Ротондата.

— Ще трябва да измислим нещо — каза Ейприл. — Но нямам представа как бихме могли да се справим. Просто няма къде да съберем всички тези хора.

Междувременно журналисти и високопоставени особи вече се изсипваха най-безцеремонно без никакви заявки. Ейприл отдели няколко минути за разговор с представители на медиите. Сподели страховете си, че резултатите от нейното изследване вероятно ще доведат до отхвърлянето й от страна на колегите учени.

— Това още не се е случило — допълни тя. — Засега всички доказват, че са широко скроени. — После обоснова нуждата да се опази работната площадка от ордите посетители, докато не се разбере каква информация е скрита в Ротондата. — По тази причина — заключи накрая, — ще допуснем вътре шестима журналисти от информационния пул: трима от телевизията и трима от пресата. Сами решете кои да бъдат. Дайте ми трийсет минути да организирам нещата. Тези, които ще влязат, ще трябва да стоят до водача. Ако някой се опита да се отдели, ще бъде изхвърлен навън. Съгласни ли сте?

Някои възроптаха, повечето се засмяха. И докато се опитваха да изберат представителите, Ейприл и Макс заобиколиха сградата и спряха пред еленовата врата. Беше блокирана в отворено положение през цялата нощ, за да се проветри вътрешността. Ейприл дръпна лопатата и вратата се спусна. Свали ръкавицата си и опря пръсти върху главата на елена. Както Макс бе очаквал, нищо не стана.

— Значи да смятаме за доказано, че пропускът е ръкавицата на Джордж, нали? — попита тя.

— Очевидно — съгласи се Макс.

— Но защо трябва да е така? — не се примиряваше Ейприл. Тя извади шалче и с жест на фокусник го размаха под носа му. — Купих го от Кей-март. Шест долара. — Окачи го на пръстите си и докосна през него образа.

Вратата се отвори.

— Voila! — и Ейприл втъкна отново лопатата, подпирайки долния ръб на вдигналата се врата.

— Защо реагира на шалчето?

— Не съм сигурна. Кое е общото между шалчето и ръкавицата на Джордж, но не е общо с моята плетена ръкавица и с голата ми длан?

— Проклет да съм, ако се сещам.

— Ръкавицата на Джордж… — тя я извади от джоба си — е изработена от полипропилен. Шалчето е от полиестер. И двете са продукт на относително развито в технологическо отношение общество.

— Обясни ми, ако знаеш отговора — намръщено помоли Макс.

— Не го знам, а само предполагам. Според мен, когато Ротондата активно е била използвана, тук е имало местни жители. И Бог знае още какво друго, освен тях. Може би мечки… Както и да е, как при такива обстоятелства ще настроиш вратата си, за да могат да я използват само свои хора?

— Не знам.

— Ами аз бих използвала датчик, който ще реагира примерно на пластмаса. Всичко останало — гола кожа, козина, каквото и да е — няма да задейства механизма за отваряне.

И ордите нападнаха. Изсипаха се през граничните пунктове на САЩ, наводниха между щатска магистрала номер 29, задръстиха двулентовите шосета, водещи на север от Фарго и Дикинсън. Кацаха с чартърни полети на Форт Мокси Интернешънъл, откриваха шокирани, че службата за даване коли под наем с офис на летището разполага само с един автомобил и че пътят до града се обслужва само от едно такси. Катастрофа с пет верижно сблъскали се коли на 29-а междущатска до изхода за Драйтън блокира целия трафик в северна посока за два часа. На Шосе 18, до Парк Ривър, побеснели мотоциклетисти се озоваха в задръстване, обхванало дявол знае колко километра. Към залез-слънце на първия ден, след като започна пълното отразяване на събитията около Ротондата, вече имаше двама мъртви, повече от двайсетима ранени и близо сто, които трябваше да бъдат лекувани за измръзване на крайници. Имуществените щети грубо се изчисляваха на четвърт милион долара. Денят влезе в историята като рекорд с броя пътнотранспортни произшествия на територията на Северна Дакота.

Полицията не спря да излъчва молби за внимание целия следобед. В 14:00 губернаторът излезе с изявление по радиото и телевизията, апелирайки за спокойствие (малко странно, понеже в основата на проблема не бяха невъздържаните емоции). „Трафикът около Валхала е много натоварен — обяви той. — Ако наистина държите да видите какво става на хребета Джонсън, най-добре и най-безопасно за вас ще бъде да го сторите от дивана в собствената си дневна.“

Обичаме да казваме, че повечето хора нямат чувство за историчност на момента. Подобно обвинение обикновено се основава на липсата на информация за това кой как е постъпил еди-кога си. От друга страна би ли отказал някой да присъства край Гетисбърг11 в деня на славата или да хапне хамбургер, наблюдавайки Цезар? Кой би пропуснал да се възползва от подобна възможност? Всички ние искаме да бъдем част от историята и от неумолимия й ход. Точно така и тези хора, видели пред себе си шанса да станат съпричастни на уникално събитие, не искаха и да чуят, че може да им бъде отказано да докоснат хребета Джонсън и че е по-разумно да наблюдават онова, което щеше да стане там, на бира и пица пред телевизора.

Началникът на полицията беше мъж с крушовидно тяло и мрачен глас, чието безизразно лице и неподвижни очи не говореха в полза на бърз интелект. Казваше се Емил Даутабъл и полицаите го наричаха помежду си Даутфул12.

Той пристигна на върха късно сутринта. Макс и групата му помощници вече бяха прекарали часове на телефона в разговори с металурзи, археолози, промишлени магнати, политици и търсачи на любопитни антики по целия свят.

Даутабъл не изглеждаше в настроение. Откриването на тази проклетия само усложняваше работата му. Не беше толкова глупав, за да не разбира, че в района на неговата юрисдикция се развиват събития с изключително значение, но му се искаше всичко това да става на друго място.

— Не е изключено да имаме нужда от помощта на Националната гвардия — каза той на Макс. — Защото от онова, което чувам, изглежда като че ли Северна Америка се е отправила насам.

— Кажи ми нещо, което не знам — изморено отговори Макс. — Може би трябва да затворим пътя дотук. И изобщо да не допускаме качването на външни хора.

Даутабъл се огледа, като че ли се опасяваше някой да не ги подслушва.

— Сериозно ли говориш? Имаш ли представа какъв бизнес се върти в момента в нашия окръг? Опитам ли се да го спра и работата ми отива по дяволите. — Той погледна през прозореца. Паркингът беше претъпкан със стотици коли. — Виж какво, за градовете така е най-добре. Все още е доста студено. Никой не би могъл да издържи тук горе дълго. Идват, поглеждат и слизат. След това повечето се отбиват в някое от градчетата, хапват нещо топло и за разтуха отиват на пазар. Всички наши хора работят. Единственото лошо е, че движението стана много интензивно.

Макс кимна, доволен, че проблемът не е негов.

Даутабъл помълча около минута.

— Макс — проговори той накрая, — нали не възнамеряваш да ги пуснеш да се разхождат там вътре, а?

— В Ротондата ли? Не. В нея ще имат достъп само журналисти и изследователи.

— Хубаво. Защото това допълнително ще забави нещата. Трябва да ги задържим отвън на студено. Докато съумяваме да го правим, всичко ще е наред — и той енергично кимна на себе си. — Не променяйте това решение. — Полицаят стана и се отправи към вратата. — А ако имаме късмет, температурата може да падне и до минус двайсет. Това ни трябва.

Хеликоптерите долитаха на всеки няколко минути, за да разтоварят нови журналисти и важни особи. Ласкър имаше нужда от помощ, за да поддържа организацията, а Макс неочаквано за себе си се видя назначен на длъжността главен посрещач. Посетителите досаждаха на Ейприл с въпроси и искания за общи снимки, а тя правеше каквото можеше, за да ги удовлетвори. Но като цяло денят се оказа изнурителен и всички с облекчение посрещнаха залеза.

— Това е просто нелепо — горещеше се Ейприл. — Аз имам в ръцете си най-интересния артефакт в човешката история, а не мога да се откъсна от репортерите. Искам да видя какво има вътре! — Голямата ирония беше, че с това развитие на нещата, журналисти и репортери разполагаха с повече време за разглеждане интериора на Ротондата от нейните откриватели.

Но имаше и други отвличащи вниманието фактори. Макар още да не го бе осъзнала, Ейприл за една нощ се бе превърнала в най-известния учен на страната. Само през първите двайсет и четири часа от излизането им на световната сцена — те вече осъзнаваха, че става именно това, — тя успя да получи, предложения от три големи компании, производителки на козметика, предложения да участва в промоцията на техните продукти, а също от веригата закусвални „Тако Бел“ (пуснали в ход крилатата фраза „Нашите бурито13 са извънземни“), компания за даване коли под наем и от MCI14.

Ейприл развеждаше посетителите на Ротондата. Тя даваше интервюта и провеждаше пресконференции. Фоторепортерите вече бяха осъзнали, че имат работа с фотогеничен обект и светкавиците буквално не угасваха. Ейприл явно се наслаждаваше на популярността си и Макс бе щастлив за нея. От двамата тя бе по-умната и по-бързо реагиращата. Освен това усмивката й можеше да разтопи сърцето на всеки, а скоро се разбра, че и гласът й звучи добре по електронните медии.

На третия ден след проникването в Ротондата те започнаха бавно да изследват нейните помещения. Първо изнесоха насъбралата се мръсотия. Избрани участъци от стените бяха внимателно измити и под купола най-сетне проникнаха пречупени слънчеви лъчи.

Светлината много приличаше на онази, която би пробивала през короните на дърветата в гъста гора през късен следобед. Не че тук имаше дървета, разбира се. Но имаше зелени стени (както можеше да се предполага и те от кеноний), по всички признаци идентични на онези, които се виждаха отвън. Панорамен прозорец, който обхващаше в обзорното си поле дъга от двеста и седемдесет градуса, минаваше на нивото на гърдите по цялата предна част.

Ласкър помоли Макс да надзирава възстановителните работи. Ейприл сумира предпазните мерки, които следваше да вземат, и го пусна да се оправя. Междувременно наеха бившия кмет Франк Мол като директор на новоразкритата служба за връзки с обществеността.

Макс очакваше, че истинската информация образно казано ще „потече“ от стените. Искаше да научи какви са тези вградени в тях системи, които продължават да работят след десет хиляди години. От време на време прогонваше от главата си опасенията, че първият контакт няма да донесе нищо повече от запознанството с по-добра отоплителна система.

Остави на Ейприл бележка и тръгна за мотела. Естествено попадна в задръстването, така че пристигна във Форт Мокси чак след два часа, изморен и нервиран. Градът беше като под обсада. Навсякъде бяха паркирани коли, а по улиците се движеха тълпи. Макс успя някак да се добере до паркинга на мотела, но там нямаше къде да паркира. В крайна сметка успя да се отърве от колата си на Легхорн Стрийт — на шест преки от мотела.

По обратния път зърна тийнейджър по тениска, на която бе изобразена Ротондата. Надписът отдолу беше: „Форт Мокси, СД: Извънземен“. Магазинът „Ключалка и резе“ беше изложил на витрините си цяла колекция от украсени с изгледи от Ротондата очила, чинии, кърпи за лице, подвързии за книги, солнички и какво ли още не. От другата страна на Банистър Стрийт суперът „При Майк“ беше възприел същата стратегия.

Срещу него бавно приближаваха два училищни автобуса. И двата бяха украсени отстрани с пърхащи под вятъра флагчета в ярки цветове, изобразяващи Ротондата. Върху капака на предното возило някой бе напръскал с боя през шаблон „Мъгливия дух“. Автобусите бяха пълни с млади хора, повечето на възраст за колеж и само малцина по-големи, и всички дружно му замахаха с ръце, когато го подминаха.

Макс им отвърна по същия начин, ускори ход (вече му бе станало студено) и най-сетне се добра до мотелската си стая. Резкият преход от студено към много топло изцеди малкото останали му сили. Той метна небрежно палтото си върху облегалката на стола и буквално рухна в леглото.

Автобусите спряха пред „При Клинт“. Ресторантът вече беше достатъчно запълнен, за да може да поеме още шейсет прегладнели посетители, но Клинт не бе от ония, които биха изпуснали подобна възможност. Предложи им да направи сандвичи и кафе за консумация извън заведението и с охота прие резервациите им за вечеря. Когато си тръгнаха, Клинт загрижено отчете, че запасите му от консервирано месо, туршия и картофена салата се изчерпват с непостижима бързина. Така че без много да му мисли, изпрати сина си в Гранд Форкс с дълъг списък за пазаруване.

В „Ключалка и резе“ Арнолд Уитакър не вярваше на скоростта, с която лавиците му с автомобилни части се изпразваха. Много се търсеха и игрите за деца (за да се занимават с нещо по време на пътя дотук и обратно), и — това вече беше многозначителен, ако не и зловещ факт — огнестрелното оръжие. Както и биноклите. Всичко с емблемата на Ротондата буквално излиташе през покрива. Вече бе освободил голяма — опасно голяма, както му се бе сторило — пратка стока, но по всичко личеше, че до утре от нея нямаше да има и следа. А когато се престраши и телефонира за нова поръчка, снабдителят му в Уинипег за пръв път в съвместния им бизнес го сюрпризира с новината, че го включва в списъка на чакащите реда си.

Мотел „Нортстар“ бе препълнен за втора седмица поред. През цялата му дълга история това никога не се бе случвало. Горе-долу по времето, когато Макс заспиваше, управата на мотела обмисляше удвояване на цените.

Цената на едно питие в „Прерийната шхуна“ плавно се бе вдигнала до абсурдно високо ниво. Собственикът, Марк Хенфорд, имаше две ценови листи: за местни и за гости. При обичайни обстоятелства Марк сам би признал подобна практика за неетична. Но обстоятелствата бяха далеч от обичайни. Един добър бизнесмен трябва да умее да се адаптира към променящите се условия на играта, казваше си Марк. Освен това той не допускаше, че някой ще забележи и досега поне се бе оказал прав.

Марк беше решил да предложи на кметската управа да издаде на Том Ласкър благодарствена грамота. Знаеше, че подобно предложение е обречено на пълен успех.

Шарлот Андерсън седеше на предната седалка на първия автобус и усещаше силовите линии. Изпълваха я, пронизваха вътрешностите й, издигаха я на недостигано ниво на самосъзнанието. Автобусът се движеше на талази, но тя не обръщаше внимание на това, защото се опиваше от засилващия се триумф на приближаването до крайната си цел.

Източникът на енергията се намираше на югоизток и вече беше мъчително близко. Преди много години бе отишла да посети подобен източник в Аляска, недалеч от Бароу. Той също я бе извисил в космоса, бе й помогнал да установи връзка между вътрешната си същност и вселената отвън, беше й дал възможност да се подвключи към великата паяжина на съществуването. Още помнеше онзи екстаз. Но източникът, който така и не се разбра какво точно представлява, се бе оказал скрит под планина отвъд линията на глетчерите.

Шарлот бе слабичка, медноруса и прибрана. В поведението й се долавяше насилена развеселеност, възторг, който изглеждаше по-скоро рефлексивен, отколкото спонтанен. Беше от Лонг Айланд и бе завършила Принстън не просто с отличие, а с похвална грамота, така че в момента притежаваше диплома за специализация по съвременна история на Европа. Беше израсла като католичка, но още по време на гимназията се бе почувствала ограничена в изповядването на вяра, която бе подредила за нея всички понятия. Бог — върховният съдник. Преди абитуриентския си бал беше казала на баща си, че става унитарианка. Сътворението е извън логиката на всякакво обяснение, заяви тя на смаяния си родител, човек може само да се облегне и да чака вятъра, който духа сред звездите. Баща й бе уверил майка й, че всичко е наред, че това са глупости и че чедото им ще изживее трудния си период.

Тя знаеше, че някои от момчетата в групата повече се интересуват от нея, отколкото от центровете на енергия, но това не беше лошо. След време те щяха да дойдат на себе си, което бе важното.

Автобусите идваха от Минесота, където Шарлот работеше като управител в „Макдоналдс“, след като бе напуснала родителската къща в търсене на себе си. Когато се разчу за яхтата, намерена далеч на север в някаква ферма, тя бе разпознала това като знак, сочещ към нещо повече. Същото бе почувствала и Кюри Милър от Медисън. Бяха обсъдили нещата по Интернет: групата в Манхатън, тази на Кюри, Сами Ротстейн в Бойзи, Бенетови в Джаксънвил, както и останалите им приятели из цялата страна — от Филаделфия до Сиатъл и Сакраменто. А когато ситуацията бе узряла за действие, повече от шейсет члена на мрежата, желаещи да бъдат подръка, бяха кацнали в Гранд Форкс, където Шарлот и още няколко от градовете-близнаци15 ги чакаха с автобуси. Групата нае салона на кметството във Форт Мокси и прекара две нощи там, очаквайки към тях да се присъединят всички заблудени овце. Сега вече бяха готови. А и моментът се оказа избран по възможно най-добрия начин: последните новини от хребета Джонсън разпалваха ентусиазма им (той всъщност много не се нуждаеше от разпалване) и Шарлот знаеше, впрочем както всички останали, че ги очаква среща с истинска магия.

Ейприл не бе сигурна кой точно от групата на Макс по почистването пръв забеляза образите в стената откъм задната част на купола. Няколко души претендираха за първенство в откриването на иконите (в компютърния смисъл на думата), но тя бе поразена от факта, че цели батальони журналисти и физици, математици и конгресмени бяха минали най-невъзмутимо покрай тях, без да ги забележат. В това число и самата Ейприл.

Бяха шест на брой и изглеждаха вградени в зелената субстанция. В никакъв случай не можеше да се каже, че се натрапват на окото, може би защото бяха черни, а не бели, и по този начин лесно бяха пропуснати в общата суматоха.

Работниците се бяха изтеглили от помещението, оставяйки лопати и колички. Ейприл стоеше върху два пръста мръсотия и разглеждаше иконките. Бяха подредени в две колони и всяка имаше размери приблизително колкото дланта й. Няколко напомняха пиктографско писмо: дърво, извита линийка, навяваща мисълта за пушек от комин, яйце, стрела. Виждаха се също два вплетени пръстена и фигурка, която смътно наподобяваше ключ сол.

Изглеждаха триизмерни и бяха изпълнени в елегантния стил на еленовата глава. Ейприл се взря отблизо в дървото — образът горе вляво. Също като другите и то изглеждаше като че се намира току под повърхността. Тя извади носната си кърпичка и избърса с нея стената, опитвайки се да различи подробностите.

И дървото се освети.

Ейприл отскочи назад.

Също като неонова лампа, картинката сега излъчваше меко кехлибарено сияние.

Тя поднесе ръка към това място на стената, но не почувства топлина.

Не се случи нищо особено. Никакво отваряне на скрити до този момент врати. Никаква промяна в интензивността на светлината. Ейприл отново докосна мястото над фигурката, за да провери дали няма да изключи светлината по този начин.

Но тя не изгасна.

На няколко стъпки пред нея изгря златиста аура. Плавно се разшири и в сиянието й проблеснаха звезди. Ейприл се опита да извика, но гърлото й беше като стиснато.

И в този момент светлината избледня. Със същата скорост, с която се бе появила. Като отсечена с нож.

Напълно беззвучно от първата секунда до последната.

Ейприл стоеше като прикована за пода. Нито можеше, нито искаше да помръдва. На мястото, където само допреди малко бе имало сияние, в пода имаше изчистен от праха кръг, блестящ под проникващите слънчеви лъчи.

Шарлот инспектира кашоните в задната половина на автобуса. Единият се бе разхлабил и заплашваше да падне на пътеката между седалките. Пресегна се към него, но Джим Фредрик от Мобил я изпревари и го намести преди нея. Тя му поблагодари и се върна на мястото си.

Закъсняваха. Автобусите вече втори час се влачеха едва-едва, заклещени в задръстването, обхванало цели петнайсет километра североизточно от мястото на разкопките. По цялото протежение на пътя имаше предупредителни табели, информиращи ги, че площадката ще бъде затворена в шест часа. Нямаше да успеят.

Членовете на мрежата бяха преимуществено студенти или млади професионалисти. В по-голямата си част бяха бели, сред тях имаше любители на бягането за здраве, ентусиасти на аеробиката и всички имаха пари. През 60-те години същите тези хора щяха да се возят на тогавашните автобуси на свободата. Вярваха и бяха убедени, че светът може да стане по-добро място за живот за всички и че средството за това вече съществува.

В автобуса духаше и прозорците бяха заскрежени отвътре. Въпреки това спътниците на Шарлот запазваха доброто присъствие на духа. Бяха отворили термосите си и сега си разменяха топъл шоколад и кафе. Пееха песни за из път с текстове от фолклора на Толкин и напевни ритми, научени на общия съвет миналата година в Юджийн. Разтъпкваха се на смени по пътечката между седалките, за да не им замръзнат краката. И с нетърпение поглеждаха към приближаващите се върхове на Пембина.

Автобусите завиха по шосе 32 преди залез-слънце. Колите необяснимо защо вече се движеха забележимо по-бързо. И все пак, когато пристигнаха във Валхала, минаваше шест. Шарлот се изкушаваше да обяви, че за днес това е всичко и да спрат за кафе и хамбургери. Но когато двама от помощниците й дойдоха при нея със същото предложение, тя се противопостави.

— Нека поне опитаме — каза тя. — А ако не ни пуснат тази нощ, има и нещо друго, което можем да направим.

Отново поеха по двулентовото шосе и не след дълго шофьорът й, китарист в рокгрупа от Ню Мексико, чието име бе Франки Атами, мушна с пръст в предното стъкло.

— Дотук — каза той.

От двете страни на пътя имаше окачени фенери, а пред тях се виждаше спусната бариера. Колите, стигнали до нея се връщаха назад.

— Отбий и спри — нареди Шарлот на шофьора.

Пред барикадата стояха двама униформени полицаи. Бяха облечени в дебели якета. Франки спря и отвори вратата. Тя се подаде навън, но полицаите им замахаха да обръщат.

— Дошли сме отдалече — извика Шарлот и потръпна.

— Съжалявам, госпожо — извини се по-високият от двамата. — Вече затворихме за нощта. Елате пак утре.

— В колко отваряте?

Но полицаят беше приключил с нея и изразително махна с ръка обратно към пътя. Франки провери в страничното огледало и внимателно излезе отново на шосето.

— Спри, където е удобно — нареди му Шарлот. — Ще се опитаме да се качим.

Той погледна със съмнение дълбоките отводнителни канавки покрай пътя, в които няколко коли бяха намерили края си.

— Не знам как ще стане.

Изпълнени с чувство на безпомощност, те продължиха на юг и постепенно загубиха от погледите си хребета. Шарлот извади карта.

— Добре — каза тя в един момент. — След малко завий наляво.

Не след дълго пътуваха по черен път, отстоящ наистина на няколко километра от хребета, но за сметка на това предоставящ великолепен изглед към него.

— Намери място да спреш, Франки — помоли Шарлот след известно време.

Отбиха на банкета. Следващият ги втори автобус направи същото. Хората слязоха и започнаха да пият кафе и топъл шоколад. В задната половина на автобуса Джим Фредрик отваряше кашоните. Мей Томпсън и Ким Мартин изваждаха от тях фенери. Напълниха ги с газ и всеки получи по един.

Няколко души запяха и горе-долу по същото време окончателно се стъмни. Над главите им блеснаха звезди.

И също толкова неочаквано, буквално като че ли някой бе щракнал ключа на осветлението, на върха се разля изумрудено сияние.

След минутка някой се приближи плътно до Шарлот. Беше Мани Кристофър, програмист от Провидънс.

— Това е — каза Мани.

Двамата мълчаливо се прегърнаха и зашепнаха поздравления. Шарлот запали своя фенер. Това бе сигнал за останалите и те последваха примера й, образувайки светеща човешка верига, обърната с лице към хребета Джонсън.

Шарлот усещаше напълно осезаемо привличане откъм хълма. Ротондата — така я бяха нарекли медиите. Но в миналото тя бе имала съвсем друго име, дадено й от съвсем различно създание. Лицата на приятелите й въпреки студа изглеждаха топли и живи под трепкащата светлина на фенерите. Фарове, помисли си тя. Фенерите и лицата. Фарове, сочещи към всеобщата енергия.

Тя вдигна своя фенер и другите повториха движението.

В този миг сърцето й преливаше от любов към тях. И от любов към великолепния свят, в който се бе родила.

В течение на няколко секунди Шарлот виждаше приятелите си, цялата сложност на земния живот и мъждукащите над главите им звезди през очите на Бог.

— Гостът ни в CNN тази вечер — обяви водещият — е Алфред Макдоноу от университета в Торонто, Нобелов лауреат по физика. Доктор Макдоноу, какво точно става на хребета Джонсън?

Макдоноу, слаб, белокос и крехък на външен вид, погледна над ръба на очилата си.

— Тед, налага се да кажа, че сме свидетели на първото истинско доказателство за посещение.

Водещият кимна.

— Говори се, че в Ротондата има източник на енергия.

— Да. Едва ли би могло да има съмнение, че това… — той направи пауза, търсейки най-точната дума — място излъчва светлина и топлина.

— Знаем ли как става?

— Доколкото ми е известно, още никой не е разбрал механизма.

— И защо?

— Защото не знаем къде става това. Засега изглежда само, че за да установим как работят някои неща, трябва да разбием стените. Излишно е да споменавам, че никой не би искал да го прави.

— Доктор Макдоноу — обърна се към него водещият с малко по-различен тон, — говори се, че имаме всички основания да вярваме, че артефактът е на повече от десет хиляди години. Как реагирате на подобно твърдение?

— Не е невъзможно.

— Така ли? Но как могат лампите да светят след толкова дълго време? — Водещият се усмихна. — При положение че ние трябва да сме сигурни, че тостерът, който си купуваме, е с гаранция, защото той рядко издържа повече от година-две, без да се повреди.

Макдоноу се усмихна и без да иска изтърси онова, на което бе съдено да стане бомба:

— Мога да те уверя, Тед, че ако онова, което си мислим за обекта на хребета Джонсън, се окаже такова, каквото по всичко изглежда, че е, няма да ни трябва дълго, за да адаптираме тази технология за нашите цели. Тогава ще можем да ти продадем наистина издръжлив тостер. — Той се облегна на стола си, видимо доволен. — Аз дори бих се изразил, че ти ще разполагаш с първия тостер, който вярно ще служи на доста от следващите поколения в рода ти.