Древни брегове

26.

Ако по време на целия този период имаше някой от Форт Мокси или околностите му, по отношение на който да бе извършена истинска несправедливост, жертвата се казваше Джери Тъли.

По причини, неизвестни на изследвалите я специалисти, Джери не бе започнала да расте правилно и черепът й така и не бе станал достатъчно голям, за да помести мозъка. В резултат детето не само бе по-ниско, но и бе останало бавноразвиващо се. Вътрешният свят на момиченцето представляваше объркана каша, понятията й бяха фрагментарни, поведението й хаотично и непредсказуемо, а причинно-следствените връзки в главата й като че ли изобщо не действаха.

Удоволствията на Джери бяха свързани основно със сетивните й възприятия: усмивката на мама, куклата-астронавт, към която необяснимо защо особено се бе привързала, по-малките й братчета и петъчното парче пица. Телевизията не я интересуваше много, а в игрите на нормалните деца не можеше да вземе участие по обясними причини. Ставаше й много приятно, когато някой й обърнеше по-специално внимание. Много обичаше филмите от серията „Междузвездни войни“, но не на касета, а само в киносалон.

Джун Тъли почувства промяна в детето си почти веднага след като Джим Стюйвезант я върна у дома онази студена априлска събота. Почувства, но не можа да формулира. Чувството бе толкова ефирно и неопределимо, че тя така и не спомена за него пред съпруга си.

Джери, разбира се, изобщо нямаше да разбере от какво я е лишила съдбата, следователно поне огорчението й бе спестено. И тази семпла гледна точка беше единственото успокоение на родителите й. И все пак, когато падна полузамръзнала в снега край шосе 11, с нея се случи нещо уникално. Беше се изплашила, но не за живота си, защото не разбираше какво означава понятието опасност. Изплаши се, защото не знаеше къде се намира и къде е домът й. И още защото не можеше да прогони студа.

Изведнъж нещо нахлу в света й. Съзнанието й се отвори, точно като цвят, обърнал се към слънцето. Издигна се в небето, понесе се по вятъра и почувства радост от съществуването, несравнима с нищо, което бе изпитвала дотогава. Съзнанието й се протегна напред, далеч отвъд жалките ограничения, които го бяха сковавали.

През тези няколко секунди Джери осмисли правилата в играта между вятър и топлина, както и напрежението, съществуващо в отношенията между небе и облаци. Стрелна се в небесата, спусна се стремглаво надолу към земята, почувства се като буря, като… като нещо изградено от равни части слънце, сняг и ураганни ветрове.

През целия живот, който й предстоеше, недъгавият й мозък щеше да остане вкопчен в спомена за небето, в екстаза на кратките секунди, когато тъмнината, хаосът и слабостта се бяха свили някъде далеч зад нея, в онзи пренебрежимо кратък епизод от живота й, когато Джери Тъли бе разбрала какво е да си… Бог.

Адам и Макс се върнаха в скафандри, за да приберат тялото на Арки. Сбогуваха се с него два дни по-късно на скромна католическа церемония в параклиса на резервата. Свещеникът, който също живееше край Дяволското езеро, произнесе на езика на сиу древните думи за сбогуване.

Опечалените бяха разпределени в две приблизително равни групи от индианци и техни приятели. Имаше голям брой доста привлекателни млади жени, както и девет играчи от училищния баскетболен отбор, на който Арки се оказа помощник-треньор.

Макс бе информиран, че като един от спасилите се благодарение саможертвата на Арки, от него ще се очаква да каже няколко думи за случилото се. Така че той използва бележника, за да систематизира мислите си. Но когато настъпи сублимният момент, намиращия се в джоба му бележник изведнъж му се стори в друга вселена. Притесни се от мисълта, че някой може да се удиви как така един човек не може без странична помощ да опише чувствата си към приятел, пожертвал за него своя живот.

— Арки не ни познаваше двамата с Ейприл много добре — започна Макс, изправен на олтара в параклиса. — Само преди няколко месеца ние дори не се бяхме виждали… Днес тя и аз сме тук не само благодарение на смелостта му, но и защото той единствен успя да запази хладнокръвие в условията на смъртна опасност. Според мен Арки знаеше, че няма да се спаси. Така че се пожертва заради нас… — Макс пое дълбоко въздух. Публиката го слушаше, затаила дъх. — Когато го посетих за пръв път в офиса му, забелязах, че държи един лък на видно място на стената. Бил на баща му, обясни ми той, и не скриваше гордостта си. Лъкът беше оръжие на воин. Моят баща също е бил воин. И знам със сигурност, че той би се гордял да има такъв син. — Гласът на Макс затрепери. Той отново видя в съзнанието си малкото момиченце, залепило личице на прозореца на самолета.

Беше решил, че този спомен е окончателно погребан, когато бе минал през вратата, за да се опита да спаси Ейприл. Но сега, в студената кристална чистота на този момент, разбра, че той винаги ще го спохожда.

Сред индианските племена от Дакота и далечния северозапад е обичай на погребение да се минимализира чувството на загуба. Вместо да се държат като опечалени и скърбящи, тези хора празнуват живота и постиженията на духа, приел тленна форма и настанил се временно сред тях. Част от това празнуване е сведеното до ритуал правене на подаръци между членовете на семейството.

В края на церемонията Макс бе повикан от хлапе, което му се представи за брат на Арки.

— Имаме нещо за теб — загадъчно му каза момчето.

И докато всички в компанията шушнеха на ухо предположенията си, то извади дълга тясна кутия, увита в ръчно тъкана материя. Макс поблагодари и отвори кутията. Беше лъкът.

— Не мога да взема това — протестира Макс.

Тогава се изправи Джеймс Уокър и се обърна така, че събралите се да чуят думите му:

— Ти нали сам каза, че този лък е оръжие на воин.

Всички шумно изразиха одобрението си.

— Но аз не съм воин — обясни Макс. — Аз съм бизнесмен.

Председателят на племето се усмихна.

— Ти носиш духа на воин, Колингуд. Арки даде живота си за теб и решението да получиш лъка му е на неговото семейство. — И понеже Макс продължаваше да се колебае, Уокър допълни: — Той би искал лъкът му да намери новия си дом близо до теб.

Един от студентите въведе посетителя, погледна въпросително Ейприл и се оттегли.

Тя стана и протегна ръка:

— Господин Аскуит?

— Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Кенън. — Ръкостискането на Аскуит беше малко неуверено — той хвана само пръстите й. — Не знам дали сте чували за мен.

Свенливостта в тона му подсказваше по един деликатен начин, че Аскуит съзнава собствената си значителна популярност. Това беше, разбира се, Уолтър Аскуит — двукратният носител на наградата „Пулицър“, критик, есеист, поет, новелист — най-известен с поредицата си унищожителни коментари на социални теми. Последният му сборник „Късни новини от Вавилон“ бе останал в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ цели шест месеца. Ейприл помнеше от колежанските си години един свой учител, който бе в залеза на дълга кариера като редактор и писател. Бяха им дали да разработят книгата на Аскуит „Осъдени на варварство“ — друг сборник разгромни атаки срещу различни литературни знаменитости и продуктите на техния труд, в една от които въпросният даскал изплуваше за миг от блатото на посредствеността, колкото да поеме между веждите си стрелата на великана. Този човек гордо бе показал страницата и дори реда със своето име на учениците и в този миг Ейприл бе разбрала, че заядливата забележка е върхът на неговата кариера. Нещо като да си… бръснаря на Данте?

— Знам с какво се занимавате, господин Аскуит — каза тя. — Какво мога да направя за вас?

Беше едър, с отпуснати рамене. Косата му бе бяла и грижливо сресана върху петно, започнало да оплешивява. Говореше с къси, властни фрази и Ейприл си помисли, че този човек може да бъде отличен съдия.

— Искам да прекарам известно време на Едем — заяви той.

Ейприл написа на едно листче телефонния номер на службата, която изготвяше графика, и му го подаде:

— Хората ще бъдат щастливи да ви включат в някоя група.

— Не… Не ме разбрахте. Аз вече бях там. Сега желая пак да се върна. Честно казано, искам да разпъна палатка и да се преселя в нея. За известно време.

Ейприл погледна многозначително часовника си. Известността на този мъж повече не я впечатляваше. Възмутителното предложение си остава възмутително, независимо от това кой го прави.

— Съжалявам, господин Аскуит. Не мисля, че можем да позволим…

— Доктор Кенън, аз прекрасно разбирам чисто научното значение на Ротондата. Но се питам дали дори вие си давате сметка за психологическите и философски последици. Възходящата еволюция на човешкия вид е на кръстопът. Забихме се в необятна гора. Светът, който познаваме и в който живеем, очаква нещо да се случи. Но не се знае какво може да бъде това нещо. Точно по тази причина финансовите пазари са в хаос, пак това обяснява защо пред Белия дом има демонстранти, защо в Обединените нации са стигнали до задънена улица в най-ожесточения дебат от цяло десетилетие насам. Когато преди две седмици вие прекосихте междузвездната бездна, за да се озовете в онова място, с това бе сложено началото на нова ера… Някой трябва да хроникира всички тези събития. Да постави ежедневието в правилната му историческа перспектива. Свикнали сме да смятаме, че ако двайсети век изобщо остане запомнен с нещо, това ще бъде заради кацането на Луната. Но… — Той невъзмутимо я изгледа. — Кацането на Луната е дреболия, доктор Кенън. Решителният момент и то не за нашия век, а за цялата записана история на човечеството, е сега. Знам, че вече сте започнали да каните експерти, математици, геолози, астрономи и какви ли още не. И всичко това е прекрасно. Така трябва да бъде. Но има нужда от още един вид хора: такива, чиято единствена функция ще бъде да осмислят значението на ставащото тук и сега. Хора, готови да се отдръпнат назад, докато другите мерят, претеглят и гадаят, за да приложат тези събития към прогреса на човешкия дух. — Той събра пръстите си замислено и подпря брадичка върху тях. — Мисля, че имам уникалната квалификация да изиграя тази роля. Вече съм подготвил голям обем записки в суров вид. Излишно е да казвам, че за мен ще бъде изключителна чест да участвам във вашето начинание.

Аскуит е прав, помисли си Ейприл.

— Какво по-конкретно имате предвид? Серия репортажи?

— О, не, не — поклати глава той. — Нищо подобно. Искам да бъде нещо по-значително по форма. Защото ще стане моят магнум опус.

— Нека обмисля предложението ви — каза тя. — Ще ви се обадя.

— Работното заглавие ще бъде „Древни брегове“ — и той й подаде визитната си картичка. — Не трябва да се бавим повече.

След като остана сама, Ейприл реши, че предложението на Аскуит е уместно. Този вид известност не можеше да им навреди. Но първо трябваше да го съгласува с Макс.

Тя прибра получената на нейно име поща. На Пег Мол — която отговаряше за дневната им програма и беше общо координатор — се бе обаждал някакъв мъж, идентифицирал се като агент на „Шаги Дог“. Рап групата искала да изнесе концерт на хребета Джонсън.

— Обещават да продадат двеста хиляди билета — съобщи Пег.

Телефонът иззвъня, точно когато Макс и Ейприл обсъждаха планове да се изпрати ремонтна група в кабината, отнела живота на Арки (това място вече изпреварваше Едем по брой на изследователите, които искаха да отидат там).

Ейприл вдигна слушалката, изслуша каквото имаха да й казват в продължение на близо минута, благодари с една дума, обърна се към Макс и му обясни:

— Някакви инвеститори сформират корпорация, която има за цел да контролира пътуванията до всички светове, свързани с Ротондата. Предлагат три четвърти милиарда долара за изключителните права.

— Да, цената взе да се вдига — отбеляза Макс.

— Нарекли са се „Небесни пътешествия“ — усмихна се тя тъжно.

Специалното издание на предаването на Лари Кинг, 1 април, TNT. Гост: Дмитрий Полкаевич, лауреат на наградата „Пулицър“ за „Железни мечти“ — най-новата история на СССР. Тема: новата руска революция (подсказана от страховете в неизбежността на десен преврат в Русия).

Рейтингът на „Проект 40“ се изкачваше като ракета в небето. В резултат обаче се засилваха и критиките срещу Стария Бил.

Негови врагове бяха основно централната преса, либералните политици, църквите с ляв уклон, с две думи всички онези сили, които сега мълчаливо си затваряха очите пред моралния колапс на американския народ. Върху него се сипеха обвинения във всички мислими престъпления, включително злоупотреба и лицемерие, опит да използва религията, за да изкопчи средства от спонсорите, ехидни насмешки, че е измамник-теолог, за да се стигне до върховната обида — че може би изобщо не вярва в Бога.

Нищо от това не беше истина в точния смисъл на думата. Например по повод вярата му в Бога: Бил никога не бе мислил над теологията достатъчно дълго, за да се безпокои относно подробностите, но той напълно искрено смяташе — и много пъти го бе казвал в проповедите си, — че всеки има пряка линия до кабинета на Бога. Не се колебай да използваш телефона, твърдеше той, кажи каквото ти е на душата и Бог никога няма да ти затвори.

Също така искрено той вярваше в собствената си праведност, защото нали даваше надежда на отчаяните, упование на загубилите пътя, усещане за принадлежност в отхвърлените. На всички, които идваха при него — хората, изкачили своя Синай в живота, за да съхранят в себе си духа на Доброволеца, — той предлагаше изкупление, спасение от болката и небесен компас.

О, да, Бил беше вярващ. Та нали именно Бог стоеше до него, когато хорът запееше, а Доброволците започнеха да изплакват греховете си и да се кълнат, че ще променят живота си.

А най-голямата лъжа беше, че го прави заради парите.

Парите бяха чудесно нещо и никога не го бе отричал. Но той гледаше на тях като на благоприятен страничен ефект, когато правиш добро, като възнаграждение, че вървиш по Божия път и живееш според догмата. Истинската му мотивация можеше да се намери в екстаза да стоиш пред тълпата и да тръпнеш с реакцията на човешките същества, чули Божията истина. Обичаше да ги омайва със силата на Словото, да държи емоциите им в шепата си и със силата на своята реторика да разчупва техните окови, обричащи ги на прозаичен живот.

Бил прекрасно усещаше романтиката в историята за един Бог от пустинята, който бе обичал своя народ и в крайна сметка бил разпнат на кръста, за да спаси всички създания, дишали някога на земята. Да! Хората разбираха това и обожаваха този разказ. А покрай другото обожаваха и него самия, защото той успяваше някак да стане част от посланието.

Второто му предаване от Форт Мокси бе по време на последната снежна буря за сезона. В досегашния си живот Бил не бе виждал много сняг, така че това стана повод да почерпи вдъхновение. Докато снежинките бръснеха по прозорците отвън, той разказа по нов начин за любовта на Бог към Адам, въпреки неговото неподчинение. И накара сърцата на хората да затуптят в синхрон с неговото.

— Но Адам се върна в Градината.

— Амин! — извикаха Доброволците.

— О, Господи, нуждаем се от силната ти ръка.

— Алилуя!

— Дай ни знак. Покажи на неверниците, че си на наша страна.

Той помоли слушателите си да пишат до техните представители.

— Настоявайте да се изтеглим оттам. Защото другото би означавало да сме глухи пред заповедта му. — Очите му се напълниха със сълзи. Вятърът отвън се засилваше. Бил усети Присъствието. — Покажи им силата си, Боже на Авраама — извика той. — Моля ти се в името на твоя Син.

Хорът избухна в тържествен псалм. Стаята се разтресе, хората се разплакаха и вятърът любовно обгърна къщата. Аманда Декстър, на която винаги можеше да се разчита, че ще откачи в кулминационния момент на добра служба, изкрещя благодарността си към своя Създател и се свлече на земята, продължавайки да потръпва конвулсивно.

Песнопенията продължиха в съпровода на играещия си с прозорците вятър, а Бил усети нещо в душата му да се отваря и в него да се влива силата на Ангела — пратеник на Всевишния. И за пореден път изпита екстаза от довеждането на тези хора в лоното на Бога. Сля се с Ангела, превърна се в едно цяло с него, напипа пулса на бурята, видя отгоре сипещата се по покривите снежна пелена и губещите под нея очертанията си сгради.

Изведнъж се озова отново вътре. Органът беше спрял, Доброволците стояха изнемощели на пътечките между редиците седалки, крепяха се прави взаимно, шепнеха „Алилуя“ и рухваха обратно на столовете.

— Възхвала на Бога! — изрече Марк Майер с пепеляво лице. — Почувства ли го? — въпросително погледна към Бил той.

— Да — разтърсен от дъното на душата си призна Бил. — Почувствах го. — Тази вечер, повече от всеки друг път в цялата си кариера, той бе уверен, че е вървял редом с Него. — Мисля, че това е нашият знак — допълни той. — Уверен съм, че това е знакът.

Спомни си за телевизионните камери. И точно, докато се питаше дали микрофоните са уловили последните му думи, осветлението изгасна.

— Проверете прекъсвачите — извика веднага някой.

Инцидентът не бе в състояние да развали доброто настроение на хората и те запяха нов псалм.

Бил си сложи слушалките, за да чува Хари Стейпълс, неговия технически директор.

— След секунда ще оправя нещата — обеща Хари.

В стаята беше абсолютно тъмно. Бил не виждаше даже светлината, която би трябвало да прониква отвън. Това можеше да означава само едно: уличното осветление също бе изгаснало.

— Всички да останат по местата си, докато не бъде отстранена повредата — нареди с висок глас той.

Продуцентът му го информира, че не са в ефир.

— Но поне ни изключиха с гръм — допълни той. Студиото в Уитбърг бе реагирало своевременно и вече запълваше паузата с госпъли.

Доброволците завършиха поредния псалм и заръкопляскаха на себе си, доволни, че са победили изневерилите им лампи по същия начин, по който побеждаваха всичко останало.

В слушалките отново се чу гласът на Хари:

— Повредата е извън нас, преподобни. И отоплението спря.

На стълбите се появиха хора с фенерчета.

— Добре — извика Бил, — приключваме и си тръгваме. — Бяха наели мотели в Морис, Манитоба, на около половин час оттук на север, в Канада. Той се обърна с лице към публиката: — Приятели, справихте се отлично. Да се прибираме.

Но те и без това вече бяха тръгнали да излизат и сега търсеха в тъмното връхните си дрехи. Бил изчакваше, говорейки с най-близките си помощници. После чу предната врата да се отваря.

Груб мъжки глас, съвсем не в тон с досегашното възвишено настроение на вечерта, каза:

— Ей, какво, по дяволите, е това?

Някой изхлипа.

От външната страна на прага имаше плътна снежна стена.

Франк Мол си беше у дома и слушаше концерт на Моцарт, когато токът спря и музиката секна. През прозореца се виждаше, че и уличното осветление е изгаснало.

Пег излезе от стаята си с фенерче в ръка и се отправи към разпределителното табло с бушоните.

— Навсякъде е изгаснало — каза Франк и посегна към телефона.

— Съжаляваме — чу се запис на номера на електроснабдителната компания, — но нашите техници в момента са заети. Моля, изчакайте.

Той остави слушалката обратно, седна на мястото си и сложи крака на възглавничката.

— Скъсан кабел някъде — промърмори Франк. Навън беше кучешки студ, но къщата бе добре изолирана.

Двамата се разприказваха, доволни от инцидента, внесъл малко разнообразие в ежедневието им. От другата страна на улицата предната врата на Ходж Елиът се отвори. Ходж изнесе петромакс на верандата и погледна към улицата.

Телефонът иззвъня.

— Франк? — беше гласът на Иди Торалдсън. — Нещо се е случило в дома на Кор. Изпращаме хората.

Ставаше дума за Групата за бързо реагиране, която преди време Франк бе ръководил.

— Какво? — не разбра той. — Какво се е случило?

— Не съм сигурна — призна тя. — Някой е затрупан. Повиках и полиция от Кавалиър. Мисля, че няма да е лошо и ти да хвърлиш един поглед.

— Добре — съгласи се той, без да скрива, че е озадачен.

Пег го погледна обезпокоена.

— Какво има? — поинтересува се тя.

— Не знам. Иди ми каза, че някой бил затрупан. Но какво, по дяволите, може да означава това? — Вече беше облякъл палтото си. — Заключи след мен — нареди за всеки случай той.

Къщата на Кор отстоеше на някакви си шест преки от неговата. Изчака в алеята, защото отвън минаваше цяла колона на пожарникарите-доброволци. След това излезе на заден ход и зави наляво. Две минути по-късно паркира зад тълпата, започваща на половин пряка от дома на Кор. Беше точно зад Групата за бързо реагиране. Кварталът бе гъсто озеленен с бъзови дървета, така че беше трудно да види оттук какво точно се бе случило. Но хората наоколо се вълнуваха и разговаряха на висок глас.

След малко пристигна и пожарната кола. Тълпата се раздели и се оттегли встрани, за да даде път на линейките, които следваха. Франк най-сетне получи шанс да погледне.

Там, където се бе намирала къщата на Кор, впоследствие превърната в Църквата от Дълбоката провинция, сега имаше снежен цилиндър, висок два етажа. На върха му снегът беше навят като сладолед във фунийка.