Древни брегове

14.

Валхала, Кавалиър и Форт Мокси, като повечето прерийни градчета в щатите Дакота, са общества от типа, характерен само за районите със сурови климатични условия. Хората в тях са обединени заради крайната изолация. Те добре разбират, че грешката да излезеш навън в зимата, без да си проверил какво ще е времето, може да бъде фатална. Също така се гордеят със способността си да държат престъпленията и наркотиците на повече от една ръка разстояние. Най-близкият до Форт Мокси пазарен комплекс от нов тип е на сто и двайсет километра, а най-близката голяма аптека е чак в Канада. Дори най-близкият киносалон е на половин час път, при това работи само през уикендите и то ако не е през ловния сезон. В резултат на тези особености обществата в тези градове имат много сходства с големите семейства.

Мел Хочкис си седеше в кухнята на своята къща в периферията на Валхала, слушаше с едно ухо Снежния ястреб и се наслаждаваше на любимото си хапване преди лягане, което в конкретния случай бе черешов пай. И точно си наливаше втората чаша кафе, когато стана свидетел на размяната на странните реплики в ефир. Повече от явно бе, че става нещо извънредно. Той остави каничката с кафе и се готвеше да отиде до прозореца и да погледне в посока на хребета Джонсън, когато Малкия призрак изрече сакралната фраза, на която бе съдено да взриви района: Мамка му, дано не е радиоактивна!

На всичкото отгоре на върха наистина се виждаше зеленикаво сияние.

Десет минути по-късно — колкото му трябваше да се обади на брат си и на един приятел — Мел, жена му, трите им дъщери и тяхното куче вече бяха в пикапа заедно с два куфара и се носеха на скорост в западна посока, колкото може по-далеч от града.

В течение на по-малко от час цялото население на Валхала също бе започнало да се изнася. Под зловещото сияние на върха хората товареха деца, домашни любимци, семейни бижута и компютри и потегляха с колите си, без повече да се замислят. Малкото, които по принцип отказваха да вярват на каквото и да е, свързано с астрология, нумерология, кръгове в нивите или НЛО, бяха насила изведени от изплашени съпруги и винаги готови да се притекат на помощ тийнейджъри. Човешкият поток пое в две основни направления: на югозапад в посока на Лангдън, източно от Форт Мокси, и на север към границата, където вместо пропускателен пункт имаше само предупредителни знаци и конуси за отбиване на движението по магистралата. Понеже никой така и не спря, за да се съобрази с международните аспекти на преминаването от една страна в друга, част от населението на Валхала просто нахлу в Канада.

Без много да умува, щатската полиция направи проверка с Гайгеров брояч и в един и половина през нощта обяви района за напълно безопасен. Радио- и телевизионни станции излъчиха новината, но вече беше много късно. Градът просто бе обезлюден, а пътищата му бяха задръстени с катастрофирали и изоставени коли.

Ейприл, Малкия призрак и Снежния ястреб слушаха постъпващите съобщения и наблюдаваха с нарастващо чувство на ужас дългите колони коли със запалени фарове по двулентовите пътища.

За щастие всичко се размина без човешки жертви.

Най-сериозните инциденти се ограничиха само до три пожара и половин дузина сърдечни атаки. Няколко души прехванаха опитващия да се измъкне от къщата си Джими Пачман и го принудиха да отвори бензиностанцията си. Хората си платиха за бензина, но това не попречи на Пачман по-късно да заяви, че е бил отвлечен. Полиция, пожарна и бърза помощ бяха поставени на сериозно изпитание и още преди да дойде краят на тревожната седмица, трябваше да публикуват изчерпателни доклади кога точно и какво са правили. Кметството на Валхала похарчи девет хиляди долара, за да наеме оборудване и да плати от вечно оскъдния си бюджет премия за удължено работно време на служителите си. Много от жителите на малкото градче бяха убедени, че някои хора на хребета Джонсън би следвало да бъдат линчувани.

Макс научи за случилото се едва на закуска. Той бе един от малкото, които знаеха, че вероятно става дума за същия безобиден ефект, изкарал преди няколко месеца акъла и на Джини Ласкър. Със съществената разлика, че се бе проявил в много по-голям мащаб. И този път щеше да има съдебни искове срещу тях.

Той заряза бекона и яйцата, позвъни на охраната, свърза се с Адам и намери там Ейприл.

— Лоша нощ — съобщи му тя.

— Никога не правя предположения — каза Макс. — Тръгвам веднага.

По магистралата имаше няколко катастрофирали коли.

Над главата му летяха полицейски хеликоптери.

При отбивката за върха бе спряла „Тойота“, чийто шофьор спореше с дежурния полицай. Ченгето разпозна Макс, извъртя очи към небето и му махна да минава. Жестът вбеси непознатия.

Макс изкачи разстоянието без да бърза, обръщайки специално внимание на големите преспи, натрупани отстрани след минаването на снегорина. На билото подмина индианец в униформа на службата за охрана. Беше регулировчикът, отговарящ за реда на върха. Изглеждаше премръзнал и държеше радиотелефон в ръката си. Той видя Макс и му махна да влиза.

Смяната, застъпваща по график в 8:30, вече бе дошла и се бе захванала да сваля защитните брезентови платнища. Макс внимателно разгледа Ротондата. Така огряна от пряка слънчева светлина беше невъзможно да се различи дали все още излъчва собствено сияние. Той паркира на обичайното си място и остана седнал, като си правеше сянка с ръка, в опит да види нещо по-особено.

— Постепенно избледняваше с настъпването на зората — обясни му Ейприл няколко минути по-късно.

— Както при яхтата.

— Да. Само че този път това не бяха сигнални светлини. Цялата конструкция светеше. — Бяха записали ранните новини по няколко телевизионни канала. Ейприл му ги пусна. Новинарите разполагаха с картина, заснета от самолет. Върхът наистина светеше с мека светлина.

— Не е като електрическа, по-скоро фосфоресцира — замислено каза той.

— И ние така решихме. — Тя отпи глътка от кафето си. Навън се разнесоха радостни възгласи.

Макс погледна през прозореца, но не видя нищо необичайно.

— Някаква реакция от градските власти във Валхала? — попита той.

— Реакция? Какво имаш предвид?

Той въздъхна.

— Имам предвид, че снощи изплашихме хората. Едва ли очакваш, че не могат да ни се нарадват.

— Макс, никой не е умрял — усмихна се тя. — Но аз ще говоря с Адам, да озапти Снежния ястреб. Повече предавания на живо оттук не трябва да има. Поне не от нашите хора.

— За кого ми говориш?

— Андреа Хоук. Работи в охраната на сиу. — И Ейприл обясни с няколко думи какво бе поставило началото на паниката.

— Ами — замислено каза Макс, — може би ще ни се отдаде да се възползваме от безплатната реклама. Ако върви все така, не знам дали скоро във Валхала няма да се играят баскетболни мачове от веригата на Асоциацията.

Телефонът иззвъня. Ейприл вдигна слушалката, изслуша каквото й казваха и се намръщи.

— Не може да бъде. — Тя отново се заслуша. — Кой? — и направи знак на Макс с палец нагоре. — Идваме.

— Какво има? — попита Макс.

— Успели са да влязат.

Докато всички бяха съсредоточили вниманието си върху предната страна, един от хората на охраната бе успял да проникне през врата отзад. При еленовата глава.

Там вече се бе събрала тълпа и бе обградила щастливеца.

— Отлична работа, Джордж — поздрави го Адам Скай, който бе дошъл едновременно с Макс.

Човекът, към когото в този момент бе съсредоточено вниманието на всички, беше Джордж Фрийуотър — млад сиу с приятна усмивка. Но Макс не виждаше никакъв вход. В този момент се появи и Том Ласкър, завивайки към тях откъм другата страна.

Фрийуотър стоеше до еленовата глава и лъчезарно се усмихваше. После подчертано небрежно вдигна дясната си ръка — тя беше в ръкавица — и докосна стената. Точно върху муцуната.

Еленовата глава се изтегли нагоре и на нейно място се отвори проход. Тълпата изръкопляска. И леко се отдръпна.

В открилия се коридор нямаше нито други врати, нито прозорци. Беше къс — на около седем метра от тях се виждаше задната МУ стена. В помещението нямаше нищо забележително, освен шестте правоъгълни плочки по стените, по-малки от капачките на ключове за осветление. Бяха монтирани на стената на височина на кръста — по три от двете страни.

Ейприл се отправи към отвора, но Фрийуотър я хвана за ръката.

— Нека първо ти покажа нещо — каза той.

— Добре. Какво?

— Гледай.

Зад гърбовете им възбудени гласове настояваха да разберат какво става. Някой държеше да се легитимира като представител на UPI9.

Без никакво предупреждение вратата се спусна и затвори прохода. Нищо не подсказваше какво има на това място.

— Какво стана? — не разбра Ейприл.

Фрийуотър гледаше часовника си.

— Стои отворено двайсет и шест секунди — обясни той.

— Благодаря ти, Джордж — кимна Ейприл и натисна муцуната.

Нищо не се случи.

Фрийуотър демонстративно свали една от ръкавиците си. Беше черна на цвят и съвсем обикновена.

— Опитай с това — предложи той.

Ейприл се намръщи, свали плетената ръкавица с пръсти, която носеше, и сложи черната.

— Наистина ли има значение?

Получи в отговор само усмивка. Докосна стената и коридорът отново се появи.

— Дявол да го вземе! — възкликна Ласкър.

Макс почувства, че го лъхва излизаща топла вълна. Там се отоплява, мина му през ума.

Ейприл сравни недоумяващо своята ръкавица с чуждата.

— Какво става тук?

Но Фрийуотър нямаше обяснение.

— Работи, само ако някой използва моята ръкавица — сви рамене той.

— Как така? — обади се Макс.

— Не знам — продължи индианецът. — Но с голи ръце не става.

— Странно — призна Ейприл, погледна в коридора и отново върна поглед върху ръкавицата. — Джордж, ако не възразяваш, ще я задържа за известно време. — Тя я сложи в джоба си и погледна Макс. — Готов ли си?

— За какво?

— Да влезем вътре.

Челюстта на Макс провисна.

— Ти майтап ли си правиш? — смаяно попита той. — Можем да останем затворени там.

— Аз бих искал да вляза — предложи услугите си Джордж.

— Не. Никой друг. Ще се чувствам по-спокойна, ако си тук отвън, за да отвориш вратата, в случай че не успеем да я отворим отвътре. Предполагам, че и двете ръкавици стават?

Опитаха за всеки случай и с другата и ефектът беше същият.

— Дайте ни пет минути — каза Ейприл. — Ако не излезем сами, отворете я вие.

Тя се усмихна на Макс, сякаш той се бе пошегувал и влезе в коридорчето. Макс се поколеба за миг, усещайки погледите на всички върху себе си. И я последва.

Височината бе малко над два метра, а широчината към метър и половина. Беше доста тясно и клаустрофобично. Стените бяха бели и така плътно покрити с прах, че бе трудно да се различи от какво са направени. Подът също бе прашен.

— Отнякъде се топли — констатира Ейприл и вдигна ръце, опитвайки се да разбере откъде идва топлата струя.

Макс търсеше с поглед как ще отворят вратата. Единствените кандидати бяха шестте правоъгълника върху стените. Два чифта от тях бяха монтирани точно един, срещу друг. Петият и шестият се намираха в двата края на коридора. Той се опита да запомни точното местоположение на плочката до външната стена, за да бъде сигурен, че ще може да я намери, когато вратата се затвори и останат на тъмно.

Ейприл прекара длан по стената и избърса праха от нея.

— Топлината като че ли се излъчва отвсякъде — каза тя.

Вратата започна да се спуска. Макс сдържа импулса си да се шмугне под нея, преди да е станало безнадеждно късно и я изгледа, без да помръдне.

Но не останаха на тъмно. По вътрешната страна на спусналата се врата минаваше хоризонтално сива ивица и излъчваше сияние, достатъчно, за да виждат около себе си. Макс избърса ивицата с ръкав, тя забележимо просветна и миг по-късно различаваше хората отвън.

— Прозрачна е — съобщи той.

Ейприл се усмихна.

— Чудесно.

Тя се бе захванала да разглежда внимателно плочките на стените. След малко се приближи до вътрешния край на коридора и сложи ръкавицата на Фрийуотър.

— Готов ли си, Макс?

— Направи го.

Ейприл пое дълбоко въздух.

— Това е малка крачка за една жена…10 — започна тя и докосна плочката. Натисна я.

Нещо в стената прещрака. Вдигна се нова врата. Пред тях се разкри вътрешността на кръгло помещение.

— Да — прошепна захласнато Ейприл. И пристъпи напред.

Светлината беше слаба и сива. Колкото да могат да се ориентират.

— Това е — каза тя. — Главната сцена…

Помещението беше празно. Няколко колони свързваха пода с мрежа от кръстосани греди над главите им. И толкова. По средата на пода минаваше широка бразда и отиваше към срещуположния край на купола, което би следвало да бъде предната му страна.

Вратата зад тях тихо се спусна.

Сърцето на Макс лудо заби, но след малко забеляза плочка на стената, идентична на онези отвън.

— Нашият канал — ненужно обясни Ейприл и посочи траншеята. — Яхтата е влизала отпред и е била завързвана тук. — Виждаха се няколко ниски стълбчета, които изглеждаха подходящи за целта.

Започваха да се задушават.

— Спокойно — каза Макс. — Въздухът е лош. — Какво друго можеше да бъде?

Подпряха вратите отдолу и оставиха помещението да се проветри. Когато сметнаха, че вече е безопасно, отвориха, за да пуснат своите хора и дошлите журналисти.

Траншеята беше дълбока към пет метра. Размерите позволяваха влизане на яхтата. Сигурно е трябвало да сгъват главната мачта, за да се събере вътре. Но изглеждаше напълно възможно да е било точно така.

Останалите четири бутона във външния коридор даваха достъп до четири стаи. Две от тях биха могли да бъдат апартаменти или складови помещения (трудно бе да се каже, защото сега те просто бяха празни). В другите две имаше шкафове и някаква канализация. Шкафовете също бяха празни. В една от стаите намериха ниска вана и някаква отводнителна система, като цяло подобна на онази от кеча. Другата изглеждаше като кухня.

Макс веднага забеляза, че хората са разочаровани. Дори Ейприл посърна.

— И какво очаквахме да намерим? — зададе той въпрос във въздуха.

Защото бяха намерили празни помещения.

Никакъв междузвезден кораб. Никакви древни архиви. Никакви праисторически компютри. Никакви загадъчни устройства.

Нищо.