Древни брегове

28.

Слабичък брадат мъж гледаше към Пасифика от дома си край Лагуна Бийч. Някъде в далечината товарен кораб пъплеше към хоризонта под прихлупеното небе. Морето беше равно и спокойно.

Имаше някаква неувереност в позата на мъжа и страничен наблюдател би се затруднил да определи накъде е насочено вниманието му. Държеше в дясната си ръка чаша шардоне.

Градът, също като залива, се бе разпрострял пред него. Крайбрежната магистрала беше задръстена с коли. Той погледна часовника си. Последния час го бе правил през няколко минути.

Телефонът иззвъня.

Мъжът се извърна от прозореца и седна пред бюрото си.

— Да?

— Грег? Всичко е задействано.

Във Фарго бе почти два часа.

— Добре. Знаят ли, че идваме?

— Не още. Виж… Имаш ли някакво влияние сред федералните?

— Не бих казал.

— И аз.

Мъжът от Лагуна Бийч вече гледаше самолетните си билети.

— Имай вяра, Уолт. Ще се видим след няколко часа.

Пийт Пападопулу работеше в пласмента на „Ей Би Си Пистънс, Инк.“ от четири години и съвсем неотдавна за първи път бе получил повишение като контрольор. Бракът му се бе разпаднал преди шест месеца, когато жена му бе избягала с товарач в склад за продажба на бира на едро и го бе оставила да се грижи за астматичния им син.

Пийт поработваше и като разносвач на китайска храна, за да може да плаща на сестра и да покрива свързаните със заболяването на сина му медицински разноски. Напоследък бе загубил съня си. Беше изпаднал в депресия и бе престанал да вижда смисъла в живота. Жена му му липсваше и докторът му предписа успокоителни. Точно тогава бе дошло повишението със значителното увеличение на заплатата и обещанието дори за повече, понеже „Ей Би Си“ решително разширяваше дейността си. Пристъпите на малкия се бяха разредили и отслабнали. Като че ли бяха преодолели сериозна криза.

За нещастие промените съпътстваха развитието и на „Ей Би Си“. Започнатото разширение трябваше да се финансира с пускане на втора емисия акции на фондовия пазар. Но през последните седмици цената на компанията се бе сринала и след дълъг период на внимателно наблюдение на тенденциите, банките се бяха отдръпнали.

Така „Ей Би Си“ неочаквано се озова с излишък от хора. Управата реагира с уволняването на хиляда и осемстотин служители, основно от средния управленски персонал и контрольорите. Пийт, който неотдавна бе прекратил членството си в профсъюза, за да получи повишението, с ужас откри, че не разполага с никаква защита.

В деня, преди да получи официално известието (фабриката за слухове в „Ей Би Си“ работеше безпогрешно), Пийт си купи револвер 38-и калибър и го използва срещу директора на завода и свой колега, който не бе крил мнението си, че повишеният е трябвало да бъде той.

Въпреки шестте прострелни рани, директорът оживя. Колегата обаче получи куршум в сърцето. Компанията реагира, като назначи допълнителна охрана.

Джеймс Уокър обичаше уединението. Още си спомняше как в детството си бе гледал през прозорците на училищната сграда към заснежената прерия и си бе представял как язди самичък из света отвъд хоризонта. Съзнанието му бе рисувало окъпана от слънчевите лъчи гора, зелени реки и галещи ветрове с аромата на цветя. Пътеки сред тревата, земя, необезобразена от шосета, граници и порутени хамбари.

Той слушаше шума от шетането на жена си Марта в кухнята, откъдето долиташе и тихата музика на радиото. В скута му лежеше разтворена книга, но не би могъл да каже какво е заглавието й. Събитията на хребета ангажираха цялото му внимание и така бе от момента, когато Арки за пръв път бе дошъл да му съобщи за откритието. Сега Арки беше мъртъв, а хората в резервата и из целия район се страхуваха от нощта. Джордж Фрийуотър без никакви усуквания му бе заявил, че нещо се е изтръгнало на воля през вратата.

— Аз специално нямам никакви съмнения — заяви му той.

На масата до прозореца лежеше полуготов пъзел. Казваше се „Планинска слава“ и изобразяваше сив, покрит със снежна шапка връх, издигащ се над гъста гора. Бурен поток скачаше из каменистото си корито. Уокър бе сглобил поне хиляда подобни пъзели през живота си.

Душата му не можеше да намери покой, че за Мини Уакан Ояте няма земя като пейзажите върху кутиите с пъзелите. През целия си живот бе мечтал, че племето сиу някой ден ще си върне загубеното. Не че бе имал някаква идея как би могло да стане това. Но му се струваше, че така е редно и дори само това е достатъчно, за да стане, така че с почти религиозна вяра бе очаквал идването на въпросния ден.

Вместо това над хоризонта бяха надвиснали сенки. Знаеше, че скоро и за него ще падне нощта. Индианците сиу бяха забравили стария начин на живот. Сега при тях идваха белолики земемери и картографираха каквото им падне. Може би точно този факт го нервираше най-много: тези хора така упорито искаха да изяснят всичко и през ум не им минаваше, че гора без своите тайни тъмни места е интересна само за дървосекача.

Но ето че се бе отворил път към звездите. И стълбата към тях беше не къде да е, а точно в земите на сиу. Колко прозорлив се бе оказал Арки — той бе разбрал всичко още в самото начало и го бе предупредил, че Ротондата може да се окаже много, много по-ценна от всичко, което щяха да им предложат в замяна за нея. И може би точно тя щеше да им даде въжделената нова земя.

Пред дома му спря правителствена кола. Уокър въздъхна и проследи с поглед слизането на Джейсън Фльори. С него бяха пристигнали още двама, но те не помръднаха. Фльори бе видимо неспокоен.

Уокър го посрещна на вратата и го придружи до кабинета си.

— Виждам — каза му той, — че не ми носите добри новини.

— Така е — поклати глава Фльори. — Но тези дни за никого няма добри новини.

Племенният председател наля две чашки кафе.

— Е, и какво ни предлагат да правим? — попита той.

— Първо, господин председател, трябва да ви попитам записва ли се нашия разговор?

— Какво значение има това?

— Само ако не се записва, аз ще се чувствам свободен да говоря с вас.

Уокър седна на дивана до госта си.

— Не използвам такива устройства.

— Хубаво. И аз не мислех, че има. — Фльори дълбоко пое въздух. — Просто не знам как да започна.

— Ами нека тогава ви помогна. Вие искате да ни отнемете земята. Отново.

Фльори не каза нищо в продължение на дълго време. Накрая прочисти гърлото си:

— Правителството не мисли, че има избор, сър.

— Да — съгласи се Уокър. — Знам, че не мисли така.

— Нашата официална позиция е, че се решаваме на тази стъпка, за да предотвратим паниката в малките градчета из района и в южна Канада, породена от слуховете, че нещо се е измъкнало на свобода през Ротондата.

— Каква паника? — невинно попита Уокър.

Фльори се усмихна в опит да разреди напрежението. Не успя.

— Истина е все пак, че хората са изплашени, председателю. Не може да не знаете това.

— След няколко дни всичко ще се успокои от само себе си.

— Несъмнено. Въпреки това, имаше един смъртен случай, а и политическото напрежение не спира да нараства. Правителството е без алтернатива — то трябва да предприеме нещо. Така че ще превземе хребета Джонсън и ще поеме временно администрирането на собствеността, докато не се уверим, че обстановката се е стабилизирала.

— И кой ще бъде критерият за нейното… „стабилизиране“?

Погледите им се срещнаха. Уокър ясно виждаше, че Фльори е в процес на вземане на решение.

— Онова, което ще кажа, не бива да излиза извън тази стая.

— Няма да излезе, щом желаете това.

— Моментът на стабилизиране ще дойде, когато вратата и Ротондата бъдат унищожени.

— Разбирам.

— Ще има инцидент. Не знам как точно ще го организират, но това е единственият приемлив изход от ситуацията.

Уокър бавно кимна.

— Благодаря ви за откровеността — каза той. — В такъв случай съм длъжен да повторя нашата позиция: хребетът Джонсън принадлежи на Мини Уакан Ояте. И ние ще се противопоставим на всеки опит да ни бъде отнет.

— Опитайте се да разберете — умолително изрече Фльори. — Говорим за сили, върху които никой няма контрол в момента.

Председателят изпитваше усещането, че е хванат между зъбните колела на гигантски часовник.

— Джейсън — заговори той след дълго замисляне, — разбирам прекрасно. Но от мен се иска да избера за моите внуци резервата, когато те могат да разполагат с безкрайна прерия. Защо твоите хора не забравят за страховете си? В Ротондата няма нищо разрушително. Проблемите, които светът има сега да решава, в по-голямата си част се дължат на невежество. И на страх.

Погледът в очите на Фльори помръкна.

— Много от нас симпатизират на вашата позиция. Имате повече приятели, отколкото предполагате.

— Сред които никой не е готов открито да се застъпи.

Фльори с труд намери думи:

— Председателю, сам президентът се смята за ваш приятел. Но той е принуден от обстоятелствата да реагира по някакъв начин — такъв е дългът му пред нацията.

— Съжалявам — въздъхна Уокър и стана, за да покаже, че разговорът е приключил. — Наистина много съжалявам.

— Председателю, чуйте ме — в гласа на Фльори се бе промъкнала нотка на отчаяние. — Нищо не можете да направите. Вече е издадено съдебно постановление. И до един час то ще бъде представено на хората ви.

— На племенния съвет?

— Не, на вашите представители на хребета Джонсън.

— Адам няма да го приеме.

— Точно по тази причина съм тук. Длъжен съм да обясня какво ще се случи. И да помоля за личното ви съдействие. Ще ви компенсираме щедро.

— И какво ще ми предложите като бъдеще на моя народ? Стойте настрана от хребета Джонсън, господин Фльори. Той принадлежи на сиу. И ние няма да се предадем.

Макс вдигна слушалката. Беше Ласкър.

— Макс — каза му той, — има нещо, което държа да знаеш.

— Продал си яхтата — досети се Макс.

— Да. Виж, предложиха ми много пари. Много повече, отколкото изобщо някога са ми трябвали.

— Няма нищо, Том.

— Не знам дали постъпката ми няма по някакъв начин да се отрази на ситуацията горе, при вас. Страхувах се, че…

— Къде е яхтата сега?

— Товарят я отвън на ремарке.

— Уелс?

— Не, правителството. Момчетата казаха, че били от Министерството на финансите.

Помощник-щатски шериф Елизабет Силвера връчи на Адам Скай съдебното постановление. Беше малко под петдесетте — висока, дългокрака, безстрастна. Черната й коса бе прошарена тук-там с бели косми.

Придружаваше я началникът на полицията Даутабъл.

Стаичката на Адам в модула за охраната бе малка, тясна и задръстена с какво ли не. Стените, които довчера бяха голи, с изключение на окачения върху една от тях боен племенен барабан и снимката на жена му, сега бяха накичени с оръжие. Лъкове, антични пушки, собствения служебен револвер на Адам — всичко, до което бе успял да се добере, сега бе изложено на показ.

Силвера извади сгънатия документ от джоба си.

— Господин Скай — каза тя, — връчвам ви постановление на федерален съд, по силата на което това място, Ротондата и всичко, намиращо се в нея, с изключение на личните ви вещи, се предава в собственост на федералното правителство. Подобен акт стана наложителен — продължи тя, — тъй като бе преценено, че районът представлява обществена опасност. — И понеже шефът на охраната с нищо не показа, че смята да вземе постановлението, тя го остави на масата. — До полунощ трябва да се подчините. — Тонът й се промени, сякаш му даваше дружески съвет: — Колкото по-бързо освободите площадката, господин Скай, толкова по-добре ще бъде за всички замесени.

— Няма да се изнесем оттук — осведоми я Адам студено. Тя го погледна в упор:

— Нямате такава възможност. Не можете да се противопоставите на съдебно постановление.

— Това е наша собственост. И ако дойдете да ни я отнемете, направете го въоръжени.

Погледът на Силвера стана леден.

— Съжалявам — каза тя. — Както и да е, разполагате с времето до полунощ. — Жената се обърна, отиде до вратата и поспря. — При тези обстоятелства съм длъжна да ви предупредя, че отказът да се подчините на съдебно постановление е углавно престъпление. Отнета ми е всякаква свобода да действам по усмотрение, господин Скай. Не ми е оставен избор, освен да наложа изпълнението на постановлението. С всички необходими средства.

Уокър бе очаквал позвъняването на Адам. Когато той му се обади, председателят изслуша разказа на шефа на охраната на обекта. Но на искането за указания се поколеба.

— Адам — попита накрая той, — докъде си готов да стигнеш?

— Не искам да се подчинявам.

— Готов ли си да отбраняваш хребета?

— Да, но бих предпочел да не го правя. Все пак не мисля, че имаме избор.

— И въпреки това… — започна председателят, — … изглежда съпротивата няма да ни донесе победа.

— Какво предлагаш в такъв случай? Отново да се предадем?

— Големият въпрос е дали можем по някакъв начин да запазим контрол върху нашето бъдеще.

— Ако федералните са готови да приложат срещу нас сила, едва ли имаме някакъв шанс.

— Значи — каза Уокър, — можем да си приберем парите и да приключим нещата с мир. Или да се бием, без надежда за успех.

— Да — съгласи се Адам, — това като че ли изчерпва възможностите ни.

Председателят се огледа. Стените, прозорците, дори камината в този момент му се струваха неуместно напомняне за фактическото им пленничество.

— Съгласен съм. Тогава ще се бием.

— Ще изпратиш ли някаква помощ?

— Сам ще дойда — заяви той. — Но полицията няма да бъде толкова глупава, че да позволи качването и на твоите братя и сестри. Говори с тези, които са вече при теб. Разбери кой е готов да остане.

— Ще го направя веднага — обеща Адам.

— Добре. Тръгвам тогава. — Уокър сложи обратно слушалката и се загледа в телефона.

Той иззвъня в същия миг.

Отново взе слушалката.

— Ало?

Непознат глас поиска да говори с Джеймс Уокър.

— Аз съм.

— Джеймс, казвам се Уолтър Аскуит. Чух какво е станало.

— Не съм сигурен, че ви познавам.

— Няма значение. Важното е, че аз ви познавам. Вижте, дори за миг не допускайте, че всички в тази страна могат да бъдат сплашени. Помислих и реших, че сигурно ще ви трябва известна помощ.

Аскуит продължи бързо да говори, а докато го слушаше, Уокър си спомни забележката на Джейсън Фльори: „Имате повече приятели, отколкото предполагате“.

— И всички вие смятате да останете? — поиска да се увери Ейприл.

— Да — отговори й Адам. — Ще отбраняваме хребета.

Макс бе шокиран:

— Председателят знае ли?

— Председателят се разпореди.

— Господи, Адам — възкликна Макс, — това означава престрелка с щатски шерифи!

— Пълна лудост — намеси се Ейприл. — Ще ви избият до крак. Трябва незабавно да говорим с адвокат.

— Не вярвам, че какъвто и да е разговор с някакъв адвокат може да промени нещо — отсече Адам. — И освен това решението не е мое.

Очите й широко се разтвориха.

— Адам — умолително каза тя, — председателят не може да поиска от теб подобно нещо. Сигурно не е разбрал за какво става дума.

Но Адам не показваше никакви емоции.

— Сами го попитайте, като дойде — отвърна той.

Макс не можеше да повярва, че взема участие в този разговор.

— Вие за какво си мислите, че става дума? — ядосано попита той. — Някаква детска игра ли? Не можете да кажете на федералното правителство да върви да се снима.

— Правили сме подобни неща в миналото — кротко отговори Адам.

— Дрън-дрън. Може би дядо ти. Но не и ти. — Макс погледна през прозореца към Дейл Трий, който разговаряше с група посетители. — Нито някой друг от тук присъстващите.

Адам заби поглед в Макс.

— Дошъл е моментът да се попитаме какви ценности сме готови да отстояваме. Ако не си разбрал, историята е на път да се повтори, Макс. И ние не искаме да го допуснем. Така че, щом трябва да се изправим в защита на нашата земя, точно това и ще направим.