Древни брегове

31.

Веднага, след като се разбра, че индианците няма да се махнат сами, Елизабет Силвера започна подслушване на телефонните им разговори. Тя чу както въпроса на Уокър до Адам „Докъде си готов да стигнеш?“, така и отговора. Освен това разбра от обаждането на Аскуит — двойният лауреат на наградата „Пулицър“, — че Уокър замисля някаква демонстрация с участието на външни лица. Но не разполагаше с конкретна информация. Беше подслушвала и други разговори, преди да прекъснат връзките, но това бяха най-вече успокоителни обаждания на индианци до техните семейства, че всичко ще бъде наред, както и че на тях може да се разчита да защитят наследството. Питаше се дали някой от тези хора се досеща, че ги подслушват и не знаеше със сигурност дали не казват неща, разчитайки именно на това. Накрая изслуша разговора на Макс с президента. Отказът на Макс да заеме желаната позиция предизвика възмущението й, но едновременно с това я убеди, че няма да се размине без използване на сила. Ако сиу изобщо бяха имали намерение да стигнат до споразумение, по-удобен шанс от онзи едва ли щеше да им се открие.

Не се гордееше с възложената й задача. Не че имаше морални или политически скрупули. Но ситуацията беше експлозивна и съдържаше сериозен професионален риск, а потенциалната изгода от нея бе минимална. Ако всичко се развиеше без изненади, тя просто щеше да предаде нещата на ГСО и цялата заслуга щеше да отиде там. От друга страна, издънеше ли се по някакъв начин, това щеше да й струва кариерата.

Всъщност официално погледнато, смятано от късния следобед нататък, операцията вече се водеше от ГСО. Хоръс Гибсън, командирът на групата, бе пристигнал да поеме ръководството. Като се имаше предвид отговорността на случая, тя и не бе очаквала по-ниско ниво на представителство. Елизабет беше срещала Гибсън веднъж и той не я бе очаровал. Имаше нещо бабаитско в поведението му. Мислеше се за голяма работа и не криеше убедеността си, че хората му са специални, а организацията — елитна. Караше Елизабет да се чувства като селяндур.

В конкретния случай обаче тя беше едва ли не готова да изпита съжаление към него. Знаеше какви инструкции е получил: бързо превземане на Ротондата, за да се избегне цирка с медиите, ако може без загуба на човешки живот и на трето място, ако може без да пострада никой от индианците.

Ами, късмет.

Познаваше Хоръс достатъчно добре, за да знае, че на индианците не им се пише нищо хубаво.

Хоръс Гибсън седеше във временния команден пункт, изграден на хълм на няколко километра северно от хребета Джонсън, и разглеждаше последните въздушни снимки на района, както и синоптичната прогноза. Беше свършил съвестно домашната си работа по отношение на Адам Скай и не очакваше в отбраната да има някакви пропуски. Не беше съвсем сигурен и с какви точно оръжия разполага Скай.

Предпочитанията на Гибсън бяха да пусне димна завеса и да проведе обработка с парализиращи гранати. Заслепи ги, раздрусай ги и после използвай хеликоптерите за десант, преди да са се съвзели, за да се прегрупират. За нещастие горе духаха ветрове със скорост шейсет километра в час и дори се очакваше да се усилят през нощта. Значи не можеше и да се мисли за димна завеса като прикритие на атаката. Още по-лошото бе, че ветровитото време щеше сериозно да ограничи маневреността на хеликоптерите, но това не бе фактор от решаващо значение.

Ако зависеше само от него, Хоръс щеше да обсади района и кротко щеше да изчака защитниците да се предадат сами. Но натискът да се намери решение на ситуацията идваше не от къде да е, а от Белия дом. Направи го, Хоръс! И толкова.

Местността не беше удобна за водене на сражение. Защитниците имаха пряка кръгова видимост върху голям район, без никакви възможности за прикритие от страна на атакуващите. Щяха да ги изпозастрелят като на стрелкови полигон за чинийки.

Най-практично изглеждаше да атакува земните валове с хеликоптерите „Блекхоук“ и да се опита да изтласка защитниците в ямата. Или да предизвика достатъчно хаос, за да осъществи кацане.

Елизабет Силвера бе заела заедно с началник Даутабъл и десетина офицери от полицията място на възвишение на около четиристотин метра западно от горния край на пътя до върха. Позицията им бе открита, ако индианците започнеха да стрелят, но за сметка на това предлагаше идеални условия за наблюдение. Купчините пръст бяха в сянка и Скай беше окачил платнища на рамки от дървени пръти, за да не се виждат хората му на фона на сиянието от Ротондата. За тяхно нещастие нощта беше ясна и имаше почти пълна луна. Разузнавателният хеликоптер правеше редовни огледи и сега бе увиснал над северната част на планината.

Даутабъл бе посрещнал с нескривано облекчение факта, че ГСО нито очаква, нито желае въоръжено съдействие от него. Единственото, което тези хора искаха от страна на полицията, бе да държи настрана всички външни лица далеч от върха. Външни означаваше „медиите“.

Елизабет знаеше, че когато атаката започне, тя ще се развие мълниеносно. Вече бе виждала веднъж нещо подобно, пак с участието на Гибсън. Сега очакваше кодирано обаждане, което да я уведоми за времето на атаката с евентуалните специални инструкции, които командирът можеше да има за нея. Даутабъл бе казал нещо, но тя не го слушаше. В този момент чу шум от двигателя на друг самолет.

Това не можеше да бъде „Блекхоук“.

Странно. Изключено бе да има още някой в небето, с изключение на хората от службата на щатските шерифи.

Сив витлов самолет захождаше от юг. Елизабет вдигна бинокъла. Самолетът носеше инициали на американската армия.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори тя на себе си и изпрати позивна до хеликоптера. — „Светкавица-едно“, тук е „Неуверен“. Имаме натрапник.

— Виждам го — чу се в отговор.

— Предупредете го да напусне въздушното пространство над района.

— „Неуверен“, аз от цяла минута се опитвам да се свържа с него. Но той не отговаря.

Самолетът се снижаваше и бързо се приближаваше.

— Какво да предприемем, „Неуверен“?

— Информирайте го, че трябва незабавно да напусне или ще бъде свален.

— Разбрано.

Хеликоптерът „Блекхоук“ летеше успоредно на самолета, на около триста метра над него.

— „Неуверен“, това е стар „Авенджър“ — съобщиха от хеликоптера. — Изтребител от Втората световна война. — Нова пауза. — Не отговаря.

— Кой е той? — попита тя. — Има ли идентификация?

Хеликоптерът съобщи номера на опашката и Даутабъл го записа.

— Минутка — каза той и подаде листчето през прозореца на един от джиповете.

„Авенджър“-ът продължаваше да се снижава.

В този момент се включи Гибсън.

— „Светкавица-едно“ — обади се той. — Изстреляйте предупредителен откос.

Хеликоптерът стреля пред носа на античния самолет. „Авенджър“-ът леко се заклати, но продължи да следва курса си.

— Собственост е на наш човек, казва се Том Ласкър — съобщи Даутабъл. — Самолетът домува във Форт Мокси.

— Ласкър ли? — възкликна Елизабет. — Познавам го. Той е човекът с яхтата.

В същия миг „Авенджър“-ът изрева над траншеите. Нещо от него се отдели. Той се наклони, зави на запад и започна да набира височина.

— „Светкавица-едно“, оставете го — нареди тя. Обърна се към Даутабъл. — Нека някой го посрещне на летището, като кацне. Мисля, че ще искам да говоря с него.

— Той хвърли пакет — провикна се един от полицаите.

Елизабет насочи бинокъла си към разкопките.

— „Неуверен“, тук е „Светкавица-едно“. Индианците излязоха от прикритието си. Търсят нещо.

— Разбрано.

— Двама от тях отиват напред, извън прикритието на окопите. Момент… Момент… Каквото и да е било, мисля, че го намериха.

Елизабет проследи през бинокъла завръщането на индианците в плетеницата от траншеи и дупки. Какво можеше да бъде толкова важно, че Том Ласкър да се опълчи срещу „Блекхоук“?

Макс, разбира се, позна „Авенджър“-а на секундата. Проследи драмата от колата си, очаквайки всеки момент хеликоптерът да свали Ласкър.

Но това не се случи. Стоеше в колата си със запален двигател, готов да потегли всеки миг. Беше ядосан — съвестта му го гризеше, не, тя направо отхапваше цели късове от душата му. Но веднъж вече бе рискувал живота си за този проект и беше влязъл в златистия облак, без никаква гаранция, че няма да бъде превърнат в атоми. А ето че тези хора пак го гледаха като че ли беше втори Бенедикт Арнолд20 — човек, в чиято компания е по-добре да не те виждат.

Е, може би не всички. Всъщност, май само Ейприл. Но за сметка на това тя бе единствената, чието презрение можеше да го засегне. Жената, която сигурно щеше още да клечи на онзи плаж, ако не бе отишъл да я спаси.

Макс определено симпатизираше на Адам и останалите. Но това не беше неговата война. Щом тя искаше да тегли черта на живота си, това си беше нейна работа. Но той нямаше намерение да го убият заради тази история. Ни най-малко. Как само го бе погледнала, когато намери сили да й каже, че си тръгва…

Мамка му!

Макс запали фаровете и бавно се насочи към пътя, водещ надолу. Знаеше, че полицията е там и можеше да предположи, че хората са въоръжени и сигурно поне малко изнервени. Този риск му беше предостатъчен.

В същия момент забеляза някакво движение зад себе си.

Някой му махаше. Беше Адам.

Макс намали, зави и се върна там, откъдето бе тръгнал.

— Макс — Адам застана до неговия прозорец. — Можеш ли да направиш нещо за нас?

Макс вътрешно се сгърчи.

— За какво бе дошъл Том? — попита той, за да избегне отговора.

— Донесе това — и Адам му подаде лист хартия.

Макс го вдигна под светлината на слабата крушка в купето. Беше от Уилям Хоук. Съдържанието му бе лаконично:

Макс вдигна поглед.

— Какво е това? Подкрепления?

— Не, хора, които председателят смята, че могат да спрат това.

Макс въздъхна:

— Неприятно ми е да го кажа, но председателят губи връзка с реалността.

— Може би — съгласи се Адам. — И все пак, с друго не разполагаме. Става дума за дванайсет или тринайсет души, които пристигат с два полета.

— Проблемът е, че дори да са в състояние да помогнат, няма как да ги докарате тук — напомни Макс.

— Точно така. Пътищата са преградени.

— И какво искаш да направя?

— Докарай ги по въздух — простичко каза Адам. — Говори с твоите приятели от „Блу Джей“. Наемете два хеликоптера.

— Ти си луд. „Блу Джей“ няма да се навие да докара никого тук. Не видя ли, че едва не свалиха Том?

— Онези хора са твои приятели. Предложи им много пари. Толкова, че да не могат да ти откажат.

Макс седеше загледан над волана към тъмната стена на гората, която маскираше входа към пътя. Един от полицейските джипове включи за миг мигач. Иначе нищо не се виждаше.

— Ще видя какво мога да направя — с неудоволствие обеща той.

Полицията го пресрещна в началото на пътя. Задържаха го, докато пристигна една от колите, спрели на съседното възвишение. В нея беше Елизабет Силвера.

— Радвам се да ви видя, господин Колингуд. Бихте ли слезли от колата за момент?

Той се подчини.

— Ще си тръгне ли още някой?

— Не знам. Не вярвам.

— А Кенън?

— Тя мисли, че вие искате да разрушите Ротондата.

— Да схващам ли това като „не“?

— Схващайте го точно така — и Макс предизвикателно скръсти ръце, чисто защитна реакция, породена от двойното чувство на вина: от една страна, че е бил в компанията на хора, които се противопоставят на официалните власти и от друга — че е изоставил приятелите си.

— И с какво разполагат там горе? — попита тя вече с по-мек тон, целящ да подскаже, че „виждаш ли, ние вече сме от една страна“.

— Моля?

— Оръжия. С какво разполагат?

— Нямам никаква представа. Леко оръжие. Пушки. Да, видях, че имат пушки. Не знам какво друго. — Това всъщност си беше самата истина: Макс не знаеше никакви подробности.

Силвера обаче само кимна, сякаш отговорът я задоволи.

— Какво хвърли самолетът? — продължи разпита си тя. За този въпрос Макс вече беше готов.

— Съобщение от племето. Искаха да предадат на всички, че стоят зад тях.

— Само това ли? — усъмни се Елизабет.

— Да. Това било обичай. Послание за подкрепа от воините на племето. Стара традиция, датираща от дълбокото минало.

Тя дори не мигна.

— Господин Колингуд, можете ли да ни кажете нещо, което би помогнало тази операция да завърши по мирен начин?

— Да — и Макс се изправи в целия си ръст. — Вървете си. Оставете ги на мира.

— Съжалявам, че виждате нещата по този начин — жената не скриваше раздразнението си. — Къде отивате?

— Там, където съм отседнал: „Нортстар мотел“, Форт Мокси.

— Добре. Не се отдалечавайте. Може би пак ще искаме да говорим с вас.

— Разбира се — каза Макс.

Често поглеждаше в огледалцето за обратно виждане, за да се увери, че не го следят. Пътят обаче бе чист. Поколеба се дали да не позвъни на Джейк Торалдсън и да го помоли да приготви „Светкавицата“ за полет, но заподозря, че разговорите могат да се подслушват. Поради тази причина се забави с половин час на летището във Форт Мокси, докато изтеглят самолета от хангара и подгреят двигателите.

Беше малко след десет, когато рулира по пистата, обърна срещу вятъра и форсира двигателите. Двата мощни „Алисън“ с въздушно охлаждане успокоително изреваха. Джейк му разреши излитане — жест, достоен за комедия на абсурда в град като Форт Мокси, където пилотите бяха обречени да гледат празно небе. Както и да е, Макс се понесе по пистата.

Може би беше от рева на двигателите, вятъра под кожуха или геометрията на „Светкавицата“. А може и в него да се събудиха гените на потомствения пилот. Но каквато и да бе причината, страховете на Макс пропаднаха заедно с пистата под него. Този самолет бе обърнал войната в Пасифика. Макс погледна към мерника. Въоръжението бе концентрирано върху носа и се състоеше от 20-милиметрово оръдие и четири картечници 50-и калибър. С отчитане собствената скорост на „Светкавицата“ скоростта на огъня превишаваше шестстотин километра в час. Трудно можеше нещо да й се противопостави. Германците я бяха нарекли Der Gabelschwanz Teufel — „Дявол с раздвоена опашка“.

Разбира се оръжията отдавна не можеха да дадат и един изстрел, но за един див момент на Макс му се прииска да може да разполага с тях.

Изравняваше на около три хиляди метра височина, когато видя друг самолет. Беше на около пет хиляди метра, с курс право на север. Твърде далеч, за да може да го идентифицира, но Макс се досети, че и него го наблюдават.

Изкушаваше се да прелети над Ротондата, да разклати крила и да покаже по някакъв начин на Адам, че може да разчита на него. Но знаеше, че е най-разумно да не привлича чуждо внимание към себе си.

Другият самолет бе витлов, така че не бе никакъв проблем да го изпревари. Но нямаше как да изпревари радара му. И все пак, дори да го проследяха до кацането му в Гранд Форкс, което несъмнено щяха да направят, какво от това? Щяха да изгубят интерес към него в мига, в който се приземеше.

Макс направи плавен завой на юг и пришпори „Светкавицата“.

Двайсет минути по-късно кацна в Гранд Форкс. Рулира по пистата и спря пред редица неотличими на външен вид терминали. „Каспър“ бе базово летище за няколко товарни авиокомпании, служба на селскостопанската авиация и авиошкола. Както и на „Блу Джей Еър Транспорт“. Скочи от самолета едва ли не преди да бе спрял и бързо влезе в жълтата сграда, където се намираха бизнес офисите на „Блу Джей“.

Още докато бе във въздуха, се бе настроил на вълната на въздушните диспечери и знаеше, че единият от чартърите захожда, а другият е на трийсет минути полет. Индианците бяха изпратили някой да посрещне хората, но Макс знаеше, че не някой друг, а той ще трябва да организира нещата по начин, който би позволил на мистериозните приятели на Уокър да се доберат до хребета навреме, за да бъдат полезни. Той намери телефон и набра номер.

Гласът на Бил Дейвис звучеше, като че ли го вдигаше от леглото.

— Я повтори това, Макс?

— Имам поръчка от името на дванайсет пътници за два хеликоптера. Вероятно ще ги придружават един-двама души от телевизионната станция. Да кажем, че са общо четиринайсет.

— Кога?

— Тази нощ.

— Не мога нищо да направя толкова бързо, Макс.

— Случаят е крайно спешен — обясни Макс. — Ще платим двойна тарифа. И премия за пилотите.

— Колко?

— Хиляда… на всеки.

Бил обмисли.

— Ето какво… ти нали каза, че имаш нужда от два хеликоптера?

— Да.

— Добре. Виж, имам само един пилот, който ще се съгласи да излети извън графика. Но аз лично ще пилотирам втория хеликоптер.

Макс благодари и набра друг номер.

— Телевизия KLMR. Ако желаете да се свържете с отдел за реклама, натиснете едно. Ако…

Макс погледна часовника си. Беше единайсет без двайсет.

Той изслуша нетърпеливо инструкциите до края и когато научи номера за връзка с информационния отдел, натисна нужния бутон.

— Информационно бюро.

— Обажда се Макс Колингуд. Аз съм един от тези, които се занимават с Ротондата. Бих желал да говоря с директора на отдел „Новини“.

— Изчакайте така, моля.

Кратка пауза. След това в слушалката се чу познатият баритон:

— Ало… Бен Марки на телефона. Колингуд, ти ли си това наистина?

— Аз, наистина съм аз.

— Не трябваше ли да си горе в момента? Или се обаждаш от хребета?

— Не. Слушай, нямам много време за разговор, но мога да ти предложа страхотна история.

— Чудесно. — Макс усети, че е събудил откровен интерес в събеседника си. — Къде да се срещнем?

Той му даде инструкции, прекрати разговора и после се свърза с кулата на диспечерите.

— Оперативен отдел — съобщи късо мъжки глас.

— Дежурният по смяна, ако обичате. — Макс беше благодарен, че не му се налага да комуникира с автоматичен секретар.

— Мога ли да й кажа кой се обажда?

— Макс Колингуд. От „Съндаун Авиейшън“.

— Изчакайте така, господин Колингуд.

Паузата този път беше дълга и на два пъти го успокояваха, че дежурният след малко ще говори с него. После отново познат глас:

— Здрасти, Макс.

Макс лично познаваше повечето от старшите служители по въздушно движение в Гранд Форкс. Това беше Мери Хопкинс — бивш вицепрезидент на Въздухоплавателната асоциация на Дакота. Беше висока, тиха, непредубедена, омъжена за раздразнителен счетоводител на фондова борса.

— Мери — каза той в слушалката, — знам, че си заета.

— Няма нищо. Какво мога да направя за теб?

— Има два пристигащи чартъра. Единият от тях може би каца в този момент. Другият — след малко.

— Добре — каза тя. — Виждам ги.

— Ще докарам два хеликоптера от „Блу Джей“ да вземат пасажерите. Ще ти бъда благодарен, ако можеш да организираш да останат заедно и да разрешиш пряк транзит.

— Искаш да оставя пасажерите в самолетите, докато не пристигнат хеликоптерите?

— Да. Изтегли ги някъде да не пречат, а аз ще се погрижа хеликоптерите да кацнат наблизо. Става ли?

— Макс…

Знаеше, че това представлява нарушение на обичайната процедура и че молбата му не й доставя удоволствие.

— Не бих поискал това от теб, Мери. Знаеш, че не бих. Но е важно. Заложен е човешки живот.

— Да няма нещо общо с онази история на границата?

— Да — призна той, — може да се каже, че има.

— Ще направя каквото мога — обеща тя. — Как да се свържа с теб?

Бил Дейвис представляваше сто и трийсет килограма човешка плът, натъпкана с нескривано желание за печалба, откровен житейски цинизъм и сухо чувство за хумор. Имаше четири развода зад гърба си. Неотдавна бе прекарал лека сърдечна атака, така че сега беше склонен да живее в минало време и да говори като че ли дните му са преброени.

Стените на офиса му бяха скрити под снимки на самолети и на пилоти. Подписана от самия Джон Уейн фотография охраняваше горния край на сложения в рамка лиценз на пилот.

— Радвам се да те видя, Макс — поздрави го Дейвис. — Вече повиках Джордж. Къде отиваме? — Той напълни чаша с кафе и му я подаде.

Макс я взе.

— На хребета — каза той.

Дейвис се намръщи.

— Онова място, от което се опитват да махнат индианците? Където е Националната гвардия?

— Не, не, няма никаква гвардия — побърза да го успокои Макс. — Само щатски шерифи. Искат да закрият проекта, а индианците не желаят да напуснат.

— Жалко, Макс. Не мога да изпратя никого там.

— Нека бъдат две хиляди, Бил.

— Значи наистина очакваш неприятности, нали така?

— Не очаквам, а просто нямам време за губене.

Хоръс проведе последния си разузнавателен полет малко след единайсет часа и се върна в командния пост. Първото, което направи, бе да се обади на Карл.

— Не е добре — каза той направо.

— Какъв е проблемът, Хоръс?

— Вятърът. Да изчакаме една нощ, Карл. Дай ни възможност да използваме димна завеса. Иначе там ще стане кървава баня. Много е открито.

— Не мога да го направя — отговори Росини.

— Дявол да го вземе, Карл! Толкова ли не може да се пропусне една нощ? Чуй сам… — и той вдигна слушалката, за да даде възможност на Росини да чуе със собствените си уши воя на вятъра. — За какво, по дяволите, е това бързане?

— Съжалявам, Хоръс — беше късият отговор. — Приключвай преди съмване. Не ме интересува какво ще струва.

— В такъв случай ще обработя защитните им прикрития, преди да позволя някой да стъпи на онзи връх. Но на сутринта ще имаш на главата си голям брой мъртви индианци. Това ли искаш?

— Както стане, Хоръс.

Хоръс стовари с трясък слушалката върху телефона. Не улучи вилката и тя падна в снега.

— Не се целете, за да убивате — предупреди председателят, — освен в краен случай.

— Защо? — опита се да възрази Малкия призрак. — Нали това е война.

Уокър кимна.

— Знам. Но времето е на наша страна. Колкото по-дълго отложим вземането на решение, толкова по-добре за нас.

Бяха се събрали в полукръг в края на ямата. Вятърът блъскаше платнищата, които хвърляха сянка в сиянието на Ротондата.

— Защо не ни обясниш? — помоли Андреа.

— Идва помощ. Ако още ни има, когато пристигне, и ако ситуацията не се е развила до точката, откъдето не може да има връщане, мисля, че е възможно да оцелеем. И може би да запазим онзи свят…

— Но те ще се опитат да ни убият. Защо и ние да не…?

— Защото пролеем ли веднъж първа кръв, спиране няма. Така че стойте в прикритията, отвръщайте на огъня, но не стреляйте на месо. Не искам загуба на човешки живот… освен ако не може без това.

Адам дръпна Андреа и Джордж Фрийуотър настрана.

— Разполагате се по фланговете — нареди той. — Джордж, ти отиваш до паркинга. Внимавай. Онези ще имат проблем. Ще им покажем, че не могат да се стоварят с хеликоптери безнаказано. Те вече знаят, че е изключено да ни смачкат с директна атака. Значи ще опитат някаква хитрост. Не изключвам да пробват да ни заобиколят и да завладеят Ротондата.

— Това няма да мине — каза Джордж. — Нали ще се озоват долу в ямата.

— Но ще разполагат с Ротондата. Което обезсмисля всякакви други съображения. А могат да опитат да ни изненадат и в тил. — Той погледна Андреа. — Това означава да се изкачат по скалите. Аз вече надзъртах надолу и не видях нищо. Ала на тяхно място бих имал тази възможност предвид.

— Ще има ли сигнал за ответен огън? — попита Андреа.

Адам стоеше с лице, скрито в сянката.

— Не, действайте по ваше усмотрение. Само че искам те да стрелят първи.

Международното летище на Гранд Форкс не е натоварено по онзи начин, по който са натоварени „О’Хеър“ или „Хартсфийлд“21. Но то все пак обслужва няколко големи авиокомпании, така че поддържа голям пътникопоток.

Двата чартъра бяха паркирани без забавяне на бетонната престилка до административните офиси в главния терминал. Макс обикаляше във въздуха над летището, докато кулата насочваше хеликоптерите на „Блу Джей“ под силния вятър.

Макс размени няколко думи с пилотите на чартърните самолети, информира ги, че той е координаторът на цялата акция, че иска да прехвърли пътниците директно в хеликоптерите и че се надява това да стане колкото може по-скоро и по-бързо.

Момчетата признаха пълномощията му, а не след дълго получи и указания от кулата да кацне от запад и да паркира пред конкретен сервизен хангар. Той предаде „Светкавицата“ на техниците и намери кола за превоз на багажа, която го хвърли до мястото, където трябваше да стане прекачването. Когато пристигна, няколко от пасажерите вече се бяха наместили в хеликоптерите. Другите чакаха реда си да се качат. Служител на товарните служби помагаше да се натовари инвалидна количка. Бен Марки бе дошъл заедно с оператор. Макс позна Уолтър Аскуит, който неведнъж бе идвал горе и който искаше да напише книга за Ротондата. Едно-две от лицата на новопристигналите му се видяха познати и Макс се готвеше да разпита кой кой е, когато чу някой да произнася неговото име. Обърна се и видя приближаващия Уилям Хоук.

— Благодаря ти за всичко, което направи, Макс — искрено каза той.

— Беше удоволствие — отговори Макс. — Надявам се да свърши работа.

Хоук бе висок и широкоплещест. В тъмните му очи гореше пламъкът на тих гняв и Макс без никакъв проблем си го представи на кон, понесъл се напред в атака срещу Седма кавалерия.

Бил Дейвис му махна с ръка — той вече седеше на пилотското място.

— Съветник — извика Бил, за да бъде чут през рева на двигателите, — ще трябва да тръгваме, ако искате да сте там преди полунощ.

Хоук погледна Макс.

— Идваш ли с нас, Макс?

— Не — поклати глава той и неубедително добави: — И без това е тясно.

Хоук му предложи десницата си:

— Успех, Макс.

Странна фраза при тези обстоятелства.

— И на вас, съветник.

Бен Марки вече бе потънал в разговор с пътниците. Хоук се качи последен и роторите заглушиха всичко останало.

Първият хеликоптер се вдигна и някой сложи ръка на рамото на Хоук, за да му помогне да влезе безопасно. После излетя и хеликоптерът на Дейвис и мина през диска на пълната луна.

Двата хеликоптера се извиха над терминала и се насочиха на север. Макс ги проследи с поглед. Лудост… Тези хора трябваше да се благодарят на Бога, ако не ги сваляха във въздуха.

Но той бе свършил работата си. Беше организирал нещата, бе натоварил хората на Уокър и сега най-сетне можеше да се прибере у дома си, да седне пред телевизора и да проследи края на историята.

Ревът на хеликоптерите едва се чуваше и след малко бе заглушен от звука на пристигащ реактивен самолет.

Прииска му се да пие една бира, преди да тръгне за дома, но никога не пиеше, когато му предстоеше да седне в кабината. И все пак тази нощ като че ли имаше право на едно малко изключение. Макс все още стоеше загледан в небето и се опитваше да вземе решение. И тогава отново чу шума на хеликоптерите.

Връщаха се.

Не след дълго видя сигналните им светлини.

Мамка му… А сега какво? Той изтича в коридора на терминала, намери телефон и позвъни в кулата. Минута по-късно разговаряше с Мери.

— Федералните — отговори му с една дума тя.