Древни брегове

4.

Макс не спа добре. Беше си наложил да посреща с не съвсем искрена добронамерена развеселеност страховете на Джини и особено настояването й да останат заедно, сякаш някакъв невидим зъл дух се бе спуснал от равнините и се бе заселил в хамбара. Но всъщност точно той бе предложил да оставят запалени няколко лампи и отвън. Мислеше, че всички ще се чувстват много по-уютно, ако сиянието, проникващо през пердетата, иде от шейсетватовите крушки на „Дженерал Илектрик“, отколкото от онова безименно нещо. Но все пак чувстваше известна гордост, че Джини се бе обърнала за подкрепа именно към него.

Ала не чуждото присъствие в хамбара бе причина за безсънието му. Точно обратното — в основата бе по-скоро усещането за дом, за семейство, събрано заедно. Помнеше тази атмосфера от детството си, но още не я бе изпитвал като възрастен. Ласкър понякога си позволяваше добродушни шеги за специалните удоволствия, стоящи в основата на социалните приключения на Макс. Никога два пъти с една и съща жена. Макс бе реагирал с престорена скромност, защото точно това се очакваше от него. Но истината бе, че той веднага би захвърлил всичко за своята Джини в живота.

На сутринта откриха Том. Вълненията от изтеклата нощ сега им изглеждаха пресилени и щом дори Джини се бе затруднила да каже свързано какво я бе накарало да потърси помощ, то за Макс беше повече от притеснително да обясни неочакваното си присъствие в чуждия дом.

— Не искам да си мислиш, че съм била нервна — убеждаваше Джини съпруга си по телефона, — но тук изведнъж ни стана страшно. Вече съм склонна да се отървем от това нещо.

Бяха превключили Ласкър на говорител и всички чуваха гласа му. Той не можеше да повярва, че светлините са се запалили сами и продължаваше да пита жена си дали е сигурна в това. Накрая изглежда повярва, но Макс знаеше, че ще го възприеме, едва когато лично се убеди с очите си. Що се отнася до „отърваването“…

— Не мисля, че е разумно да вземаме прибързани решения — заяви Ласкър. — Нека най-напред разберем на какво сме се натъкнали. Ако държиш, можем да заметнем яхтата с брезент. Така няма да виждаш проклетото нещо.

Джини погледна Макс.

— Не, не смятам, че това ще ми помогне да се чувствам много по-добре, Том.

— Макс — чу се гласът му, — а ти какво мислиш по въпроса? Разбираш ли нещо?

— Не — отговори Макс, — нямам никаква представа. Едно мога да ти кажа със сигурност: тази яхта в никакъв случай не е стояла дълго в земята.

Настана дълга пауза.

— Добре — каза Ласкър накрая. — Моят ред е малко по-късно днес сутринта. Изпълнявам си номера и се връщам веднага. Ще се прибера още днес следобед.

Денят беше студен, сив, унил и през цялото време изглеждаше като че ли ще завали дъжд или сняг. Още закусваха, когато се появиха първите посетители и заудряха нетърпеливо по вратата. „Може ли да видим яхтата?“ Джини послушно отключи хамбара, закачи теглича на ремаркето за стария „Джон Диър“ и го изтегли в сивата утрин. На ремаркето бяха закрепени табелки, предупреждаваха хората да не пипат нищо.

— Защо се главоболиш с тази работа? — попита Макс, насочил цялото си внимание към чинията, пълна с палачинки и бекон. — Остави я в хамбара и това ще спре.

— Ако зависеше от мен, бих го направила, без да се замислям — въздъхна тя. — Но според Том трябва да сме внимателни към съседите. Той смята, че щом има хора, които, се надигат да дойдат чак от Уинипег или Фарго, трябва да могат да видят онова, за което са дошли. — Джини сви рамене. — Честно казано, не че не съм съгласна, но започва да ми дотежава. — Докато Макс омиташе закуската, пристигнаха нови коли. — Надяваме се скоро да им омръзне. Или да скове студ. На мен ми е все едно кое. — Погледът на сините й очи го докосна и той видя, че още е изплашена, макар вече да бе ден. — Макс, няма да повярваш колко много ми се иска да се отървем от това нещо.

— Ами продайте я тогава. — Знаеше, че тя има подход към съпруга си.

— Ще го направим. Но няма да стане веднага. Дори не знам дали имаме право да твърдим, че е наша.

Макс довърши най-сетне и последната палачинка в своята чиния и посегна за още. Обикновено гледаше да не прекалява с яденето, но кулинарните умения на Джини бяха голямо изкушение за него.

— Питам се — подхвърли той, — дали там няма заровено още нещо.

Тя го погледна сепнато.

— Надявам се да няма.

Макс се опитваше да измисли сценарий, който би обяснил известните им факти. Не можеше да извади от главата си мисълта за мафията. Та кой друг би направил нещо толкова… необикновено? Дали яхтата не беше изобличаваща улика да речем за убийство в Чикаго?

Някой почука на вратата на кухнята.

Джини отвори и на прага застана жена на средна възраст, загърната в кожи, придружавана от достолепен сивокос шофьор.

— Госпожа Ласкър? — осведоми се тя.

Джини кимна.

Жената влезе, разкопча палтото си и едва сега видя Макс.

— Добро утро, господин Ласкър.

— Казвам се Колингуд — призна си той.

Единствената й реакция бе лекото повдигане на вежди. Тя отново се обърна към Джини.

— Аз съм Ема Макарти. — Имаше остри, малко нахални черти и онова изражение на лицето, което се придобива след живот, прекаран в правене на прибързани преценки. — Мога ли да попитам, скъпа, дали яхтата се продава? — И тя затвори вратата зад себе си, оставяйки шофьора си навън.

— О-о… Не, не мисля, че бихме я предложили — изненада се Джини. — Съпругът ми е доста привързан към нея. Всъщност планираме сами да я използваме това лято.

Макарти кимна и седна на един от столовете. Направи знак на Макс да й налее кафе.

— Напълно ви разбирам. И аз бих изпитвала същото. Яхтата е прекрасна. — Джини наля кафе и й го поднесе. — Знам, скъпа, че бихте искали да изследвате възможностите, които ви се откриват — невъзмутимо продължи жената, — но мога да ви уверя, че никой няма да ви предложи по-добра цена. Питам се дали не бихте ми разрешили да я разгледам по-отблизо? Бих желала по-специално да видя каютите. И двигателя.

Джини седна срещу нея от другата страна на масата.

— Уверявам ви напълно откровено, госпожице Макарти…

— Госпожа — поправи я тя. — Моят съпруг Джордж, лека му пръст, никога не би ми простил, ако се отрека от него сега.

— Госпожа Макарти — усмихна се Джини. — Ще бъда щастлива да ви разведа из яхтата. Но, повтарям, не съм готова да разглеждам предложение за купуване в настоящия момент.

Госпожа Макарти съблече палтото си, без да става от стола и го остави да се преметне връз облегалката. Добре, щом ще преговаряме, казваше цялото й отношение.

Макс се извини и излезе, за да събере нещата си. Беше време да се връща във Фарго. Том щеше да се прибере след няколко часа, из фермата сновяха разни хора и той не виждаше никакъв смисъл в по-нататъшното си присъствие тук. През прозорците на дневната се виждаше, че колите продължават да прииждат. Започна да ръми. Равнината зад оградата беше сива, унила и безкрайна.

Все пак откъде се бе появила тази яхта?

Без сериен номер. Без регистрационна табела.

С платна, които ако се вярваше на Джини, трябва да са престояли под земята повече от двайсет години. Той знаеше, че това не може да бъде истина.

Остави чантата си при входната врата и се върна в хамбара да ги разгледа още веднъж. Бяха грижливо прибрани в пластмасови чували. Отвори един от тях и извади тъканта. Беше светла и бяла. И мека. Имаше текстурата повече на чаршаф, отколкото на платно.

Когато Джини се върна, нямаше нужда да я пита как бе протекъл разговорът. Тя беше във възторг.

— Тази жена е в твоя бизнес, Макс — каза Джини. — Можеш ли да повярваш? Само че за разлика от теб, реставрира яхти — и му подаде визитната й картичка. На нея пишеше: „Пикоуд, Инк. Госпожа Джордж Макарти, директор. Яхтите, такива каквито са били“.

— Да разбирам ли, че ти е направила предложение?

Джини го погледна с големи, широко разтворени очи.

— Да! — извика тя и гласът й премина в писък. — Шестстотин хиляди! — После сграбчи Макс и го прегърна с такава сила, че едва не паднаха на пода.

По алеята се приближи микробус, спря и отвори врати. Пътниците — на пръв поглед те изглеждаха групичка пенсионери — се поколебаха да слязат под дъжда.

Макс поклати глава.

— Само не избързвайте — предупреди я той.

— Какво? Защо?

— Защото вероятно струва доста повече. Виж, Джини, яхтите не са моята специалност. Но едно съм научил много добре: никога не си струва да приключиш сделка набързо. — Той се намръщи. Проклет да беше, ако разбираше нещо. — Не мисля, че ви заплашва опасността да загубите, ако поизчакате. От друга страна, нещата могат да се развият по начин, който да ви даде възможност много да спечелите.

Джини метна на раменете си яке и излезе навън с него. Двамата останаха на верандата в компанията на петима-шестима туристи. Дъждът продължаваше все така да ръми, но за сметка на това беше леденостуден.

— Джини — каза Макс, — имате ли снимки? На яхтата имам предвид.

— Разбира се.

— Дай ми няколко, ако обичаш. И още нещо: искам да отрежа парченце от платната. Може ли?

Тя го погледна неуверено.

— Добре… Но защо?

— За да разбера от какъв материал са направени.

— На пипане е като лен.

— И аз така помислих.

— Хубаво, режи — усмихна се Джини. — Но искам да ми кажеш какво си научил. — На запад се смрачи и видяха, че към фермата се носи плътна дъждовна завеса. — По-добре да я прибера на сухо. — Тя скочи от верандата, качи се в кабината на трактора и запали двигателя. Повечето посетители забелязаха свъсеното небе и решиха да си тръгват, докато могат да се доберат сухи до колите си.

Яхтата трябваше да влезе на заден ход и Джини я бе вкарала до половината, когато се обърна, за да види как да влезе между клетките за конете. Тя застина и се вгледа.

— Макс, ела.

— Там вали — извика й той.

Но Джини нетърпеливо му махна да дойде. Макс въздъхна, бръкна дълбоко в джобовете си и без да бърза, тръгна през подгизналата поляна.

— Какво има? — Дъждът се засилваше. Вече шибаше в лицето му, пронизваше го, спираше му дъха.

Тя му посочи носа, като не обръщаше внимание на пороя.

— Я погледни.

И той погледна.

— Нищо не виждам.

— Според мен — смаяно прошепна Джини, — това нещо изобщо не се мокри.

Около яхтата имаше мъгла, точно същата каквато се появява над улиците в града, когато вали проливен дъжд. Макс сви рамене:

— И какво искаш да ми кажеш?

— Виж трактора. Нямаше мъгла.

Е, може би съвсем малко. Все пак тракторът изглеждаше почистен до блясък съвсем наскоро. Той лъщеше и по бронята му се стичаха едри капки.

Но яхтата… Дъждът отскачаше от корпуса и се разбиваше на ситни пръски във всички цветове на дъгата. Изглеждаше като че ли… отблъсква водата.

Час по-късно малкият P-38J излезе на пистата за излитане на международното летище във Форт Мокси и секунди по-късно се издигна в сивото мокро небе. Макс видя пистата под него сякаш да потъва. Издълженият балон на ветропоказателя над единствения хангар показваше югоизточен вятър със скорост около двайсет възела. Северно от летището се виждаха фермерски къщи, огради от колове и непавирани улици, размесени с малки горички и просторни ливади. Водната кула, надписана с името на града и мотото му „Едно добро място за живеене“, гордо се издигаше над покривите. Ред Ривър изглеждаше студена.

Полетя на запад, успоредно на магистрала 11, право в дъжда, над безкрайни ниви с клюмнали слънчогледи, чакащи да бъдат изорани. В мъртвилото под него мърдаха само пъплещи камион и ято закъснели гъски, най-сетне наканили се да се отправят на юг. Макс направи кръг над фермата на Том. Алеята за коли беше почти пуста, а хамбарът изглеждаше заключен. Той пое на юг след гъските.

По капака на кабината зачаткаха тежки капки дъжд. Небето бе все така сиво и мътно като супа. Макс погледна към надлъжника отляво — беше прозаичен и някак… солиден. Самолетът бе екипиран с два двигателя „Алисън“ с водно охлаждане, от по 1425 конски сили всеки. „Бяла светкавица“ беше изработена преди шейсет години от Локхийд Еъркрафт Корпорейшън, Сиатъл. Магия, също като яхтата. Магия, но реална, магия, станала възможна благодарение на физиката. Нямаше място в един и същи свят за P-38J и изкопаната яхта с работещи сигнални светлини.

Никакво.

Той набра височина, стигна разрешения му коридор на пет хиляди и двеста метра и се отправи към Фарго.

Макс остави парчето тъкан в лабораториите „Колсън“, помоли ги да определят какъв е материалът и ако е възможно, къде може да е изработен. Обещаха му резултат в рамките на една седмица.

Стел Уедърспун беше негова помощничка. Възпълна, светлоока и внушителна, тя имаше три деца в гимназията и бивш съпруг, който постоянно закъсняваше с издръжката. Основните й задължения в „Съндаун“ бяха да обработва административните детайли на операцията. Подготвяше чернови на договори, изготвяше графици за поддръжка, наемаше подизпълнители. Беше консервативна по природа, прекрасно усещаше разликата между риск и хазарт и по този начин упражняваше въздържащо влияние върху епизодичните капризи на Макс. Ако го бе съпровождала, Кер щеше да получи своя „Локхийд“ и край на въпроса. „Не се обвързвай емоционално със самолетите — предупреждаваше го тя от време на време, — те са обект на бизнес, а не жени.“

Посрещна го при пристигането му в офиса на „Съндаун“ с неодобрителен поглед.

— Здравей, Макс.

— Той не беше подходящият човек за нашия P-38J — заяви без предисловие Макс.

Стел затвори за миг очи.

— Работата ни се състои в това да ремонтираме и продаваме самолети, а не да им търсим домове.

— Беше идиот — опита се да обясни Макс. — Толкова пари не водят до нищо добро.

— Добре, така да бъде. Но, Макс, светът е пълен с идиоти. Ако отказваш да им продаваш, значи елиминираме значителна част от населението.

— Сред мъжете — опита се да уточни той.

— Ти го казваш, не аз.

Макс взе пощата.

— Снощи бях на границата.

— Така ли? — изненада се тя. — И какво прави там?

— Не съм съвсем сигурен. Том Ласкър е изкопал някаква яхта във фермата си.

— А, видях я по телевизията. Фермата на Ласкър ли беше това? Не съм разбрала.

— Точно тя. Та, прекарах нощта там. — Макс придърпа стол до нейния и седна. — Стел, имам нужда от помощта ти — и отвори куфарчето си. — Джини ми даде едни снимки — той й показа шест снимки, двайсет и два на трийсет сантиметра.

— Я, тя била в много добро състояние — отбеляза Стел. — За нещо заровено.

— И ти ли го забеляза? Добре, виж сега, искам от теб да разбереш кой е изработил проклетото чудо. На нея няма никаква идентификация. Разпрати по факса тези снимки, опитай производителите, търговците и вносителите. Направи справка и в бреговата охрана. Все някой ще трябва да може да ни светне.

— И защо се интересуваме? — попита тя.

— Интересуваме се, защото сме любопитни. Защото шефът ти иска да знае какво, по дяволите, става тук. Ясно ли е?

— Да. Кога искаш резултата?

— Веднага. Уведомявай ме за всичко, което научиш. — Той се върна в своя офис и се опита да се свърже с Морли Кларк в щатския университет „Мурхед“.

— Професор Кларк е в час — уведоми го записаният му глас. — Чувствайте се поканени да оставите съобщение за него след звуковия сигнал.

— Обажда се Макс Колингуд. Морли, пращам ти по факса няколко снимки. Става дума за яхта, на чийто борд има надпис. Ако успееш да идентифицираш езика или, дай Боже, да ми направиш превод, ще ти бъда благодарен.

Еверет Грендъл лично излезе да посрещне Ласкър и да го покани в кабинета си.

— Видях яхтата ти онзи ден, Том. Голям късметлия си, това ще ти кажа. — Ев изглеждаше преждевременно набръчкан — той самият и дрехите му.

— Точно това ме води тук — кимна Ласкър.

— Какво става? Чия е тази яхта?

— Не знам.

— Хайде, Том. Някаква представа все имаш.

Кабинетът на Ев беше буквално натъпкан със стари издания на юридически монографии, дипломи в рамки и снимки, повечето от които изглеждаха направени по време на мандата му като околийски прокурор. Специално внимание бе обърнато на фотографията на Ев и сенатор Байрън Глас от миналогодишното честване Деня на независимостта — тя бе поставена на видно място върху бюрото му.

Ласкър седна.

— Ев — каза той, — имам потенциален клиент.

— За яхтата?

— Да. Моя ли е, за да я продам?

Ев кимна, но тъмните му очи казваха „не“. Свали очилата си и избърса лещите със смачканата си кърпичка.

— Малко е трудно да се каже — въздъхна той.

— Намерих я на моя земя. Това би трябвало да я направи моя, не е ли така?

Ев погледна скръстените си в скута му ръце.

— Том, ако оставя колата си в двора ти, тя твоя ли ще стане?

— Не. Но това, за което говорим, беше заровено.

— Да — Ев обмисли казаното, сякаш го чуваше за пръв път. — Ако реша да скрия фамилните сребърни прибори за хранене, като ги заровя в задния ти двор, те твои ли ще станат?

— Не знам — объркано призна Том, — предполагам… предполагам, че не.

— Обаждал ли ти се е някой? Питам те, предявявал ли е някой пред теб претенции за собственост върху яхтата?

— Не. Никой.

— Направил ли си разумно необходимото, за да установиш чия собственост е?

— Това мое задължение ли е?

— А на кой друг? Слушай, ние нямаме основание да изключваме възможността да е крадена. След което крадците я заравят на твоя земя. Без значение по каква причина. В този случай тя остава притежание на първоначалния й собственик. — Ев беше внимателен човек — олицетворение на предпазливостта. Гордееше се с това, че никога не бе изказвал убеденост в нещо, преди да събере всички налични факти. Което на практика означаваше, че той никога не беше на страната на мнозинството. Още по-малко в опозиция. — Въпросът тук, така както аз го виждам, опира до намерението. Била ли е собствеността съзнателно изоставена? Ако е станало така, тогава мисля, че претенциите ти за собственост имат основание. И вярвам, че подобни претенции могат да бъдат успешно защитени в съда, ако се наложи. Ако някой възрази.

— Че кой може да възрази?

— Е, трудно е да се каже определено. Но примерно някой роднина може да заяви, че собственикът не е бил с всичкия си в момента, когато е изоставял яхтата. Фактът на заравянето би могъл да се интерпретира като сериозен аргумент в тази насока.

— Тогава как мога да стана законен собственик?

— Нека проуча казуса, Том. Междувременно би ни помогнало, ако разберем при какви обстоятелства тя се е оказала там, където си я намерил.