Не спирам да се чудя как ли щяха да се развият нещата, ако не беше дистанционното на Уесли Фю за отваряне на гаража му.
— И какво стана с праха? Това е, което не мога да разбера.
Наистина, няколкото сантиметра прах ги нямаше и на тяхно място се виждаше абсолютно чист каменен диск. Дискът бе около метър и половина в диаметър и се издигаше на около един-два пръста над заобикалящия го сив под. Беше тъмнозелен на цвят, прорязан от тънка мрежа черни „спици“.
— Струва ми се, че сме открили високотехнологична прахосмукачка — каза Макс. Той вече беше оставил видеокамерата и сега наблюдаваше новооткрития обект от благоразумно разстояние. Неизвестните бяха толкова много, а Макс не изпитваше никакво желание атомите в организма му да се пренаредят по начина, по който изглежда се бе случило с праха.
— Ето, това беше — поясни Ейприл, посочвайки емблемката на дървото. — Достатъчно е само да докоснеш стената.
— Дали да не опитаме пак? — предложи той.
— Само че този път с нещо по-солидно от стар прах, нали?
В куполовидното помещение имаше няколко дървени стола, донесени за удобство на работещите. Макс взе един от тях и го постави върху мрежата от спици. След това се приготви да заснеме всичко, което щеше да се случи. После й даде знак, че е готов.
Ейприл сложи длан на стената, точно върху картинката на дървото.
То светна.
— Добре — каза тя.
Но не се случи нищо. Разнесе се късо иззвъняване и светлинката угасна.
Нямаше никакви странични ефекти.
Макс погледна шестте иконки. Бяха изработени с вкус, но нещо в тях създаваше впечатлението, че изпълняват някаква функция, а не са сложени само с декоративна цел. В този момент забеляза леко вдлъбната плочка близо до основата на стената. Тя явно се бе открила с изчезването на праха в тази част на пода. Нов датчик?
— Давай — окуражи го Ейприл. — Опитай да видим.
Той натисна плочката и нещо щракна. В стената се отвори панел. Дупката беше кръгла, с диаметър няколко сантиметра. Вътре се виждаха кабели.
— А така — възкликна Макс. — Най-сетне нещо конкретно. Сега вече знаем, че стенните ключове действително са свързани към захранващ източник.
— Дали да не изпробваме и някоя от другите иконки? — попита Ейприл.
Той насочи миниатюрната видеокамера към стола и започна да снима.
— А може би ще бъде разумно — спря го Ейприл, — да се уверим, че не стоим на нито една от тези решетки.
Макс събра с обувка малко от праха. Отдолу не се виждаше нищо особено.
— Мисля, че сме в безопасност.
Струйката дим беше съседна на дървото. Ейприл натисна плочката върху стената.
Но иконката остана тъмна.
— Не мисля, че работи — отбеляза Макс.
— Очевидно. — Без много да се замисля, Ейприл изпробва иконката с яйцето и тя светна!
— Запали се — извика Ейприл.
Макс отстъпи няколко крачки и започна да снима.
Ейприл погледна часовника си.
В зрителното поле на камерата светеше червена лампичка, означаваща, че се извършва запис. В един момент му натежа и Макс я повдигна по-високо на рамото си.
Вече започваше да подозира, че очакваното явление така и няма повече да се повтори, когато в центъра на зрителното му поле се запали звезда.
— Двайсет и три секунди — засече Ейприл.
Звездата се разширяваше и ставаше все по-ярка.
— Боже Господи — прошепна Макс, — какво е това?
Тя обхвана стола.
Светлото кълбо блестеше и се въртеше. Очите го заболяха. И в един миг изчезна.
А също и столът. Върху решетката на пода вече нямаше нищо.
Едуард (чичо Ед) Кроули вече трета година беше изпълнителен директор на „Тредлайн Корпорейшън“ — дъщерна компания на „Крайслер“, отделила се като самостоятелна също преди три години и пожънала голям успех с предлаганите на разумни цени качествени коли (впрочем такова бе мотото на компанията) и вниманието, отделяно на нейните клиенти.
„Тредлайн“ правеше всичко както трябва. Заложила бе на екипност в работата, беше се отърсила от автократите и ги бе заменила с мениджъри, които знаеха как да мотивират, бяха окуражавали служителите си да вземат решения и бяха намерили начин да направят така, че всеки да бъде заинтересован от общия успех. И ето че в крайна сметка всичко това бе започнало да дава своите плодове. Изминалото тримесечие бе донесло на „Тредлайн“ печалба за пръв път от отделянето й и кривата на развитие определено вървеше нагоре. Колкото и да се взираше, чичо Ед не можеше да види в бъдещето нищо друго, освен успех.
Беше отворил календара със срещите на писалището пред себе си. След петнайсет минути започваше среща с германските търговски представители. Срещата явно щеше да продължи с делови обяд. За един часа бе планирана оперативка, от два без петнайсет имаше половин час лично време за размисъл, а след това щеше да посети Плановия отдел. Чичо Ед практикуваше управление чрез обикаляне. Разбираше колко е важно да бъде виждан. В три часа го чакаше разговор с юрист консулта, а в четири трябваше да се види с Брадли и техниците му. Това означаваше, че приемният му час днес щеше да започне в четири и половина — всеки можеше да надникне през отворената врата и да каже: „Здрасти, шефе“.
Всъщност не се отбиваха кой знае колко посетители. Началниците непосредствено под него нямаха право да се възползват от тази възможност, понеже така или иначе не можеха да се оплачат от липса на достъп. А хората по-надолу в йерархията в известен смисъл се страхуваха да злоупотребят с времето му. Не че изобщо не идваха. Отворената врата беше символ за всички служители на фирмата, като се започне от най-обикновените работници и се стигне до заместниците му.
Чичо Ед бе преглеждал плановете за преструктуриране на дългосрочните дългове на „Тредлайн“ с надежда да намери някакъв скрит ресурс, за да финансира допълнителни дейности по развоя. Беше се уморил от взирането в числата, а и гърбът го бе заболял. Погледна часовника си и видя, че е посветил час и четвърт на това занимание. Прекалено много.
Време беше да си почине и да прочисти мислите си. Стана, разходи се до прозореца и погледна назъбения от силуети на сгради хоризонт на Индианаполис. Вътрешният телефон иззвъня.
— Да, Луиз?
— Господин Хоскин на първа.
Уолт Хоскин беше вицепрезидент по финансовите въпроси — дребен педант, който така и не се бе научил да надзърта отвъд периметъра на своите прерогативи. Което бе причината, поради която никога нямаше да стане нещо повече от това, което бе сега. Точно неговият финансов план лежеше отворен на бюрото му. План, безукорно съставен в рамките на общите правила и принципи на фирмената политика и текущата практика. От човек, на когото не би хрумнала мисълта да убие свещена крава. Ако „Тредлайн“ искаше да се възползва в пълна мяра от последните пазарни тенденции, налагаше се да скочат от старото бъги, на което Хоскин бе предпазлив шофьор. Чичо Ед вдигна слушалката.
— Да, Уолт?
— Ед, гледа ли новините тази сутрин? — гласът на Хоскин бе едновременно дрезгав и тънък.
Не ги беше гледал. Чичо Ед беше ерген. Имаше дни, когато се налагаше да работи до късно — както например снощи — и тогава просто нощуваше в офиса си. Не се бе доближавал до телевизор нито снощи, нито тази сутрин.
— Не — тихо отговори той. — Защо? Какво има?
— Открихме с падане от седемнайсет пункта — съобщи новината Хоскин с глас на грешник, обявяващ идването на Второто пришествие.
Чичо Ед се гордееше със способността си да реагира хладнокръвно на кризи и шокове. Но това вече го порази.
— Седемнайсет пункта? — изръмжа той. — Какво, по дяволите, става? — Не бе очаквал подобно развитие, не бе имало и намек за някакви лоши новини, за игри на пазара, за някакъв фактор, който би могъл да стои в основата на такъв ефект.
— Става дума за онова нещо в Северна Дакота.
— Какво нещо в Северна Дакота?
— НЛО-то.
До момента чичо Ед бе отдавал новините от хребета Джонсън на масова психоза.
— Уолт, какво, за Бога, бърбориш?
— Има слухове, че в най-скоро време ще стане възможно да се произвеждат автомобилни гуми, които едва ли не ще могат да се използват вечно.
Чичо Ед свали слушалката от ухото си и недоумяващо я изгледа в ръката си. После пак я вдигна.
— Никой няма да повярва на това, Уолт.
— Може би. Но хората могат да си помислят, че основните акционери биха повярвали. И са започнали масово да продават своите акции на безценица. Тази сутрин една жена каза по АВС, че кола, направена от онзи материал, щяла да има живот по-дълъг от този на собственика й. Стига той да й сменя редовно маслото и да се погрижи да не катастрофира.
Хоскин беше на ръба на истерията. Чичо Ед бавно се отпусна в креслото си.
— Там ли си, Ед? — попита Хоскин. — Ед, добре ли си?
Фондовите борси откриха деня раздвоени, неспособни да решат какво да правят в продължение на повече от час. Постепенно се оформи тенденция към продаване. В късната сутрин състоянието вече беше на свободно падане. Индексът „Никей“ се срина с деветнайсет процента за един ден, а „Дау Джонс“ спадна с триста и осемдесет пункта.
Пуснаха заснетия материал на видеокасетофон.
Столът.
Светлината.
Празната решетка.
Върнаха и пак пуснаха кадър по кадър, наблюдавайки засилването на яркостта и как сиянието се протяга като език от протоплазма към стола.
— Сега бавно — извика Ейприл.
Столът изглеждаше като че ли избледнява.
Имаше два кадъра, по време на които Макс мислеше, че вижда през краката и облегалката. Сякаш бе наложил две картини една върху друга.
Намираха се в командния център. Телефоните около тях не бяха спрели да звънят. На всеки няколко минути кацаха и излитаха хеликоптери. Ейприл бе наела група студенти за екскурзоводи и да координират визитите на високопоставените особи. Двама от тези студенти, облечени в тъмносини униформи с емблемата на Ротондата, сега приемаха обажданията по телефоните и се стараеха във всеки момент да знаят къде се намира Ейприл.
— Трябва да опитаме отново — предложи накрая Макс. — Този път ще използвам филтър.
Само че щеше да се наложи да опитат с друга икона. Също като дървото, и яйцето изглежда разполагаше само с един заряд, защото повторният опит да го активират се бе оказал напразен.
Но Ейприл сякаш не го чуваше. Седеше, загледана в чашата с кафе. Накрая вдигна очи.
— Какво мислиш, че е това, Макс?
— Може би средство за освобождаване от боклука. — Идеята му се видя забавна. Той върна поглед върху екрана на монитора. Нещо привлече вниманието му.
— Какво?… — попита тя и проследи погледа му.
Зад почти прозрачния прозорец, на фона на стената, Макс различаваше две вертикални линии.
— Не съм ги виждал в Ротондата — каза той. Опита се пак да си представи пространството от решетката до задната стена. Там нямаше абсолютно нищо, което би могло да бъде причина за появата на тези линии. Нямаше ги и на стената, естествено.
— Какво мислиш? — не се сдържа накрая Ейприл.
Въображението на Макс препускаше с пълна скорост.
— Питам се — каза той, — дали не сме изпратили онзи стар стол в нечий вестибюл.
Ранди Кий започваше да изпада в отчаяние от убеждението, че вероятно е единственият човек на планетата, който знае истината за тайнствената постройка на хребета Джонсън. Вече се беше опитал да предупреди брат си. Опитал се бе да разкаже и на бившата си жена, за да й даде шанс да скрие сина им. Дори се бе опитал да разкаже на отец Качмарек. Никой не му бе повярвал. Знаеше, че историята звучи налудничаво, но не беше в състояние да измисли начин, по който да убеди семейството и приятелите си за грозящата ги опасност. Или някой друг — който и да е. При това положение не му оставаше друг избор, освен да поеме нещата в ръцете си.
Онова, което бяха нарекли Ротондата, всъщност представляваше сигнализиращо устройство, което да предупреди, че човешката раса е готова за жътва. Ранди дори подозираше, че то е престояло на онзи гол връх много по-дълго от тези десет хиляди години, за които говореха в телевизионните програми. Не че можеше да бъде сигурен естествено, но това не беше толкова важно. Единственото съществено нещо бе, че той осъзнаваше опасността. И че знаеше как да се справи с нея.
Ранди работеше за „Монограм Констръкшън“. В момента бе изпратен в състава на бригада да ремонтира шосе 23 в района на Огилви, северно от Минеаполис. Изпитваше болка при мисълта как ще изглежда всичко — малките белосани къщички, празнично осветените пазарни комплекси, огромната плетеница от пътища, — когато пристигнеше врагът.
Вече беше късно да се попречи на излъчването на сигнала, разбира се. Той беше на път. Всичко, което оставаше да се направи, всичко, което можеше да се направи, бе да се допълни този сигнал по такъв начин, че расата от другата страна да разбере, че на Земята няма да я чака безплатен обяд. Щеше да им покаже, че знае за тяхното съществуване и че трябва да са готови за дълга и жестока битка, ако дойдат тук.
Щеше да се качи на върха на хребета и да взриви дяволското устройство. В багажника на неговата „Исузу Родео“ имаше цели двеста килограма експлозив C-4, свързани към устройство за дистанционно задействане, което бе купил заедно с управляем модел на състезателен автомобил. Ако всичко се развиеше добре, щеше да изскочи от колата си светкавично, щеше да предупреди намиращите се наблизо да намерят прикритие и щеше да превърне Ротондата в купчина камъни. Надяваше се никой да не бъде убит, но това нямаше да го спре. В края на краищата хората все някога щяха да проумеят мотивите му. Може би не веднага, но когато се разбереше какво е направил, образът му щеше да се появи на телевизорите по цял свят. И бившата му жена щеше да съжалява горчиво, че не го е послушала, когато й е казвал. Само че вече щеше да бъде много късно, защото той нямаше да вземе тази кучка обратно. Дори ако това бе единственият начин да си върне сина.
Ранди се носеше по магистралата, като хвърляше от време на време бегъл поглед на пустите, покрити със сняг полета. Откакто бе тръгнал от Минесота, постепенно го завладяваше чувство на странно спокойствие. Щеше да пристигне във Форт Мокси по средата на следобеда. Беше чел някъде, че във Валхала няма места по хотелите, но Форт Мокси бе достатъчно наблизо. Още не беше измислил как точно ще се върне в мотела, след като използваше колата си, за да унищожи Ротондата. Но това бяха дреболии. Щом научеха за коварния капан, заложен в Ротондата, хората щяха да се преизпълнят с благодарност и без никакво съмнение някой щеше да прояви разбиране и да го хвърли обратно във Форт Мокси.
Ранди бе използвал управлението на играчката-кола, за да изработи ключ, който да взриви бомбата. Беше го нагласил както трябва, но за да не стане случайно някоя беля, бе сложил дървен клин между контактите.
Денят не се оформяше като най-добрия в живота му — следобеда бе имал две неприятни изживявания. Първото от тях беше след като подмина Драйтън на междущатска магистрала 29. Червен микробус с регистрационен номер от Манитоба го бе засякъл, Ранди бе скочил на спирачките, беше се плъзнал странично и бе преминал осовата линия. Грамаден ТИР беше изревал покрай него и едва не бе отнесъл предницата му. По някакво чудо му се бе разминало и Ранди, който междувременно се бе завъртял в обратна посока, се бе почувствал безкрайно щастлив. Само дето беше избързал да се радва: дървеният клин се бе преместил веднъж и след това се премести още веднъж, когато даде рязко газ, за да изкатери стръмния, покрит със сняг банкет, под който се бе свлякъл пикапа му. Така че когато се върна на магистралата, клинът вече бе престанал да изпълнява жизненоважната си функция и контактите, макар още да не се допираха, се бяха приближили достатъчно близко, за да позволят прескачането на искра. Бомбата беше пред взривяване.
На най-северната отбивка — последната, преди навлизането в Канада — той свърна на изток по шосе 11 и не след дълго стигна във Форт Мокси. И тогава, точно когато наближаваше кръстовището с 20-а улица, му се случи второто и последно неприятно нещо. Още беше в периферията на града, на място, където имаше стара дъскорезница — самотна бяла сграда, подслонила в себе си закусвалнята „Тейсти фрий“ и къщата на Уесли Фю. По стечение на обстоятелствата Уесли, който вече шеста седмица се бореше с простуда, се връщаше у дома от банката с намерение да пийне нещо по-силно и да си легне рано. Но най-невероятното разбира се бе не това, а фактът, че дистанционното на Уесли за отваряне вратата на гаража от колата беше настроено на точно същата честота, на която бе настроена и радиоуправляемата играчка, използвана от Ранди за взривател на неговата бомба.
Съдбата бе избрала така, че задната стена на гаража излизаше точно на 20-а улица. Уесли зави в алеята, извеждаща пред входа на къщата му в момента, в който Ранди приближаваше откъм запад. Алеята бе частично блокирана от шейничката на дъщеря му. Уесли внимателно я заобиколи, каза си, че ще я смъмри, като се върне от училище, и посегна към бутона на дистанционното за гаража, което бе защипано за горния ръб на таблото. Натисна го и широкоъгълната антена — за да не се налага винаги да насочва точно към приемника в гаража — излъчи импулс електромагнитна енергия, който обхвана голяма част от Банистър Стрийт. Лъчът улови навлизащия в кръстовището Ранди и задейства взривателя на бомбата в багажника му.
В центъра на кръстовището изригна огнена колона. Експлозията унищожи западния край на дъскорезницата, събори „Тейсти фрийз“, издуха до един прозорците в къщата на Уесли Фю и помете гаража му. Уесли се отърва с две счупени ръце и безброй порезни рани от стъклата, но оживя.
Само няколко парчета от колата на Ранди избегнаха пълното унищожение и можаха да бъдат разпознати впоследствие. Едното от тях бе табелата с регистрационния му номер, на която пишеше НЛО.
Движението беше толкова натоварено, че Макс реши да направи нещо по въпроса. Сутринта се свърза с Бил Дейвис от „Блу Джей Еър Транспорт“ и организира редовна хеликоптерна връзка. Това вече решаваше транспортния проблем между Форт Мокси, Кавалиър, Дяволското езеро и хребета Джонсън.
Матю Р. Тейлър беше стигнал в Белия дом по заобиколен път. Баща му бе притежавал сладкарница в Балтимор, приходите от която едва бяха стигали за съществуването на Мат и шестте му братчета и сестричета. Бащата обаче бе предал на децата си едно безценно качество: беше ги окуражавал да четат, без да се безпокои особено за съдържанието, явно придържайки се към теорията, че великите книги говорят сами за себе си.
Така че още на деветнайсетгодишна възраст Тейлър вече бе погълнал гръцките и римски класици, Шекспир, Дикенс, Марк Твен и маса изследователи на съвременната история. На всичко отгоре се оказа съвсем приличен аутфилдър в бейзболния отбор на колежа и по-късно на Западния мерилендски университет. През 1965 го изпратиха във Виетнам. Още на втория наряд в патрула бе улучен с куршум в хълбока. Лекарите му казаха, че има опасност повече да не стъпи на крака, но той бе проявил воля по време на шестгодишната терапия, така че сега имаше нужда единствено от бастун, за да обикаля из коридорите на Белия дом. Нещо повече, в крайна сметка бастунът се бе превърнал в символ на този мъж и неговия кураж.
Мат се бе оженил за медицинската сестра, грижила се за него през цялото време, и бе инвестирал парите си в автомивка, която бе фалирала, и в закусвалня, чиято съдба беше същата.
Всъщност оказа се, че Тейлър никакъв го няма в бизнеса, но беше безукорно честен и винаги готов да помогне на хора, изпаднали в беда. През 70-те години — тогава той работеше като счетоводител във веригата магазини „Сиърс Роубък“ — се остави да го убедят да се кандидатира за старши съветник, отговарящ за поддръжката на магистралите. Идеята принадлежеше на хора, заблудили се, че ще могат да го контролират изкъсо.
Но Мат се прояви като изненадващо съвестен пазител на парите на данъкоплатците. Много преди да изтече мандата му, в затвора попаднаха няколко служители в управата на окръга, при това в компанията на един-двама строителни предприемачи, стойността на ремонтната дейност драстично падна, а пътната система значително се подобри.
През 1986-а Тейлър попадна в Конгреса, а осем години по-късно стана сенатор. Избраха го за председател на Комисията по етика. Предложи поредица реформи, които му донесоха национална популярност и вицепрезидентски мандат. Само шейсет дни след като положиха клетва, президентът получи сърдечен удар, парализира се и в съответствие с Двайсет и петата поправка на Конституцията Тейлър стана изпълняващ длъжността. На следващите избори го преизбраха.
Страната обожаваше Мат Тейлър така, както не бе обичала нито един президент след Франклин Рузвелт. Много хора го възприемаха като новия Хари Труман. И той наистина притежаваше някои от качествата на Труман: непреклонна воля, когато бе убеден, че е прав, безкомпромисна честност и готовност да каже каквото има да казва, изразявайки се на разбираем обикновен английски. Именно последното често му бе носило неприятности, като например дочутата от стоящи наблизо журналисти небрежна забележка по време на посещението на високопоставена особа от Близкия изток, че трябва да приберат на скрито място сребърните прибори за хранене в Белия дом.
Тейлър обясняваше неизменно високия си рейтинг с откритото си нежелание да се слага за изборите и с това, че американският народ разбира правилността на неговата политика. „На хората това им харесва — казваше той. — Когато се стигне дотам вече да не се доверяват на правилността на моята преценка… ами тогава просто ще ме изпратят по живо, по здраво оттук.“
През цялата зима президентът не бе успял да се отърси от безпокойствата си във връзка със ставащото в Северна Дакота. Съветниците му се бяха опитвали да го успокоят. Това е само една сензация като онези с кръговете в нивите, убеждаваха го те. Политическо самоубийство е един президент да говори за летящи чинии. Каквото и да стане след това, с кариерата му е свършено. Такива бяха горе-долу съображенията им. Беше ги послушал, не бе взел отношение и ето че сега кризата се бе разразила. Само днес, за един ден, борсовият индекс бе регистрирал спадане с цели 380 пункта.
— Ще остане в историята като „Черната сряда“ — уведоми го Джим Самсън, финансовият му министър. Самсън вече се опитваше да представи нещата така, сякаш през цялото време бе убеждавал президента да реагира по някакъв начин.
Напълно разбираем опит, защото навън цареше хаос. Щатите бяха замесени в цели шест войни, отбранявайки с различна степен на енергичност стратегическите си интереси, но по света имаше поне петнайсетина горещи точки, развитието на събитията в които трябваше внимателно да се наблюдава. Гладът из страните от Третия свят бе в атака, прирастът на населението изпреварваше всякакви прогнози, а ООН изглеждаше примирена с неспособността си да установи нов световен ред. Американският преход от промишлена към информационна икономика все още създаваше сътресения. Корупцията по върховете си оставаше проблем. На всичко отгоре продължаваше разпадането на политическата тъкан на обществото и в резултат никнеха малки отцепнически фракции, нежелаещи да признаят съществуването на останалите. От друга страна търговският баланс изглеждаше приличен, дългата битка с дефицита като че ли най-после вещаеше промяна към по-добро, расизмът, сексизмът и съпътстващите ги проблеми отиваха в забвение, употребата на наркотици бележеше спад, а напредъкът в медицината обещаваше на хората все по-дълъг и по-здравословен живот. И макар това да не бе най-важното за един политик, дори медиите бяха благоразположени към него.
Истината бе, че Мат Тейлър не можеше да си присвои заслугата за положителните тенденции, точно както не можеше да бъде обвиняван за отрицателните. Но знаеше, че каквото и да се случи, трябваше да може да се опре на здрава икономика. Загубеше ли тази борба, трусовете, съпътстващи еволюцията на западния свят в настоящата епоха, щяха да бъдат още по-трудно поносими. Това той не можеше да допусне. Нямаше да остане безучастен наблюдател на тълпите бездомни и безработни, които щяха да залеят американските улици. Щеше да предприеме нещо, без значение какво щеше да му струвало това.
— Дреболия — сви рамене Тони Питърс. — Случват се такива неща.
Питърс бе председател на Съвета за фискална политика към президента. Освен това беше стар единомишленец и притежаваше здрави политически инстинкти. Бе един от хората, дошли с него в Белия дом от Балтимор, и единственият, в когото Тейлър имаше абсолютно доверие.
— Тони — погледна го президентът, — щеше да бъде дреболия, ако в него нямаше нищо. Но какво ще се случи, ако там горе наистина са намерили метал, който не се чупи и не се износва?
— Съгласен съм — побърза да каже Самсън. — Трябва да разберем какви са фактите.
Питърс се намръщи.
— Доколкото разбирам, господин президент, не става дума за метал.
— Каквото и да е. — Тейлър се облегна в креслото си и скръсти ръце. — Наистина от него правят платна. Но сигурно могат да строят и сгради. Въпросът е какво ще се случи с производителите, ако изведнъж им дадат за работа материали, които не е нужно периодично да се подменят? — И той поклати глава. — Какво би означавало това за „Дженерал Мотърс“, например? — Свали очилата си и ги хвърли на писалището. — Господи, не мога да повярвам, че устата ми го е изрекла! Толкова години търсим начин да победим японците в тази игра. А ето че най-сетне го имаме, но той вещае катастрофа.
Тейлър беше възнисък и здраво скроен. Носеше обикновени вратовръзки и добре изгладени костюми, ушити по модните канони от предишната година.
— Господин президент — подхвана Питърс, — това е тема за таблоидите. Никой няма да може да произвежда суперматериали за промишлеността.
— Откъде знаеш? Проучили ли сме въпроса?
— Да. Всички, с които разговарях, казват, че това няма да се случи.
— Но нали разполагаме с мостри?
— Човечеството е гледало светкавици хиляди години наред, преди да успее да ги окове в ключа за осветление. Първият ни приоритет е да отклоним вниманието на обществеността от тази тема. Да си изберем една от войните, ако трябва нека бъде Пакистанската революция, и да я раздухаме до всеобща тревога.
Да, Тони Питърс имаше тази способност: той единствен от хората, които Тейлър познаваше, разбираше какво движи икономиката и едновременно с това бе способен да помогне на другите да прозрат истината. Освен това познаваше Конгреса, брокерите на властта и посредниците между бизнеса и политиката. Беше незаменим помощник за президент, склонен да действа. Но Тейлър знаеше какви са недостатъците му. За Питърс опитът бе всичко. Кредото му беше, че ако черпиш от житейския си опит и прилагаш уроците му с мярка, никога няма да направиш груба грешка. Ала какво ще се случи, когато се изправиш пред проблем, излизащ извън ограниченото познание на този опит? Каква ти е ползата от него тогава?
— Искам — проговори Тейлър след кратко замисляне — да се срещнеш с хората, които работят там горе. С началниците сред тях. Разбери какво става. Какви са рисковете. Не искам повече да слушам какво твоите експерти твърдят, че не може да се случи.
Питърс го изгледа без притеснение.
— Не говорите сериозно — каза той. — Ние не би трябвало да се доближаваме до тази история, господин президент. Почнем ли да се интересуваме, все някой ще надуши.
— Опитай се да бъдеш дискретен, Тони. Нямаме избор, кризата диша във врата ни. Намери някой, който разбира от тези неща, и ми донеси отговори. Определени отговори, не увъртания. Искам със сигурност да знам дали онова нещо представлява реална опасност. И ако е така, какво може да причини на икономиката. — Неочаквано се почувства уморен. — Оттук нататък повече няма да гадаем.