Древни брегове

8.

Този следобед хората от „Геотек“ не откриха нищо. Когато дойде края на деня, Макс размени няколко окуражителни приказки с Ласкърови и отлетя за дома. Вторият ден от търсенето, петък, също не донесе нищо, а след него дойде уикендът и работата спря за два дни.

Ейприл бе направила всичко по силите си да внуши на Макс и Ласкърови да си отварят устата колкото може по-малко във връзка с находката. Следвайки сама собствените си съвети и тя не каза нито дума на колегите си в „Колсън“. Но изпитваше нужда все с някого да поговори. И понеже ентусиазмът на Макс съвпадаше с нейния, през следващите дни, докато търсачът безрезултатно душеше земната гръд в имението на Том Ласкър, двамата започнаха да се срещат все по-често след работа на по питие и дълги напрегнати разговори.

Ефектът от разговорите се сведе до подсилване на надеждите им и създаване на особена форма на неофициално съдружие. Въпреки това, никой от двамата не разкриваше какво точно очаква да се сбъдне: тя, че мечтае да бъде разкрита тайната на трансурановата технология, той, да се разбере, че Земята действително е била посетена от извънземни и доказателството е зад ъгъла. Макс обаче не изключваше възможността да се намери по-банално обяснение и подозираше тайно в себе си, че всичко ще се окаже с простичък отговор заради нещо недогледано от Ейприл. Ала сега тя успяваше — на пица и бира — да разсее съмненията му. Засега.

Ейприл обаче нямаше на кого да се облегне. Винаги се бе смятала за твърда като камък, неспособна да бъде увлечена от страсти или заблудена от амбиции. Все пак и тя като Макс искаше да се подсигури с второ мнение, по възможност на някой от експертите в тази област. Но залогът бе необикновено висок и тя добре разбираше рисковете на предварителното разкриване: тежката артилерия щеше да се намести на нейно място и за Кенън повече никой никога нямаше да си спомни.

Искаше й се да поговори с някого. Ласкърови, които бяха в центъра на може би най-голямото откритие на всички времена, бяха така устроени, че гледаха на цялата история с равнодушие, което я вбесяваше. Не че не ги интересуваше, точно обратното, откриващите се възможности определено им се струваха интригуващи, но живецът в тях отсъстваше. Сетеше ли се за Том Ласкър, в главата й изникваше следната картина: казват му, че в нивите му е катастрофирало НЛО и че трябва да отиде да го види и той се съгласява, но заявява, че първо трябва да нахрани конете.

Макс беше по-различен. Нямаше друг избор, така че по време на трудния период на чакането именно той се превърна в основната й опора.

Двамата негласно се придържаха към подхода да обсъждат най-вълнуващите възможности по най-заобиколен начин: шегувайки се относно ефекта, което едно или друго би имало върху собствения им живот. Ейприл му описваше снимката, която щеше да се появи на корицата на „Тайм“: Макс слиза от кабината на „Светкавицата“ с небрежно разкопчано пилотско яке, а отдолу се вижда надпис „Мъж на годината“.

А той обичаше да разсъждава за присъждането на Нобеловата награда на жената, подарила на света доживотната гаранция на автомобила.

Междувременно дните се точеха без никакъв съществен резултат и Макс малко по малко започна да смята, че мечтите им са били необосновано дръзки. Ейприл изтъкваше, че идеята за търсенето е била по принцип изстрел в тъмното и че дори да не намерят нищо друго, те вече разполагат с безценен предмет.

— Човешката история е променена веднъж завинаги — заяви тя един път, допълвайки, че вече е написала научен доклад, разкриващ естеството на находката. — Но аз ще го публикувам едва след като се уверя, че там наистина няма нищо повече. Защото последното, което искаме, е нашествие от търсачи на съкровища.

— Съгласен съм — отговори Макс. Двамата седяха на масичка в малко ресторантче в пазарен комплекс на пресечката на двете междущатски магистрали във Фарго. Бяха си разделили пица с пеперони. — Но ако там все пак е скрито още нещо, какви мислиш са шансовете ни да го открием?

Ейприл затвори очи, за да се концентрира.

— Нищожни. Дъното на онова езеро е необятно. — Тя изсипа пакетче изкуствен подсладител в кафето си. — Говорим за значителна част от територията на САЩ и Канада. Ако ще фантазираме, защо не допуснем, че може да има нещо дори тук — и тя посочи пода под краката им. — Районът на Фарго също е бил под вода и то не за кратко. Кой знае?

Макс замислено изгледа теракотените плочки.

— Чудя се колко ли струва яхтата?

— Ако действително се окаже онова, което се надяваме да е, тя просто няма цена — отговори Ейприл, загледана в една млада майка, опитваща се да балансира с разплакано дете и няколко торбички с продукти в ръцете. — Искрено се надявам да можем да дадем отговори на някои от тези въпроси. Но не мога да се отърся от страха, че в крайна сметка ще се сблъскаме със загадка, която никой никога няма да успее да разреши.

— Ще бъде хубаво — замечтано каза той — да намерим нещичко, което да ни помогне да определим кой е бил собственика на яхтата.

— Останки — въздъхна тя. — Трябват ни останки — изражението на лицето й бе толкова напрегнато, че две деца, които минаваха с балони покрай тях, се загледаха в нея. — Виж… Те са изоставили яхтата. Това подсказва, че се е случило нещо необичайно… Буря. А може да са били нападнати от местните жители.

— Или — допълни Макс, — нещата са се развили така, че изобщо не са се върнали да си я приберат.

— Яхтата е прекрасна — отбеляза Ейприл. — Аз поне със сигурност бих си я взела, ако си тръгвам обратно. Никак не би ми се искало да я захвърля тук. Не, според мен най-вероятно се е случило нещо извънредно. — Тонът й омекна и погледът й се зарея в далечината. — О, Макс, просто не знам… Защото има нещо, за което можем само да се надяваме. — Тя отхапа парче пица и нарочно дълго го дъвка, преди да каже онова, което я вълнуваше: — Ако се е развила кризисна ситуация… има сериозна вероятност средството им за транспортиране все още да е някъде тук.

Макс би следвало да се чувства добре. Музеят „Викърс“ в Саут Бенд очакваше да получи значителна парична субсидия и това щеше да открие добри възможности пред неговата компания. В допълнение бяха постъпили две сериозни оферти за летящата крепост „Каталина“ — от която той притежаваше дял, — а и списание „Попюлър Авиейшън“ го бе уведомило, че е заложило в плановете си публикуване на материал за „Съндаун“. Финансовото положение на компанията изглеждаше толкова стабилно, че Макс дори си позволяваше да мечтае как ще задържи за себе си „Бяла светкавица“.

Въпреки това беше неспокоен. Търсачът постепенно приближаваше западната граница на фермата на Том Ласкър без никакви индикации, че отдолу може да има нещо интересно. Ейприл бе намекнала за превозно средство. Но може би търсеха не където трябваше. В края на краищата защо бяха решили, че въпросното средство ще е навлязло в езерото?

Може би не бяха обмислили нещата достатъчно добре. Какво им бе казала Лиса Ярбъроу? Според мен ще е по-добре да се замислите къде ли са се отбивали те, за да си купят хотдог.

Времето остава все така студено. Макс си създаде навика да гледа „В десет с Бен“ — новинарската емисия на Гранд Форкс, която получаваше по кабела. „В десет с Бен“ на свой ред бяха възприели практиката да завършват емисията си с историята във Форт Мокси, привнасяйки забавен елемент на финала. Първо разказаха за тениските с „дяволската яхта“. После излъчиха видеоматериал, който показваше тълпа разгневени граждани пред кметството, опасяващи се, че споменаването на дявола не само няма да доведе повече хора във Форт Мокси, ами ще изплаши и малцината, които са се надигнали да дойдат. След това излъчиха интервю с човек, твърдящ, че е изкопал чисто нов „Шевролет“, модел 1937-а година, в алпинеума си в Драйдън. Накрая анкетираха посетители, дошли от други щати: яхтата била знамение за приближаващия край на света, била паднала от самолет, била ловък рекламен ход на производители на яхти, най-сетне била жалък опит на американското правителство да привлече тук туристи от Канада.

Том се оплака по телефона, че платнището на тентата воняло на слонове и че за пръв път, откакто се помнел, бил благодарен на несекващия южен вятър. Ейприл бе изпаднала в трескава тревога, че яхтата не е прибрана на сигурно място и че изобщо се излага за разглеждане от прииждащите хора, но Том заяви, че се чувства задължен пред отколешните си съседи и съграждани да я държи на показ. Той дори им изпрати брошура и тениска с надписа „Славно си прекарах във Форт Мокси“. Щампата бе доста сполучлива: яхтата, килнала се на билото под пълна луна, създаваше мистична атмосфера. Брошурата съдържаше къс напрегнат текст с готически шрифт, в който се подхвърляше, че учените не знаят какво да мислят. Имаше още снимки на Ласкъровата ферма и изгледи от града, които представяха заведения като „Прерийната шхуна“, „При Клинт“ и мотела „Нортстар“.

Макс продължаваше да е убеден, че не търсят където трябва. Не го сдържаше и в деня, когато пристигна пратката с брошурата и тениската, той реши да провери съмненията си.

Главният клон на градската библиотека във Фарго бе естествено в центъра на града, на пряката на „Първо авеню“ и „Трета улица“. Представляваше четвъртита двуетажна постройка, вклинила се в квартал с предимно каменни и тухлени къщи, заградени от дървета и ниски храсти.

Беше средата на следобеда, малко преди пиковия час, когато Макс подмина полицейския участък и паркира пред информационния център. Беше се постоплило и снеговалежът, започнал още предиобед, постепенно бе преминал в дъжд, така че асфалтът блестеше в хладната мъгла. Уличното осветление беше включено и създаваше призрачен ефект под прихлупеното над покривите небе. Той слезе от колата, вдигна ципа на якето си и бързо се отправи към сградата на библиотеката, отстояща на половин пряка.

Масите бяха заети от гимназисти, а въздухът бе наситен с влажната миризма на мокри памучни дрехи. Върна се в залата за справки, събра всички атласи, които успя да намери, и ги отнесе до масата си.

Езерото Агаси се оказа най-голямото от множеството плейстоценови езера в Северна Америка. Беше си море в истинския смисъл на думата и в един момент бе покривало площ от 170 000 квадратни километра. Дължеше съществуването си на топенето на континенталното ледниково покритие в края на последния ледников период. Но след това, само в течение на няколко хилядолетия, глетчерите се бяха изтеглили на север, бяха освободили пътя към Хъдзъновия залив и Агаси бе пресъхнало.

Малкото останало от древното море можеше да се намери в Горското езеро, Асинабойн Ривър, Рейни Лейк в Минесота, Ред Ривър на север и голямото езеро Уинипег. Но в дните на миналото му величие водата бе запълвала сегашната долина на дълбочина повече от сто метра.

Макс направи справка за историята на американските индианци. Те се бяха появили достатъчно рано, за да са видели Агаси. Но бяха ли видели и още нещо?

Смърчовите тресчици сред влакната на въжетата за привързване бяха индикация, че яхтата по-скоро е била привързвана, а не е хвърляла котва. Това предполагаше наличието и на пристанище. Къде, по дяволите, можеше да има нужния за едно пристанище заслон близо до ранчото на Ласкър?

Къде по бреговете на Агаси можеше да се построи пристан?

Периферията на бреговата линия беше огромна. Започваше на север от централната част на Саскачеуан и стигаше на юг до водопада Сейнт Антъни в Минеаполис. Като нищо петнайсет хиляди километра бряг. Абсолютно безнадеждно. Не можеше да се пренебрегне и вероятността, че яхтата е била привързана, че се е освободила по някакъв начин и течението — а защо не и някоя буря — я е отнесло кой знае в каква посока, за да я изхвърли на риф и да я потопи. Подобна логическа верига не бе издържана, но при всички положения напълно възможна. Ако беше така, тогава най-вероятно бе евентуално съществувалият пристан да се е намирал наблизо. Да кажем… защо не по западния бряг, между Фарго и Уинипег?

Той се загледа в картите.

Какво му трябва на добрия пристан? Достатъчна дълбочина. Значи трябваше да направи по-подробна справка. Естествен заслон от вятъра, вълните и теченията. Възможност за привързване, без опасност при отлив. Значи наблизо не следваше да има полегати склонове. Подобни места едва ли бяха в изобилие.

Поне се надяваше да е така.

Макс излетя, набра височина в ясното небе и зави на запад в търсене на едновремешната брегова линия. Не можа да я открие. На юг бе долината на Ред Ривър, а Пембина — така ясно видима от земята, — сега се бе скрила до пълна невидимост. Гледан откъм вътрешността на някогашното езеро, този бряг би изглеждал обезкуражаващо равен. Следователно тук не можеше да се разчита на заливи с нужната дълбочина.

Обърна на север и прелетя над скрит под снега пейзаж, нацвъкан тук-там със силози и градчета, свързани с тънка мрежа от двулентови шосета. Никаква следа от древен бряг, чак до границата с област Кавалиър.

В околностите на язовира „Херцог“ шосе номер 5 минаваше през разлом. Спусна се на хиляда метра, за да разгледа по-добре. Скритите под снега ниви бяха изоставени за през зимата и под него нямаше и намек за движение из необятната пустош, с изключение на самотен пикап, който се приближаваше откъм изток. Напълно възможно бе разломът да криеше древно пристанище, но макар че прелетя няколко пъти над него, не успя да стигне до твърд извод. Ако беше така, той се съмняваше, че е останало много за гледане. Все пак направи снимка и продължи нататък.

Следващата възможност бе земно свлачище южно от Валхала, до шосе 32.

Последният кандидат беше в Канада.

Три възможности.

Валхала бе най-близка от трите до фермата на Ласкър. Ще трябва да започнем оттук, реши Макс за себе си и пое на изток.

Обади се на Ейприл по телефона.

— Нищо определено — завърши разказа си той и извинително поясни: — Все пак е възможно.

— Разбира се — но в гласа й не се долавяше особен ентусиазъм. — В сравнение с това, което правим в момента, всичко останало е по-добро. Кой притежава земята там?

— Мога да разбера, ако искаш да продължим по тази линия.

— Да — каза тя, — действай. И гледай да получиш разрешение да огледаме.

Том го посрещна на Форт Мокси Интернешънъл. И той не бе впечатлен от идеята на Макс, но сви рамене.

— Защо не минем веднага оттам, след като искаш? — предложи Ласкър.

Поеха по шосе номер 11, подминаха неговата ферма и излязоха в края на Пембина, където завиха на юг по шосе 32. Постепенно хълмовете от западната страна на шосето се сляха в плътна верига. Нерядко по билото можеха да се забележат редки горички. Склоновете по правило бяха каменисти. Валхала бе сгушен в това каменно гнездо — процъфтяващо прерийно градче, ферми, дърворезници и магазини.

Десет минути по-късно, все в южна посока, навлязоха в тесен каньон.

— Хребетът Джонсън — обясни късо Ласкър.

Стените на каньона бяха скалисти и почти отвесни на юг и на запад. Северният изглеждаше по-полегат. И подобно на дъното на каньона, бе скрит под гъста гора. Край пътя имаше двама мъже, които сечаха дърва за огрев и ги подреждаха в каросерията на пикап.

В началото си каньонът беше широк към двеста метра, а на дълбочина стигаше два пъти повече. Към задната стена се стесняваше с около една трета. От магистралата се отделяше път към него. Мушваше се сред дърветата и изкачваше северния склон по острите завои на серпантина, от която можеше да ти се завие свят.

Ласкър отби и спря. Слънцето залязваше към билото на западните хълмове, които бяха по-ниски с двайсет до трийсет метра от тези на изток.

— Докъде е стигало нивото на водата? — попита той.

— Зависи за кой период говорим. Доколкото ми е известно, никога не е било достатъчно високо, за да може южната страна да се използва за пристанище. Но в продължение на достатъчно дълго време е било възможно да акостираш ето там — и Макс посочи към задната стена, — да се привържеш към пристана и да слезеш на сушата.

Ласкър присви очи в посока на залеза. Ято птици, твърде далеч, за да ги разгледа добре, кръжеше над върха.

— Може — съгласи се той. — Мисля, че тази земя принадлежи на индианците.

Правната кантора на Арки Редфърн се намираше в една административна сграда в периферията на Кавалиър — там, където бе и седалището на градската управа. От едната й страна се намираше кабинетът на зъбен ортопед, от другата — офисът на финансов консултант. Зданието бе облицовано с плочи в пастелно сиво и предоставяше може би двайсетина места за паркиране, около половината от които бяха вече заети, когато пристигна Ласкър и избра клетка, непосредствено до място, запазено за инвалиди.

Във фоайето седеше делова млада жена, която ги посрещна с вдигане на поглед от екрана на компютъра.

— Добър ден, господа — каза тя. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Изслуша ги, записа си имената им и вдигна слушалката на телефона. Петнайсет минути по-късно ги въведоха в офис, където мебелировката се състоеше от махагоново писалище, кожена гарнитура и няколко библиотечни шкафа със стъклени вратички. На три от стените имаше дипломи и сертификати в рамки, единствено тази зад писалището бе запазена за окачения на нея ловен лък и ветрилообразно разположените около него пет стрели.

Арки Редфърн беше строен млад мъж в сако от сив туид. Ръстът му бе над средния, имаше тъмни очи, медночервена кожа и гъста кестенява коса. Току-що завършил адвокат, помисли си Макс. Редфърн излезе да ги посрещне през вътрешна врата, поздрави Ласкър с естествена фамилиарност, зададе задължителните въпроси за семейството му и стисна ръката на Макс.

— Така-а — започна той, когато седнаха да разговарят по същество, — и какво точно искате да правите на хребета Джонсън, господа?

Както се бяха споразумели, за обясненията отговаряше Ласкър.

— Бихме искали да получим разрешение да проведем изследване на терена с металотърсач. Интересуват ни заровени предмети с изкуствен произход.

Адвокатът наклони глава, сякаш се съмняваше, че е чул правилно.

— Така ли? И защо? Какво очаквате да намерите там?

— Става дума за оглед от най-общ характер — отговори Ласкър. — Искаме да видим дали там изобщо има нещо. И сме предварително съгласни да не правим никакви разкопки.

Редфърн извади от вътрешния си джоб очила и внимателно ги нагласи на носа си.

— Защо не ми кажете направо какво ви интересува там? Още една яхта ли очакваш да намериш, Том?

Ласкър погледна Макс.

— Интересуват ни места с определени характеристики в район със значителна площ, господин Редфърн — отговори Макс. — Човек никога не е сигурен какво може да открие под земята.

Ласкър изобрази беззвучно с устни: „Довери му се“ и Макс въздъхна. Да се довериш на адвокат? Безумната идея въставаше срещу някои от принципите, с които беше закърмен.

Редфърн видимо не бе удовлетворен от обяснението на Макс. И показваше с поведението си, че очаква нещо повече.

— Смятаме — заговори отново Макс, — че долу може да има предмети от времето на палеолита.

Адвокатът присви очи и се обърна към Ласкър.

— Това има отношение към яхтата, нали, Том?

— Да — потвърди Ласкър. — Има малка вероятност, повтарям, почти незначителна, че на върха на хребета Джонсън може да е заровено нещо. Изстрел в мрака, ако питаш мен.

Редфърн кимна.

— Защо не ми кажете какво точно знаете за яхтата? — попита той.

— Беше публикувано във вестниците — опита да се измъкне Макс.

— Нищо не е имало във вестниците. Стара яхта, изкопана в нивата на ферма. Много запазена, което идва да подскаже, че едва ли е престояла под земята по-дълго от седмица. И запалва светлините си вечер. — Адвокатът изгледа с остър поглед мъжете от другата страна на писалището му. — Искате достъп до хребета Джонсън, нали? Тогава кажете какво става.

— Можем ли да разчитаме на дискретност? — попита Ласкър.

— Бих искал да си запазя свободата да обсъдя, ако се наложи, чутото с председателя. Но ви уверявам, че с това изключение, нищо от онова, което ще ми кажете, няма да стигне чужди уши.

— Кой председател? — поинтересува се Макс.

— Вождът на местните сиу — отговори му Ласкър. — Казва се Джеймс Уокър.

— Вождът на сиу е председател?

— Само индианците по филмите още имат вождове — обясни Редфърн. — Сега кажете за яхтата.

Макс кимна примирено.

— По всяка вероятност е доста по-стара, отколкото изглежда. — Край сградата мина камион с ремарке и подът се разтресе. Макс изчака и после описа резултатите от анализа на Ейприл, внимателно наблюдавайки Редфърн, докато разказваше. Очакваше всеки миг да го спрат и да го помолят да излезе кротко навън като превъртял.

Вместо това беше изслушан без прекъсване и без намек за видима реакция. Когато свърши, Редфърн остана замислен няколко секунди.

— Намеквате — уточни той, — че някой е плавал с яхта по Агаси?

Зададен по този начин, въпросът определено звучеше налудничаво.

— Не сме сигурни — призна Макс. — Но да, това изглежда възможно.

— Добре. — Редфърн отвори чекмеджето на бюрото си и извади адвокатски бележник с жълти листове. — Каква сума сте готови да платите за привилегията?

Ласкър бавно се облегна:

— Понеже не възнамеряваме да човъркаме земята, Арки, надявахме се, че ще ни оставиш просто да огледаме.

Редфърн кимна:

— Разбира се. Аз пък бих искал да разбереш, Том, че ако опираше само до мен, аз щях да ти кажа „да“ още сега, без никакво колебание. Но племенният съвет има своите правила и на мен ми е наредено да се съобразявам с тях. — Той очаквателно погледна гостите си.

— Ами-и, мисля, че сме склонни да инвестираме сто долара — предложи Макс.

Редфърн кимна в знак на съгласие, съгласие не с предложението, а с някаква негова хипотеза, която явно вече си бе изградил.

— И как точно ще проведете огледа?

— Ще използваме радарна установка, пригодена за тази цел — опита се да обясни Макс.

Редфърн започна да пише нещо на листа пред себе си. В един момент се намръщи и допълни написаното. После вдигна поглед към тях.

— Просто не виждам как бих могъл да се съглася с по-малко от хиляда долара.

Макс се изправи.

— Но това е абсурдно…

— Такава е обичайната практика — поправи го Редфърн и остави изречението висящо, сякаш смисълът му бе повече от очевиден. И Макс се замисли. Вярно, имаше и други места за оглед, но Джонсън бе идеалният кандидат. Ако яхтата изобщо бе минавала из тези места, едва ли можеше да се намери по-подходящо място за пристан.

— Не сме в състояние да си позволим хиляда долара — каза той. — Но вероятно си струва да помислите за това, че ако открием нещо, то ще бъде от полза за всички ни.

— Сигурен съм, че е така — кимна Редфърн. После въздъхна: — Добре, ето какво ще направя. Ще говоря с председателя. Не изключвам, че е възможно да се съгласи на компромис и да свали цената заради каузата. Каква сума да му предложа? — и той вежливо се усмихна на Макс.

— Да кажем… петстотин?

Редфърн затвори за миг очи.

— Не знам дали това няма да му се стори малко скъперническо. Но не пречи да опитам. — Той отново драсна нещо в бележника. — Ще подготвя чернова на договор — усмихна се — и предполагам сте наясно, че всякакви артефакти с индиански произход, които евентуално бихте намерили, ще останат собственост на племето. Що се отнася до останалите предмети с някаква ценност, по отношение на тях ще приложим обичайния принцип на подялбата.

— Любопитен съм да го чуя — осмели се да поиска Макс. Редфърн извади нов лист.

— В случаи като този — изрече авторитетно той, — изглежда подходящо да се приложат разпоредбите на раздел четири — и подаде документа на Ласкър. — Ето стандартната процедура за всички, които желаят да извършват археологически разкопки на територия на племето.

— Май и ние ще имаме нужда от адвокат — измънка Макс. Редфърн не скри, че идеята му се струва забавна.

— Винаги съм препоръчвал на хората, на които предстои да влязат в правни взаимоотношения, да потърсят юридическа помощ. Както и да е, аз ще подготвя проекта на договора, а вие, ако желаете, можете да се отбиете по-късно следобеда и да го подпишете. — Той стана, давайки да се разбере, че деловата част е приключила. — Има ли още нещо, с което бих могъл да ви бъда полезен?

На излизане Макс изрази възхищението си от лъка.

— Използвали ли сте го някога?

— Беше на баща ми — заяви адвокатът, сякаш това отговаряше на въпроса.

Пеги Мур бе израсла в Плимут, Ню Хемпшир, в подножието на Белите планини. Беше ходила на училище в Ню Йорк, бе оставила три брака зад гърба си и не беше склонна да маскира нетърпението си по отношение на хора, изпречващи се на пътя й. Отговаряше за много неща в „Геотек“, но от всичко, с което й се налагаше да се занимава, работата с търсача бе най-интересна. Не защото беше особено творческа дейност, а по-скоро защото точно тя можеше да донесе най-удовлетворяващи резултати. Нищо друго не бе сравнимо със седенето пред монитора и разпознаването на скалните формации, които обещаваха нефт. Нищо, освен може би превърналата се в апотеоз на кариерата й командировка в Небраска, когато бяха намерили костите на мастодонт.

За себе си бе убедена, че търсенето във фермата на Ласкър има за цел намирането на втора яхта. Но ето че без никакво обяснение, екипът й бе изпратен на хребета Джонсън. Какво, по дяволите, всъщност търсеха тези хора?

Този въпрос я изтезаваше с такава сила, че бе загубила съня си. Мур започваше да подозира, че става дума за нещо незаконно. Какво друго би обяснило тази упорита потайност? От друга страна Макс (той с нещо й напомняше за първия й съпруг) изглеждаше прекалено плах за престъпник, а на Ласкърови от разстояние им личеше, че са прями донемайкъде. Не беше така сигурна в Ейприл Кенън, която по принцип рядко се вясваше. В Кенън се долавяше някаква жилка на безцеремонност и имаше нещо в нея, което подсказваше, че тази жена няма да се поколебае да престъпи закона, ако си заслужава. Но това все още не отговаряше на основния въпрос. Какво търсеха тези хора? Изгубено съкровище? Скрити наркотици? Заровен бидон с нервнопаралитичен газ?

Тя седеше и гледаше Сара, която контролираше постъпването на данните от трактора. Времето малко се бе укротило и през последните дни дори се бе постоплило. Чарли кръстосваше съгласно схемата по билото на хребета. Резултатите от сканирането влизаха в компютъра и в реално време биваха преобразувани в образи на скали и камъни.

След само ден-два необичайно топло за сезона време снежната покривка се бе разтопила. Почвата опасно се бе размекнала, така че Мур бе проявила особена предпазливост при изработването на схемата на търсене, внимавайки Чарли да минава на безопасно разстояние от ръба на пропастта. Въпреки това не го изпускаше от поглед и дори от време на време го предупреждаваше по радиото да се отдалечи, макар това да оставяше тесни ивици неизследвани.

Мощността на търсача им даваше приемлив образ до дълбочина сто фута. За археоложки цели — ако разбира се затова ги бяха довели тук — това бе повече от достатъчно.

Западният край на хребета Джонсън, там, където бе най-високата точка на задната стена, бе тревист, относително равен и представляваше издължено плато, дълго две хиляди ярда в северна посока и широко сто и петдесет ярда през самия гръбнак на хребета. На юг пропадаше по скален откос, разделящ платото от хълмовете. На север опираше в непроходима стена от дървета.

— Концентрирайте се върху периферията — инструктирал ги бе Макс.

— По-бавно — нареди тя на Чарли, който пак се бе приближил опасно по откоса.

— Прието — успокои я Чарли. Беше облечен в шуба за дървосекачи и бе нахлупил вълнена шапка със спуснати наушници.

Мур искаше да намери нещо. Не само защото държеше да узнае какво става тук, но и защото като истински професионалист вярваше, че клиентът трябва да бъде удовлетворен, дори когато съзнателно затруднява работата. И въпреки това, дразнеше се, че Макс и съдружниците му не й доверяват. Кой ли би се съблазнил да им открадне мънистата или наконечниците за стрели, ако си помисли човек? Но имаше в цялата тази история нещо, което даваше основания да подозира геоложки съображения от неизвестен характер: тези хора не й изглеждаха маниаци, побъркани на тема натрошени грънци и други дивотии от този род. Колко пъти им бе казала, че ако търсят, да речем злато, най-добре е да й кажат, за да се спести време.

Седеше си все така спокойно с крака върху една от работните маси, отпивайки от чашата с кафе, когато на банката екрани изпълзя крайно необикновена картина.

— Мамицата му… — прошепна изумено тя и натисна бутона на монитора пред себе си, за да спре по-нататъшната промяна на образа.