23.

В Америка основният бизнес е бизнесът.

Калвин Кулидж

ИЗСЛЕДОВАТЕЛИТЕ НА ХРЕБЕТА ДЖОНСЪН ОТВАРЯТ НОВ СВЯТ

Валхала, СД, 22 март (Ей Пи):


Група изследователи днес минаха през втора врата и попаднаха в свят, който се описва като „изцяло вътре“. Не бяха намерени никакви следи от скорошно обитаване, според говорителя Франк Мол, който допълни, че няма да бъдат допуснати никакви посетители, докато не се установи точното естество на станцията.


Понеже не бяха намерени никакви индикации за съществуваща опасност, на 23-и Едем бе отворен наново за представители на медиите и изследователи. Групите (които се прехвърляха на всеки два часа) бяха съпровождани от водач и член на охраната. Хората гледаха с опасение на необичайния начин на транспортиране и някои дори се отказваха в последния момент. Но онези, които имаха смелостта да отидат, се връщаха разтопени от удоволствие.

Всички подписваха декларация за освобождаване от отговорност, макар Арки мрачно да предупреждаваше, че подобни документи не са в състояние да повлияят на евентуалната присъда.

Изследването на кръвта при Ейприл, Макс и хората от охраната, които извършваха редовно прехода, дадоха отрицателен резултат.

Ейприл бе особено доволна, че Едем не им бе създал никакви проблеми и обичаше да го показва на академици от цял свят (по отношение на втория свят, който нарекоха Лабиринта, тримата решиха да отложат по-нататъшните изследвания, докато не им остане време да обмислят случилото се там; Макс още не можеше да повярва, че напълно се е объркал и за себе си реши, че станцията, е с формата на сфера).

Тя даваше неофициални пресконференции и организираше специални обиколки, когато заявките й се стореха обосновани. Беше започнала да гледа на себе си като на Водач из девствения свят и веднъж тайничко призна на Макс, че страшно й допада да бъде световноизвестна. Показваха ги редовно по телевизионните новини из най-затънтените кътчета на света. Набързо бе взето решение за снимането на филм и плъзнаха слухове, че нейната роля ще бъде изиграна от Уитни Хюстън.



Андреа Хоук бе дежурна на вратата, когато от Едем се върнаха двама геолози. Бяха брадати, сивооки и говореха едновременно. Изглеждаха толкова погълнати от разговора си, че не обърнаха никакво внимание на Андреа. Но една често повтаряна от тях дума привлече вниманието й: ПЕТРОЛ.

Час по-късно това се превърна в най-горещата новина на информационните агенции.



Основната точка в дневния ред на пленарното заседание на Генералната асамблея бе искането от страна на Танзания да бъдат отслабени бариерите пред световната търговия. Но вестниците, които и досега бяха пълни със слухове и догадки, свързани с междузвездния мост в Северна Дакота, в момента отдаваха предпочитание на материали за намерения на Едем петрол.

Делегатите в Обединените нации може и да намираха разговорите за други светове и извънпространствени кръстовища за объркващи и несъществени по отношение на световната политика (тези хора гледаха на себе си като на закоравели реалисти, ако не нещо повече), но думата петрол им бе отлично позната.

Беше ред на бразилския представител да вземе думата по дебатите за световната търговия. Но всички в сградата знаеха накъде ще тръгне дискусията тази сутрин.

Бразилският министър беше достолепна жена с черна коса, дебел врат и бързи очи.

— Въпросът пред нас днес — започна тя, — отива далеч отвъд проблемите на таксите и тарифите. Ние гледаме към един нов свят, може би действително разположен на малко странно място, но не в Съединените щати. Не знаем никакви подробности за този свят. Не знаем колко е голям и дали е гостоприемен. — Жената погледна право към креслата на американските дипломати. — Бразилия предлага на останалите членове да се изработи и приеме декларация, в която да се изтъкне изключителното значение на това откритие за всички нас и да се заяви, че нито една нация не бива да има правото да обяви суверенитет над него. Вратата трябва да бъде оставена отворена за цялото човечество. — Тя направи пауза, изслуша коментара на съветника си, кимна и отпи глътка вода. — Бразилия е уверена, че Съединените щати, които винаги досега са били борец за защитата на гражданските свободи и човешките права, ще признаят изконното право на всички да изследват и в крайна сметка да колонизират това необичайно ново място. И ние отправяме апел към Съединените щати да декларират своята готовност в този смисъл.



Маргарет Яката никога нямаше да стане сериозен кандидат за президент. Не че страната не бе узряла да избере жена за най-високия пост, тя по-скоро не беше готова да се примири с японския й произход. Така че Яката бе изоставила амбициите си — които впрочем я бяха отвели в губернаторската резиденция в Сакраменто — и бе използвала значителното си политическо влияние, за да осигури вицепрезидентството на Мат Тейлър през първия му мандат.

Тейлър й се бе отблагодарил, като я бе изпратил за посланик в Обединените нации, където тя бе заслужила всеобщо уважение с позицията си за глобално сътрудничество по въпросите на опазването на околната среда. Освен това се бе проявила като радетел на мерките за колективна сигурност, чрез подкрепа на новоизникващите демокрации в мига, в който заявяха за съществуването си. „Демокрациите — обичаше да казва Яката на представителите на полицейските държави — са върховната надежда за мир на тази планета, защото те не воюват една с друга.“

И ето че сега седеше в кабинета си в ООН и наблюдаваше на един от екраните бразилската делегатка, а на другия — реакцията на президента на изказването й. Някой му подаде бележка. Той я прочете, без да позволи на лицето му да се отрази каквато и да е реакция, и после я погледна в упор.

— Иран — каза й президентът, — ще поиска хребета Джонсън да бъде посетен и инспектиран от делегация на Обединените нации, след което да бъде поставен под международен надзор.

— Това ще получи значителна подкрепа — отбеляза Яката.

— Знам. Оформя се нов остен, с който да ни ръчкат. — Сега вече лицето му се изкриви от неподправена гримаса на болка.

— Господин президент — заговори тя, — много хора се плашат от хребета Джонсън. Дори британците са неспокойни. Вече ни информираха, че ще гласуват заедно с нас, ако гарантираме, че ще бъде унищожен. Иначе… запазвали си правото на собствена преценка.

— Ти чу ли за петрола?

— Да, чух.

— И какво мислиш?

— Като се има предвид, че оттам могат да се очакват всякакви изненади, тази ми се вижда тривиална. Но слухът накара всички тук да насочат вниманието си към природните ресурси. Има ли там и злато? Уран? Колко е голям онзи свят? Случайно дочух, че палестинците щели да поискат къс земя на Едем. — Тя се усмихна. — И Израел, разбира се, щял да ги подкрепи.

— Това започва да се превръща в кошмар — въздъхна Тейлър.

— Японците ще настояват Ротондата да мине под опеката на Обединените нации и впоследствие да бъде унищожена. Твърдят, че технологията за пренасяне ще унищожи глобалната икономика.

— Не са сами в това мнение — каза Тейлър. — Целият свят се ужасява от мисълта, че може да се смали. Буквално за една нощ.

Сега беше ред на Яката да въздъхне.

— Трудно ли ще бъде да се възпроизведе тази технология, господин президент?

— Още не сме успели да я изследваме достатъчно добре, Маргарет. Но според моите хора, ако успеем да създадем работещ прототип, няма да има проблеми с разпространението.

— Така си и мислех. Господин президент, знаете повече от мен по този въпрос, но по мое мнение хората, които изказват загриженост относно мерките за сигурност, имат известно основание. — Тя се замисли над думите, които следваше да каже и те не й харесаха. Не беше от загубилите вяра в технологията или в разума на човешката раса. И въпреки това… — Мат — каза тя, — искаш ли съвет от мен?

Той мълчаливо кимна.

— Унищожи проклетото нещо. Измислете някакво произшествие. Установете, че е престанало да работи. Направете каквото и да било, за да го извадите от обръщение. И тогава, чак тогава, поканете Обединените нации да видят за какво става дума, така че да се сложи край на спекулациите.



Факс машината на Арки бълваше хартия, без да спира. „Барбекюто на Сони“, „Хутърс“, „Международния дворец на палачинката“, „При Уенди“, „Макдоналдс“, „Пържола с бира“ и дузина още вериги от заведения за хранене искаха да открият ресторанти на хребета Джонсън. „Шератон“, „Хайят“, „Холидей Ин“ и „Бест Уестърн“ вече бяха депозирали оферти за строеж на хотели. „Олбрайт Райт“ искаше да издигне тук пазарен комплекс, а пет петролни компании настояваха да имат бензиностанции на подстъпите към върха.

Няколко корпорации замисляха да започнат операции от другата страна на моста. Компании за добив на дървесина държаха да изследват подробно горите не Едем. Строителни предприемачи смятаха, че плажът под звездите на Конската глава има нужда от добър път и сергии за хотдог. Бяха започнали да постъпват заявки за проучване на петролните залежи.

Групировка, наричаща себе си „Кюрди за по-добър свят“, бе изпратила молба за предоставяне на земя и бе информирала Макс, че се надява да прехвърли шейсет хиляди души с цел създаване на независима колония на Едем. Представители на изтласкани от властите малцинства по целия свят сипеха декларации пред журналистите, от които ставаше все по-явно, че ще има много желаещи да се преселят. Във Вашингтон бе създадена организацията „Кръстоносен поход на бедните“ и тя вече беше започнала да отправя заплахи.

— Може и да са прави — отбеляза Ейприл. — Може би трябва да отворим широко вратата и да пуснем всеки, който иска да се възползва. Какво лошо има в това?

Арки се намръщи.

— А какво ще се случи, ако опитаме да заселим този свят и изведнъж се появят неговите собственици?

— Не мисля, че има някакви собственици — каза Макс. — Никого не бих искал да изпратя на Лабиринта, но Едем според мен е празен.

Погледът на Арки блесна.

— А може би собствениците му го харесват именно такъв — празен. Както мисля аз например.

— И това е истинската причина, нали? — попита Макс.

— За какво?

— Че не искаш никой друг да отиде там, освен твоя народ.

Арки понечи да отхвърли обвинението, но после сви рамене.

— Никой друг няма да го поддържа както трябва — заяви той. — Предай го на някоя от онези групировки и само след няколко години ще си имаме там нещо като центъра на Фарго. И то при добро стечение на обстоятелствата. — Погледът му минаваше над Макс и беше фокусиран някъде далеч. — Това е нов девствен свят. Веднъж вече допуснахме чужденци в земите си. Не мисля, че ще повторим тази грешка.



— Загрижени сме за вратата — погледна Уокър през трифокусните си очила с рогови рамки Джейсън Фльори. Имаше някаква трудноопределима липса на блясък и финес в него, качество, което допринасяше към усещането, че е честен човек. В никакъв случай не бе онова, което председателят бе очаквал да види в представител на президента. — Председателю — продължи той, — сигурен съм, че прекрасно разбирате изключителното значение на това, което имате тук, този… мисля вече мога да го нарека национален ресурс. Запознат ли сте с онова, което става в Обединените нации?

— Да. Дипломатите там спорят дали Ротондата не принадлежи на цялото човечество.

— И каква е вашата реакция?

— Тя е собственост на Мини Уакан Ояте.

Фльори кимна съчувствено.

— Знам, знам — въздъхна той, — дори мисля, че ви разбирам. Но тук става дума за политически реалности. Утре Обединените нации ще обсъдят предложение от Съединените щати да бъде поискано да обявят хребета Джонсън за международна зона. При обичайни обстоятелства това би било смехотворно. Но Ротондата се превърна в уникален световен проблем. Хората се ужасяват от мисълта какво ще се случи, ако технологиите, използвани в нея, станат широко достъпни. Някои регионални икономики вече тръгнаха равноускорително надолу. Например производството на автомобилни резервни части в Мароко беше закрито. Цената на петрола се срина, шивашката индустрия в повечето големи западни страни умира. Умира, председателю — той уморено се облегна назад. — Едва ли е нужно да ви казвам какво безумие цари на фондовата борса. Златото поскъпна непредсказуемо, няколко големи западни банки фалираха, инвестиционният процес е практически преустановен. Северна Корея пак заплашва да хвърли атомна бомба над Южна Корея, ако не й бъде гарантиран достъп до Ротондата. Все едно че сме в тенджера под налягане, сър. Все някога нещо някъде ще поддаде.

По прозорците чаткаше леден дъжд. Отвън спря училищен автобус и от него слязоха деца, които тичешком нахлуха в сградата. Екскурзианти — децата искаха да научат за предците си.

— Не бих казал, че едва сега чуваме за тези проблеми — отговори председателят. — Според мен те в по-голяма степен са резултат на страха, отколкото на някакъв осезаем ефект, свързан с откритието на хребета Джонсън. Но… ние сме готови да помогнем. — Да, Фльори му харесваше, защото създаваше впечатление на свестен мъж. — Според нас трябва да се учреди консултативен съвет, който да се изказва по всички предложения, свързани с използването на технологии или информация от Ротондата. И ние сме напълно готови да участваме в дискусии по учредяването на подобен съвет.

Думите му доставиха удоволствие на Фльори.

— И на нас ни мина през ума тази мисъл, председателю. Но истината е, че не можем да бъдем сигурни дали това ще сработи.

— А защо не, ако мога да попитам? — Племенният съвет бе очаквал упражняването на известен натиск, но те бяха сметнали, че предложението им не е лишено от достойнства и дори е напълно разумно.

— Хората вече загубиха доверие в правителствата — въздъхна Фльори. — Не вярват, че са честни или компетентни. Излишно е да дискутираме дали подобна преценка е основателна или не. — По устните му се плъзна лека усмивка. — Истината е, че докато Ротондата съществува, хората ще се плашат. Те няма да повярват, че някакъв комитет може да бъде достатъчна гаранция. Честно казано и ние се съмняваме. Не и в дългосрочен план. Истината е една: ако хората не вярват, че ще помогне, значи няма да помогне.

Уокър усети в стаята да полъхва студ.

— Какво точно искате да ми кажете?

— Бих искал да го кажа неофициално.

— Добре.

Фльори стана и затвори вратата на кабинета.

— Артефактът трябва да изчезне. Трябва да бъде унищожен. Предлагаме да го купим от вас. Става дума за значителна сума, чувствително повече, отколкото бихте получили от групата на Уелс. След което ще има инцидент.

Председателят кимна.

— Няма да остане нищо?

— Нищо.

— И как предлагате да стане това?

Но Фльори не знаеше.

— Не е по моята част — призна той. — Най-вероятно ще я взривят; и ще бъде съобщено, че е станало в резултат на вътрешна нестабилност или неоткрито устройство за самоунищожение. Хората, които ще го направят, имат богато въображение. — Не криеше, че идеята не му доставя удоволствие. — Ще получите добра цена. Повече от добра.

Председателят дълго време не помръдна. Когато накрая проговори, гласът му беше суров:

— Някои от нашите хора възнамеряват да се преместят там.

— Моля?

— Даден ни е втори шанс, господин Фльори. Шанс да си спомним какви сме били. Това няма нищо общо с помощта на правителството. Нито с резерватите. Нито дори с този така натъпкан с хора свят, че вече не може да се диша. Не, ние ще запазим Едем. И ще установим контрол над точките за достъп до него.

— Не можете да направите това.

— Господин Фльори, по-скоро не можем да постъпим иначе.



Най-привлекателният във финансово отношение сегмент на телевизионната империя на Стария Бил беше сутрешното шоу, официално наричано „Проект 40“, а неофициално — „Късна закуска с Иисус“. Горе-долу по времето, когато председателят Уокър разговаряше с представителя на президента, Бил седеше в студиото на „Проект 40“ и записваше шоуто си. Беше обграден с Доброволци, както официално наричаха всички присъединили се към него, за да служат на Бога.

Формата на предаването бе събеседване или разговор, но нямаше нищо за отбелязване в разговорите, въртящи се около изгонването на Бог от училищата или изтъкването на обезпокоителните прилики между показваното по телевизията насилие и древноримските гладиаторски игри. Някъде по средата на шоуто специалната гостенка на Бил, писателка, потресла света с изповедта си на закоравяла алкохоличка и неудържима развратница — и спасила се чудотворно от тази зла съдба, — описваше случай, при който двайсет и тригодишният й син се бе възползвал от временното й състояние на опиянение, за да я убеди да приподпише молба за заем за нова кола. Няколко седмици по-късно синът й естествено обявил, че не е в състояние да изплаща погасяващите вноски.

Бил по правило се прехласваше от подобни истории. Почитателите му обожаваха да наблюдават реакциите му по време на разкази, илюстриращи човешката слабост или глупост. Беше известен с това, че удря с юмрук по масата, губи дар слово от възмущение, понякога затваря очи със сила или просто седи и по бузите му се стичат сълзи. Винаги, когато наближеше кулминацията в разказа, режисьорът послушно превключваше на едър план върху лицето му.

В конкретния случай Бил просто седеше — олицетворение на човек, страдащ от болка. Зрителите виждаха как мощният му гръден кош развълнувано се повдига и спуска. Накрая той махна с ръка пред лицето си, сякаш за да прочисти въздуха.

— Има моменти — каза Бил, — когато наистина се чудя как Всевишният се въздържа. Не, не искам да гадая мотивите му, но мога да ви уверя, че ако аз управлявах света, нещата щяха да бъдат коренно различни. Щях активно да защитавам невинните. И щях да посипя огън и жупел върху главите на грешниците. — Той тежко въздъхна. — Но нашият Бог е всеопрощаващ Бог. И търпелив Бог.

Ако на някого сред огромната зрителска публика се бе сторило, че тази забележка намирисва на богохулство, това така и не си пролича в пощата.



Майк Суонсън, собственик на „Супера на Майк“ във Форт Мокси, беше фен на шоуто. Той също чу коментара и нещо в него го обезпокои. Трябваше му доста размисъл, за да разбере защо, така че причината изникна в съзнанието му едва в късния следобед, когато вече подготвяше седмичната поръчка за доставки.

Внимавай какво си пожелаваш.



Цяла Северна Дакота обичаше губернатора Ед Полинг. Той намираше начини да финансира училищата и едновременно с това бе способен да намали данъка върху продажбите с цял пункт. Беше реорганизирал щатската администрация и някак бе съумял да намали стойността на нейната издръжка, като същевременно я бе направил по-ефективна. Беше създал работни места и бе основал няколко фонда, средствата в които отиваха за ремонт на рухващи мостове и скапани пътища. Ед дори бе успял да помогне на фермерите. Под негово ръководство Северна Дакота уверено крачеше към слънчеви бъднини.

От столицата Бисмарк губернаторът с тревога наблюдаваше сгъстяването на облаците над хребета Джонсън. Колапсът на фондовата борса само за няколко дни бе унищожил икономиката на щата и бе върнал в изходна точка всичко направено от него през последните три години. Всяка голяма банка в Северна Дакота бе поставена на голямо изпитание и невероятен натиск. Няколко корпорации имаха сериозни проблеми. И доста от хората, на които Ед дължеше услуги, си ги бяха поискали. Направи нещо, казваха му те.

Знаеше, че няма начин президентът да не му позвъни. Когато това стана, той беше по средата на съвещание с икономическите си съветници. Извини се, излезе, върна се в кабинета си и изключи апарата за записване на разговора.

— Здравейте, господин президент — каза той в слушалката. И продължи, без опит да скрива иронията си: — Как я караме?

— Здрасти, Ед. — Всичко можеше да върви на провал, но Мат Тейлър не беше от онези, които щяха да издадат това. Всъщност тонът му създаваше впечатлението, че именно при Мат Тейлър нещата никога не могат да се изплъзнат от контрол. — Справяме се — отговори той.

— Прекрасно. — Ед остави репликата си да увисне във въздуха.

— Ед, не искам да записваш този разговор.

— Вече изключих машината.

— Двамата с теб не сме разговаряли за Ротондата.

Ед се засмя искрено.

— Вчера ми показаха една анкета, според която седемдесет процента от пълнолетните американци не могат да намерят Северна Дакота на картата.

— Това е на път да се промени — успокои го президентът.

— Знам.

— Ед, има ли начин да сложиш край на това чудовищно откритие?

Ако бе имало, досега да го бе използвал.

— Бих се радвал да мога — призна той. — Но говорим за земя на сиу. Ако фразата „свещена територия“ някога е имала някакъв смисъл, той най-пълно се отнася точно до хребета Джонсън. Нужно е да се обяви извънредно положение в национален мащаб. Направи го и аз ще изпратя Гвардията.

— Подобно изсилване би изглеждало доста неуместно, Ед. Индианците сиу не представляват никаква военна заплаха. Не са извършили престъпление. Не мога просто така да изпратя войска там. Та нали вестниците ще ме налагат с това до следващите избори. — Той опита гърлено да се изсмее, но успя само да изръмжи. — Вече виждам карикатурите на първа страница: аз като Къстър19.

Ед му съчувстваше.

— Опита ли се да ги купиш? Сигурно имат цена.

— И аз мислех така. Но вече започвам да се чудя дали северноамериканските индианци не са решили най-сетне окончателно да си разчистят сметките със Съединените щати. — Той замълча за момент. — Ед, имаш ли някакво предложение?

— Ако опре до заплаха срещу обществената безопасност, ние можем да превземем мястото. Разбира се, дори в този случай не съм сигурен какво трябва да направим с него. Мен да питаш, това е най-горещият картоф, за който някога съм чувал.

— Не мога просто така да прегазя някого — въздъхна президентът. — Знаеш, че медиите вече никому не прощават.

— Ами тогава да се молим да имаме късмет — каза Ед. — Може да стане някаква издънка и тогава ще получиш повод да влезеш при тях.



Кас Дийкин се бе върнал от Едем в състояние на духа, за което имаше една-единствена дума — екстаз. Беше ботаник и джобовете му бяха пълни с мостри от извънземна флора. Знаеше, че не трябва да взема нищо оттам и дори бе подписал клетвена декларация, че няма да го направи, но нали хората от охраната не могат да огреят навсякъде. Беше му се открила възможност, прекалено добра, за да я изпусне.

Слезе от решетката заедно с Жуан Барсера, астроном от Калтек, и Джанис Решевски — математичка от Бръшляновата лига. Безстрастен индианец с бележник в ръка стоеше до иконките и отмяташе имената им. От другата страна имаше дванайсет групи, но тази на Кас бе извадила нещастието да се прибере първа.

Той и спътниците му възбудено обсъждаха невероятното изживяване да стъпят на чужда планета и едва сдържаха емоциите си, когато решетката се освети в златисто.

Човекът от охраната погледна иконките, за които Кас знаеше (всъщност всички жители на Земята знаеха), че контролират транспортната система.

Взря се в пулсиращата светлина, очаквайки да се появи още някой. После дежурният промърмори на себе си:

— Грешна икона.

Кас нямаше представа какво има предвид, но бе повече от ясно, че се бе случило нещо необичайно. Пазачът сложи ръка върху револвера, но не го извади от кобура. Златното кълбо се стабилизира и започна да избледнява. На решетката нямаше никой.

Кас обаче усети нещо да се намърдва в главата му и сетивата му се разбунтуваха. Извитите стени на купола му заговориха шепнешком, пространството под него се сви и се опита да се напъха през гърлото му. Съзнанието му излетя над пода и бе подхванато от въздушните течения. Те се смесиха с кръвта му, той мина покрай дългия прозорец, като преглъщаше сълзите на опиянение, намери и запълни със себе си коридора, изтече през него и се понесе към петното слънчева светлина, което бе отвор в безкрая.

Кас погледна вътрешната страна на клепачите си, усети светът да се разлюлява и почувства нечии ръце да повдигат главата му. Чувстваше лицето си студено и мокро.

— Чакай — каза му някой. — Не мърдай.

Друг глас:

— Ще се оправиш, Кас.

А трети извика:

— Насам.

Кас рискува да отвори очи. Оказа се, че му говори индианецът.

— Спокойно — изрече той. — Помощта е на път.

— Благодаря — отвърна Кас. — Добре съм.

Но мракът отново се спусна над него като лепкава мъгла. Дочу някакви хора нещо да говорят. И после пак чу изненаданата реплика на пазача: Грешна икона…



24.


Фантомът на Кас Дийкин може и да не стане толкова известен, колкото призрака на Хамлетовия баща. Но е сигурно, че успя здравата да изплаши доста повече хора.

Майк Тауър, „Чикаго Трибюн“


Кас Дийкин знаеше, че колегите му ще очакват от него да им разкаже за Едем. Но още не можеше да се съвземе. Беше се върнал със самолет в Чикаго, но не успя да заспи нито по време на полета, нито когато се прибра вкъщи. Остави лампите да светят навсякъде. Унесе се на няколко пъти, но бе измъчван от ужасни кошмари.

На сутринта се обади в работата си да съобщи, че е болен. После почувства нужда от компания и първо слезе да закусва в „При Мини“, а след това отиде в обществената библиотека „Лайл“.

Малко след единайсет часа цъфна в „Коландър бар енд грил“. Кас по правило се въздържаше да пие, понеже лесно трупаше килограми. Но случаят беше особен.

Поръча си халба наливна бира и не след дълго завърза разговор с продавач от магазина на „Шевролет“ на отсрещната страна на улицата. Продавачът се оказа представителен мъж на средна възраст, който като че ли не можеше да забрави, че е продавач. Не че Кас имаше нещо против, днес той направо желаеше да чува човешки глас.

Продавачът нещо му разправяше за моментната нестабилност на бранша и едновременно с това превъзнасяше удоволствието да обикаляш Америка по черните пътища.

— Виж кво — каза му той, ухилен до уши, — даже и да го могат този номер от „Стар Трек“, така че да влезеш тук и да излезеш право в Бисмарк, аз не сменям моя „Блейзър“ за някаква въшлива кабина. И не ми пука кой кви ми ги разправя.

Не след дълго Кас осъзна, че продавачът го наблюдава внимателно.

— Добре ли си, приятел? — загрижено го попита той. Казваше се Харви и усмивката му бе сменена от смръщване.

— Да — опита се да го успокои Кас. — Добре съм.

— Сигурен ли си? Изглеждаш ми малко…

Повече не му трябваше. Кас му разказа историята си, описа полета си из купола с най-големи подробности, спомена за чувството, че съзнанието му е абсорбирано от нещо и за опасенията си (той вече бе имал време подробно да обмисли случилото се), че някой е проникнал в него.

— Каквото и да е — прошепна той с широко отворени очи, — то е невидимо.

Продавачът кимна.

— Ами-и… — каза той и погледна часовника си, — трябва да вървя.

— Беше там — веднъж започнал, Кас имаше проблеми със спирането. — Господ ми е свидетел, то мина през вратата. И дежурният разбра, но едва ли ще признае нещо. — Той събори халбата си. — Виж, знам как звучи тази история. Но е истина. Някой се вмъкна тук, при нас.

Десет минути по-късно един репортер се опитваше да го интервюира. Но Кас бе взел решение повече да не говори. Разбира се, беше прекалено късно.


Сиу Фолс, СД, 27 март (Ройтерс):


Днес полицията залови в местен мотел обвинения в убийство Кармине Малачи „Изверга“. Малачи, който бе обявен за национално издирване след убийството на федерален съдия в Милуоки, бе арестуван по сигнал на местни жители, разпознали го по снимката му от документалния сериал „По следите на престъпленията“. Малачи бил на път за хребета Джонсън, Северна Дакота, където се надявал да избяга през вратата за Едем.

Полицейски източници съобщиха, че не е оказал съпротива. Задържали са го, когато се връщал от закуска в сладкарница за палачинки…


Кърт Холис мина покрай ремарке, натоварено с дървени трупи. Отиваше към депото, на около три километра разстояние, когато вятърът заговори.

Заедно с гаровия диспечер Джей-Джей Бендър бяха разпечатвали товарни вагони за митническа инспекция на съдържанието им. Бяха приключили с влака, който се оказа от 186 вагона, и той току-що бе поел по обратния път. Бендър и митничарката вървяха пред него и имаха аванс не повече от четирийсет крачки. Бяха пъхнали ръце дълбоко в джобовете си. Вързаните на каишки бележници се клатеха на вратовете им.

Бендър и инспекторката бяха рамо до рамо, навели глави срещу пронизващия вятър, който идваше от северозапад. Вървяха естествено от източната страна на влака, използвайки дългата композиция за заслон. Всъщност Кърт не се впечатляваше от времето толкова, колкото другите. Бендър и митничарката може и да бяха прекарали по-голямата част от живота си зад прозорци в стая. Кърт обаче бе сякъл дърва, бе работил по пътищата, бе товарил автовлакове и бе полагал релси. Кожата на лицето му беше станала на гьон, още като бе чукнал трийсетте.

Но ето че вече гонеше седемдесетте и тялото му беше започнало да сдава багажа. Рамене, колена, хълбоци щяха да го скъсат от болка. Имаше диабет, а от време на време го пробождаше и в гърдите. Ала думата доктор го хвърляше в ужас.

Затова бавно се влачеше през снега. Като се върнеха в депото, него го чакаше още работа. Другите нека си бързат, на него му беше добре и така. Кърт обичаше дългия обратен път след приключване на поредната композиция. Вече бе късен следобед и слънцето бързо се спускаше. Два дизела чакаха на паралелен коловоз да потеглят към Канада. В пролуката между вагоните се виждаха части от шосе 75. Някакъв пикап пътуваше на север към границата.

Кърт беше останал сам. Децата му отдавна бяха запрашили да живеят в Калифорния и Аризона. Джини, която му бе останала вярна съпруга цели трийсет и седем години, бе починала през пролетта.

Вятърът свиреше в сумрака. Лашкаше табелите на дървените трупи и посипваше вагоните с прах. И въздишаше името му.

Кърт.

Той спря и вдигна поглед към сивото небе.

Спътниците му решително вървяха напред. Някаква сойка, кацнала на цистерна, внимателно го наблюдаваше.

Кърт.

Този път още по-ясно. Леден вятър докосна лицето му.

На шосе 75 автовлак смени скоростите и премина с грохот, насочен на юг. С изключение на митничарката и диспечера, наблизо не се виждаше никой. Вагоните стояха смълчани, сгушени, тежки и ръждясващи.

— Има ли някой тук? — попита Кърт за всеки случай.

Сойката трепна при звука на гласа му, стрелна се в небето и се насочи на югоизток. Той я проследи с поглед, докато не изчезна.

Кърт.

Беше като шепот, като въздишка в далечината.

Озадачен, едва ли не изплашен, старецът окончателно спря. Митничарката също бе спряла за миг и се бе обърнала към него.

Никой не можеше да се скрие от другата страна на композицията. Нямаше никой и в товарния вагон до него. Никой, с изключение на двамата, които пак упорито вървяха напред.

Сърцето му тежко заби.

Зрението му се замъгли, после отново се изчисти. Той свали поглед и видя долу товарния вагон. И себе си.

Дори да се бе изплашил, сега страхът му изчезна, стопи се. Обхвана го спокойствие и безразличие. Без никакви емоции се видя да лежи на земята.

Почувства присъствието на Джини. Млада, усмихната и безстрашна, каквато я помнеше отпреди дългите зими и преди паричните проблеми да похабят нейната жизненост. Очите й блестяха и тя се наведе към него.

В този миг светлината се смени и Кърт видя, че до него е коленичил Бендър. Отново го прободе познатото чувство на загуба.

— Кърт? Какво стана?

Но той не знаеше.

— Прилоша ми — каза. И добави: — Чух името си.

— Какво? Виж, леж и не мърдай. Сега ще повикаме кола.

— Тук има нещо — заяви Кърт, борейки се с Бендър, за да се надигне.

— Прав е — обади се митничарката, широко отворила очи. — И аз го чух.



Еленът явно вече бе започнал да кърви.

Джек Макуиган насочи снегомобила си през гъстите шубраци и погледна към следата. Яркочервените капки се открояваха върху тънката снежна покривка.

Можеше естествено да убие дивеча още преди часове, но Джек обичаше да се прави на следотърсач. Допадаше му мисълта, че скъсява делящото го разстояние сантиметър по сантиметър. Струваше му се, че така дава на животното максимален шанс. Но то вече не препускаше. Следите не бяха така ясни и отчетливи. Сега очертанията им в предната част бяха размазани, а това, в комбинация с други следи в снега, говореше, че еленът е загубил увереност и започва да залита.

От време на време — все по-често и по-често — го зърваше. Нямаше никакво съмнение, че силите го напускат и постепенно наближава фазата на пълното изтощение. Джек спря, свали ски маската и извади сандвич от раничката. Искаше да му даде още малко време, за последен път. Вече всичко бе ясно. Нямаше за какво да бърза.

Наля си кафе от термоса.

Днес горите бяха пълни с птици. Джек обожаваше горските обитатели. Наслаждаваше се на аромата на дърветата, опияняваше се от спуснатото над короните им небе, оставяше съзнанието си да се плъзга между клоните, харесваше му щракването на добре смазания затвор на карабината, напомнящо къде се намира. Колко лесно бе да се живее тук, далеч от бетона и децата.

Дом в гората… Мъжът е създаден за такъв живот.

Понякога, към края на лова, започваше да се чувства едва ли не виновен. Следите разкъсваха душата му. Удивляваше се на почти мистичната връзка между дивеч и ловец. Без гняв. Без враждебност. Еленът вече се е примирил и ще приеме фаталния куршум, докато с последни сили се опитва да изправи предните си крака, но ще се досети кой стои срещу него и също ще почувства невидимата връзка, чието начало сигурно идваше още отпреди ледниковата епоха.

Джек не претендираше, че я разбира. Подобно на елена и той просто я приемаше такава, каквато бе. Изпълнен със състрадание, той бавно отпиваше от кафето си. Когато свърши, сгъна грижливо пластмасовата торбичка, в която се бе намирал сандвича му, и внимателно я прибра в раничката (случвало му се бе да вижда хора, хвърлящи боклуци из горите, и нищо не бе в състояние да разяри Джек по-силно от тези кретени; миналата година, горе-долу по това време, той бе попаднал на един такъв — педераст, нацвъкал по пътя си Бог знае колко бирени кутии — и когато се бяха разделили, нещастникът бе останал с окървавен нос край лагерния си огън).

Време беше да приключва.

Моментът бе дошъл и Джек щеше да сложи край, както винаги с един-единствен изстрел.

— Идвам — обяви той в пространството настъпването на финалната фаза. Качи се обратно на снегомобила си, завъртя ключа на запалването и усети прилив на мощ в слабините си. Сепнати птички излетяха срещу вятъра.

Върна се при следата и пое напред. На едно място обреченото животно бе спряло и се бе пъхнало под ниските храсти. После се бе спуснало по стръмен склон. Трябваше да изостави пътя за повече от километър, за да стигне и той до дъното. После се наложи да го проследи по коритото на замръзнал поток.

Беше великолепно животно. Когато най-накрая го настигна, тъкмо се опитваше да се скрие под прегънатата от тежестта на снега растителност. Но, разбира се, нямаше как да заличи следите си. Джек свали карабината от рамо и вкара патрон в цевта. Погледите им се вплетоха в един необясним момент на взаимно разбиране и животното за последен път се опита да се изтегли назад.

Джек вдигна пушката, прицели се в сърцето му и натисна спусъка. Изстрелът се разнесе из гората и рикошира от дърветата. В очите на елена трепна изненада. Околността оживя и ято птици излетя във въздуха. По гърдите на елена изби кръв.

Предните му крака се подгънаха. Той рухна, потръпна конвулсивно и се отпусна.

Джек спря на място, преизпълнен с наслаждение от първичната красота на сцената, и изчака тръпките да престанат. Когато всичко свърши и еленът замря неподвижно, той се върна при снегомобила, за да вземе пластмасовото платно, в което щеше да загърне трупа. И в този миг нещо тъмно мина през диска на слънцето.

Джек вдигна поглед, като очакваше да види облак. Но небето над сплетените клони беше чисто. Той извади платното и снегът заскърца под ботушите му, когато го просна край трупа и разглади гънките му. Животното някак се бе заплело в храста и се наложи да счупи няколко клонки, за да го освободи и хване за предните крака.

Температурата започна да пада.

Джек неспокойно погледна назад към пътеката до мястото, където тя извиваше. После погледна напред, където тя се изкачваше към билото на нисък хълм.

Порив на вятъра разклати дърветата. Дълбоко в душата му, далеч зад преплетените емоции, в които обитаваше съзнанието на истинския Джек Макуиган, нещо се размърда. Нещо, което не беше част от него.

И той почувства да го обхваща вълна на гняв.

На лудост.

Около него гъмжеше от дребен дивеч и птици. Топъл вятър погали бузата му. Далечният грохот на колите по пътя се смеси с оглушителната тишина. Джек усети как нещо в него се изключва и отделя. После с ярост видя от друг ъгъл елена, снегомобила и стоящата до него фигура, която не можеше да принадлежи на никой друг, освен на него самия.

Докосна с длан върховете на дърветата, топли и живи. Те се разклатиха. Сняг и счупени клонки се посипаха надолу.

Нещо се размърда. Слънчевата светлина се промени, премести се, поляризира се. Тук, редом с него, имаше някой. Джек вдигна ловната карабина и се обърна. Въздухът се стопляше, а кръвта на елена се открояваше върху снега.



— Това е кошмар — изрече Тейлър, изключи звука и се облегна в креслото си.

Тони Питърс масажираше онова място над лявото си око, откъдето винаги започваха мигренозните му пристъпи.

Репортажът, който току-що бяха наблюдавали, бе от Обединените нации, където всеки момент предстоеше Съветът за сигурност да започне разглеждането на искане за предоставяне на международен достъп до Ротондата.

— Ще трябва да наложим вето на тези глупости — мрачно заключи президентът.

Питърс все още смяташе, че могат да оставят бурята да отшуми и разбираше, че сега задачата му е да успокои президента и да предотврати вземането на прибързани решения.

— Всички знаят — заговори той, — че не можете просто така да подарите контрола върху наша суверенна територия. Не сме в състояние да го направим, дори ако искахме. Това е частна собственост.

Тейлър се изсмя.

— Не съм толкова сигурен — каза той. — Има маса прецеденти за предаване на частна собственост. Но в случая наистина няма значение. Това би било погрешно.

— Би било политическо самоубийство.

— Следователно, според теб всичко, което в момента се разиграва, е опит да ни бъде изпратено послание?

— Не. Разбира се, че не. Всички са изплашени. Но все още има много хора, които не искат да изпуснат шанса да ни поставят в неловко положение.

— И те се справят дяволски добре. — Президентът напълни отново чашата си с шери и предложи на своя съветник бутилката. Питърс поклати глава. — Тони, кой би повярвал, че в рая може да има петрол? — въздъхна Мат Тейлър. — Нещата се развиват от лошо към по-лошо.

— Не би трябвало това да има значение. Че колко петрол може да хвърлиш на световния пазар, ако го докарваш тук варел по варел през онази дупка или както там я наричат?

В думите му имаше логика и президентът се ободри от единствената добра новина за деня.

— Но ще има значение — продължи той след малко. — В крайна сметка. Защото, ако там има много ценни суровини, ние така или иначе някога все ще намерим начин да ги прехвърлим тук. И всички го разбират. Но не това е проблемът, нали?

— Не е.

За Тейлър беше повече от ясно, че залогът е много по-голям, отколкото състоянието на икономиката или резултатът от изборите. По един невероятен, буквално приказен начин, пред тях се бе спуснала стълба, водеща към небето. Съзнанието му инстинктивно отказваше да анализира последиците. Той не искаше да закрива уникалния проект. Човекът, който би сторил това, щеше да стане нарицателно за мракобесник през следващите едно-две столетия. А Мат Тейлър, подобно на всеки президент, твърдо държеше да остане с добро име в учебниците по история. Беше вярвал, че самото влизане в Белия дом автоматично ще му гарантира това. Но след като бе усетил атмосферата тук, вече бе започнал да завижда на Вашингтон, Линкълн, Рузвелт и Труман. Още в началото бе разбрал, че тяхното извисяване няма да бъде постижимо за него, понеже възможността за величие се открехва само по време на криза. Всяка администрация си има проблеми, но до появата на Ротондата неговите проблеми бяха банални: без необходимост да налага свое правителство, без нужда да спасява профсъюзи, без враг като Хитлер, с когото да воюва.

И ето че кризата бе ударила. При това силно. Така че сега му оставаше най-простото: да намери правилния курс.

Но кой, по дяволите, беше той?

— Тони — проговори президентът, — мисля, че търпяхме предостатъчно. Индианците не желаят да сътрудничат, така че ще трябва да намерим друг начин да сложим край на работите там. Не ме интересува какво ще ни струва, но аз няма да допусна тази страна да се разпадне на парчета по време на моя мандат.

Валхала, СД, 27 март (Ей Пи):


Тази сутрин в Северна Дакота загина човек, изтичал от гората край шосе 32 южно от града и попаднал под колелата на микробус. Жертвата е Джон Макуиган от Форт Мокси, който както изглежда е излязъл на лов извън сезона. Снегомобилът му е намерен на километър и половина от шосето в добро състояние. Полицията не бе в състояние да обясни защо Макуиган е изоставил машината и на всичко отгоре е тичал като обезумял. Разследването продължава. Макуиган оставя вдовица на име Джейн и две деца.

— Доктор Дийкин, абсолютно сигурни ли сте в това какво сте видели?

Кас погледна в обективите на телевизионните камери.

— Да — каза той. — Напълно.

— Но защо хората при хребета Джонсън мълчат по въпроса? Прикриват ли нещо?

Дийкин обмисли отговора си, преди да продължи:

— Не мисля. Разбирате ли, каквото и да е това нещо, то беше невидимо. Така че те може би просто не знаят за неговото съществуване.

— Значи твърдите, че нещо, което не може да бъде видяно, е минало през вратата?

— Мисля, че е така.

— И сега е на свобода в Северна Дакота?

— Да, склонен съм да вярвам в това.

Интервюиращият се обърна с лице към камерата:

— И така, може би имаме невидим посетител. Гледайте ни пак след минута, когато ще се опитаме да установим дали има връзка между преживяното от доктор Дийкин, днешните слухове за безтелесни гласове край една далечна гара и мистериозната смърт на един ловец, недалеч от хребета Джонсън.

Загрузка...