Древни брегове

29.

— Проверка: едно, две — изрече Андреа.

— Отлично — възкликна Кийт. — Виж, нали тази нощ няма да те загубим пак там горе?

— Надявам се, че не — Андреа се постара да вложи увереност в гласа си. Искаше да изглежда, че държи нещата изцяло под свой контрол.

— Добре — каза той. — Подготвяме специално встъпление, но преди да те включим, ще се разходим по мрежата. После поемаш ти, право от върха.

— Добре.

— Доколкото съм уведомен, шоуто ще бъде изцяло твое. Никой няма да ти се намесва.

— Прекрасно… мисля, че най-сетне идва нощта, когато ще стана известна.

— Надявам се. И виж, Хоук, погрижи се за… — думите му бяха заглушени от остро пращене.

Андреа превключи на резервната честота. На нея бе същото. Кучите синове я заглушаваха. Невероятно…!

Тя вдигна телефонната слушалка. Изчака сигнала за набиране, но той така и не се чу.

Джо Рескули бе карал в продължение на дванайсет часа в компанията на жена си Ейми и сестра й Тереза, когато стигнаха отбивката на север по шосе 32, за да изминат последните няколко километра до Ротондата. Идваха чак от Сакраменто и бяха пътували цели три дни. Тереза бе физик, специалист по теория на елементарните частици. Макар Джо да не бе напълно сигурен какво точно означава това, знаеше, че става дума за добра работа и че не е необходимо много да се напрягаш. Възхищаваше се на този факт. „На нея й плащат за онова, което знае“, казваше той на приятелите си от фабриката за бутилиране. Защото самият Джо не бе имал и ден през живота си, когато не се бе налагало да превива гръб за насъщния.

Месеци наред Тереза не бе говорила за нищо друго, освен за Ротондата и ентусиазмът й се оказа толкова заразителен, че когато сподели с Джо и Ейми за намерението си да вземе самолета и да дойде тук, те също пожелаха да видят чудото, а с кола беше много по-евтино.

Така че най-сетне се бяха добрали до желаното място и Тереза ги убеждаваше, че ще трябва да останат на върха до стъмване, за да видят сиянието. Ейми нямаше нищо против. Тя винаги бе на страната на сестра си, каквато и щуротия да й хрумнеше. Джо правилно се досещаше, че жена му изпитва нещо по-сериозно от неопределени съжаления по повод своята прибързана женитба. Не че някога му бе казала нещо открито, но той го виждаше в очите й. Ако не се бе омъжила за Джо, тя може би също щеше да работи в място като „Трайангъл Лабс“, щеше да има свой кабинет и щеше да се радва на усещането, че прави нещо полезно за света.

В сянката, хвърляна от хребета, вече беше доста тъмно, а леденият вятър се усещаше дори в стария „Буик“. Беше чувал за острите завои по пътя към върха и никак не му харесваше да кара нагоре по здрач и с този страничен вятър. Но сестрите бяха възбудени до крайност и нямаше да го оставят на мира, докато най-сетне не видеха онова, заради което бяха дошли чак тук.

— Ето — извика Ейми.

Отстрани на пътя беше сложена указателна табела. На нея бе нарисувана голяма жълта стрелка, с надпис „Ротондата“. Някой обаче бе теглил напречна черта през надписа с втори надпис: „Затворено“.

— Това не може да бъде — възкликна Тереза. — Трябва да е отворено до залез.

Веднага след завоя започваше отбивката, но пътят нагоре беше преграден с бариера. Отстрани бе паркиран полицейски джип и полицаите махаха с ръце на колоната коли да продължава нататък. Джо намали и свали стъклото от своята страна. Един от полицаите нетърпеливо му направи знак да се маха.

— Какво се е случило, полицай? — попита Джо.

— Моля ви, продължете по пътя си. Затворено е.

— Добре — съгласи се Джо, като се опитваше да скрие задоволството си от такова развитие на нещата. — В колко отваряте сутринта?

— Няма да отваряме. Обектът е окончателно затворен.

— Окончателно затворен ли? — повтори Тереза. Джо ясно долавяше възмущението в гласа й. — Защо? Слушайте, дошли сме отдалеч… — в тона й се надигаше истерична нотка.

— Никой не ни обяснява, госпожо. Съдът е разпоредил да се затвори. Заплаха за сигурността. Толкова.

— Не говорите сериозно.

— Съжалявам. Сега трябва да ви помоля да продължите нататък. — Той отстъпи, за да им даде възможност да се включат в движението. Зад тях спря нова кола. Полицаят измъчено въздъхна.

В същия момент откъм запад приближи черен „Форд“, модел 1988 година и закова пред бариерата. Шофьорът беше сам. Възрастен индианец, забеляза Джо. И после с възмущение видя бариерата да се вдига. Фордът мина под нея и преградата отново бе спусната.

— Ей…! — извика Тереза. — Ама какво е това? Него защо го пуснахте?

— Кола на обекта — обясни полицаят.

Джо гневно го изгледа, но това не впечатли униформения служител на закона. Той на свой ред заби поглед в Джо и без повече думи изразително му посочи шосето.

— Някой някъде ще получи писъмце — предупреди го Джо, вдигна стъклото и отпраши напред.

Уокър бе очаквал проблеми с минаването през бариерата. През цялото време на пътуването от резервата дотук бе смятал, че ще откажат да го пуснат. Допускаше дори, че могат да го арестуват. Но те го бяха пуснали да мине. Досети се за причината, докато караше по серпантините нагоре: беше стар и те се надяваха, че ще може да възпре по-агресивно настроените от индианците при Ротондата. Независимо дали щеше да успее или не, никой не виждаше в него допълнителна заплаха.

Вземаше завоите внимателно, забелязвайки подсиленото полицейско присъствие по пътя. След малко гората оредя и той излезе на върха. На паркинга имаше само няколко коли.

Ротондата блестеше под лъчите на залязващото слънце. Това създаваше неповторимо настроение. Нещо в извитите форми на контура й му казваше, че нейните създатели са се опиянявали от света такъв, какъвто е бил по тяхно време и какъвто все още беше там, на другата страна. Искаше му се да може да поговори със съществата, дошли от толкова далеч, за да опънат платна под земните ветрове. Струваше му се, че те по някакъв начин бяха предугадили сегашното положение на индианците сиу и им бяха оставили другия свят-гора като дар.

От къщичката на охраната излезе Адам и му махна с ръка.

— Радвам се да те видя, Адам.

— И аз теб, председателю. — Адам понечи да каже още нещо, но се поколеба.

— Какво има? — попита го Уокър.

— Това място не е най-удобното за отбрана. Особено от шепа хора.

— Би ли предпочел да се изтеглим?

— Не — отговори той. — Не намеквам подобно нещо.

Над тях мина хеликоптер, увисна ниско над главите им и от изкопите се разхвърча пръст.

— Въздушно разузнаване — поясни Адам.

Уокър кимна.

— Затворили са пътя за достъп дотук. Не разбрах имаш ли някакви идеи.

— Да поемем ние инициативата. Да не чакаме да ни ударят първи.

— И как би направил това?

Бяха стигнали до къщурката и сега стояха пред вратата.

— Можем да започнем като преградим пътя с няколко дървета. Това поне ще ги забави.

— Пътят се охранява от полиция.

— Знам — отговори Адам.

И Уокър разбра. Полицията не изглеждаше като че ли очаква сериозна съпротива от страна на отбраняващите се. В края на краищата в този край на Америка хората нямаха навик да стрелят един в друг. Така че няколко едновременно проведени акции от засада можеха да прочистят пътя. А един-двама добре разположени снайперисти пък можеха да създадат сериозни неприятности, особено ако достъпът беше затруднен. Може би имаше смисъл да опитат.

— Не — каза той и въздъхна.

— Председателю, не можем просто така да стоим и да чакаме атаката.

— Мислиш ли, че ако убиеш няколко невинни полицаи, това ще промени крайния изход?

Очите на Адам потъмняха от едва сдържан гняв.

— Ако ще поемем отвъд Великата река, поне да вземем някой с нас за компания.

— Не — отсече Уокър, този път по-решително. — Пролеем ли кръв, няма да има спиране, докато не ни избият до един. Предпочитам по-добър изход.

— И как се надяваш да го постигнеш?

— Влязох във връзка с няколко високопоставени наши приятели. Помощта е на път.

— Високопоставени приятели? — усмихна се Адам. — Че откога сиу имат такива приятели?

— Вероятно по-отдавна, отколкото допускаш, Адам. Може би досега просто не си виждал в тези хора наши приятели.

Двамата влязоха на топло. Малкия призрак и Сандра Уайтуинг станаха на крака. И двамата изглеждаха спокойни. Малкия призрак беше малко под трийсетте. Председателят го познаваше добре и не бе спирал да се безпокои за бъдещето му, защото Малкия призрак бе женен с две деца, но нямаше работа. Днес поне това едва ли щеше да даде повод за загриженост.

Сандра… Тя бе идвала веднъж при него за помощ, когато баща й се беше забил с колата си в бензоколонка. Тъмните й очи блестяха и той с изненада забеляза, че е невероятно красива. Интересно как толкова години не бе обърнал внимание на разхубавяването й. Вечно зает със своите грижи. Жалко…

Момичето работеше в ресторант за външни посетители на резервата. Беше чул, че има връзка с бял — дърводелец, електротехник или нещо такова, — живеещ в района на Дяволското езеро. Още нямаше двайсет и една. Мина му мисълта да й нареди да слезе от върха, но прецени, че няма да бъде справедливо както по отношение на нея, така и спрямо двамата й братя. Тя сама бе решила да остане и той нямаше право да й отнема тази привилегия.

Стаичката беше задръстена с оръжие. Главно карабини M16. Поне не можеха да се оплачат от липса на огнева мощ.

— Имаме дори преносим ракетомет — поясни Адам. — Няма да ни победят, преди да са платили жестока цена.

— Кой още е тук? — попита Уокър.

— Уил Пайп, Джордж Фрийуотър и Андреа са в Ротондата. Макс и доктор Кенън още не са си тръгнали, но очаквам скоро да го направят. В момента са ангажирани с посетители.

— Още има посетители? — изненада се Уокър.

— Трима от последното прехвърляне.

Той се отпусна в стола.

— Трябва да обсъдим как ще се отбраняваме.

Вратата се отвори и влезе Макс.

— Никога не съм допускал, че подобно нещо може да стане възможно — с извинителен тон каза той. — Опитвах да се свържа със сенатор Уиковски, но изглежда линиите са прекъснати.

Уокър се усмихна.

— Не ни дават да говорим с никого. Но не мисля, че това има значение. Дори сенатор не може да промени с нещо положението, в което се намираме. — Председателят изпитваше известно съжаление към Макс, който винаги му бе изглеждал малко неуверен. Уви, трудно е да събереш кураж, когато си във война със самия себе си.

Той погледна през прозореца към залеза. Мисълта, че може да не види друг, го натъжи.

Ейприл разговаряше с последните тръгващи си изследователи и се питаше дали те няма да се окажат последните хора, видели Едем. Това бяха Сесил Морин — въздебел, мекушав на външен вид микробиолог на средна възраст от университета в Колорадо; Агата Грийн — харвардска астрофизичка, прехласнала се по чудесата на мъглявината Конска глава; Дмитрий Рушенко — биолог, работещ във фармацевтичната компания „Смит-Клайн Бийчам“.

— Бих искала да се пренеса там — въздъхна Грийн.

— Вярно ли е, че правителството възнамерява да изземе този обект? — попита Морин.

— Изглежда — кимна Ейприл.

Морин тъжно поклати глава.

— Бог да ни е на помощ.

Рушенко отвори вратата на колата си.

— Правдата е на ваша страна, знайте това — акцентът му беше нюйоркски, може би от Лонг Айланд.

— Знаем.

— Ужасна е мисълта тази врата да мине в ръцете на правителството — продължи той. — Страшно жалко. Бих искал да мога да помогна по някакъв начин. — Той се качи в колата си и завъртя ключа на двигателя.

— Ще ви кажа нещо — обади се Грийн. — Ако трябваше аз да решавам, нямаше да им я дам доброволно.

Ейприл задържа вратата, докато жената се качи.

— Смятаме да останем — каза Ейприл, използвайки множественото число в образен смисъл, защото самата тя нямаше никакво намерение да остава. Но се почувства добре, че изрече тези думи. — Ще бъде чудесно, ако и вие останете с нас, Агата, стига да го желаете. — Думите й трябваше да прозвучат като шега, но объркването на астрофизичката я притесни.

— Колко бих искала да мога, Ейприл — отговори тя, — наистина бих желала да мога да си го позволя. Но имам съпруг и малка дъщеричка — и жената се изчерви.

Останалите не казаха нищо.

Ейприл очакваше своя шанс да размени няколко думи насаме с председателя. Той беше излязъл навън с Адам и другите. Групата се бе привела срещу вятъра и обикаляше куповете пръст, натрупани по периферията на изкопа. Досети се, че тези купове ще се превърнат в първата линия на отбраната.

— Макс — обърна се тя към него, — защо правят всичко това? Какъв е смисълът?

Макс започваше да намразва Ротондата и всичко, свързано с нея.

— Не знам — призна той. — Може би е въпрос на самобитност.

Ейприл знаеше, че Макс нетърпеливо очаква от нея да се съгласи да тръгват. Беше я предупредил веднъж за рисковете, които има в едно спускане из тъмното с кола по път, охраняван от неспокойни полицаи.

Вече се бе стъмнило.

— Не ми се иска да си тръгваме просто така — каза тя, поставяйки началото на нов цикъл от все същия разговор, който бяха водили през последния час.

— И на мен.

— Как бих искала да можем нещо да направим.

— Но защо те настояват за това? Какво биха могли да спечелят?

В осем часа външното осветление бе изгасено, но сиянието откъм Ротондата попречи да се възцари пълен мрак.

— Жалко, че не могат да хвърлят платнище върху сградата — обади се Макс.

Когато председателят остави Адам навън и тръгна обратно към къщичката на охраната, Ейприл сметна, че моментът е подходящ.

— Макс — каза тя, — нека говорим с него.

Макс бе загубил надежда да накара някой да се държи разумно. Според него Адам Скай и хората му, макар до този момент да се бяха държали като разумни човешки същества, сега се бяха оставили да бъдат обладани от духа на минали сражения и стара омраза. Самата природа на Макс се бунтуваше срещу мисълта да кажеш на федералния съд и на полицията да вървят на майната си.

Уокър изобщо не изглеждаше унил, когато те се приближиха до него.

— Председателю — заговори Ейприл с треперещ глас, — не правете това. Не можете да ги спрете.

Но Уокър топло й се усмихна.

— Още ли сте тук? — изненада се той.

Силен порив на вятъра мина по върха и се заби в леката постройка.

— Не ни се иска да ви изоставяме.

— Приятно ми е да го чуя — кимна Уокър. — Но не можете да останете. — Разменените реплики накараха пулса на Макс да се учести. Той нямаше никакво желание да остава под кръстосан огън.

— Но защо правите това? — продължи развълнувано да пита Ейприл. — Не можете да промените нищо.

Уокър я изгледа.

— Не бъдете толкова сигурни. — И той вдигна поглед към луната, която беше в трета четвърт, после го отмести към скритата в мрака долина, чието присъствие се издаваше само от сиянието над Форт Мокси и граничния пункт.

— Можете да обжалвате в съда — намеси се Макс. — И според мен имате всички шансове да си върнете собствеността. Но ако окажете въоръжена съпротива…

Нещо в погледа на възрастния мъж го накара да спре.

— Какво? — разтревожи се Ейприл. — Какво не сте ни казали?

— Нямам идея какво имате предвид млада госпожице — заяви Уокър, но не успя да скрие, че нещата действително са по-сложни.

— Какво? — повтори тя. — Да не сте минирали мястото? Какво има? — Хеликоптерът се бе върнал над върха. Намираше се точно над тях. — Рационалният път е да се търси решение чрез съда. Защо отказвате да опитате това?

Въпросът явно бе уместен и Уокър само махна с ръка. Ясно показваше, че не желае повече да разговаря. Искаше да се махнат.

— Защо? — не се примиряваше Ейприл. — По каква причина смятате, че съдът няма да свърши работа? Знаете, че е безсмислено? Или е нещо друго?

— Моля ви, Ейприл, вървете си — каза той. — Наистина бих искал да имаше по-добър начин.

И тогава тя се досети. Очите й се разшириха.

— Смятате, че те ще я разрушат? И затова знаете, че съдът няма да има какво да ви върне? — Председателят отмести погледа си покрай нея. Загледа се в небето. После направи кръгом на пети и тръгна към вратата. — Боже Господи! — възкликна Ейприл. — Това не може да бъде истина. Те няма да го направят.

Но вече сама разбираше, че друг удовлетворителен изход просто няма. Докато хората вярваха, че висшите технологии съществуват и че има опасност някак и някога да изплуват в ежедневието, те щяха да оказват отрицателното си влияние върху света като цяло. Единственият път беше да се неутрализира Ротондата.

— Мисля, че той е прав — обади се Макс. — Време е да се махаме оттук.

Ейприл продължаваше да се колебае. Беше смаяна, потресена и объркана. И най-вече ужасена.

— Не — решително отсече тя след дълга пауза. — Не мисля така. — Сърцето на Макс спря. — Аз няма да си тръгна. Няма да допусна това.

Брайън Каутър беше директор на Агенцията за опазване на околната среда. В осем и трийсет, следван от обективите на телевизионните камери, той влезе в залата за пресконференции на Агенцията. Напрежението беше осезаемо. Никога досега тук не бяха идвали толкова репортери наведнъж. Всичко говореше за изтичане на информация.

Каутър беше висок, с всички външни белези на афроамериканец. Отвращаваше се от това, което ставаше в момента, но още по-неприятно му бе, че се налагаше самият той да вземе участие в този фарс. Не че не виждаше логиката зад действията на президента. Но инстинктът му подсказваше, че споменът за това, което предстоеше да се случи, щеше да го преследва години наред. И подозираше, че скоро, сигурно съвсем скоро, щеше да му се иска да може да се върне във времето и да изживее по друг начин следващите няколко минути.

— Дами и господа — заговори той, — трябва да направя изявление, след което ще бъда щастлив да отговоря на въпросите ви… От известно време с все по-нарастваща загриженост следим опасния развой на събитията, свързани с Ротондата. Както знаете, вашето правителство не се ангажира с официално становище дали това действително е мост към звездите. Но има достатъчно основания да се предполага, че земите от другата страна са на друга планета… Това поражда ред обезпокоителни възможности. Има слухове например, че нещо вече е преминало в нашия свят. Не знаем какво може да е това нещо, нито съществуват каквито и да било причини да вярваме, че е истина. Но като възможност не може да бъде изключено. Още по-малко можем да сме сигурни, че подобно нещо не би могло да се случи в бъдеще. Обаче има и други потенциални опасности. Като например вируси. Или замърсители… За да се обезпечи обществената безопасност, Агенцията за опазване на околната среда поиска и получи съдебно постановление, съгласно което собствениците на артефакта трябва да го предадат за инспекция и контрол. Повтарям, става дума за временна мярка, чиято единствена цел е избягване на неизвестни опасности, които биха могли да застрашат района. — Каутър не скриваше колко му е неприятно да направи това съобщение. — Сега вече мога да отговарям на въпроси.

Марис Куимби от „Поуст“:

— Господин директор, съгласиха ли се индианците сиу с вашето искане?

Каутър поклати глава:

— Марис, едно постановление на федерален съд не предполага получаването на нечие съгласие. Но за да не оставя въпроса ви без отговор, ще кажа: да, аз съм сигурен, че те ще видят мъдростта в нашите действия. — И той посочи Хенк Милър от „Фокс“ за следващ въпрос.

— Не е ли малко късно да се безпокоим за вирусите? Искам да кажа, че ако там действително има нещо опасно, за нас, то ние можем да сме сигурни, че вече сме го пренесли тук.

— Не смятаме, че има някакви реални основания за тревога, Хенк. В този смисъл действията ни следва да се разглеждат единствено като предпазна мярка.

Когато приключи, той се качи в кабинета си и разпечата бутилката ром, която държеше на скрито в шкафа за канцеларски принадлежности.