Древни брегове

12.

В деня след пресконференцията температурите паднаха почти до нулата. Почвата се вкамени, хората слязоха от работната площадка с премръзвания, а Мак Ебърли — фермер на средна възраст, довлякъл на хребета едва ли не половината си семейство — се оплака от болки в гърдите. През уикенда времето се влоши допълнително и Ейприл неохотно вдигна ръце и прекрати работата за сезона. Плати на всички щедра премия и обяви, че ще поднови проекта при първа възможност — най-вероятно напролет.

На другия ден се стовари и снежна буря. Ефективната температура — отчитаща субективното влияние на свирепия вятър — падна под минус осемнайсет. Историята бързо слезе от страниците на вестниците, изместена от надпреварата за суперкупата по американски футбол, от разразилия се грандиозен банков скандал със слухове за наркотици и перверзен секс, най-сетне от съдебния процес срещу известна личност, извършила убийство.

Ейприл публикува резултатите от анализа си и в съответствие с традицията новият елемент бе наречен кеноний — на нейно име. Националната асоциация за напредъка на цветнокожите й връчи своя медал „Спрингарм“, а Националната академия на науките даде банкет в нейна чест. Оказаното й внимание естествено я докара в състояние на екстаз. Въпреки това наложеното от обстоятелствата спиране й тежеше на сърцето.

Макс се върна във Фарго, поднови работата си и се захвана да реализира облагите от новата си слава. Хора, интересуващи се от купуване, продаване или ремонтиране на антични самолети, се обръщаха към „Съндаун Авиейшън“ като предпочитана фирма. Нещо повече, съвсем неочаквано за себе си Макс установи, че е много търсен като лектор. Вярно, че никога не се бе чувствал комфортно при изказвания пред събирания на хора, но тарифите, които му предлагаха, клоняха към хиляда долара за половин час. Така че взе няколко урока по ораторско майсторство и постепенно разбра, че с натрупване на опит е в състояние да се отпусне, да събуди интерес към дискутираната тема и дори да предизвика разсмиване на тълпата. Започна да се появява на срещи на Ротарианския клуб, на бизнес обяди, презентации на университетски награди и събирания на различни не много известни организации като например Рицарите на Колумб. А когато разбра, че Ейприл взема средно по шест хиляди за приемане на покана, той също повиши цената си и с изненада установи, че повечето групи нямаха нищо против.

Един от уикендите прекара с баща си. Полковникът беше на седмото небе от щастие. За пръв път, откакто Макс се помнеше, баща му изглеждаше горд с него и дори изгаряше от нетърпение да го представи на своите приятели.

Междувременно Ейприл малко по малко се превръщаше в желан гост на тържествени вечери. По някое време през този период Макс почувства в себе си нарастващо влечение към нея и трябваше да положи големи усилия, за да запази връзката им на чисто професионална основа. Каза си, че хребетът Джонсън е потенциално изключително важен проект, за да бъде рискуван успеха му с усложнения, които биха могли да произтекат от романтично увлечение по жена, която обстоятелствата бяха направили негов партньор в същия този проект. Всичко се усложняваше допълнително от различните им раси, от неговата неохота да се забърква и най-вече от страха му, че тя може да се дистанцира. А нали и Ейприл нищо не бе направила, за да го окуражи в тази посока. И все пак, когато тя го запозна с лейтенанта от полицията, с когото излизаше, и сподели тайно с него, че той й харесвал, Макс бе съкрушен.

От време на време двамата се качваха в „Светкавицата“ и излитаха над възвишенията. Бръснещият сняг бе запълнил по-голямата част от изкопаната дупка и сега само върховете на купчинките земя напомняха за трескавата дейност, която се бе разгърнала тук. Унилата гледка ги караше да се питат наистина ли и те са били някога долу. При един от тези полети — беше мразовит ден в края на януари — тя го помоли да кацнат.

— Не може — отказа той.

— Но защо? Сейл нали успя да кацне?

— Не знам колко е дълбока снежната покривка. При Сейл тя беше само един-два сантиметра. Освен това сега отдолу може да има и лед.

— Жалко — въздъхна Ейприл.

През февруари се отвори нетипично топло време. След няколко последователни дни с температури над десет градуса Ейприл отиде във Форт Мокси, взе Том Ласкър и направи обиколка на работната площадка с него. Беше прекалено рано, за да започват работа отново и двамата добре го разбираха. Но мисълта, че трябва да чака още цели няколко седмици, бе мъчителна.

— Може да имаме късмет — каза тя. — Може би вече няма да се застуди като преди.

Ласкър естествено не одобри идеята. Но Ейприл се консултира с Лиса Ярбъроу и след няколко дни пролетният сезон беше открит.

Мекото време се задържа осем дни. Екипът, който извършваше разкопките, се завърна и се възползва в максимална степен от открилата се благоприятна възможност. Хората изкопаха снега от траншеята и го изхвърлиха в каньона. После атакуваха коравата земя, събрали волята си в юмрук, и методично разкриха голяма зона от покрива. След това тръгнаха надолу по предната част на постройката и разчистиха извита стена от все същия зелен материал, приличащ на стъкло. За всеобщо разочарование не попаднаха на никакъв вход.

Напълно естествено всички се бяха надявали, че точно предната стена — тази, която гледаше към каньона — щеше да предложи някакъв начин да се проникне вътре. Но надеждите им не се оправдаха. Ставаше ясно, че трябва да разчистят навсякъде, да освободят коридор между постройката и заобикалящата я скала, за да разчитат на нещо повече. При това, понеже значителна част от работата предстоеше да бъде върху скалния перваз, опасността бе повече от сериозна, така че напредването отсега нататък щеше да бъде бавно и небезопасно.

Ротондата (това наименование вече твърдо бе възприето от всички) заемаше по-голямата част от обема на неясно как издълбаната в скалата кухина и извитите й стени отстояха на един метър от вътрешните стени на пещерата, а тази пролука бе запълнена с пръст и скални отломки. Точно със същото беше запълнен и канала, който бяха забелязали на екрана на търсача. През него по принцип можеше да се стигне бързо до самата постройка, но близостта му до ръба на скалата правеше използването му доста рисковано начинание. Ейприл взе решение да разчистят изцяло коридора около ротондата, преди да освободят и канала. Тя не се съмняваше, че все някъде ще намерят врата или някакъв вход.

Работниците издигнаха на билото и няколко сглобяеми модулни постройки, които да служат за складови помещения и където да се разположат комуникационните съоръжения.

Хората си бяха създали навика да слизат долу с фенерчета и да святкат с тях през зелената кенониева черупка. Имаше такива, които се кълняха, че виждат през нея, а двама заявиха, че нещо ги наблюдава отвътре. В резултат в началото плъзнаха шеги, но след време постепенно се изясни, че никой не иска да остава долу след залез-слънце.

На рождения ден на Вашингтон4 времето отново се нормализира. Долината на Ред Ривър пак замръзна, а когато Макс отпразнува собствения си рожден ден на 23-и в компанията на Ейприл и Ласкърови, навън вилнееше неописуема снежна буря. Все пак вятърът утихна през нощта, а утрото беше ясно, светло и мразовито. Всъщност бе толкова студено, че още преди обяд се наложи да върнат всички по домовете им.

Вече бяха успели да освободят по-голямата част на ротондата от гробницата й. Не беше напълно разчистена още, но всички бяха единодушни, че е възхитителна с простите си форми. Стената се оказа с идеална сферична форма и подобно на издутия покрив, блесна, след като я измиха.

Макс все още гледаше първите коли на отиващите си работници да се спускат по склона, когато чу вик и смях от другата страна на конструкцията.

Откъм задната част на сградата се бе събрала малка групичка хора. Двама подсушаваха стената. Останалите надничаха вътре, заслонили очи с ръце. Няколко видяха Макс и възбудено замахаха с ръце.

Бяха открили образ в стената.

Глава на елен.

Виждаше се съвсем ясно и бе стилизирана: извита линия, подсказваща връзката с тялото, и друга, изобразяваща рогата. Окото беше само маркирано, както и муцуната.

Образът беше бял и контрастираше с тъмната кенониева черупка. Също като самата конструкция, най-отличителната му черта бяха изчистените гладки линии. Нямаше и намек за престараване. Никаква преструвка.

Ейприл свали фотоапарата от рамото си и внимателно огледа ротондата под светлината на сумрачния ден.

— Идеално — промърмори. Целия следобед прехвърчаха снежинки. Тя щракна с бутона, смени ъгъла и направи втора снимка. Снегът едва доловимо шумолеше при докосване до стената. — Сигурно изглежда прекрасно по време на буря — каза Ейприл. Бавно се разходиха по периметъра и тя направи още снимки. — В цялата човешка история това може да се случи само веднъж. Снима ротондата в общ план, после увековечи отблизо еленовата глава, околните хълмове, дори паркинга. — Застани там, Макс — нареди му тя и когато той се поколеба, засмя се, дръпна го сама, където искаше, каза му да мирува и направи още снимки. — Целия си живот ще помниш тези мигове. И ще има моменти, когато ще си готов да убиеш, само и само за да изживееш това отново и отново.

Макс не се съмняваше, че е права.

После той я снима на фона на приклекналата като праисторическо чудовище зад нея постройка.

— Добре — доволно кимна Ейприл, — много добре.

И когато най-малко очакваше това от нея, отпусна се в прегръдките му и го целуна.

На следващия ден се върнаха телевизионните екипи. Захванаха се да интервюират всеки и показваха подчертан интерес към еленовата глава. Същата вечер Макс остана до късно на върха, защото имаше да довършва изостанала работа. Горе още не се бе стъмнило напълно, когато Том Брокоу5 обяви последния обект на вечерната емисия, който по традиция се подбираше така, че да остави зрителите в добро настроение:

— В Северна Дакота екип от учени започна отново работа по разкопките на крайно мистериозен обект — каза той. Появиха се наземни и въздушни снимки на работната площадка и самата ротонда. — Обектът, който в момента гледате, бе открит преди няколко месеца недалеч от границата с Канада. Хората, които ръководят работите, не са многословни, но вътрешни източници подсказаха, че не е изключено тайнствената конструкция да е била изоставена от извънземни. Дали е така? — усмихна се Том Брокоу. — Каръл Дженсън от KLMR в Гранд Форкс разполага с подробностите.

Едър план. Дженсън стои пред издутата стена, загърната в модно палто. Без шапка е и вятърът разбърква косата й. Вижда се, че й е студено (за зрителите бе трудно да повярват, че в други райони на страната питчъри и кетчъри6 подновяват пролетните си тренировки).

— Том, вече чухме маса спекулации относно тази находка още на времето миналия ноември, когато бе открита. Специалисти от цялата страна твърдят, че пробите, взети от материала на обекта, са просто невъзможни. Те заявяват също, че нямат ни най-малка представа как би могъл да бъде получен въпросния елемент. Което не му пречи да съществува. Малката група археолози-аматьори поднови работата си. И не след дълго ние може би ще разполагаме с първото неопровержимо доказателство за съществуването на извънземни.

Да, помисли си Макс, добре го каза. Важното е да не излиза от нас.

Другите телевизионни канали приеха същия подход. Изключително предпазливо. Но сензацията беше налице и медиите, след като се уверяха, че няма никакви машинации, несъмнено щяха да разтръбят историята по всички краища на света.

Макс облече палтото си и излезе навън. Площадката бе обляна от лунна светлина и ротондата хвърляше сенки върху сферичната кухина около нея. Теорията на Пеги Мур, че тази пещера е с изкуствен произход и някой я е издълбал, за да направи място за ротондата, вече не подлежеше на никакво съмнение. Скалистият бряг сигурно е стигал доста високо над водното ниво, мислеше Макс, представяйки си древното езеро. Така че строителите бяха изкопали в него пещера, бяха монтирали своето съоръжение и го бяха свързали чрез къс канал с водата.

Един ден вътрешното море беше изчезнало и бе оставило цялата площадка на суша високо в планината. И през следващите десет хиляди години вятърът беше запълвал пролуката с каквото му попадне.

Дали нямаше да намерят следи от изкопания скален материал? Макс се приближи до ръба на пропастта и надникна надолу.

Хари Ърнест бе единственият хулиган във Форт Мокси. Беше развил още в Чикаго страстта си към цапане на колите със спрей и бе дошъл да живее при роднините си в Северна Дакота, след като майка му бе починала (баща си изобщо не познаваше).

Големият проблем на Хари Ърнест бе, че в градче като Форт Мокси няма място, където свободният дух би могъл да се скрие. Той беше единственият известен вандал, северно от Гранд Форкс, така че когато на водната кула или на църквата, или на вратата на залата „Елкс“ цъфнеше непристоен надпис, заместник-шерифът знаеше точно къде трябва да отиде, за да сложи ръка на извършителя.

Трябваше да му се признае, че за ужас на семейството, в което живееше, Хари бе изцяло отдаден на своето изкуство. И понеже беше примирен, че така или иначе ще го заловят, научил се бе поне да избира целите си така, че въздействието да е максимално. Ето защо, когато на екраните на телевизорите показаха ротондата, в главата на Хари зави сирена.

Том Брокоу още не бе пожелал лека нощ на зрителите, когато Хари вече бе започнал да избира от флаконите със спрей, скрити предвидливо на тавана. Златно и бяло, беше решил той за себе си, преценявайки естетическото съчетание с основния цвят на обекта.

Обмисли внимателно съдържанието на бъдещото послание и сметна, че простото е най-добро. Щеше да изрази същите чувства, които го бяха вълнували, когато бе „работил“ на безбройните тухлени стени в и около Чикаго. Защото за Хари това бе реакция по отношение на обкръжаващия го свят.

Някъде към единайсет часа, когато всички в дома си бяха легнали, той взе ключовете на колата от бюрото на чичо си, излезе през прозореца на спалнята си и без да вдига шум, изкара форда от гаража. Половин час по-късно вече бе установил наличието на полицейско присъствие по пътя за достъп към площадката. Наложи се да не отбива по него, а да продължи по шосето и да паркира на около километър надолу. Оттам пое през гората, излезе отново на серпантината към върха и тръгна пеша нагоре.

В този час на нощта ротондата представляваше тъмна цилиндрична сянка под мъждукащата светлина на звездите. Издигаше се като страж над долината, така че каквото и да напишеше на нея, щеше да се вижда от шосе 32, когато слънцето изгрееше.

Около конструкцията бяха издигнати няколко очевидно спомагателни временни постройки. В едната още светеше и вътре дери някой се движеше. Иначе районът си беше безлюден.

Хари прекоси голото било, като си подсвиркваше безгрижно и се наслаждаваше безмерно на храбростта си. Спря в сянката на ротондата и провери взетите флакони със спрей. Отново ставаше студено, но боята едва ли щеше да замръзне. Напълно удовлетворен от обстановката, той остана неподвижен близо цяла минута под бръснещия вятър. Да-а… Ето, това бе смисълът на живота. Вятър в косата ти. Падащ сняг. Идеални условия да го лепнеш на света.

Той се усмихна и стъпи на тясната пътека, която водеше до самата конструкция. Пропастта зад гърба му не бе в състояние да го развълнува по никакъв начин. Стигна до центъра на дупката и избра позиция така, че вятърът да духа в гърба му. Това беше важно, когато работиш със спрей.

С облекчение видя, че стената пред него е стъклена. Помнеше, че по телевизията бе имало някакъв спор от какво точно е изработена. Но хората бяха споменали стъкло, така че той бе донесъл емайллак.

Насочи светлината на фенерчето си към стената и му се стори, че лъчът прониква. Приближи се и се опита да надзърне вътре. Мина му през ума мисълта, че тук може би няма такова нещо като „вътре“, понеже обектът можеше да е монолитен.

Сви рамене и извади флакона.

Първата дума щеше да бъде в златно. Вдигна поглед и оценяващо огледа целта пред себе си. Ъгълът не беше добър, може би защото стоеше прекалено близко. Но друга възможност за работа не съществуваше.

Единствените звуци около него бяха свистенето на вятъра и бръмченето на далечен самолет.

Прицели се и натисна дюзата. От нея изскочи фината мъгла на разпръснатата боя и в тялото му се разля топлата вълна на осъществената страст.

Но за разлика от водни кули и църковни огради, ротондата се съпротивляваше на взаимодействието с околния свят. Мъглата отказваше да полепне. Част от нея дори се втечни и потече надолу по стената. Друга, много малка част, се загнезди в пролуки и шевове. А основният обем излетя обратно във въздуха и образува златист облак.

Облакът запази формата си за няколко секунди и започна да се разсейва.

Хари нямаше представа какво става. Изведнъж разбра, че лицето му е мокро. В следващия миг пареща болка проряза очите му.

Той изпусна флакона със спрей, извика и се загърчи. Заби юмруци в очите си, одраска ръката си в нещо и се сети къде се намира — не беше забравил къде е. Изведнъж земята под краката му изчезна и той полетя във въздуха. В офиса си на стотина метра от ротондата Макс чу писъка, надникна през вратата, не видя нищо особено и реши, че това е някакво животно.