27.

Той поиска знак.

Майк Тауър, „Чикаго Трибюн“ (в коментар за Стария Бил и необичайната буря край неговата Църква от Дълбоката провинция)

Хари Милс обичаше да казва, че е истински продукт на провинциална Америка. Беше прекарал трийсет години в Конгреса на САЩ, осем от тях в качеството на Председател на сенатския Комитет по въпросите на въоръжените сили, преди да стане вицепрезидент на Мат Тейлър. Хари казваше на хората, че няма други политически амбиции, освен тази да служи на нацията по подобаващ начин. И сигурно беше искрен, защото щеше да е навършил седемдесет и седем, преди да му се отдаде шанса да се кандидатира за най-високия пост в страната.

Така че взе решение да излезе в пенсия в края на първия мандат на Тейлър, докато още бе достатъчно млад, за да се наслаждава на свободното си време. Щеше да пише мемоари, да пътува из страната и да прекарва повече време с внучетата си, пръснати от Спокейн до Кий Уест. Възнамеряваше и отново да започне активно да играе бридж — любимо занимание, което бе изоставил преди четвърт век.

Истината всъщност бе, че Хари може би вече беше станал твърде стар. Загубил бе страстта си към политиката, вкуса си за власт. Не му доставяше удоволствие както преди да въздейства върху процеса на вземане на политическите решения, да стои рамо до рамо с истинските хора, които ги вземаха, дори да прави станалата му навик неделна обиколка като гост на различни телевизионни програми. Ето, тази вечер го бяха поканили на прием в чест на йорданския крал, а той усещаше, че би дал мило и драго да си бъде у дома с Мериан, събул обувки и седнал пред телевизора да гледа някой свестен филм.

Както винаги се случваше на подобни светски мероприятия и този път го обградиха половин дузина хищници, които се надяваха да го използват като лост за постигане на целите си. Единият например беше директорът на НАСА, Рик Кео, който го залови на масата с ордьоври.

Хари не харесваше много Рик Кео. Директорът беше бивш астронавт и се радваше на естествена популярност сред обикновените хора. Но имаше склонност към позьорство и повече се интересуваше от развитието на собствената си кариера, отколкото от проблемите на поверената му организация.

Кео се движеше сред гостите с чаша ром с кока-кола в ръката и правеше всичко по силите си да изглежда като човек, принуден да се занимава с нещастни инциденти и да търпи тъпотата на бюрократите. Двамата си размениха няколко общи фрази и Кео доста безцеремонно си дойде на думата:

— Господин вицепрезидент, имаме проблем. Говоря за онова нещо на хребета Джонсън. Хората ми започват да се питат има ли някакво бъдеще в онова, с което се занимават.

Още на времето, когато общественото мнение бе склонно да подкрепи подобна идея, Кео бе застанал начело на инициатива за поставяне началото на агресивна програма за управляеми полети, но през последните години също толкова убедително бе защитавал нуждата от повече икономии, засилен научен подход и на първо място — безопасност. Беше възнисък, под метър и седемдесет, тесен както в раменете, така и в интелекта. Имаше нещо особено в характера си — склонност да се разсейва и да сменя темата на разговора просто така, изведнъж. Да говориш с Кео, както веднъж един от известните учени в столицата бе допуснал да го цитират в интервю, бе като да разговаряш с човек, криещ се зад дърво.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари.

— Ти сериозно ли ме питаш? Може би тогава ще ми обясниш какъв е смисълът от ракетни двигатели и совалки, ако можеш да свършиш същата работа ходейки? — и той доизпи питието си на една глътка. — Какво смята да предприеме президентът по този въпрос?

На Хари му бе писнало да слуша за Ротондата. Не беше от онези, които се тревожат за щяло и нещяло, а и бе убеден, че цялата тази история ще отшуми сама, ако много не се човърка. И когато това станеше, животът пак щеше да си тръгне постарому.

— Спокойно, Рик — подметна той. — Винаги ще има мисии за НАСА.

— Хубаво, нека тогава някой каже това на моите хора, защото те почнаха да се озъртат. Господин вицепрезидент, хората ми са на ръба да започнат да напускат. А това не са какви да е хора — те са влюбени в работата си. И са незаменими. Почувстват ли веднъж, че онова, което вършат, е лишено от смисъл, смятай, че са си отишли. И тогава организацията ще умре.

И твоята сладка работа с нея.

— Ще говоря с президента — обеща Хари. — Сигурен съм, че той ще прояви желание да прочете декларация за намеренията на администрацията.

— Мисля, че може да направи нещо далеч по-добро. Искаш ли да ти кажа какво? — Хари завъртя чашата в ръката си, чакайки да чуе неизбежното: — Затворете онзи район. Изпратете ескадрила F-111 и унищожете онзи връх. Ако държите, можете да се извините по-късно, но не вярвам някой да се оплаче. Никой няма да го стори.

ШОФЬОР, ПОСТРАДАЛ ПРИ УЖАСНА КАТАСТРОФА, ТВЪРДИ, ЧЕ Е БИЛ АТАКУВАН ОТ ИЗВЪНЗЕМЕН

Гранд Форкс, СД, 2 април

(Юнайтед Прес Интернешънъл):


Шофьор, обвинен в причиняването на верижната катастрофа от събота по междущатска магистрала 29, в която пострадаха седем коли, заяви, че „нещо“ му изтръгнало волана от ръцете и насочило колата през осовата линия в лентата за насрещно движение. Джон Кълвър от Фарго, двайсет и деветгодишен, вчера упорито твърдеше, че не е имал никаква възможност да си върне контрола над своята „Хонда“, модел 1997 година. Полицията установи, че Кълвър е бил в състояние на алкохолно опиянение, когато се е забил челно в микробус, поставяйки началото на верижната катастрофа, отнела живота на трима души.

Пресконференциите на хребета Джонсън се провеждаха веднъж дневно в един часа по обед. Репортери на главните информационни агенции, облечени в скафандри, вече бяха посетили галактическия терминал, разположен на космическата платформа. Всъщност никой не знаеше със сигурност къде точно се намира капсулата, защото кабината се оказа без изход. Но ако тя действително се рееше някъде из космоса, това означаваше, че изкуствената гравитация е нещо физически постижимо. Така че в ход бе подготовката на сериозна научна експедиция.

Днес обаче никой не се интересуваше от нищо друго, освен от Посетителя.

В компанията на Адам Скай, Ейприл започна да чете кратко изявление, в което се признаваше ненулевата вероятност някой все пак да е преминал през вратата.

— Ние не смятаме, че това наистина се е случило — каза тя. — Сигурни сме, че единственото извънредно събитие е кратковременна неизправност. Неизправност, отворила канал между хребета Джонсън и някой от световете с терминали на тях.

— Лабиринта? — попита Питър Арнет от CNN.

— Да — потвърди тя.

— Ейприл — настоя за повече подробности той, — кога ще отворите този свят за нас? Лабиринта имам предвид.

— Когато се уверим, че не е населен, Питър. — (Грешна дума, трябваше да каже „зает“ — това щеше да прозвучи не толкова многозначително.) — Но аз пак ще повторя, че досега сме прекарали там общо не повече от два часа. Засега не сме видели признаци на живот. И съвсем определено не сме били атакувани или заплашвани от никого там. След като се върнахме, системата се активира самостоятелно. Никой не се появи и няма никакви свидетелства в полза на твърдението, че става дума за нещо по-различно от неизправност. Надявам се това да сложи край на слуховете.

— И нищо не видяхте, така ли? — попита „Ла Паризиен“.

— Точно така.

— Но как иначе би могло да бъде, ако това същество е невидимо? — зададе основателен въпрос лондонският „Таймс“.

— А вие какво очаквате от мен да отговоря на подобен въпрос? — контрира го Ейприл. — Не сме видели нищо. Какъв по-силен израз бих могла да използвам? Но, разбира се, ако „Таймс“ иска да се занимава с предположения, тогава моля, действайте.

— Как ще коментирате изявленията на Дийкин? — поинтересува се кореспондентът на „Правда“. — Защото Дийкин се кълне, че нещо се е пренесло тук.

Ейприл си позволи изражение на загриженост:

— Ще трябва да попитате господин Дийкин за това.

Репортерите, подобно на всички останали, обичат интригуващата история. Ейприл добре разбираше, че те сега се разкъсват между естествено вродения си скептицизъм и трудноизразимата надежда, че в този слух все пак има зрънце истина. За всички бе пределно ясно, че точно слухове като този продават вестниците. И вдигат тиражите им до небето.

Тя естествено си бе позволила да не бъде искрена докрай. Пазачът, видял светването на погрешната иконка, беше Джордж Фрийуотър. Джордж също вярваше, че нещо е преминало през вратата. Но екипът вече бе изпитал на собствения си гръб последиците от това да се разкрива пред обществеността всичко, което им беше известно.

— Дадем ли им да разберат какво мислим — бе отбелязал Макс, — и ще избухне паника.

Адам обаче не се бе съгласил.

— Никой няма да изпадне в паника. Така говорят правителствените служители… защото точно от това се опасяват. Но аз мисля, че е най-добре да кажем истината.

— Истината… — изморен от спора го погледна Макс. — Какво толкова всички са се загрижили за тази истина? А някой от вас разхождал ли се е из околните градове скоро? Известно ли ви е, че хората нощем си заключват вратите? Знаете ли, че няма да видите много деца по улиците?

„Новините по обед“, телевизия KLMN, Фарго

Водещият: Нови странни събития из Форт Мокси днес, Джули. Нека първо излъчим специалното интервю с човека, който твърди, че е говорил с невидимото същество, обитаващо района край границата. — (Изглед от високо на района на депото с композициите цистерни и празните открити товарни вагони — изтегляне в общ план.) — Има ново съобщение, свързано с така наречения „Посетител“. Каръл Дженсън е в Нойес, Минесота.

(Показват Дженсън, стъпила на ж.п. линия, зад нея се вижда бял вагон.)

Дженсън: Случило се е тук, Клод. Намираме се край малко депо, в Нойес, Минесота, на около километър и половина южно от канадската граница. Преди два дни местен ж.п. служител може би е имал контакт с извънземното същество, за което се твърди, че е избягало през Ротондата на хребета Джонсън. Работникът, който се казва Кърт Холис, е откаран след инцидента в местната болница, но днес вече е на крака и изглежда напълно възстановен. — (Камерата се премества от репортерката и се фокусира върху Холис, който стои до нея.) — Как се чувствате, господин Холис?

Холис: Добре съм, благодаря.

Дженсън: Всъщност какво точно се случи тук?

Холис: (неспокойно) Нещо изрече името ми. Звучеше като вятър. — (Опитва се да имитира звука.)

Дженсън: Чу ли го и някой друг?

Холис: Да, инспекторката го чу. Питайте я. Стана точно тук.

Дженсън: Каза ли нещо друго?

Холис: Не беше с думи.

Дженсън: Не с думи? А как?

Холис: Не знам точно. Почувствах се много странно.

Дженсън: По какъв начин, господин Холис?

Холис: Сякаш полетях. Вижте… нали искате истината? Ами, ще ви я кажа… — (Колебае се.) — Страшно се изплаших.

Дженсън: И какво се случи след това?

Холис: Припаднах.

Дженсън: Това е историята, Клод. — (Камерата се изтегля за общ панорамен план на магазията.) — Поне още един човек тук е чул гласа. Въпросът е: можем ли да твърдим, че преди седмица това място е станало сцена на първия контакт с извънземно същество? Или става дума само за излязлото извън контрол въображение на един човек, жител на район, където напоследък доста хора съобщават за странни явления?

Водещият: Благодаря, Каръл. Сега отиваме във Форт Мокси, където Майкъл Уайдеман е готов с нов репортаж за Църквата от Дълбоката провинция, чието религиозно телевизионно шоу „Проект 40“ снощи бе прекъснато по доста необичаен начин.

До Участниците в

пенсионния план на „Холиоук Индъстрис“


Уважаеми пенсионери,

Както несъмнено ви е известно, икономиката на страната минава през период на изключителни затруднения. Пенсионните фондове са тясно свързани с икономическото благосъстояние на нацията и нашият не прави изключение. През годините ние правихме всичко по силите ни, за да гарантираме нашите ресурси чрез тяхното консервативно и предпазливо инвестиране. Но никаква предвидливост не би могла да предскаже злощастното развитие на събитията през последните няколко седмици, а още по-малко беше възможно да се приложат мерки за тяхното неутрализиране.

Вашият пенсионен план, подобно на много други корпорации, беше подложен на отрицателното въздействие от спадането на цените на ценните книжа през последните няколко дни. За щастие ние разполагаме с резервен фонд, заделен специално за случаи като разразилата се криза. Но мащабът на проблемите, стоварили се върху нацията, изисква от нас да манипулираме с тези резерви изключително внимателно. За да можете и за в бъдеще да разчитате на редовното изплащане на вашата пенсия, сумата за месец май ще бъде намалена с $421,00 и ще стане $1166,35. Надяваме се това намаление да бъде единствено. Бъдете сигурни, че Управителният съвет на пенсионния фонд прави всичко по силите му, за да опази колективното ни бъдеще.

Благодарим ви за подкрепата и разбирането през този труден период.

Дж. Б. Холдуей,

И.д. директор

В деня, в който „Холиоук Индъстрис“ разпрати лошите новини по пощата до своите пенсионери, в „Des Tagessspiegel“ се появи статия от Хайнц Ерхард, професор в Берлинския университет и носител на Нобеловата награда за икономика за миналата година. Ерхард призна, че световната икономика е сериозно разклатена от новините, които идват от Северна Дакота.

„Неизбежно е спадането на повечето показатели в краткосрочен план — казваше той. — Но ако се окаже възможно откритите технологии да бъдат приложени в промишлеността и транспорта — а несъмнено някой ден това ще стане, — тогава светът ще тръгне към период на просперитет, несравним с всичко от досегашната история на човечеството.“

Но като че ли никой не се вслуша в думите на експерта. Към края на деня „Дау Джонс“ спадна с нови 240 пункта и всички бяха съгласни, че дъното още не е достигнато.

Лари Кинг на живо. Гост: доктор Едуард Банерман от Института за съвременни изследвания

Кинг: Доктор Банерман, цитират думите ви, че голямата новина била така наречения „галактически свят“. Защо?

Банерман: (засмива се) Лари, това наистина си е голяма новина. Но възможността кабината, в която Арки Редфърн намери смъртта си, действително да е разположена в открития космос, е монументално развитие в досегашната серия от невероятни събития.

Кинг: Защо?

Банерман: Ще използвам някои чисто практически съображения.

Кинг: Добре.

Банерман: При прехвърлянето си хората са паднали в тази кабина. Последните съобщения показват, че галактиката не променя местоположението си, съдейки по неизменната картина през прозореца. Следователно съоръжението, или нека го наречем както желаете, не се върти. Или дори да се върти, прави го незабележимо бавно. Сега, това е много важно наблюдение, понеже означава, че мястото не е разположено на повърхността на някаква планета (която няма как да не се върти), следователно съществува изкуствена сила на тежестта.

Кинг: Струва ми се, че виждам защо това е важно. Но…

Банерман: Лари, ако можем да създаваме изкуствена гравитация, ние сигурно ще можем да намалим, дори да елиминираме, гравитационните ефекти. Добре, ще изрека думата: това е антигравитация. Помисли какво означава подобно откритие за собственика на един дом, например. Ще дам възможно най-банален пример: искаме да преместим онзи диван ли? Ами лепваме му антигравитационния диск и с един пръст го избутваме в съседната стая.

Хоръс Гибсън бе започнал трудовата си кариера като застрахователен агент. В един момент му бе доскучало и тогава постъпи в морската пехота. Там постепенно бе повишен до командир на батальон, спечели Сребърна звезда за войната в Залива и Почетен медал в Йоханесбург. Почетните грамоти, с които бяха отрупани войниците в частите под негово командване, можеха да покрият като тапети стените на дневната му. През 1996 излезе в запаса, опита цивилно превъплъщение като агент по недвижима собственост и изненадващо за себе си издържа почти цяла година. В деня на напускането на армията, една година по-късно, той постъпи в службата на американските шерифи.

За две години се издигна до командир на Групата за специални операции (ГСО). Базирана в Пайнвил, Луизиана, ГСО беше шерифският еквивалент на прословутите отряди на специалните сили.

Хоръс бе обичан от подчинените му. Понеже имаше желание служебното му издигане да продължи из етажите на по-висшето управление, той не жалеше сили, за да осигури изпълнение на възложените му операции с максимален ефект и при минимален риск.

Беше два пъти развеждан. Животът му бе минал на път и без дневен режим, което се бе оказало прекалено много и за двете му бивши съпруги. Имаше двама сина, които (не без известно основание) обвиняваха Хоръс за брачните му неудачи и чиито отношения с баща им бяха доста хладни. Хоръс не бе намерил заместител за липсващото му семейство и поради тази причина работеше до изнемога. Началникът му, Карл Росини, обичаше да подмята, че дори Хоръс има нужда от жена в този живот. Хоръс знаеше, че е така.

Междувременно той далеч не бе аскет и се възползваше от повечето открили му се възможности. С годините това се случваше все по-рядко и по-рядко — резултат не само от застаряването, но и от стесняването на вкуса му. И все пак не беше станал напълно безразличен към плътските наслади, доказателство за което бе сегашната му връзка с Емили Пасенджър — пищна млада жена, — с която се бе запознал на благотворителен прием в полза на библиотеката в Пайнвил. Двамата бяха излезли на вечеря няколко пъти, бяха отишли на няколко мюзикъла и бяха започнали да тичат за здраве заедно. Той обаче бе забелязал известна неохота от нейна страна да развие връзката им в нещо повече и бе отдал това на досегашния си начин на живот. Според него Емили просто не искаше да се превърне в третата жертва.

Това подозрение бе накарало Хоръс да покаже, че е помъдрял и е достатъчно опитомен за домашен уют. Първата стъпка бе да я покани на вечеря у дома си и когато тя изненадващо лесно се съгласи, той ентусиазирано се захвана с приготовленията. Купи два големи котлета и бутилка скъпо шампанско, инвестира в ненужната му до този момент газена лампа, която трябваше да допринесе за създаването на по-интимна атмосфера, и прекара деня в общо почистване. Но само двайсет минути след като бе отворил шампанското, телефонът му иззвъня.

Загрузка...