Древни брегове

25.

Цитат от „Часът на новините с Джим Лиърър“, 28 март. Разговор с доктор Едуард Банерман от Института за съвременни изследвания на тема „Вратата в Дакота“, водещ Джим Лиърър. Доктор Банерман е два пъти носител на Нобелова награда за физика.

Джери Тъли беше осемгодишна. Умственото й развитие обаче отговаряше на тригодишна и специалистите бяха предупредили родителите й да не се надяват на драстично подобрение. Никой не знаеше какво не беше наред с Джери. Семейната й история бе чиста по линия и на двамата родители, а конкретна видима причина отсъстваше. На всичко отгоре имаше две по-малки братчета, които си бяха напълно нормални.

Баща й бе патрулен офицер по границата, а майка й — бивша секретарка в юридическа кантора — беше забравила всякакви мисли за кариера, когато последва съпруга си във Форт Мокси.

Джери ходеше на училище във Валхала, където бе единственият клас за бавноразвиващи се. Училището й харесваше, защото в него имаше много приятели, а и всички се надпреварваха да се грижат за нея. Изобщо утрините в дома на семейство Тъли минаваха в трескави приготовления да се тръгне колкото може по-рано за училище.

Валхала се намираше на петдесет километра. Семейството имаше уговорка с училищните власти: понеже районът на училището обхващаше прекалено голяма площ, за да могат специалните деца да бъдат обслужени като другите с училищен автобус, родителите на Джери поемаха грижите за транспорта, а училището им възстановяваше разходите.

На майката на Джери, Джун, тези пътувания два пъти дневно бяха започнали да й харесват. И детето се радваше да бъде в колата, всъщност това може би бяха най-щастливите моменти в живота й. Втората половина от пътуванията, когато Джун беше сама, тя използваше за почивка — можеше да гледа нивите, край които минаваше, или включваше аудиокнига в касетофона.

Приключението на Кърт Холис се бе случило в четвъртък. На следващата вечер бащата на Джери застъпи нощна смяна, а когато се прибра от работа на сутринта, жена му го чакаше с препечени филийки френска франзела, бекон и кафе. И докато закусваха, случи се нещо странно. За пръв път в краткия си живот Джери се отдалечи от дома. Обсъждайки впоследствие случилото се, родителите й сметнаха, че е решила да отиде сама на училище и понеже не е имала представа за понятието „разстояние“, както и за „ден от седмицата“ (защото все пак беше събота и занятия нямаше), тя все пак бе тръгнала за някъде.

Без да я види който и да било друг, освен двугодишното й братче, Джери бе сложила галошите си, беше облякла сама палтото си, бе излязла през вратата на верандата, бе стигнала до шосе 11 и бе поела наляво. Къщата на Тъли се намираше в най-западната част на града, така че на детето му трябваха само няколко минути, за да мине покрай срутената закусвалня „Тейсти фрийз“ и да се качи на надлеза над междущатската магистрала. Температурата все още беше под нулата.

На километър извън Форт Мокси шосе 11 рязко завива на юг и почти веднага поема пак на запад. Ако пътят бе почистен от снега, Джери най-вероятно щеше да върви по него и сигурно след минути някой щеше да мине с кола край нея и щеше да я вземе. Но падналият лек сняг бе покрил двулентовото шосе. Джери нямаше навика да обръща внимание на нещата, така че още на първия завой не видя причина да продължава по пътя, а слезе от шосето и продължи направо. Няколко минути по-късно снегът й се видя прекалено дълбок, така че тя зави надясно и още повече се отдалечи от шосето.

В този момент родителите й вече бяха забелязали изчезването. Бяха се втурнали да я търсят, но не им хрумна, че има смисъл да търсят по-далече от една пряка от дома.

Джим Стюйвезант, редактор и издател на „Форт Мокси Нюз“, бе тръгнал за Ротондата. Знаеше се, че тази сутрин ще има официално опровержение на слуховете, че някакво привидение се е промъкнало на Земята незабелязано и Джим държеше да присъства на пресконференцията. Намираше се вече западно от града, когато забеляза някакво движение в нивата на Джош Макензи, отдясно на пътя. Снежен дявол се носеше напред-назад с озадачаващо правилна честота, дяволът представляваше идеално конструирана вихрушка, тясна в основата и широка в горната си част. Тези неща, доколкото Джим знаеше, обикновено не бяха така добре очертани и границите им се размиваха, освен това бяха недобре определени и най-вече се носеха из равнината по най-случаен начин. Но този вихър изглеждаше почти плътен и с неизчерпаемо търпение правеше тегели по една и съща отсечка.

Стюйвезант спря и се загледа.

Картината бе почти хипнотизираща. Леден вятър се носеше над шосето и поривите му клатеха колата. Беше достатъчно силен, за да разбие дявола на парчета. Нищо подобно…

Стюйвезант не излизаше без видеокамерата си. В няколко случая това му бе дало възможност да продаде заснети обекти на „В десет с Бен“ или на някоя друга от местните програми (веднъж, например, бе успял да заснеме с прекрасно качество верижната катастрофа в Деня на благодарността на междущатска-29, а миналото лято бе запечатал блокадата по границата от гневните фермери срещу вносното говеждо). Снежният дявол невъзмутимо продължаваше все така бавно и все така прецизно да кръстосва напред-назад. Джим включи камерата, пристъпи няколко крачки в нивата и започна да снима.

Използваше телеобектива си и вече бе направил запис от може би няколко минути, когато вихрушката замря.

И се отправи към него.

Той снимаше.

Приближаваше се с равномерна скорост. Имаше нещо странно в движението, нещо… целенасочено?

Вятърът развяваше полите на якето му, но беше безсилен да окаже дори най-малко въздействие върху снежния дявол. В един момент инстинктите на Стюйвезант издадоха тревожен сигнал и той отстъпи крачка назад в посока към колата.

Дяволът спря.

Удивително. Сякаш реагираше на действията му.

Джим също спря, колебаейки се какво да прави. Вихърът отново се задвижи, този път странично, отстъпи малко и се върна в предишната си позиция.

Джим го наблюдаваше през окуляра на камерата си. Червената лампичка в зрителното поле го уверяваше, че в момента записва.

Мен ли чакаш?

Нещото отново приближи. Вятърът опитваше да се завре под яката на човека и да отскубне косата му.

Направи крачка напред. Онова отстъпи.

Подобно на всички останали в района на Форт Мокси и Стюйвезант бе чувал какви ли не теории, измислици и фантасмагории, откакто бяха разкопали Ротондата. Така че без някой да му подсказва, той се запита дали в прерията не съществува някаква неизвестна до този момент форма на живот, решила да се открие пред него точно в този момент. Мисълта му се стори толкова нелепа, че неволно се засмя. Освен това го подтикна към решението да види отблизо за какво става дума.

И Джим тръгна напред.

Нещото се изтегли.

Той продължи да върви. Снегът ставаше все по-дълбок, пълнеше обувките му и вкочаняваше глезените му.

Снежният дявол продължаваше да се изтегля назад. Джим се надяваше, че всичко това ще остане запечатано на касетата.

Вихърът се въртеше и блестеше под слънцето, но стриктно поддържаше едно и също разстояние от Джим. Забавеше ли той, забавяше и то.

На магистралата спря втора кола. Стюйвезант се запита как би могъл да обясни поведението си и съзнанието му изрисува заглавие в следващия брой на „Нюз“: „Задържан полудял редактор“.

Ловът беше безсмислен. Равнината продължаваше оттук, та чак до Уинипег. Прекалено далече, реши Стюйвезант.

— Съжалявам — изрече той на глас. — Аз съм дотук.

Нещото се отдалечи на още двайсет метра. И се разпадна.

А в снега под него остана тъмен предмет.

Джери Тъли.

От този ден Джим Стюйвезант стана религиозен. Разказът, който в крайна сметка все пак се появи във „Форт Мокси Нюз“, бе съкратена версия на цялата истина.

За нещастие във Форт Мокси нямаше готова църква подръка. Но Бог се грижи за всичко и в конкретния случай той се погрижи да го има Кор Йенсен. Кор възнамеряваше да замине за Аризона, за да види дали ще може да живее в семейството на сина си и снаха си. Още не му се искаше да продава прекомерно голямата за сам човек своя къща, преди да се е уверил, че ще може да живее в чужд дом. Възможността да я даде за кратко под наем на телевизионен проповедник беше повече от добре дошла. Така и не му хрумна, че подобно решение може да доведе до постоянен разрив със съседите — те бяха предимно методисти и лютерани, — които предпочитаха по-консервативна форма на изповядване на религията от шумните възхвали и ораторски изстъпления, характерни за практиката на Стария Бил.

За да може да изпълни функцията си, къщата на Кор се нуждаеше от известно обновяване. Доброволците събориха три вътрешни стени, за да обезпечат нужното пространство за срещи (те изпратиха на Кор по пощата декларация, че всичко ще бъде възстановено, както си е било). Монтираха нови стени в тъмна ламперия, украсени от пода до тавана с лавици с книги, за да пресъздадат характерната за Бил творческа атмосфера. Сложиха орган, построиха подиум за изпълнители и инсталираха нужните комуникационни съоръжения, последен крясък на модата. Два дни след тяхното пристигане и точно навреме за съботната вечерна служба Църквата от Дълбоката провинция беше готова за използване.

Точно в 19:00 местно време жизнената музикална тема от „Тази стара религия…“, с която започваше шоуто на Бил, разтърси основите на къщата и на трийсетата нота самият Бил мина величествено пред камерите и приветства огромната си телевизионна аудитория от Форт Мокси. Обясни, че Доброволците са дошли тук, за да поведат битка с дявола и запя начело на хор от осемнайсет души (благодарение чудесата на съвременната техника за възпроизвеждане на звук, те звучаха като стотици) гръмогласна версия на „Каква могъща крепост е нашият Бог“. След първия куплет хорът (неговото местоположение на втория етаж бе умело скрито с драперии и завеси) се включи и доста бързо бе създадена необходимата атмосфера.

— Братя и сестри — изрече Бил, като вдигна ръце, — може би се чудите защо трябваше Доброволците да дойдат чак тук, на границата в Дакота. Защо толкова много от нас почувстваха, че Бог иска да бъдем тук… Днес ние се намираме в сянката на хребета Джонсън. — Той погледна покрай камерите и взорът му мина през стаи и прозорци, за да стигне навън, където вярващите продължаваха да прииждат на тълпи. — Само на няколко километра оттук учените отвориха врата към друго… — направи драматична пауза — … място. Казах друго място. И какво е това място, което те намериха? Говорят за дървета и езера, за бели цветове и безвредни твари, за красиви небеса и топли нощи. Речникът, който използват, е добре познат на всеки от нас, поглеждал в книгата „Битие“. — Бил извинително се усмихна. — Те, разбира се, не осъзнават това. Те не могат да познаят онова място, защото са силно свързани с този свят… Но ние знаем къде са били те, братя и сестри…

— Амин — обади се публиката в импровизираното студио.

Алма Каята, репортерка от „Уинипег Фрий Прес“, го хвана за интервю след службата.

— Преподобни Адисън — започна тя, — наистина ли вярвате, че сме открили Рая?

Намираха се в неговия офис, на горния етаж в задната част на новопоявилата се църква. Обстановката беше спартанска и доста скромна на фона на властта и влиянието на човека, който се намираше в нея. Той беше донесъл тук само бюро, два стола, а няколкото екземпляра на Библията, „Светата воля“ на Меткалф и „Оксфордски теологични студии“ стояха на мраморна полица. На стената висеше маслен портрет на майката на Адисън.

— Да — отговори й той, — аз наистина вярвам, че е така. Не можем да сме напълно сигурни, наистина, но съм убеден, че ако отидем там, ще мога да ви отговоря с положителност.

Отговорът допадна на Алма. Човекът реагираше смислено на въпроси, а това бе важна предпоставка, за да се получи добър очерк.

— Възнамерявате ли да отидете там? На Едем?

— Не — каза той. — Моят крак няма да стъпи в Градината. Това място е забранено за смъртните.

— И все пак казахте, че ще познаете Рая, ако го видите.

— Точно така. Всеки ще го познае.

— Но хората, които са били там, не са стигнали до този извод.

— Като казах всеки, имах предвид всеки християнин. Извинете ме, но аз мисля с категориите на вярващ.

— А как ще разберете?

Клепачите на Адисън леко трепнаха.

— Раят е част от светата същност. Адам и Ева бяха отпратени оттам доста бързо. Което беше умен ход, ако мога да си позволя подобна преценка — и той се усмихна като голямо, приятелски разположено куче. — Така Градината остана неомърсена. Чиста. О, да, това място е свещено и аз съм убеден, че всеки, който е загрижен за спокойствието на своята душа, ще разпознае този факт незабавно. Най-малкото заради ангела.

— Ангела?

— Да: „И Той постави ангел с пламтящ меч“. Уверявам ви, че наистина не бих искал да съм сред нахлулите там.

Алма си тръгна убедена, че Адисън не вярва на нито една дума от казаното. Но нали беше получила информация за своя материал, на който бе писано да изкара ангелите на значителна част от провинциалистите.

Тя така и не разбра, че е останала с погрешно впечатление за Бил. Защото той вярваше на всяка своя дума.

Андреа Хоук помогна на Макс с екипировката за път и се дръпна настрана.

Видеозаписът на прехвърлянето в света на пръстените бе показал стена с дълъг прозорец в нея. Прозорецът беше тъмен. Стената бе гола. Никой не можеше да каже нищо повече за последното място, до което можеше да се стигне през Ротондата.

Картината беше оставила в тях впечатление за студено място, така че всички се бяха облекли добре.

— Знаете ли — обади се в последния момент Арки, — въпрос единствено на време е да останем някъде завинаги, без възможност за връщане.

— Точно така — съгласи се Андреа. — Трябва да измислим някакъв тест. Начин да сме сигурни, че ще можем да се приберем, преди да сме отишли.

— Ако измислите как да стане — каза Ейприл, — организирайте нещата.

Макс знаеше, че тя няма намерение да седи и да чака. Искаше да види всичко, което можеше да бъде видяно през Ротондата, и беше убеден, че тя планира след това да отиде на Едем и да изследва връзките оттам. Опасяваше се, че рано или късно щяха да я загубят окончателно.

Андреа застана до иконките, а Ейприл, Макс и Арки стъпиха на решетката.

— Готови сме за прехвърляне — официално съобщи Ейприл.

Андреа натисна иконката.

— Старата история — напомни Макс и повдигна лопатата. — Преди да предприемем каквото и да било друго, ще проверим възможността за връщане. — А на Андреа каза: — Ще изпратя лопатата обратно. Ако не мога, тогава ще напиша обяснение.

Андреа кимна.

Макс се опита да се отпусне. Затвори очи, заслепен от появилото се сияние, и дълбоко пое въздух в гърдите си. И може би именно това спаси живота му.

Вече беше установил, че световъртежът минава по-бързо, ако се пренесе със затворени очи. Наблюдаваше внимателно яркостта на сиянието през клепачите си и почувства обезпокоителната липса на физическа реалност около себе си, сякаш самият той повече не съществуваше. След това светлината угасна, силата на тежестта се върна и тялото му се материализира.

И едновременно с това Макс установи, че не може да диша.

Ледена вълна го удари безмилостно и той падна върху решетката. Ушите му пищяха, сърцето му всеки момент можеше да изхвръкне.

Вакуум!… Бяха се пренесли във вакуум.

Ейприл вкопчи пръсти около китката му. После залитна настрани от решетката. Той я последва.

Намираха се в дълга, цилиндрична кабина, натъпкана с машини. Черният правоъгълник, който бяха видели на записа, наистина се оказа прозорец, но в нощта отвън нямаше дори една звезда.

Зад тях имаше други прозорци и именно те обезпечаваха единствената светлина тук вътре: сиянието на грамадна елиптична галактика. Макар и парализиран от ужас, Макс бе поразен от величието на смайващата картина.

Арки се отправи през кабината към задната част на устройството за прехвърляне, което висеше на стълб като в терминала на Едем. От мястото си Макс можеше да види колоните с иконки.

Адвокатът погледна иконките и извърна очи към Макс. Той видя в изкривените черти на лицето му осъдителност. И още нещо.

Сега.

Макс прочете правилно смисъла.

Върви.

Тъмните очи се преместиха върху решетката. Макс сграбчи Ейприл, докато Арки натискаше нужната иконка. Един от символите светна, но пръстите му залепнаха и не можеха да се отлепят.

Космическият студ изсмука последната глътка кислород от гърдите на Макс. Светът пред очите му вече се размиваше и избледняваше. Обхвана го безразличие, всъщност не, изведнъж му се прииска всичко да свършва по-бързо.

Но Ейприл го държеше здраво. И го дръпна обратно върху решетката. Той залитна и тя се свлече зад него.

Арки беше паднал на колене и ги наблюдаваше.

Кабината започна да избледнява и ако имаше въздух в гърдите си, Макс щеше да изкрещи срещу нахлуващата светлина.

Лентата, която бе показана в предаването „Контрапункт“ на NBC, беше запечатала всичко по-интересно. Прикованата към екраните публика от цялата страна гледаше призрачната колона да се движи напред-назад. Ако някога в цялата история на телевизията бе имало видеообект, създаден да ужаси публиката си, това бе именно този запис.

— И детето — подбирайки думите си, попита водещият — беше намерено на полето, когато вие прогонихте това нещо?

— Не мисля, че стана точно така — уточни Стюйвезант.

— А какво точно стана, Джим?

— Според мен то се опита да ми покаже къде се намира детето.

Водещият кимна.

— Можем ли да повторим целия епизод, Фил?

Всички заедно повторно изгледаха как снежната вихрушка систематично отстъпва и спира, напредва и пак се връща. За нещастие зрителите не можеха да видят връзката с движенията на човека с камерата, но идеята бе повече от ясна.

— Истина ли е — поинтересува се водещият, — че Джери никога преди не е постъпвала така?

— Това ми казаха родителите й. Щом те го твърдят, аз им вярвам.

— Как мислиш, защо този път го е направила?

— Не знам. Случило се е просто, защото е трябвало да се случи.

— Джим, има ли някаква истина в слуха, че е била подмамена? Че това нещо се е опитало да я отдалечи максимално от града?

— Не мисля — отговори Стюйвезант.

Камерите се завъртяха за едър план на водещия, който обърна озадаченото си лице към телевизионната публика.