Древни брегове

7.

Ласкър бе прекарал навън цялата сутрин, подменяйки неизправен цилиндър и ремък на трактора си. Беше се върнал току-що и се бе отправил към банята да вземе горещ душ, когато на вратата се позвъни. Бяха Чарли Линдкуист и Флойд Рикет.

Чарли бе грамаден мъжага — над сто и трийсет килограма, разпределени по тяло, високо един и деветдесет, — но беше благ човек, който изповядваше философията, че можеш да имаш света в краката си, ако прецениш какво искат да чуят хората и им го кажеш в правилния момент. Всъщност Чарли бе постигнал доста с подобна стратегия. Беше разработил няколко нови за Форт Мокси видове бизнес и сега притежаваше градската видеотека, откритата закусвалня „Тейсти фрийз“ (естествено, затворена през зимата) и четири двуфамилни къщи в района на библиотеката. Освен това бе шеф на Асоциацията за реклама на Форт Мокси, а на всичко отгоре бе и председател на градския съвет.

Флойд също бе член на тези добропорядъчни организации. Беше висок, посивял, остронос и някак спаружен. Пощенски служител, той за всичко имаше свое мнение и силно развито чувство за ценността на собственото си време. „Давай по същество“ бе любимата му фраза, съпровождана от нетърпеливо мушване във въздуха с три пръста. Флойд, образно казано, си падаше по мушканията: обожаваше да се намесва в чуждите разговори, обичаше да промушва със заядлива фраза политическите си противници в съвета, с нетърпимост промушваше чуждите мнения, независимо къде се изказваха, стига да беше наблизо. „Животът е кратък, няма време за губене, казвай каквото има.“ В пощата се бе специализирал да разплита проблемите, сервирани им от хората. Флойд имаше рязко отрицателно мнение, когато видеше нескопосано опакован колет, нечетлив почерк или неуказан пощенски код.

Нищо чудно, че Чарли и Флойд много-много не се спогаждаха.

Здрависаха се с Ласкър — сърдечно от страна на Чарли, благоразумно от страна на Флойд.

— Виждам, че не спират да идват хора, които искат да видят яхтата — подметна Чарли, като правеше всичко по силите си да не показва заинтересованост. Той смяташе себе си за гений на деликатността.

— Е, не са много. Зависи от времето. — Том поведе гостите си към дневната, където всички се настаниха около масичката за кафе. — Ама вече се вижда — всяко чудо за три дни.

— Освен това захладня — внесе лептата си в разговора Флойд. Ръката му описа изразителна дъга, за да подчертае важността на изказаното съображение.

— И ние го забелязахме в града — продължи Чарли. — Вече не виждаме толкова много хора, колкото преди — и той скръбно поклати глава. — Жалко, че не се случи през пролетта.

— Няма значение — отговори Ласкър. — Ако питаш мен, омръзна ми цялата тази гимнастика. Уморих се да изваждам и да прибирам това ремарке всеки Божи ден. Слагам му ключа и край на цялата олелия.

— Бих искал да не го правиш, Том — въздъхна Чарли със загрижен тон, който неясно как подсказваше, че подобно действие би било егоистично и необмислено.

Флойд енергично кимна:

— Лошо е за бизнеса. Хората, които идват тук, а те са много, се хранят в града. Някои пазаруват. Други пренощуват. — Той се облегна и кръстоса крак връз крак. — Истината е, че бихме се радвали да идват дори повече.

— Трябва да разбереш — разви мисълта Чарли, — че прехраната на доста хора в центъра на града зависи от теб.

— Чарли, това е само яхта — отбеляза Ласкър.

— Ето къде бъркаш — коригира го Флойд. — Това е национална сензация. И тя е тук, точно във Форт Мокси.

— Никаква сензация не е — възрази му Ласкър. — Не знам какво имаш предвид, но аз специално взех участие в само едно телевизионно предаване. А пък и повечето посетители продължават да си мислят, че аз сам съм заровил яхтата. Тези хора са убедени, че става дума за някакво мошеничество.

Флойд го изгледа шокиран:

— Но това не е истина, нали, Том?

Ласкър изразително го погледна и Флойд се успокои.

— Виж какво — подхвана отново Чарли, — истина или не, това е без значение. Важното за нас е, че могат да се направят много пари и ето как ние се сетихме, че ти, Том, си останал лишен от полагащата ти се част от благата. Така че сега сме дошли да ти предложим да организираме тази история като бизнесмени.

— Какво искаш да кажеш?

— Първо — започна Флойд, — атракцията трябва да се отдели от ремаркето. Не искам да те обиждам, но досега всичко изглеждаше като гаражна разпродажба. Нищо чудно, че някои хора не се отнасят сериозно.

— Атракцията? — не разбра Ласкър. — Това за вас атракция ли е?

— Не се засягай, Том — намеси се Чарли, намести седалището си на стола и той жално изскърца под него. — Ние обмислихме проблема и ни се стори, че изглежда добра идея да изложим яхтата на платформа.

— Ед предложи услугите си да я изработи — уточни Флойд. Говореше за Ед Грейндж, който обикновено осигуряваше технически парадните шествия и различните церемонии. — Той ще се постарае, бъди спокоен.

— Ще опънем тента над нея — продължи да развива идеята Чарли — и ще инсталираме няколко отоплителни радиатора.

Ласкър направи недоволна гримаса:

— Не искам палатка в предния си двор — каза той.

— Знаем — увери го Чарли с благодушно изражение, подсказващо, че за всичко е помислено и нещата са под контрол. — Как бихме могли да ти сторим това, Том? Решихме, че ще изглежда много по-добре там, където си я изкопал. — Погледът му изведнъж потъмня: — Надявам се, не си засипал ямата, нали?

— Разбира се, че я засипах. Още в деня, когато извадихме проклетото нещо на бял свят.

— Жалко — цъкна с език Флойд. — Не е трябвало да го правиш.

— Че защо? Ти знаеш ли, че беше яма, дълбока десет метра? Падне ли някой в нея, здравата ще се натърти.

— Както и да е, вече е късно да се тюхкаме — въздъхна Чарли. — Най-добре щеше да бъде, ако се бяхме сетили веднага. — Той замислено избарабани с пръсти по масичката. — Няма значение, ще направим навеса. Знаем откъде може да се намери стара циркова шатра. Стара, но запазена. Не се безпокой, това ще бъде временно решение.

— Какво искаш да кажеш с това „временно“?

— Искам да кажа — обясни Флойд, — че ако изиграем картите си правилно, можем да разчитаме на постоянен приток от хора. Ще започнем да продаваме билети. И ще започнем да мислим за построяване на музей.

— Чакай малко! Не можеш да вземаш пари за това.

— А защо не? — Чарли вече бе влязъл в режим на установяване контрол върху нещата. — Искаш ли хората да те възприемат сериозно, накарай ги да плащат. Не много — някаква сумица. Обзалагам се, че това ще удвои броя на зяпачите още първата седмица. Добре? А за теб си е чиста печалба. Нищо няма да ти струва — той кимна на Флойд и Флойд му кимна в знак на съгласие. — Градската управа плаща за всичко. Но да продължим нататък. Ето, измислили сме модел на тениска. Да ти покажа…

Той погледна Флойд и Флойд извади папка. Отвори и измъкна от нея няколко рисунки. На всички се виждаше яхтата в най-разнообразни ракурси. В надписите имаше повече разнообразие. Дяволската яхта, казваше единият. Имаше още: Моето семейство посети Форт Мокси, а аз получих само тази скапана тениска. На следващата беше изобразена цяла карта на горното течение на Ред Ривър, а в каре с по-едър мащаб бе показано точното място на находката.

— Каква е тази измислица с „дяволската яхта“? — осведоми се Ласкър.

— Идея на Мардж — обясни Чарли. Мардж Питърсън бе деловодителка в кметството. — Елемент от стратегията на работата с обществеността.

— На мен пък ми се струва малко прекалено.

— Виж какво — увери го Чарли, — нека си признаем, хората обожават такива неща. Ако не си забелязал, цялата история изглежда като епизод, взет от „Зоната на здрача“. Нали?

— И казваш свети, а? — подпита Флойд. — Намери ли захранващия източник?

Ласкър поклати глава.

— Добре. Неизвестен източник на енергия. Хубаво ще е да наблегнем на това, Чарли. И на надписите. Надписите са интересни.

— Да. — Чарли се пресегна за палтото си. — Том, беше ми приятно да си поговорим. Всъщност ние вече започнахме някои нещица. Утре ще кажа на две момчета да се захванат сериозно. Бъди спокоен, няма нищо да правиш. Отсега нататък имаш една работа: да седиш и да гледаш как паричките ти се трупат. — Двамата станаха и се отправиха към вратата. — А, още нещо — сети се Чарли на излизане. — Тоалетна. Ще трябва да има тоалетна.

— Не — отсече Ласкър.

— Добре. Ще измислим нещо отвън. Ще го нагласим отзад, сред дърветата. Няма да се вижда.

Те си стиснаха ръце с домакина, отвориха вратата и погледнаха навън. Имаше към двайсетина посетители, а в същия момент пристигнаха и две нови коли.

— Ето, виждаш ли какво имам предвид? — обади се Чарли.

Ейприл поднесе пакета на светлината от прозореца.

— Така, тук имаме няколко влакна, взети от въжетата за акостиране. Влакната всъщност са дървесина. При това от смърч. — Тя му подаде плоското пакетче.

Макс го взе и на свой ред го вдигна така, че през него да минава светлината от прозореца. Присви очи и се взря.

— Добре, какво ни казва това? Та тук изобщо няма смърчове.

— Вече няма. Но е имало. И то са били доста често срещани, за твое сведение.

— Кога?

— Когато е съществувало езерото.

Бяха в ресторант. Макс се заслуша в приглушените разговори и подрънкването на приборите.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

Вътрешностите на Макс се свиха. Появи се сервитьорката и той си поръча „Сийзър салад“2, вместо „Клъб-сандвич“3, както си бе намислил.

— Значи казваш, че имаме работа с яхта на десет хиляди години?

Ейприл видимо се поколеба.

— Не бих искала да прибързваме с изводите, Макс. Засега нека се придържаме стриктно към фактите. Те, както знаеш, са следните: първо, яхтата не е прогнила, ръждясала или захабена, въпреки че е стояла дълго под земята; второ, въжетата за привързване в хамбара на Ласкър някога са били в контакт с парче дърво, отсечено от смърч, а дървото, от което идват тези власинки дървесина, е било живо преди десет хиляди години.

— Но яхтата… — запъна се Макс, — тя изглежда като нова.

— Тази яхта, Макс, винаги ще изглежда чисто нова. Можеш да я закопаеш обратно в земята и да я извадиш, за да отпразнуваш на нея шейсетия си рожден ден, а тя ще изглежда точно както изглежда днес.

— Това ми звучи невъзможно.

Ейприл кимна.

— Знам. Виж, имаме работа с нещо непонятно за нас, нещо извън житейския ни опит. Но това обстоятелство не го прави ирационално. — Тя сниши глас: — Не съм напълно сигурна какви алтернативни обяснения могат да свържат в едно фактите. Възрастта на власинките не подлежи на съмнение. Нито състава на мострите от материала. Според мен… имало е някой тук. Някой, който още преди много години е разполагал с технология, позволяваща му да плава с яхта по езерото Агаси. Най-сетне някой, който е привързвал яхтата поне веднъж за дърво или на пристан.

— И кой е бил този някой? — попита безпомощно Макс. — За НЛО ли става дума? Или за нещо друго? — Донесоха им чашите с диетична кока-кола. Макс смукна през сламката и се опита да подреди мислите в главата си. — Не, не мога да разбера тази работа — призна объркването си той. — Нека приемем за минута, че си права. Какво означава това? Означава ли, че тук е имало хора, дошли от чужд свят, за да плават с яхта? Искам да кажа, можем ли сериозно да твърдим такова нещо?

— Това изобщо не е невъзможно. Погледни на картината глобално, Макс. Тъй като тя е голяма. И знаеш ли защо? Запитвал ли си се колко плавателни езера има примерно в радиус от двайсет светлинни години? Агаси трябва да е изглеждало като много привлекателно място за маса туристи. — Тя се усмихна. — Виж, нека се въздържим от предположения и се концентрираме върху онова, което знаем. А знаем, че разполагаме с изкуствено създаден елемент, уникален в нашия свят.

— И откъде знаем това? — попита Макс.

— Аз го гарантирам.

— Добре, гарантираш го ти. Ейприл, ще ме извиниш, но само допреди два дни нямах представа коя си ти. Не се обиждай, но възможно е и да бъркаш.

— Добре, може би. Междувременно, Макс, помисли върху следното: ако случайно знам за какво говоря, тази яхта е буквално безценна. — Тя осъзна, че говори високо, наведе се към него и отново сниши глас: — Виж, разбирам, че ти би искал да получиш независимо потвърждение на моите твърдения, но за себе си знам, че такова не ни е необходимо. Второ мнение означава втори химик. Аз обаче държа да запазим тази тайна за нас колкото може по-дълго. Защото, Макс, ако не си го разбрал, нека ти го кажа: ние седим върху монументално откритие и не след дълго ще се гледаме върху корицата на списание „Таим“. Ние — ти, аз, Ласкърови. — Тъмните й очи блеснаха от възбуда. — Но има още една причина все още да не се говори много за това.

— Каква?

— Там може да има още нещо.

Лиса Ярбъроу бе започнала професионалната си кариера на учителка по физика в частно училище до Александрия, Вирджиния. Беше си необичайно красива жена, която съвсем откровено се наслаждаваше на секса. Денем може и да обясняваше до прималяване за енергия и съпротивление, но нощем демонстрираше много от първото и малко от второто.

Лиса съвсем своевременно бе открила, че хобито й предлага възможности за печалба. Никога не се бе съблазнявала от високите тарифи и може би точно по тази причина мъжете настояваха да й докажат изненадващата си щедрост. Освен това, пред една умна, надарена от природата жена, необременена от задръжки или фалшиви подтици към феърплей, се откриват допълнителни възможности. Именно те я бяха подтикнали да напусне александрийското училище по средата на втората учебна година — за което донякъде помогнаха и плъзналите слухове за второто й амплоа — и да постъпи на добре платена длъжност във фирма, изпълняваща поръчки на Пентагона. Новата й компания бе сметнала, че тя може да въздейства върху решенията, вземани от офицерите, одобряващи какво и от кого ще се купува. Беше доказала полезността си — използвайки най-разнообразни средства — и бързо се бе издигнала по стълбицата на служебната йерархия. Дори да беше истина, че вярна на стила си, е преспала пътя към върха, тя все пак благоразумно се въздържаше от връзки с мъже на нейното управленческо ниво и това по някакъв своеобразен начин й помагаше да съхрани самоуважение.

В крайна сметка в нея се бе появил интерес към политиката и тласкана от него, тя бе приела да бъде назначена като изпълнителен асистент на сенатор от Средния запад, който два пъти последователно се бе провалял да бъде номиниран за кандидат-президент от собствената си партия. След това Лиса се бе захванала с лобиране и бе свършила доста добра работа за тютюневата промишленост и Националната асоциация по въпросите на образованието. По-късно я бяха назначили в юридическата фирма „Бартън енд Бигс“, за да осъществява връзката с няколко десетки конгресмени. После най-сетне бе получила политическо назначение и за кратко бе изпълнявала длъжността заместник-министър в Министерството на земеделието. Накрая бе станала шеф на група за анализ.

И именно като такава Лиса бе открила в себе си склонност към писането. Беше водила подробни дневници от дванайсетгодишна възраст — полезен навик, който си бе създала още след първото боричкане с Джими Проктър на задната седалка в бащиния „Буик“. Джими, така да се каже, бе първото й гадже и преживяното с него бе толкова сладостно възбуждащо, че бе почувствала нужда да го сподели с някого. Само че приятелките й от средното училище в Честър Артър не искаха да я слушат. А родителите й бяха баптисти.

И тя би следвало да стане баптистка. Още от ранно детство бе вземала участие в най-разнообразни църковни ритуали и мероприятия. Всеки вторник и четвъртък беше посещавала сбирките за младежи, не бе пропуснала нито една служба в сряда и неделя. Но още преди да започне гимназията бе преспала с половината момчета от църковния хор.

И докато се бе занимавала с откриването на най-ефикасния начин да се отрежат крилата на Дукакис в порива му към Белия дом, някак внезапно я бе осенило, че може да използва дневниците си, за да напише автобиография. Обещанието да разкаже маса прелестни подробности за много хора на длъжност в правителството и медиите й бе донесло седемцифрен аванс. А също и уволнение от групата за анализ, понеже бе отказала да се ограничи в разкритията само до известни демократи.

Стари любовници и епизодични чукачи бяха направили пътека до дома й, умолявайки я да прояви малко селективна амнезия. Когато думите и парите им се оказваха безсилни, идваше ред на сълзите и заплахите, но тя неумолимо работеше върху своя проект. „Ако не кажа истината — бе обяснила веднъж на водещия в телевизионно шоу, — какво ще си помислят хората за мен?“

Заглавието на книгата бе „Любов на Капитолия“. Превърна се в бестселър, след това стана сценарий на телевизионен филм, а Лиса си купи с печалбата верига от магазини за авточасти. Останалото, както се казва, е история.

Лиса се бе запознала с Ейприл Кенън по време на работата си в Министерството на земеделието. Веднъж бе отишла на прием, организиран от група, загрижена за опазването на околната среда. Един от ораторите й беше приятел — висок ентусиазиран мъжкар, загрижен, че унищожаването на горите е стигнало предел, отвъд който те не могат да бъдат възстановени. Този човек също така вярваше, че жените като цяло и Лиса в частност не могат да устоят на чара му. Лиса, която бе планирала да завърши вечерта по познатия обичаен начин, внезапно бе променила решението си. Ейприл също се бе разочаровала от нейното гадже и така двете радостно се бяха скрили в мрака на вашингтонската нощ.

И бяха станали близки приятелки.

По тази именно причина Лиса не се изненада, когато Ейприл й позвъни и й каза, че иска да се видят. Но интересът й значително нарасна, когато приятелката й отказа да съобщи причината за исканата среща.

На следващия ден Ейприл се появи в компанията на невзрачен индивид, който се мъкнеше след нея.

— Лиса — каза тя, — запознай се с Макс Колингуд.

Двете жени се познаваха достатъчно добре, за да си губят времето в разговори без съдържание, така че Ейприл набързо обясни какво се бе случило във фермата на Том Ласкър. Когато свърши, Лиса се замисли, преди да каже нещо.

— Сигурна ли си? — попита тя накрая. — Че не е някаква измама?

— Няма грешка. И за никаква измама не може да става дума — твърдо заяви Ейприл, плъзна обикновен жълт плик на масата, отвори го и извади от него купчина снимки. Снимки на яхтата. На вътрешността. Отвън. На платната. Фотоувеличения на фалшборда. На надписите.

— Наистина изглеждат странно — съгласи се Лиса. — И казваш не са на нито един познат език?

— Не успяхме да го идентифицираме — потвърди Ейприл. Лиса продължаваше да разглежда снимките, но мислите й бяха насочени към Ейприл. Току-що научената информация бе толкова изключителна, че тя се поколеба в преценката си за своята стара приятелка. Досещаше се какво следва и се питаше дали всичко това не е някакъв номер за измолване на пари. Ейприл беше неспособна на това, но Колингуд…?

— И до какви заключения стигна? — попита тя. — По какъв начин може да се обясни наличието на този елемент?

Ейприл измъчено се усмихна на въпроса, който терзаеше и самата нея.

— Запознах те с фактите. Всичко извън тях е игра на предположения. Не разполагаме с обикновено обяснение.

— А можеш ли да ми предложиш необикновено?

— Не по-добро от това, за което би се досетила сама.

Лиса кимна, върна се при бюрото си и извади чековата си книжка.

— Какво ще предприемеш оттук нататък?

— Искаме внимателно да огледаме околността. Да видим дали там не е заровено още нещо.

— Какво ти е необходимо за целта?

— Металотърсач. Можем да наемем подходящ за добра цена.

— И какво очаквате да намерите? Още една яхта?

— Може би — отговори Макс.

— Но вие вече разполагате с една. Разбирам, че две е по-добре от една, но не схващам по какъв начин втората би ви помогнала да научите повече.

— Може да има останки — подхвърли Ейприл.

— А… След десет хиляди години? Част от които във водата? Бих се изненадала. Според мен по-добре ще е да се замислите къде ли са се отбивали те, за да си купят хотдог.

Младата химичка се наведе и погледите на двете жени се вплетоха.

— Лиса, те са дошли тук по някакъв начин. И не можем да отхвърлим възможността, че по някаква причина така и не са се върнали.

В кабинета се възцари такава тишина, че Лиса чуваше дишането на всички.

— Колко ви трябват?

Когато екипът на „Геотек“ пристигна с металотърсача, който се оказа по-скоро радар за подземно сондиране с електромагнитни вълни, Макс вече ги чакаше. Той и семейство Ласкър смятаха, че ако под земята има нещо интересно, едва ли не веднага ще го намерят. И ако не намерят нищо, това ще сложи край на нещата.

На Макс не му харесваше да бъде замесен в налудничав екшън с НЛО. Това не можеше да се отрази добре на имиджа на „Съндаун Авиейшън“, така че взе решение да си трае и да не надига много глава. Но от друга страна, ако все пак имаше нещо, не можеше да се изключи, че медиите ще се постараят да го отразят по подобаващ начин, а кой знае… на дъното на историята можеха да се окажат и пари.

Екипът на „Геотек“ се състоеше от трима души, които работеха в голям микробус с пясъчен цвят. Шефът беше енергична и доста прецизна в приказките и действията си млада жена, на която работният комбинезон стоеше като излят. Казваше се Пеги Мур и първите думи, с които се обърна към Макс, бяха какво ще търсят.

— Поръчката бе доста неясна в този пункт — отбеляза тя.

— Всичко необичайно — разясни й Макс.

Отговорът му явно не я задоволи. Мур имаше искрящи очи, притежаваше способността бързо да се мръщи, а план-графикът, който имаше да изпълнява, не й позволяваше да пилее времето си.

— Я да го чуя пак — каза тя с глас на ръба на враждебността.

— Не сме сигурни какво точно търсим — разшири обяснението си Макс. — Има основания да очакваме, че под земята са заровени предмети с изкуствен произход. Наехме ви, за да ни кажете вие какво има там долу. Ако изобщо има нещо.

— Но за какво все пак говорим, господин Колингуд? Остриета на стрели? Индианско гробище? Стари петролни варели? За нас е важно да знаем, защото това се отразява на начина, по който ще търсим.

— Миналия месец тук бе изровена яхта.

— Видях това по телевизията. Значи тук било, така ли?

— Да. Интересува ни има ли още нещо.

— Добре. Разбирате ли, би ни спестило време, ако имахме някаква индикация какво ще търсим.

— Ясно — съгласи се безпомощно Макс.

— Вече открихме гребло за заравняване. Докато калибрирахме уреда.

Микробусът беше натъпкан до отказ с компютри, принтери, монитори и комуникационни съоръжения. Самата установка за търсене бе монтирана на малък трактор.

— Образът се предава на микробуса по радиоканал — обясни му Мур. — И се извежда на индикация ето тук — тя посочи екрана на главния монитор. — Ще ни интересуват сенки, необичайно оцветяване и всичко, което подсказва съществуването на образувания, чието място не е там.

Вече беше средата на ноември и денят, в който хората на „Геотек“ започнаха работа, бе особено противен. Снегът се канеше да завали през целия следобед, но само прехвърчаха снежинки.

Другите двама техници бяха Чарли Рамирес, мрачен мъж, който караше трактора и работеше на търсача, и Сара Уайнбърджър — специалист по комуникациите. Сара бе мършава като пръчка и имаше права руса коса.

Поради студа, Сара и Чарли щяха да се редуват на смени. Студеното време никак не допадна на Чарли и той се разприказва за Невада.

— Единствената причина, поради която съм тук, е, че закриха длъжността ми на южната граница. Разкрият ли я отново, изчезвам веднага.

Макс започваше все повече да се интересува от проекта и в един момент се осмели да попита не може ли да наблюдава отвътре.

— Забранено е — възрази Пеги в качеството си на началник.

— Няма да ме забележите.

— Сигурна съм в това, господин Колингуд. Но има съображения, свързани с условията на застраховката… — Лицето й остана точно толкова студено, колкото беше времето навън. — Вярвам, че ще разберете.

Хората разработиха план на обход. Чарли излезе пръв на смяна и се насочи право към билото на хълма. Спусна се през защитния пояс срещу ветровете, изкачи се по склона и на точно сто метра от мястото на първата разкопка зави надясно под прав ъгъл. В крайна сметка описа серия застъпващи се правоъгълници.

Макс се върна във фермата и се настани до прозореца в дневната на Ласкърови. Навън тракторът методично ръмжеше. Това продължи целия следобед.