Древни брегове

3.

Ако не друго, това поне му даваше повод отново да извади „Светкавицата“.

Форт Мокси и границата се намираха на около двеста километра северно от Фарго. Нощта беше беззвездна, наоколо бе тъмно и мракът бе надупчен единствено от редките далечни светлинки на ферми или фаровете на коли, загубени по безлюдни селски пътища.

Винаги, когато сядаше в кабината, Макс изпитваше чувство на отделяне от собствения си живот. Струваше му се, че всички банални грижи на ежедневието се фокусират върху единствено важната цел да му помогнат да се издигне във въздуха. Равномерното бучене на двигателите изпълваше нощта с ново съдържание и той даде воля на фантазията си, представяйки си как лети и съпровожда B-17 над Германия. Съзнанието му рисуваше картината на откос трасиращи куршуми, завършващ с огнено кълбо. А след успешното начало се виждаше да изтегля лоста, за да полети на бой срещу двата „Месершмита“ ME -109.

Продължаваше да се усмихва блажено, когато кацна на международното летище във Форт Мокси. Уил Ласкър наистина го чакаше с големия черен семеен „Форд“. Момчето бе облякло яке с емблемата на футболен отбор и не скриваше притеснението си.

— Съжалявам, че трябваше да изминеш целия този път, Макс — каза то. — Искам да кажа, че не сме изплашени от някаква светлина, но нали ги знаеш жените.

Макс кимна и хвърли сака си отзад.

Уил се оказа пълен с информация и му описа с най-големи подробности как са намерили яхтата, как изглежда тя и колко посетители им досаждат всеки божи ден.

— И много от тях продължават да си мислят, че сме я заровили ние — приключи момчето.

— Да, май разбирам защо смятат така — замислено измърмори Макс.

Уил се сгърби над волана, колата напусна осветената част на Форт Мокси и пое навътре из тъмната прерия.

— Трябва да си луд, за да си го помислиш — продължи той, сякаш Макс не бе проговарял. — Та ако имахме такава яхта, нали щяхме да я пуснем на вода в езерото, а не да я заравяме в земята.

Макс не бе сигурен какво точно очаква да види във фермата. Вече си бе изградил представата за прогнил корпус, кой знае защо окачен с фенери, висящи на перилата. Поради тази причина се оказа напълно неподготвен за онова, което видя, когато Джини го отведе в хамбара.

— Боже Господи, който си в небесата! — възкликна той. — Вие се шегувате. — Яхтата беше светла, чиста, изящна и правеше неотразимо впечатление, дори под непретенциозното осветление на голите крушки. Уил беше напълно прав: това Нещо принадлежеше на водите на езерото Уинипег и изглеждаше просто неестествено в хамбара на стара ферма из покрайнините на Форт Мокси.

Джини разгада погледа в очите му.

— Нямаме никаква представа откъде е дошла — заяви твърдо тя. — Ни най-малка.

Яхтата беше закрепена върху ремарке. Гротмачтата, която бе на няколко „стави“, беше сгъната. На лавици по стените лежаха навити някакви бали бял брезент.

— Това са платната — поясни Джини, проследила погледа му.

Влажна животинска миризма привлече вниманието му към конете в клетките в задната част на просторното помещение. Видя лампа в предната част на корпуса, дълга и капковидна, но не беше запалена. Всъщност никъде по яхтата нищо не светеше. Килът беше широк и дълбок и минаваше по цялата дължина на корпуса. На кърмата имаше щурвал, а най-вероятно в лоцманската кабина отпред се намираше втори. На носа под лампата се виждаха черни преплетени символи, съвсем различни от всичко, което бе виждал през живота си.

— Ти ли ги изключи? — попита той. — Светлините?

— Не-е — каза Джини и щракна ключа на осветлението на стената.

В хамбара се възцари пълен мрак. Беше толкова гъст, че изглеждаше осезаем, мрак, абсолютен и първичен. Конете неспокойно се размърдаха.

— Джини?

— Почакай.

Нещо просветна. В началото му се стори фосфорно, сребристо, аморфно, не чак толкова по-различно от лунна светлина, проникваща през тънка облачна пелена. Но още докато наблюдаваше, сиянието започна да просветлява. Преля в зелено и придоби цвета на тучна морава след освежителен пролетен дъжд, на океанска вода малко под повърхността, там, където слънчевата светлина вече е филтрирана. Сиянието заля клетките на конете, освети вили и мотики, хвърли сенки зад трактора и изпълни хранилките до една от страничните стени. Макс зяпна от изненада, изведнъж разбрал какво я бе изплашило.

— Има една от другата страна — проговори Джини. — Бяла.

— Сигнални светлини — отбеляза той. — Само че не е съвсем така, нали?

— Не знам.

— Аз знам. Червена на бакборда, зелена на щирборда. — Макс заобиколи и погледна да се увери. — За бяла дори не се споменава. — Докосна корпуса. Усещането беше приятно, все едно че докосваше гладко обработена махагонова повърхност или кожено кресло. Той пак се обърна към Джини: — И на колко години би трябвало да е това чудо?

— Не знам — повтори тя и разпери безпомощно ръце.

Макс скръсти своите и обиколи яхтата. Въпросите си имаха приоритет. Защо някой ще иска да заравя подобно нещо?

— Никой ли не се е обадил да си я поиска?

— Не.

— Тази красавица е направо за изложбен салон. — И той отново изгледа блестящия нос, излъсканите мачти, наситените цветове. После се разходи до полиците, където лежаха нагънати платната. Материята, която бе взел за брезент, определено беше нещо съвсем различно.

— Изпрахме ги — ненужно обясни Джини.

— Не изглеждат като да са били под земята дълго.

— Никой не може да ме убеди, че това нещо е било заровено, откакто съм дошла тук.

Погледна я. Ставаше дума за доста години.

— Какво има вътре? Намерихте ли тела?

— И на нас ни мина същата мисъл. Не, никакви трупове. И никакви наркотици.

— А идентификационния номер? Трябва да е имало нещо, което би ви позволило да откриете предишния й собственик.

— Дори да има, не можахме да го открием. — Тя се приближи до него. — Макс — каза Джини, — тази яхта няма двигател.

— Не може да бъде. Аз видях винта. — Освен това бе забелязал и че валът му е счупен. — Най-малкото трябва да е имало.

— Знам. Винтът е свързан с малка зелена кутийка. Не можахме да я отворим, но не прилича много на двигател.

Тя отново запали осветлението. Макс сви шепа около сигналната лампа и я видя бавно да угасва.

— Плаши ме… не мога да ти опиша колко — призна Джини. После скръсти ръце върху гърдите си. — Макс, какво е това нещо?

Нещото в никакъв случай не приличаше на нито една от яхтите, които Макс бе виждал през живота си.

Почувства се по-спокоен сега, когато беше на разстояние от яхтата. Джини настоя двамата й сина да донесат постелките си в дневната. Джери се зарадва на възможността веднъж да спи долу, още повече че и той бе поизплашен. Уил също нямаше нищо против, макар че демонстрира наужким досада.

— Достави удоволствие на майка си — каза му Макс, който още от летището бе възприел подхода „ние, момчетата“.

Децата се съгласиха и четиримата спаха в една стая. Джини остави всички лампи да светят.