Древни брегове

1.

— Това пък какво е, мътните го взели! — Том Ласкър трябваше да повиши глас, за да надвика засилилия се вятър. Уил застина с пълна лопата, любопитен какво бе привлякло вниманието на баща му.

От земята стърчеше някаква триъгълна плоча, напомняща донякъде гръбната перка на акула. Изглеждаше здрава. Метал явно, но без следи от корозия.

Намираха се на малко възвишение по западната граница на фермата. Бяха останали да работят под светлината на окачените на въже крушки. Трябваше да прекарат тръбите, по които водата от кладенеца щеше да се изпомпва до билото на хълма. Ласкър спря лъча на фенерчето си върху обекта, а Уил го ритна с върха на ботуша си. Нощта носеше дъха на приближаващата зима. Студеният вятър шибаше голия хълм и раздрусваше провесените крушки. Ласкър клекна и разчисти пръстта със скрити в ръкавици пръсти. Предметът беше светлочервен. Гладък и твърд. Дръпна го, но той не помръдна.

Къщата бе на четиристотин метра от тях — стандартната двуетажна постройка от дъсчени плоскости и греди, издигната в най-гъстата част на малка горичка. През прозорците й се изливаше топла уютна светлина.

Перката бе прикрепена към прът със същия цвят и текстура на материала. Изглеждаха едно цяло, забито в меката пръст под ъгъл от трийсет градуса. Уил подпъхна лопатата си под него и двамата се опитаха да я използват като лост, за да го извадят. Предметът като че ли помръдна, но не излезе.

— На три — каза Ласкър.

Преброи на глас и натиснаха с цялата си тежест, но загубиха равновесие и паднаха един върху друг с бурен смях.

— Тате, мен ако ме питаш, за тази вечер е достатъчно — предложи Уил. — Хайде да вечеряме.

Възвишенията Пембина се виждаха през прозорците на спалнята в дома на Том Ласкър. Веригата се състоеше от подредени в неправилна линия заоблени хълмове, превали и назъбени канари — общо взето доста впечатляваща природна гледка, може би най-вече защото околната местност бе гладка и равна като маса за билярд. Знаеше се, че преди десет хиляди години тези места са били западен бряг на вътрешно море, покривало големи площи от днешните два щата Дакота и Минесота, както и провинциите Манитоба и Саскачеуан в Канада. Самото място, където днес бе построена къщата, сигурно е било потопено на неколкостотин метра под водата.

Ласкър бе едър мъж, притеснителен, с широки рамене и вече започнала да оредява кестенява коса. Целият си живот бе прекарал в района на Форт Мокси. Смяташе сам себе си за неинтересен човек, просто не много общителен фермер, свикнал на тежък труд и грижещ се за семейството си. Имаше щастлив брак, двамата му сина израстваха като свестни момчета. И още нещо — обожаваше летенето. Подобно на повечето местни фермери и Ласкър имаше разрешително за пилотиране и бе собственик на „Катана“, модел DV20. Притежаваше и „Авенджър“ — малък самолет, използван от военноморските сили още по времето на Втората световна война. В допълнение на всичко това беше и член на Конфедеративната въздушна асоциация — сдружение на ентусиасти, посветили силите и свободното си време на ремонта и реставрирането на антични бойни летателни машини.

Малко след изгрев-слънце на следващата сутрин той и Уил бяха пак на върха на склона. През октомври времето из северните равнини е по правило мрачно и студено и денят беше типичен за месеца. Ласкър стоеше сгушен в якето си. Още не бе успял да се раздвижи достатъчно, за да го съблече.

Перката стърчеше с няколко пръста над земята, монтирана на опорен прът, дебел пет сантиметра. Ласкър си мислеше за белята, която като нищо можеше да се случи, ако бе минал с трактора през това чудо.

Уил заби лопатата в пръстта.

— Е — бодро каза той, — я да се отървем от тази работа. — И обърна първата копка почва, все така тежка и ароматна, въпреки сезона.

Беше тихо. На оградата бе кацнала сойка и любопитно ги наблюдаваше с едно око. Ласкър се чувстваше прекрасно. Тази перка определено бе възбудила интереса му. Какво ли, по дяволите, представляваше и как се бе оказала заровена в тези земи, които семейството му притежаваше поне от шейсет години насам? Най-важното обаче бе, че тя обещаваше временна загадка, открила възможността да се доближи до сина си.

Интересно на каква ли дълбочина стигаше този прът? Той отмери няколко стъпки от мястото, откъдето се подаваше и методично започна да копае. Уил се присъедини към него и не след дълго лопатите им удариха на метал. Значи прътът беше дълъг поне два метра. Продължиха да копаят, докато дойде време Уил да тръгва за училище. Ласкър се прибра с него у дома, пи чаша кафе, изяде няколко препечени филийки и се върна да продължи работата си. Улиса се и не забеляза кога е станало време за обяд, та се наложи Джини да го вика.

Хапнаха и после тя дойде с него, за да види с очите си причината за цялата олелия. Джини — типичен продукт на Чикаго — беше висока и умна. Бе дошла преди години в Северна Дакота, за да стане митнически служител, но най-вече за да избяга от градския живот. Съдбата ги бе събрала и тя бързо се бе влюбила в момчето, което на свой ред бе зачестило пътуванията си до Канада с надеждата, че когато се върне, тя ще бъде на смяна и ще го обслужи лично. Понякога дори нарочно купуваше неща, подлежащи на обмитяване. Том още помнеше първия път, когато бе опитал тази тактика: бе похарчил трийсет долара в Уинипег, за да купи книга за историята на канадската авиация и никога нямаше да забрави разочарованието си, когато тя му бе махнала с ръка да минава, защото книгите били освободени от мита.

Приятелите му се бяха опитали да го разубедят. „Ще й писне от суровата зима — предупреждаваха го те. — И от провинциалния живот. Рано или късно това момиче ще се върне в Чикаго.“ Те бяха говорили за Чикаго горе-долу с тона, който биха използвали за Плутон. Но ето че бяха изминали двайсет години, а тя все още беше тук. Нещо повече — Том и Джини обожаваха снежните нощи и огъня в печката.

— Проблем ли ви създава? — попита го тя озадачена, застанала на ръба на трапа, който Том малко по малко бе успял да изкопае около нещото. Беше станал два метра и половина дълбок и вече се налагаше да слиза в него със стълба.

— Не съвсем.

— Тогава какво ни пука? Искам да кажа, защо ни е да изкопаваме това нещо от земята? Срежи го с оксижена и забрави за него.

— Къде ти е романтизмът? — подметна й той, използвайки фразата, която самата тя понякога употребяваше. — Не искаш ли да знаеш какво представлява тази работа?

— Знам какво е — усмихна се тя. — Някакъв прът.

— И как се е озовал тук?

— Там има нещо — надникна в окопа Джини, преди да отговори. — На самото дъно.

Беше парче тъкан. Ласкър се спусна по стълбата и се опита да я издърпа.

— Не-е, свързана е с пръта.

— Мен ако питаш, отваряш си работа за нищо.

— Това не би трябвало да се намира тук.

— Хубаво, само че днес има и други неща за вършене.

Той се намръщи и упорито заби лопатата в меката пръст.

Изглеждаше като мачта. Мачта, съоръжена с платно.

Монтирана на палуба.

Семейство Ласкър повикаха съседите и всички дружно се включиха в копаенето.

Постепенно се разбра, че палубата е част от яхта. А яхтата се оказа със съвсем прилични размери.

Разкритията ставаха едно след друго в течение на цяла седмица, през която в работата взе участие все по-нарастваща група приятели, съученици на децата от гимназията и дори случайно минаващи. Перката, с която бе започнало всичко, се оказа декоративен елемент, монтиран на върха на едната от двете мачти.

Самата яхта бе напълно сериозен продукт на корабостроителната промишленост — с лоцманска кабина, каюти и пълен комплект платна и принадлежности. В крайна сметка я изтеглиха от ямата и я подпряха с блокчета от сгуробетон, наклонена на едната страна. По-малкият син на Ласкър, Джери, я изми с маркуча. Когато калта падна от корпуса й, пред погледите им се разкриха вътрешни стени, покрити с ламперия в яркочервено и кремаво бяло, и палуба, боядисана в галещ окото зеленикав цвят. Струята от маркуча се разбиваше на пръски. От предната и задна част на щирборда висяха някакви кабели или по-скоро въжета за акостиране.

А любопитната тълпа се увеличаваше.

Бети Коснър предпазливо докосна кила с ръка, сякаш се опасяваше, че може да е горещ.

— Според мен е от фибростъкло — изказа се Фил, съпругът й.

Джак Уендъл се дръпна настрани, сложи ръце на хълбоците си и внимателно се вгледа.

— Не мисля така — заяви той. На времето беше служил във флота. — Като я пипам, не ми изглежда да е от фибростъкло.

— Том — намери го с поглед Бети Коснър, — чия е тази лодка?

Ласкър обаче нямаше и най-малка представа. Яхтата беше страхотна и блестеше под свенливото дакотско слънце.

През няколко минути се намираше някой, който да попита съседа си що за шега е всичко това.

Ласкър можеше да се сети за една-единствена причина, поради която някой би заровил подобна яхта, и тази причина определено се асоциираше в съзнанието му с думата „наркотици“. Очакваше да намерят вътре трупове, така че когато най-сетне се престрашиха да влязат, той неохотно надничаше във всяка каюта.

Изпита облекчение, когато колективната комисия не откри нищо нередно.

Яхтата изглеждаше съвсем различно от всичко, което бе имал възможност да види в досегашния си живот, макар че се затрудняваше да дефинира точно с какво. Тази първа сутрин беше склонен да отдаде това си впечатление на едва процеждащата се през облаците светлина. Или имаше нещо в пропорциите на нос и кърма, румпел и гротмачта. А може би това впечатление се създаваше от някакво странно съчетание на мерките в цялостната геометрия на морския съд.

Уил погледна на изток — там някъде се намираше Ред Ривър, най-значителната река в тези северни територии.

— Далечко е до водата — замислено каза той.

— Изглежда в отлично състояние — отбеляза Рей Хамънд, собственик на земя на изток, по протежение на магистрала номер 11, и се почеса по главата. — Създава впечатление, че можеш да се качиш на нея утре и направо да я подкараш. — Той докосна платната с върха на ботуша си. — На тези им трябва малко сапун и вода и си готов.

В алеята влезе кола и отби. От нея се изсипаха Ед Патерсън, жена му и петте им деца. Ед въртеше магазина за железария във Валхала. Той инспектира яхтата, клатейки глава, а жена му погледна Ласкър, сякаш бе имал някакви семейни тайни, които най-сетне бяха излезли наяве. Децата се подгониха едно друго по алеята.

Междувременно Коснър бе отскочил до буса си. Върна се с рулетка. Тегли с подметка по една черта в почвата при носа и кърмата и премери разстоянието.

— Четиринайсет метра и петдесет сантиметра — обяви той на събралите се зяпачи.

Ако сред тях бе имало поне един с морски познания, той би категоризирал плавателния съд като кеч. Килът бе цял, широката напречна греда под палубата беше малко по-дълга от пет метра, корпусът бе лят, а дъното грациозно се извиваше. Палубата беше заградена по цялата й дължина със стигащ на височина до кръста фалшборд, който се заостряше при носа. Имаше два щурвала — единият в кокпита, а другият в лоцманската кабина, разположена веднага зад напречната греда. На щирборда и бакборда се виждаха вентилационни отвори.

Единствената видима с просто око повреда на яхтата бе счупеният вал на винта.

Свалиха платната, изпраха ги и ги окачиха в мазето да се сушат. Ласкър развърза въжетата за акостиране, почисти ги и ги прибра в хамбара.

Почистването на подпалубното пространство им отне два дена.

Там намериха две каюти, камбуз и баня.

Каютите не блестяха с нищо. Във всяка имаше по една маса, няколко стола и две койки. Най-забележителното бяха грубо оформените във вътрешните прегради на съда празни шкафове.

Камбузът бе съоръжен с хладилник, подредени в редица устройства, които можеха да бъдат микровълнови печки, и нещо като умивалници, доколкото можеше да се съди по наличието в тях на отвор за изтичане на течности. Но символите върху микровълновите печки и хладилника бяха непознати. В банята имаше душ, умивалник и възможно най-странната тоалетна чиния, която Ласкър някога бе виждал: ниска, разлята, без капак и дори без седалка като седалките. Тук отново намериха надписи, които никой не можа да идентифицира.

— Тръпки да те побият — призна той на Джини онази първа вечер, когато огледаха вътрешността на яхтата. Малката тълпа най-сетне се бе разпръснала и хората се бяха разотишли, оставяйки Ласкър да се чуди как, по дяволите, тази яхта се бе озовала тук на възвишенията. Какво бе казал Уил? „Далечко е до водата…“

Вечеряха и Ласкър погледна към яхтата през прозореца над кухненския умивалник. Тя блестеше под лунната светлина.

— Добре ли си? — загрижено попита Джини.

— Бих искал да знам какво е това. И откъде се е изтресло тук.

Тя му предложи парче лимонова торта с целувки.

— Сигурно има пръст баща ти — каза Джини. — Кой друг би могъл да бъде?

По-късно, докато тя четеше, той облече якето си и излезе навън.

Форт Мокси отдавна бе застинал в безвремието. Нямаше никакви мащабни проекти за обновяване, не се забелязваха и каквито и да било признаци на културни промени, дължащи се на технологическата революция, отсъстваха приходящи, а хората бяха честни и прями. Градът и безкрайната прерия, в която се бе чучнал, бяха като заклещени в гънка на пространствено-времевия континуум, където времето е спряло. Бе от онези места, където Хари Труман още е президент. Където хората все още се харесват едни други, а престъпността е неизвестно понятие. Последното закононарушение във Форт Мокси датираше от 1934 година, когато Бъгси Моран си бе пробил със стрелба път през граничния пункт.

Най-общо казано, градчето предлагаше стабилност на живеещите в него и бе прекрасно място да отгледат децата си.

Равнината стигаше във всички посоки до хоризонта и продължаваше отвъд него. В миналото тук се бе простирала акваторията на езерото Агаси, представляващо по-скоро вътрешно море, понеже площта му надвишаваше сумарната площ на всички от днешните Велики езера по границата с Канада.

Агаси.

Изчезнало отдавна. Том погледна на запад към хребета, представлявал навремето бряг на езерото. Равнината до него беше гладка като тепсия. Какъв невзрачен край. Бе летял над тези места много пъти и бе разказвал на момчетата. Искаше му се да обикнат своя край така, както той го обичаше.

На сутринта Ласкър нае камион с ремарке и доведе строителен предприемач от Гранд Форкс, който натовари яхтата в ремаркето и я премести по-близко до хамбара.

Всеки следващ ден тълпата ставаше по-голяма и по-голяма.

— Защо не започнеш да продаваш билети? — предложи му накрая Франк Мол, бивш кмет и пенсиониран митнически служител. — Че тук идват хора чак от Фарго. — Мол беше добродушен, имаше брада, бе нисичък, но яко сложен. Освен всичко друго, беше и стар приятел по чашка на Ласкър.

— Какво мислиш, Франк? — попита го той. Стояха на алеята за коли, загледани в Джини и жената на Мол, които се опитваха да въведат някакъв ред сред пристигащите коли.

Мол го погледна, после премести поглед върху яхтата.

— Ти наистина ли не знаеш как се е озовала тук, Том? — в гласа му се долавяше леко обвинителна нотка.

— Не — изморено му отговори Ласкър. — Наистина не знам.

Мол поклати глава.

— Тогава питай другиго, Том. За мен това си е загадка.

— А бе каква загадка…

— Ами честно казано, малко ми е трудно да видя мястото ти в тази история. Лодката изглежда в добро състояние. Сякаш е била заровена вчера. Според теб кога може да се е случило?

— Де да знаех. Струва ми се невъзможно да са го направили, без да разорат всичко наоколо. — Той разгледа хълма с присвити очи, правейки си сянка с длан. — Изобщо не мога да си представя как може да е станало.

— Аз пък се чудя защо — призна си Мол. — Защо някой ще крие такава яхта в земята? Та това нещо сигурно струва половин милион долара. — Той скръсти ръце и на свой ред впери поглед в яхтата. Тя вече беше близо до дома на Том, укрепена в ремаркето и оставена току до алеята за коли. — Не знам дали си забелязал, но е ръчна изработка.

— Това пък откъде го измисли?

— Много ясно. — Мол посочи кърмата. — Няма идентификационен надпис на корпуса. Знаеш, че това е необходимо и се прави с едри букви като онова VIN на регистрационния номер на колата ти. — Той сви рамене. — А тук няма.

— Може би е била построена, преди да са се изисквали надписи по корпуса.

— Те са задължителни отдавна.

Изплакнаха с маркуч платната, проснати в хамбара до самата врата. Оказа се, че са бели — с онова бяло, от което очите те заболяват, когато слънцето ги огрее. И по нищо не им личеше, че са били заровени в земята.

Ласкър стоеше вътре на завет и ги гледаше, бръкнал с ръце дълбоко в джобовете си. За пръв път му мина мисълта, че разполага с плавателен съд, готов да потегли в морето. През цялото време досега бе живял в очакване, че един ден ще се появи някой и ще предяви правата си на собственик върху яхтата. Едва днес, в този тих, сумрачен и пронизващо студен неделен ден, почти две седмици, след като я бяха изкопали от земята, започна да мисли за нея като за своя. За зло или за добро…

Никога досега Ласкър не бе плавал под платна, с изключение на един или може би два случая, когато на румпела съвсем естествено бе стоял друг човек. Той затвори очи и видя в съзнанието си себе си и Джини, понесли се под напора на вятъра към залязващото слънце край бреговете на Уинипег следващото лято.

Но когато се изкачи на хълма и погледна в ямата, от която я бяха извадили, когато надникна в тази открита рана на западната граница на имението си и пак си зададе въпроса кой я беше оставил тук, в душата му полъхна мраз.

Не, нямаше никакъв смисъл да се прави на герой. Направо си го беше страх.

Хакбордът бе подпрян с пръти. Те обаче не изглеждаха закрепени по някакъв начин за палубата, защото представляваха едно цяло с нея. Веднъж, ден преди Хелоуин, някакъв колекционер на сувенири бе поискал да си открадне един от прътите и за целта се бе опитал да го отреже с ножовка. Никой не го бе забелязал, но Ласкър реагира на случилото се, като започна да прибира яхтата в главния хамбар след залез-слънце и дори сложи катинар на двойната врата.

Още преди няколко месеца се бе съгласил да лети с „Авенджър“-а до Оклахома Сити за участие в авиошоу. В такива случаи Джини идваше с него и летеше на седалката на стрелеца. Тя обаче бе решила, че засега й стига и заяви, че този път няма да дойде. Освен това знаеше, че яхтата струва доста пари, а не искаше да я държи заключена в хамбара.

— Всички на света знаят, че е тук — каза тя на съпруга си.

Ласкър се засмя и изтъкна, че всички държат яхтите си, паркирани в алеите за коли и никой не ги краде.

— Това не е кола, нали се сещаш — сложи край на разговора той.

Така че в петък следобед излетя и тя го проследи с поглед да прелита над фермата. Ласкър поклати крила в поздрав, а тя му махна в отговор, макар да знаеше, че няма да я види. После влезе вътре, където я чакаше прането.

Шест часа по-късно се бе изтегнала на дивана и гледаше поредния епизод на „Коломбо“, заслушана във вятъра, който свиреше през различни пролуки в къщата. Уил бе излязъл, а Джери играеше в стаята си на компютъра. Свистенето на вятъра и шумоленето на листата й действаха отморяващо, почти като дишането от спящо дете или шумът на миксера, с който разбъркваше млечни шейкове след училище.

В един момент серията бе прекъсната от позната и омръзнала й реклама и тя стана да смени програмата. И погледна през прозореца.

Нощта беше безлунна, но в стаята бе много светло. Джини приближи лице до стъклото на прозореца, който бе постоянно закован заради суровия климат на Северна Дакота и не се отваряше дори по време на краткото лято. Хамбарът се намираше малко надолу по склона под къщата.

През паянтовите му стени пробиваше меко зеленикаво сияние.

Вътре имаше някой.