Белязания цар

6

Николай

НИКОЛАЙ И ТОЛЯ ВЪРНАХА Надя и Давид в столицата по подземен тунел, който свързваше Златното тресавище с Великия дворец – двайсетина километра проходи дълбоко под повърхността. Горкият Толя си мърмореше нещо под нос по целия път – в рими, представете си.

Николай с радост би спестил на Толя – и на собствените си уши – изпитанието на този преход, но шефът на сигурността му настоя, че си е съвсем добре. В добавка бяха уведомили царя, че импровизираният поклоннически лагер пред градските стени се е разраснал и че били постъпили искания за аудиенция при него. Само това оставаше – някой полудял почитател да се хвърли под копитата на царската кавалкада. В днешния график на Николай не бяха вписани пишман мъченици.

Излязоха зад шумен изкуствен водопад недалече от царските конюшни. Пътеката, която водеше към водопада, се вардеше от двама верни гвардейци – нагиздени в бяло-златната униформа на дворцовата гвардия, с грижливо вчесани тъмни коси и тържествените, но иначе празни физиономии на войници на пост, двамата си приличаха като братя. Ако не ги познаваш де. Трухин все се хилеше, същински хвалипръцко, а Исак беше толкова срамежлив, че не смееше да те погледне в очите.

Двамата не показаха изненада, когато групичката на Николай се появи между живите плетове.

– Трухин – каза Николай, – какво интересно пропуснах, докато ме нямаше?

Сериозната физиономия на Трухин моментално се разля в широка усмивка.

– Добре сте ни дошли, Ваше Величество. Нищо бог знае какво, ако не броим, че един огнетворец подпали горичката зад езерото.

„На бас, че е бил Кювей.“ Николай искрено се възхищаваше на таланта му да твори неприятности. Най-вече защото младият шуанец не беше негова грижа, а на Зоя.

– Не звучи толкова зле.

Широката усмивка на Трухин поувехна.

– Казват, че министърът на отбраната бил наблизо. Но не е пострадал.

– Е, стига никой да не подпали министъра на финансите… Кав аненйе? – обърна се той към Исак на земски.

Докато служеше в Халмхенд, беше открил дарбата за езици на младия мъж и оттогава го насърчаваше да я развие. Исак се поклони леко.

– Акцентът ви бележи подобрение, Ваше Величество.

– Не ме четкай, Исак.

Гвардеецът се изкашля.

– Ами, земската дума за „ден“ е „кан“, а не „кав“. Освен ако въпросът ви не се отнасяше за магарето ми.

– Стискам палци на магарето ти, Исак, но от теб искам да ме поправяш, щом допусна грешка.

– Да, Ваше Величество – каза Исак и запристъпя от крак на крак.

– Спокойно – каза Николай, докато обръщаха гръб на гвардейците. – Не се случва често.

Лесни думи. Стари думи. И все по-неверни с всеки изминал ден.

Вървяха към Великия дворец и през дърветата Николай скоро зърна позлатените му тераси, досущ като покритите с глазура етажи на най-скъпата торта в света. Предците му бяха действали с размах във всичко… освен в добрия вкус. Но не Великият дворец беше целта му в момента, затова Николай свърна наляво към Малкия дворец, мина напряко през горичката и излезе пред позлатените му куполи и лъскавото синьо езеро с малкия остров в средата.

Николай често идваше тук, но гледката така и не му омръзваше. Имаше нещо в това място – високите кули, древните дървени стени с пребогата резба, безброй цветя и животни, оформени в дървото и с инкрустирани перли. Всеки път имаше чувството, че стъпва на чужда територия, че новият свят е останал зад него, а той се е озовал в странно владение, където се сключват тъмни сделки. Или пък трябваше да намали романите.

Навсякъде имаше гришани в яркоцветни кафтани, традиционната дреха, която Толя и Тамар категорично бяха отказали да облекат, верни на зеленикавата вълнена униформа, която носеха войниците от Първа армия. Само дето техните ръце бяха голи чак до раменете, бронзовата кожа – татуирана нагъсто със символите на Слънчевата светица.

Зоя и Женя вече го чакаха във военната зала.

– Закъсняваш – сопна се Зоя.

– Аз съм царят – отвърна Николай. – Иначе казано, вие сте подранили.

По повечето въпроси от държавническо естество гришанският Триумвират идваше при Николай във Великия дворец и срещите им се провеждаха в същата зала, където той заседаваше с министрите и губернаторите си. Но когато изникнеше нужда да си поговорят – наистина да си поговорят, без риск някой да ги чуе, – се събираха тук, в залите, построени от Тъмнейший. А той знаеше как да пази тайните си – военната зала нямаше прозорци, а достъпът беше само през един строго охраняван вход. За да проникнеш неканен в тази зала, трябваше да превземеш преди това Малкия дворец. По стените бяха накачени стари карти на Равка. Николай сигурно щеше да е омагьосан от тях като дете… стига да го бяха допускали тук по онова време.

– Имаме сериозен проблем – започна той без предисловия, седна на един стол начело на масата и подпря чаша чай на коляно.

– Каква изненада! Все едно да кажеш, че Толя е гладен – отвърна Зоя, пренебрегна навъсената физиономия на гореспоменатия гладник и си наля чай от самовара. – Но ако държиш да се направя на изненадана, само кажи.

Облечена беше със синия вълнен кафтан, който повечето етералки носеха в студено време – сребърна бродерия по маншетите и подгъва, сива лисича кожа около яката. Не личеше да е уморена въпреки дългите дни и нощи път до столицата. Зоя беше генерал по душа и безупречният външен вид беше част от бронята ѝ. Николай хвърли поглед на собствените си излъскани ботуши. Това качество той уважаваше и у себе си, и у другите.

– Да, но въпросният проблем е особено интересен – каза той.

– О, не – изпъшка Женя. – Когато говориш така, значи нещата може да се прецакат драматично.

Нейният кафтан беше в червеното на корпоралките, само една идея по-тъмен от косата ѝ, маншетите бродирани с тъмносиня нишка – комбинация, носена единствено от Женя и нейния взвод от шивачки. В бродерията по нейния кафтан обаче бяха вмъкнати и златни нишки в тон със слънцето върху превръзката на едното ѝ око и в чест на Алина Старкова. Николай на свой ред бе добавил изгряващо слънце към хералдиката на Ланцови – жест, продиктуван колкото от лични мотиви, толкова и от желанието да угоди на обществения сантимент. И все пак понякога имаше чувството, че Алина ги следва от стая в стая, присъствието ѝ беше доловимо и вездесъщо като жежката милувка на лятно слънце по кожата, макар че момичето отдавна го нямаше.

Николай почука с лъжичка по чашата си.

– Давид и Надя имат сериозен напредък с оръжейната система на измарся.

Давид дори не вдигна поглед от книгата, която си беше донесъл – трактат за осмотичните филтри, който Николай смяташе за изключително полезен.

– Права си, Женя – каза той. – Явно имаме много сериозен проблем.

Женя кривна глава.

– Защо смяташ така?

– Защото нашият добър цар започна с добрата новина.

Николай и Зоя се спогледаха, после Зоя каза:

– Хирам Шенк разговаря с царя по време на търговските преговори в Иветс. Търговският съвет на Керч знае за подводната ни флотилия.

Тамар избута стола си назад.

– Мамка му! Знаех си аз, че от стария комплекс изтича информация. Трябваше по-рано да преместим всичко в Лазлайон.

– Рано или късно щяха да научат – каза Толя.

– Потопяемите съдове могат да се използват и за мирни цели – измърмори Давид. – Научни изследвания, картографиране на морското дъно.

Давид открай време се противеше на мисълта, че създава оръжия. Но подобна наивност не можеха да си позволят.

Тамар се облегна на стената и сгъна крак.

– Хайде да не се преструваме, че не знаем за какво искат да използват керчаните нашите акулки.

Хирам Шенк и членовете на Търговския съвет твърдяха, че искат измарся като отбранителна мярка срещу шуанските си съседи и възможни фйердански блокади. Но Николай знаеше, че това е само част от истината. Всички го знаеха. Основната мишена на Керч беше друга – земските кораби.

От години Новий Зем строеше своя флота и установяваше свои търговски маршрути. Земците вече нямаха нужда от пристанищата и корабите на Керч и за пръв път в историята могъщият Керч, който открай време владееше моретата и световната търговия, имаше реална конкуренция. Отгоре на това земците имаха предимства, с които Керч не можеше да се мери – хиляди декари обработваема земя, дърводобив и рудодобив. В интерес на истината, Николай също завиждаше малко на напредъка, отбелязан от младата страна. Ето това можеше да постигне една нация, когато по границите ѝ не дебнат врагове, а постоянната заплаха от война не е в дневния ѝ ред.

Но ако Търговският съвет на Керч се докопаше до плановете на равкийските акули, земските кораби бяха обречени, а Керч щеше да възстанови монопола си върху моретата – монопол, който го беше превърнал в една от най-богатите и влиятелни страни в света въпреки миниатюрната му територия.

– Земците са наши верни съюзници – каза Толя. – Помагаха ни, когато всички други ни обърнаха гръб.

Тамар скръсти ръце.

– Така е, но не те могат да опростят дълговете ни. Дълговете на Равка се контролират от Керч и Търговският съвет може да ни осакати с един подпис.

Николай се взираше в картата пред себе си. Шу Хан на юг. Фйерда на север. Равка – хваната в капан помежду им. И ако Николай не опазеше границите си, Равка щеше да се превърне в бойно поле на двете могъщи нации. Обещал бе на своите хора мир и шанс да съградят наново изгубеното. Както Фйерда, така и Шу Хан имаха многочислени армии, за разлика от войската на Равка, изтощена до крайност от годините война на два фронта. Когато пое командването на равкийските сили след края на гражданската война, Николай знаеше, че не може да се мери по численост с противника. Единственият шанс на Равка се криеше в изобретенията, в новите технологии, които да ѝ дадат така жадуваното предимство. Народът му не искаше нова война. Той не искаше нова война. Но за да построят необходимите летателни апарати, кораби и оръжия в достатъчно количество, имаха нужда от пари и достъп до ресурси. А това можеше да стане само чрез нови заеми от Керч. Решението изглеждаше лесно… само дето решенията никога не бяха лесни, дори ако си готов да загърбиш честта си и верността към съюзниците.

– И двамата сте прави – каза Николай. – Имаме нужда и от земците, и от Керч. Но в този танц можем да имаме само един партньор.

– Добре – каза Зоя. – С кого искаме да се приберем у дома след края на танците?

Тамар тропна с крак.

– С Керч. Нямаме друг избор.

– Хайде да не прибързваме – каза Николай. – Изберем ли грешния партньор, нощта ни като нищо ще се вгорчи.

Извади от джоба си шишенце с мътна зелена течност и го остави на масата.

Зоя си пое рязко дъх, а Женя се приведе напред.

– Това каквото си мисля ли е? – попита Зоя.

Николай кимна.

– Благодарение на информацията от Кювей Юл-Бо нашите алкемици са на крачка от създаването на действащ антидот срещу парем.

Женя стисна силно ръце. В кехлибареното ѝ око се събраха сълзи.

– Тогава…

Не му се искаше да попарва надеждите ѝ, но беше важно да разберат как точно стоят нещата.

– За жалост, формулата на антидота изисква огромни количества стебла от юрда. Десет пъти повече от растенията, необходими за извличането на една унция юрда парем.

Зоя взе шишенцето и го разклати.

– Юрда расте единствено в Новий Зем. Само там климатът е подходящ.

– Антидотът ни трябва – каза Тамар. – Разузнаването ни сочи, че както Фйерда, така и шуаните са близо до създаването на действащ щам от парем.

– Тоест ще заробят още гришани – кимна Зоя, – които да използват като оръжие срещу Равка. Още мъртви гришани. – Остави шишенцето на масата. – Ако дадем на Керч спецификациите на измарся, ще загубим Новий Зем като съюзник и като единствения източник на достатъчно юрда, за да спасим своите Гриша… гришаните по целия свят… от парем. – Завъртя бавно шишенцето под пръста си. – А ако откажем предложението на Керч, няма да получим парите, които ни трябват за въоръжаването на Първа армия. И в двата случая губим.

Женя се обърна към Николай.

– Значи остава дипломацията. Ще навестиш Керч и Новий Зем. И ще направиш онова нещо с многото думи. Сещаш се, ще говориш надълго и нашироко за иначе простички неща, докато другите не се объркат като пилета в кълчища.

– С радост бих се изявил на дипломатическото поле – каза Николай, – но има и друга лоша новина.

Женя изгърби рамене.

– Сериозно? Още една?

– В Равка лошите новини никога не свършват – каза Зоя.

Николай знаеше, че този момент ще дойде, и въпреки това му се прииска да измисли някакво извинение и да разпусне съвета. „Много съжалявам, приятели, но трябва спешно да ида в оранжерията. Въпрос на национална сигурност. Само аз мога да подрежа божурите.“ Макар всички присъстващи да знаеха за личните му неприятности, те пак бяха като някаква мръсна тайна. Но повече не можеше да мълчи.

– Докато със Зоя пътувахме, чудовището ме овладя отново. Измъкнал съм се от имението на херцога и съм се поразходил до една ферма за гъски.

– Но приспивателното, което… – започна Женя.

– Чудовището става по-силно.

Ето. Каза го най-после. Без гласът му да трепне, без нотка на тревога, макар думите да раздраха гърлото му.

Женя потрепери. Тя най-добре от всички разбираше мрака, който живееше в него. Мракът беше свързан с ничевие, чудовищата, които бяха измъчвали самата нея. Тъмнейший беше насъскал сенчестите си воини след Женя, когато тя го предаде. Така беше загубила окото си, а множеството ухапвания бяха оставили по тялото ѝ белези, които и най-добрата шивачка не можеше да заличи. В това имаше особена жестокост. Тъмнейший отлично бе знаел, че Женя цени красотата си, крие се зад нея като зад щит, и именно заради това ѝ я беше отнел. Знаел бе, че Николай разчита най-вече на ума си, на таланта си да намира изход от всяка ситуация, затова бе насъскал по него демон, който да му отнеме разума – способността да мисли рационално и да говори дори. Тъмнейший можеше да убие и двама им, но това явно не му е било достатъчно. Не, искал бе да ги накаже. Може и да беше древна сила, но определено притежаваше някои грозни и съвсем човешки черти – злоба и дребнавост например.

– Давид – каза Женя, пребледняла под белезите си, – това възможно ли е? Може ли чудовището да стане по-силно?

Давид приглади назад рошавата си кестенява коса.

– Не би трябвало, като се има предвид колко дълго е било в латентно състояние. Но силата, създала това присъствие в царя, не беше обикновена гришанска сила, а мерзост.

– Мерзост – повтори шепнешком Толя.

– Вече присъствие ли му викаме? – попита Николай. – „Чудовище“ ми харесваше повече. Или „демон“. Дори „дявол“ звучи по-добре.

„Чудовището е в мен и аз съм чудовището.“ Или трябваше да се смее на това, или щеше да полудее окончателно.

– И Марибел може да му викаме, ако искаш – каза Зоя и избута празната си чаша. – Няма значение как го наричаме, а какво може да прави.

– Има, ако това пречи да разберем истинската му природа – възрази Давид. – Познавате теорията на Гриша, чели сте дневниците на Морозов. Силата на Гриша не може да създава живот или да одушевява мъртва материя, а само да я манипулира. Прекосят ли се тези граници, винаги има последствия.

– Долината на смъртната сянка – каза Николай.

Тази гънка от мрак, пълна с чудовища, беше разделяла Равка на две, докато Алина Старкова не я беше унищожила по време на гражданската война. Но белегът още не беше зараснал – широка ивица мъртъв пясък, където нищо не растеше, сякаш силата на Тъмнейший беше изцедила живота от самата земя. Долината и създанията в нея бяха дело на мерзост – те, както и сенчестите воини на Тъмнейший. И пак тази сила бе използвал той да зарази Николай.

Давид сви рамене.

– Тази сила е непредсказуема.

– Иначе казано, нямаме представа какво може да стане утре или вдругиден – кимна Николай. – Което по принцип е хубаво нещо, освен когато става въпрос за демон, който налита да превземе съзнанието ми и да управлява Равка, като яде поданиците ми.

Как думите идваха толкова лесно дори на такава тема – вероятността да загуби ума и волята си? Защото идваха лесно открай време. И Николай имаше нужда от тях. Нужно му беше да изгради защитен вал от думи, здрав разум и дори шутовщина, за да държи звяра на къса каишка и да не забравя кой е.

Какво ли не бе правил, за да се отърве от чудовището, включително онзи път, когато се подложи на екстремна жега и студ. Ясно помнеше смутените физиономии на призоваващи слънцето, които бе повикал за тази цел – уви, и техните усилия не дадоха резултат, ако не броим усещането, че го пекат на шиш отвътре. Негови агенти бяха преровили библиотеки по целия свят, а след месеци на разкопки сред отломките на Чекръка бяха открили и дневниците на легендарния фабрикатор Иля Морозов. Ала и там не откриха нищо полезно. Тази поредица от неуспехи накрая го отведе при моста от кост в Иветс с отчаяната надежда, че може би има връзка между мрака в него и странните случки на различни места в страната. Сигурно се е надявал светците да го дарят с чудо. Засега обаче божествената намеса беше в недостиг.

– Разбирате проблема – каза той. – Всяко пътуване крие риск, но не мога да се затворя и в столицата, защото така ще събудя подозрения и ще изложа на опасност бъдещето на Равка и отношенията ни с Керч и Новий Зем. Интересен проблем, както казах в началото.

– Прощавай – каза Женя, – но „интересен“ ми се струва твърде неточно определение.

– О, ще стане интересно, уверявам те. – Николай се облегна назад, протегна крака и ги кръстоса при глезените. – Знам как да се измъкнем сухи от водата. Ще организираме празненство.

– Ясно – каза Зоя. – Само ми кажи точно колко трябва да се напия, преди да видя светлинката в края на тунела.

– Боя се, че в избите на Киригин няма достатъчно вино за тази цел – призна Николай. – А и ще трябва да сме напълно трезви, за жалост. Керч, Фйерда, Шу, земците – ще ги поканим всичките. Ще им спретнем малко представление, за да покажем, че Равка и нейният цар са в идеално здраве.

– Само толкова? – попита Зоя. – А аз тъкмо си помислих, че си започнал да вземаш уроци по жонглиране.

– Не ставай смешна – отвърна Николай. – Мога да жонглирам. И буквално, и преносно. Ще подновим съюза си със земците…

– А Керч? – прекъсна го Женя.

– На тях ще позволим да хвърлят един поглед на прототипите ни.

– Сериозно? – попита Давид.

– Разбира се, демонстрацията ще бъде катастрофална. Може да включим една хубава експлозия, малко хвърчащ метал. Няколко войници може уж да се удавят. Каквото е необходимо да убедим Керч, че акулките ни не стават за нищо. Колкото да си спечелим още малко време. – Буквално усещаше как демонът се свира в дупката си, прибрал нокти, изтласкан от вълнението на новия план. – Ще съберем под покрива си всички – дипломати, търговци, политици. Те ще говорят, а ние ще слушаме. Зоя, искам твоите вихротворци да създадат акустична карта, така че да имаме уши навсякъде.

– Не ми харесва това – каза Толя.

– Знаех си.

– Не е етично да шпионираш гостите си.

– Именно поради тази причина сестра ти, а не ти, оглавява разузнавателната ми мрежа. Царете имат нужда от шпиони, а шпионите не могат да си позволят лукса на етичните скрупули. Ти имаш ли някакъв проблем с кампанията по подслушване, Тамар?

– Никакъв.

– Ето, видя ли?

Тамар се замисли.

– Идеята да ги съберем на едно място ми харесва, но какъв ще е поводът? Така де, защо ще събираме под един покрив врагове и съюзници? Трябва да измислим нещо правдоподобно, иначе ще се усъмнят.

– Може да е празненство по случай имения ти ден – разпали се веднага Женя. – Надбягване с шейни, големи огньове…

– Не – прекъсна я Николай. – Не искам да чакам до Никулден. – Дори той да искаше, демонът едва ли щеше да е толкова услужлив. – Празненството ще е след шест седмици. Ще го наречем… знам ли, фестивал на есенното нещо си. Или друго от този род. В чест на равноденствието или богатата реколта, нещо символично.

– Шест седмици?! – възкликна Женя. – Абсурд! За толкова кратко време не може да се организира празненство с такива мащаби, невъзможно е. Дори само мерките за сигурност…

Николай ѝ намигна.

– Ако някой друг, а не Женя Сафина, отговаряше за организацията, сигурно щях да се притесня.

Зоя завъртя очи.

– Няма нужда да я ласкаеш. И така се е надула до пръсване.

– Не, не, нека чуем още – каза Женя. – Давид никога не ми прави комплименти.

– Така ли? – попита Давид и потупа разсеяно джобовете си. – Помня, че прибрах някъде списък с добродетелите ти.

– Ето, виждате ли какво трябва да търпя…

– Женя трябва да е щастлива – вметна Николай, – иначе току-виж ми скочила.

– Внимавай аз да не ти скоча – каза Зоя.

– О, това е неизбежно. Но теб с комплименти не мога да подкупя. Не ти действат.

Зоя вдигна рамене.

– Тогава пробвай с бижута и пари в брой.

Изправи се и тръгна бавно покрай голямата карта на стената. Долината на смъртната сянка изчезваше и се появяваше според движението ѝ. Николай се усмихна – виждаше се как Зоя мисли на бързи обороти, как генералът анализира предстоящия щурм.

– Ако ще водим тук врагове и съюзници, ще ни трябва някакъв по-убедителен повод от фестивал на кратунките и житните ръкойки.

– Зоя! – предупреди я Николай. Знаеше какво има предвид.

– Това е отлична възможност да си намериш невяста.

– Забрави.

Но Зоя вече си бе лепнала самодоволната физиономия на жена, която е спечелила дискусията, преди разискванията да са започнали.

– Както сам каза, опасно е да пътуваш, значи възможните невести трябва да ти дойдат на крака.

– Не мога да се оженя – поклати глава той. – Рисковете са неприемливи.

– Точно затова трябва да го направиш – каза Зоя. – Да, ще събереш врагове и съюзници под покрива ни. Дори съм склонна да призная, че притежаваш достатъчно чар и мозък да надхитриш противниците. Но колко време ще ни осигури това? Шест месеца? Година? И после какво, Ваше Величество?

– Това наистина би било идеалният повод да ги съберем тук – каза Женя.

Николай изкриви лице.

– Знаех си аз, че ще ми скочиш. Но не подозирах, че ще е толкова скоро.

– Николай – обади се Зоя с тих глас, – ти сам каза, че чудовището става по-силно. Ако си прав, това може да е най-добрият ти шанс.

„Единственият ти шанс.“ Думите увиснаха неизречени.

Равка имаше нужда от царица. Николай имаше нужда от наследник.

Ала всичко в него се бунтуваше при мисълта за женитба. Толкова работа имаше да се свърши, че просто не можеше да отдели нужното време да ухажва някоя девойка както трябва. А не искаше да се жени за непозната. Не смееше да разкрие тайните си на непозната. Състоянието му щеше да изложи избраницата на голям риск. Все добри причини да отхвърли идеята. Убедителни извинения. Само че чудовището нямаше да го чака.

Николай плъзна поглед из стаята. Тези хора го познаваха по-добре от всеки друг. Вярваха му. Но демонът в него можеше да промени всичко това. Ами ако силата на създанието продължеше да расте и да подкопава контрола му, да подяжда волята, която го бе водила отколе? „Мерзост.“ Реакцията на Женя не му беше убягнала. Ами ако той беше удавникът, който ще завлече Равка след себе си?

Николай си пое бавно въздух. Защо да отлага неизбежното? Така де, наказателният взвод беше за предпочитане пред бавните изтезания.

– Ще трябва да съставим списък с кандидатки – каза накрая.

Зоя се ухили до уши.

– Ще подходиш към това като към военна кампания, нали?

– То си е военна кампания, Зоя. Ще помолим министрите и посланиците да се включат с предложения.

– И ще поканим всички кандидат-невести – каза Женя и дръпна към себе си писалка и мастилница, неспособна да скрие ентусиазма си. – Ще ги настаним в двореца. Само си представете вечерите, коктейлите, танците.

– Да, само си представете вечерите, коктейлите и танците – каза умърлушено Давид.

Женя остави писалката и го хвана за ръцете.

– Ще те оставя да се скриеш в работилницата си, обещавам. А ти ми обещай да присъстваш на пет събития и един банкет.

– Три събития и един банкет.

– Четири.

– Добре.

– Не те бива в преговорите – каза Николай. – Женя щеше да се съгласи и на две.

Давид се намръщи.

– Вярно ли е?

– Не! – заяви Женя. – А ти, твое величество, вземи да млъкнеш, моля.

– Ще трябва да затегнем охраната на двореца – обърна се Николай към Толя. – Водени от мисълта, че всеки слуга, пазач и придворна дама е възможен шпионин или убиец.

– В тази връзка – каза Тамар, – Даняша Лазарьова е мъртва.

Претендентката за трона на Ланцови.

– Кой ѝ е видял сметката?

– Не е бил от нашите. Знам само, че са я намерили размазана на паветата пред Бартерната църква след наддаването.

Неприятен повод за размисъл. Защо е била в Кетердам? Заради него? Тя не беше единствената претендентка за трона. Не минаваше и месец без някой да се появи с претенциите, че е изгубеният наследник на Ланцови, че е оцелял след клането на царската фамилия, организирано от Тъмнейший, че е незаконородено дете на стария цар. Което, предвид поведението на въпросния цар, бащата на Николай, беше напълно правдоподобно. И нищо чудно претенциите на част от тях към трона да се окажеха по-основателни от тези на самия Николай. Защото той беше най-големият измамник от всички.

– Ще се появи друг, не се притеснявай – каза Зоя. – Поредният претендент за името на Ланцови. Което е още една причина да произведеш наследник и да затвърдиш своите претенции.

– Аз мога да направя подборка – предложи Толя.

За пръв път изглеждаше искрено щастлив, откакто бяха минали по подземния проход от Златното тресавище.

– Отлична идея. Гледай списъкът да е кратък и да се римува.

Николай се загледа отново в старата карта на Равка – земя, постоянно къпана в кръв, безнадеждна, ненаситна. Равка беше първата му любов, шеметно чувство, породило се в самотното му детство и набирало сили впоследствие. Каквото и да му поискаше тя, Николай щеше да го даде. Изложил бе на непремерен риск страната, която уж обичаше, но на това трябваше да се сложи край. Собствените му страхове не биваше да диктуват бъдещето на Равка.

– Разпратете поканите – каза той. – И нека великият царски романс да започне.

•

Останалата част от деня премина в срещи с министри и обсъждане на пътища и акведукти, за които в хазната нямаше пари, в писане на писма до Керч с молба за поредното разсрочване на заемите и писмени отговори на запитвания от всички краища на света, като се започне с маршала на Скитащия остров и се стигне до адмиралите, които искаха средства за ремонт на наличния равкийски флот. Всичко това изискваше концентрация, финес и безкрайно търпение, и пак не можеше да се мери по досада със задачата да си намери царица. Но денят все пак свърши и Николай волю-неволю се изправи лице в лице със Зоя и нейната армия от възможни невести.

Усамотиха се в неговата дневна, в камината припукваше огън. Стаята все още носеше бащиния му отпечатък – златния двуглав орел, тежките килими и завесите, по които имаше толкова брокат, че спокойно можеха да ги претопят и да изковат от тях монети.

Списъкът на Зоя нямаше край, девойките се редяха ли, редяха, истински парад от кандидат-царици.

– Това с невестите нали трябва да е прикритие за срещите ни с представителите на Керч и Новий Зем? – каза накрая той. – Дали да не го представим като откриващ гамбит, не толкова годеж, колкото прелюдия към годеж?

Зоя потропа с пръсти по купчинката листове пред себе си.

– Два заека с един куршум, Ваше Величество. Въпрос на ефективност. И на очаквания. Имаш нужда от невяста, а за момента все още си привлекателен кандидат.

– За момента?

– Още си млад. Не ти падат зъбите. А военната машина на Равка още не е сравнена със земята. Това колебание не отива на един цар. И определено не е в твой стил.

Така беше. Николай нямаше равен във вземането на решения. Обичаше да го прави. Беше като да разчистиш гора от изсъхналите дървета, за да видиш просеката. Но помислеше ли си да избере съпруга, клоните го затискаха и той нямаше нищо против да остане сам в тъмнината. Добре де, не беше съвсем сам. Беше му изключително приятно тук, в тихата стая, на крачка от топлината на огъня и на две от непреклонната харпия, която седеше срещу него.

Зоя размаха един от листовете пред себе си.

– Ехо! Принцеса Ери Кир-Табан.

– Втора поред за шуанския трон?

– Да, и една от най-добрите ни кандидатки. Млада, приятна и народът я обича. И свири отлично на катуур.

– С дванайсет или осемнайсет струни?

– Какво значение има?

– Важно е да имаш високи стандарти, Назяленска. Сигурна ли си, че шуаните ще я пратят?

– Поканата ще е за цялото кралско семейство. Като се има предвид колко много народът обича принцеса Ери, по-голямата ѝ сестра ще се радва да я отпрати. А ако изпратят някоя от по-малките сестри… – Сви рамене. – Е, поне ще знаем, че не желаят да се сродят с нас. Една шуанска булка ще ни освободи от игото на керчкото финансиране.

– И колко време, мислиш, Равка ще остане независима след подобен брак? Шуаните ще ни лапнат, без да пролеят и една капка кръв. Защото ще сме им изпратили ръчно написана покана.

– Няма идеална избраница – каза Зоя.

– Следващата коя е?

Тя въздъхна и му връчи друг лист.

– Елке Мари Смит.

Николай плъзна поглед по досието.

– Ама тя е на шестнайсет!

– Да, и е от една от най-влиятелните фамилии в Керч. Пък и Алина беше едва на осемнайсет, когато ти ѝ предложи изумруда на Ланцови.

– По онова време и аз бях много млад.

От мисълта за Алина още го болеше. Даваше си сметка, че онова предложение за брак е било глупаво, но тогава той имаше нужда от приятел, а не от политически съюзник. Или така поне си мислеше навремето.

Зоя се облегна назад и го измери с поглед.

– Моля те, не ми казвай, че още скърбиш за своята Слънчева светица.

Скърбеше, естествено. Харесваше Алина, не беше изключено да е бил влюбен в нея дори. Или пък някаква арогантна жилка в него е очаквала предложението му да бъде прието без колебания. Той беше цар все пак и нелош танцьор. Но Алина познаваше Тъмнейший по-добре от всички. Може би още тогава е усетила гнойта, която забираше в душата на Николай. Минали бяха години, а още му ставаше криво, че му бе отказала.

– Продължителната скръб не ми се удава – каза той. – Нищо че обичам да показвам профила си, вперил съзерцателно поглед през някой прозорец.

– Родителите на Елке Мари Смит така или иначе ще я омъжат, сигурно за някой търговец. Сигурна съм, че момичето ще се зарадва повече на цар.

– Не. Следващата.

– Наташа Беритрова – каза Зоя.

– Баронеса Беритрова?

Зоя сведе поглед към листа в ръцете си.

– Същата.

– Тя е на петдесет!

– И е много богата вдовица с владения близо до Карйева, които могат да се окажат ключови за южната ни кампания.

– Не, Зоя.

Тя завъртя очи и взе следващия лист.

– Линеа Опйер.

– Не.

– О, в името на всички светци и техните страдания, Николай! Какво имаш против момичето? Девойката е на двайсет и три и доколкото разбирам, е красива, ведра и има талант за математика.

Николай махна една прашинка от маншета си.

– Нормално, като се има предвид, че е моя полусестра.

Зоя застина. Грееше като рисувана икона в кафтана си, огънят от камината полепваше по силуета ѝ като ореол. Николай можеше да се закълне, че никоя друга жена не е изглеждала така добре в синьо.

– Значи е вярно?

– Колкото всяка друга история – каза Николай.

Слуховете, че е копеле, циркулираха още отпреди раждането му и той се стараеше да не им обръща внимание. Но истината за баща си беше казвал само на един човек – Алина Старкова. Така че защо го споделяше със Зоя сега? Когато го призна на Алина, тя побърза да го успокои, каза му, че пак ще е велик цар. Подобна любезност Зоя нямаше да му предложи. Но въпреки това отключи плота на писалището си и извади миниатюрата, която майка му му беше дала, преди да замине в принудително изгнание. Пак тогава му беше казала кой е истинският му баща – фйердански корабен магнат, служил като емисар във Великия дворец.

– Светци – прошепна Зоя, вперила поглед в малкия портрет. – Приликата е…

– Поразителна, знам.

Само очите бяха различни, лешникови вместо сини като на бащата, както и брадата, разбира се. Но погледнеше ли миниатюрата, Николай имаше чувството, че вижда бъдещето – една своя по-стара и по-мрачна версия, с бръчици покрай очите.

Зоя я метна в огъня.

– Зоя! – викна Николай и се хвърли към камината.

– Може ли да си толкова тъп?! – изсъска тя.

Той посегна да извади миниатюрата, но пламъците бяха силни и високи, затова Николай се дръпна. Малкото платно се топеше в рамката си, а неговият гняв удари тавана.

Завъртя се на пета към своя генерал.

– Самозабравяш се.

– Този портрет беше като зареден пистолет, насочен право в сърцето ти – каза тя и го ръгна с пръст в гърдите. – В сърцето на Равка. И си готов да рискуваш всичко заради… какво? Глупава сантименталност?

Той хвана ръката ѝ, преди да го е ръгнала пак.

– Аз не съм някой от учениците ти, които да тормозиш и наставляваш. Аз съм твоят цар.

Сините очи на Зоя грейнаха. Брадичката ѝ се вирна, а посланието беше ясно – колко струва един смъртен цар пред царицата на бурите?

– Ти си моят цар. И аз бих искала да си останеш мой цар. Дори ако си твърде тъп да защитиш претенцията си за трона.

Може и да беше така, но той нямаше желание да го чуе.

– Нямаше право.

– Заклела съм се да те защитавам. Теб и тази страна. Имах пълното право. – Издърпа ръката си от неговата. – Ами ако Магнус Опйер дойде в двореца? Или се окажете поканени на един и същи банкет в Керч? Един поглед стига хората да се досетят…

– Мнозина вече знаят – каза той, налегнат от внезапна умора. – Или се досещат. Има слухове за това още отпреди да се родя.

– Трябва да го елиминираме.

Той стисна ръце в юмруци.

– Нищо подобно няма да правиш, Зоя. Забранявам ти. А ако разбера, че си действала на своя глава, ще те разжалвам и ще прекараш остатъка от живота си в Малкия дворец, където ще учиш малки гришанчета как да правят животинки от облаците.

По всичко личеше, че Зоя е на крачка да вдигне ръка и да завихри буря, която да издуха целия дворец. Но после тя се сгъна в съвършен реверанс, който незнайно как бе пропит с презрение.

– Разбира се, царю мой.

– Наистина ли си толкова безсърдечна, Зоя? Та той нищо лошо не е направил. Единственото му престъпление е, че е обичал майка ми.

– Не, напъхал се е в леглото ѝ.

Николай поклати глава. Право в целта, такава си беше Зоя. Самият той можеше само да гадае дали между майка му и истинския му баща е имало искрени чувства, но се надяваше, че е било така. Че е имало и любов, а не само сласт и съжаления.

Взе чашата си от полупразния поднос с вечерята и пресуши виното на един дъх.

– Някой ден ще прекалиш и тогава аз няма да съм толкова снизходителен.

– В този ден можеш да ме оковеш и да ме хвърлиш в дранголника. – Зоя прекоси стаята, взе чашата от ръцете му и я остави на масата. – Но тази нощ ти ще си окованият.

Гласът ѝ бе почти нежен.

Николай въздъхна издълбоко.

– След този наш разговор оковите току-виж ми донесли облекчение.

Отключи вратата на спалнята си. Прислугата влизаше да почисти единствено в присъствието на Толя и Тамар, при това само веднъж седмично. Николай нямаше личен камериер и се къпеше сам.

Макар да се беше превърнала в нощна тъмница, тази стая беше неговото убежище, единственото място в двореца, където се чувстваше наистина у дома си. Стените бяха боядисани в синьото на дълбокото море, а картата над камината беше донесена от каютата му на „Волкволни“ от времето, когато той обикаляше моретата като Щормхунд, безстрашния капер. Далекоглед на триножник стоеше до прозорците. Не виждаше много през него – само звездите и къщите в горния град, – но самото му присъствие вдъхваше покой на Николай, както и надеждата, че един ден ще погледне през окуляра му и ще види високите вълни на разлюляно море.

– Солена вода тече във вените ни – беше му казал веднъж един от моряците в екипажа. – Задържим ли се твърде дълго на сушата, полудяваме.

Е, Николай нямаше да полудее, поне не заради сушата. Роден беше да бъде цар, макар не и по кръвно право, и щеше да изведе родината си до заветната победа. Но първо трябваше да избута нощта.

Седна на ръба на леглото, събу ботушите си, а после щракна оковите на глезените си и легна по гръб. Зоя не се намеси, чакаше търпеливо и той ѝ бе благодарен за това търпение. Не беше голяма победа сам да се окове, но му създаваше илюзията, че контролира нещата. Зоя се приближи чак след като той щракна белезника на лявата си китка.

– Готов ли си?

Той кимна. В тези моменти характерната ѝ безмилостност правеше нещата малко по-поносими. Зоя никога не би го засрамила с проява на съчувствие.

Сега тя подръпна специалната ключалка, която Давид беше изобретил. Чу се дрънчене и скърцане, три вериги се изстреляха и стегнаха тялото му през коленете, хълбоците и раменете. Ставаше нечовешки силен, когато чудовището поемеше контрола, затова не можеха да рискуват. Николай знаеше това, а и би трябвало да е свикнал вече с оковите, но въпреки това с усилие потисна подтика да се възпротиви.

Успя да се усмихне нахално и вдигна дясната си китка към Зоя.

– А какви са твоите планове за вечерта, скъпа ми тъмничарке? Някоя тайна среща?

Зоя изгрухтя с раздразнение и се наведе да щракне втория белезник и да провери ключалките.

– Сякаш имам време за срещи.

– Знам, че късно нощем ходиш някъде, Зоя – настоя той. Беше любопитен, да, но и отчаяно търсеше нещо, което да отвлече мислите му. – Виждали са те, но явно никой не знае къде ходиш.

– Ходя на много места, Ваше Величество. А ако продължиш да си пъхаш носа в личния ми живот, имам някои идеи къде можеш да отидеш ти.

– Защо криеш в тайна забивката си? Или се срамуваш от него?

Николай размърда пръсти, опитваше се да овладее дишането си. Зоя обърна глава и светлината от лампата улови полумесеца на скулата ѝ, затанцува по тъмните вълни на косата ѝ. Николай все още се впечатляваше от красотата ѝ и като нищо щеше да посегне към нея, ако китките му не бяха оковани.

– Не мърдай – сопна се тя. – Държиш се като дете, което е прекалило с мармалада.

Благословен да е отровният ѝ език!

– Може да останеш, Зоя. Ще ме разтушиш с разкази за детството си. Злобата ти ме успокоява, честно.

– Да повикам ли Толя да те успокои с малко поезия?

– Ето, нали ти казвам. Хаплива и остроумна. По-добре от люлчина песен.

Ръкавът ѝ се вдигна, докато Зоя проверяваше последната ключалка, и разкри сребърната гривна на китката ѝ – парченца кост и нещо като зъби бяха отлети в метала. Николай никога не я беше виждал без гривната, дори не беше сигурен дали Зоя изобщо може да я свали. Знаеше нещичко за муските. Помогнал бе на Алина да си осигури люспите от морския бич, втората от легендарните муски на Морозов. Но с това познанията му се изчерпваха.

– Я ми кажи нещо, Назяленска. Според Давид прекрачването на някои ограничения при използването на гришанската сила води до тежки последствия. Но нима муските не правят точно това? И защо юрда парем да е различна от тях?

Зоя погали металната гривна, очите ѝ се вглъбиха.

– Не мисля, че парем се различава особено от мерзост. Също като мерзост, дрогата взема тежък данък за силата, която дава, а именно свободната воля и живота дори. Муските са други. Те са редки създания, свързани със съзиданието в сърцето на света. Когато муската се отказва от живота си, това е саможертвата, която вселената изисква. И се създава несломима връзка между муската и човека, нанесъл фаталния удар. Това е нещо страшно, но и красиво. Докато мерзост е…

– Низост, знам. Пак добре, че не ми липсва самочувствие.

– Всички Гриша изпитват влечение към мерзостта, копнеж да проверим как ще нарасне силата ни, ако паднат ограниченията.

– Дори ти ли?

Лека усмивка пробяга по устните ѝ.

– Особено аз. Силата е защита. – И преди Николай да я е попитал какво има предвид, Зоя добави: – Но цената за този вид сила е твърде висока. Когато Тъмнейший се опита да създаде свои собствени муски, се появи Долината. – Тя вдигна ръка и широката гривна улови светлината на лампата. – На мен тази ми е достатъчна.

– Зъбите от акула, които близнаците носят – каза замислено Николай. – Костиците от керкенез на Женя. Чувал съм техните истории многократно, но ти никога не си ми разказвала за своята муска.

Зоя вдигна вежда и само за миг замислената млада жена изчезна, изместена от надутия генерал.

– Стоманата трябва да се заслужи, Ваше Величество. Същото важи и за историите. – Изправи се и добави: – А на мен ми се струва, че само отлагаш.

– Разкри ме. – Съжаляваше, че Зоя си тръгва, без значение в каква роля. – Лека нощ, командир Назяленска.

– Лека нощ, ваше мизерничество.

Нямаше да я моли да остане. Не му беше в природата да умолява когото и да било, а и техният пакт беше различен. Не търсеха утеха един в друг. Пришпорваха се взаимно. Даваха си сила. Затова Николай нямаше да търси друг повод да я разприказва. Няма да ѝ каже, че се страхува да остане сам с чудовището, няма да я помоли да остави лампата запалена, мъничката магия, с която децата прогонват мрака.

Но все пак си отдъхна вътрешно, когато Зоя си тръгна, без да я изгаси.