Белязания цар

11

Зоя

ПРИГОТОВЛЕНИЯТА ЗА ГОЛЯМАТА ОБИКОЛКА на Николай отнеха дни. Набедените чудеса се бяха случвали къде ли не из страната, маршрутът щеше да е дълъг, следователно трябваше да се осигурят достатъчно провизии, да се подготвят превозни средства и облекло, подходящо за променливото време, да се разпратят нарочни писма до благородници и губернатори в градчетата, които царят щеше да посети. Всичко това изнерви Зоя допълнително и тя се сопаше наляво и надясно повече от обикновено. Знаеше какво говорят за нея – че е изпаднала в поредното си лошо настроение, – но едно от ценните предимства на високия пост беше свободата да не щадиш ничии чувства. Тя си вършеше работата, при това добре, и ако учениците ѝ, прислугата и колегите гришани не можеха да преглътнат някоя и друга остра забележка, значи бяха сбъркали страната, проклети да са.

Сигурно нямаше да се ядосва постоянно, ако всички останали не бяха толкова ужасно бавни. Така или иначе, накрая приключиха – фургоните бяха натоварени, каретата подготвена, а скаутите поеха напред да проучат състоянието на пътищата, по които щеше да мине царската процесия. Маршрутът уж се пазеше в тайна, но рано или късно поданиците на Николай щяха да загреят, че царят им е тръгнал на път, и щяха да се стекат със стотици и хиляди да зърнат своето златно момче, героя от войната.

Зоя още не можеше да реши дали вярва на монаха и неговите истории за трънливата гора, или на близнаците с техните приказки за попската гвардия и обисбая. Склонна бе да смята, че е глупаво да заложат всичките си надежди на такава мисия и дрънканиците на един фанатик, който очевидно вярваше по детински в светците и в помпозните тъпотии, които вървяха ръка за ръка с тази вяра.

Повтаряше си, че независимо от това какво ще открият, пътуването ще се отрази добре на короната и на младия цар. Повтаряше си, че ако не постигнат нищо с това поклонничество, ще намерят някакъв друг начин да избутат следващите няколко месеца, да успокоят съюзниците си и да държат враговете си нащрек. Повтаряше си, че истинският Николай все още държи нещата под контрол – той, а не чудовището, което бе видяла отблизо онази нощ в камбанарията.

Но Зоя не би оцеляла толкова дълго, ако имаше навика да се самозалъгва. Затова, макар и неохотно, признаваше пред себе си и другия страх, дебнещ под напрегнатата подготовка на пътуването и спомена за ненаситния глад, който бе зърнала в очите на демона. Страх я бе какво може да открият в Долината. Ами ако малоумниците, които почитаха Беззвездния, бяха прави и тези странни случки предвещаваха завръщането на Тъмнейший? Ами ако той незнайно как е намерил път назад?

– Този път ще съм готова за него – прошепна тя в мрака, под покрива на залите, където бе живял преди Тъмнейший, в двореца, който беше съградил от нищото.

Вече не беше наивното момиче, което отчаяно и постоянно се опитва да докаже колко е ценно. Не, тя беше генерал с дълъг списък покосени врагове и още по-дълга памет.

„Страхът е феникс.“ Тези думи ѝ беше казала преди годни Лиляна, тези думи самата Зоя бе повтаряла многократно на други. „Може да изгаря хиляди пъти пред очите ти, но винаги се завръща.“ Само дето страхът беше лукс, който тя не можеше да си позволи. Нямаше да допусне страхът да направлява действията ѝ. „Може и така да е – помисли си тя, – но именно от страх избягваш упорито Николай след онази нощ в камбанарията, нали така?“ Мразеше тази своя слабост, мразеше се, задето моли Толя и Тамар да стоят наблизо, докато оковава царя към леглото вечер, задето дори в съвещателната зала е на тръни, сякаш я е страх, че погледне ли към Николай през масата, ще види как лешниковите му очи почерняват. Страхът ѝ беше безполезен, непродуктивен… нещо повече, подозираше, че чудовището би му се зарадвало много.

Когато най-сетне настъпи сутринта на отпътуването, Зоя подготви един малък сандък. За разлика от раклите, в които прислугата беше прибрала кафтана ѝ и дрехите за път, този сандък щеше да пътува заключен. Вътре бяха оковите на Николай, подсилени двойно и с нов заключващ механизъм, толкова сложен, че ѝ отне часове да го усвои. Сандъчето тежеше приятно в ръцете ѝ, но още по-приятно ѝ стана, когато Женя и Давид се появиха в покоите ѝ.

Зоя впери поглед в малкото шишенце със стъклена запушалка, което Женя ѝ връчи.

– Ще стигне ли?

– Ще стигне и ще остане – каза Женя. – Давай му по една капка преди лягане и още една, ако възникнат проблеми. Надвишиш ли дозата, като нищо ще го убиеш.

– Полезна информация. Цареубийството не е сред любимите ми престъпления.

Женя се подсмихна.

– Казваш, че никога не ти се е искало да убиеш Николай?

– О, искало ми се е. Но ако ще го убивам, държа да е буден.

Женя ѝ подаде друго шишенце, кръгло и червено.

– С това ще го будиш сутрин. Просто махаш запушалката и го слагаш под носа му.

– Какво представлява?

– Дестилат от юрда и амоняк. Бързодействащ стимулант, да речем.

– Това е доста неточно – обади се Давид. – Дестилатът използва…

Зоя вдигна ръка да го спре.

– За мен е достатъчно точно.

Женя прокара пръсти по резбования капак на сандъчето.

– Няма да е лесно за него, никак. Все едно всяка вечер се дави, а сутрин се съживява.

Зоя уви шишенцата в памучна кърпа и ги прибра внимателно в сандъчето, понечи да заключи капака, но Женя сложи ръка върху нейната.

– Новият седатив е силен – каза тя. – Но истината е, че имаме само бегла представа какво се опитваме да обуздаем с него. Зоя, трябва да бъдеш нащрек.

Това Зоя го знаеше по-добре от всички. Беше видяла отблизо ужаса, който дебнеше в тялото и ума на младия цар.

– Ти какво предлагаш?

За нейна изненада Женя каза:

– Може аз да замина вместо теб.

Давид стисна устни на черта, явно двамата го бяха обсъждали и Женя говореше сериозно. Буца затъкна гърлото на Зоя, но тя само вдигна вежда.

– Защото си много добра в близкия бой? Николай има нужда от бойци до себе си.

– Ничевие белязаха и мен, Зоя. Аз разбирам по-добре от теб притеглянето на този мрак.

Зоя поклати глава, дръпна ръката си и прибра ключа.

– Не си готова за битка като тази.

На вратата се почука, те се обърнаха и видяха Толя. Едрата му фигура запълваше касата към общото помещение.

– Каретата е готова – каза той, после извика през рамо: – А Тамар закъснява!

– Не закъснявам – каза Тамар иззад него. – Просто съпругата ми се цупи.

Зоя надникна над рамото на Толя и видя Тамар да държи ръката на Надя в опит да прогони мрачните ѝ мисли.

– Имам пълното право да се цупя – каза Надя. – Вие тръгвате. Брат ми е някъде във Фйерда, а от мен се иска да построя прототип на подводница, която не работи, за празненство, на което не ща да присъствам.

– Бързо ще се върнем – каза Тамар. – И ще ти донеса подарък, обещавам.

– Дано са нови предпазни очила – каза Надя.

– Мислех си за нещо по-романтично.

Давид се намръщи.

– Че какво е по-романтично от предпазни очила?

– Готови сме – каза Зоя и връчи сандъчето на Толя. – Женя, от теб искам редовни доклади за отговорите, които пристигат от възможните невести, и за цялостната подготовка на празненството, интересуват ме най-вече мерките за сигурност. Аз ще ти пращам съобщения по мрежата, докато сме на път.

Поколеба се. Ръцете неудържимо я сърбяха да прегърне Женя… и като никога реши да се предаде на импулса.

Усети високо вдигнатите вежди на Толя, усети и как Женя се стегна в обятията ѝ, преди да я прегърне на свой ред.

– Пази се – прошепна Зоя.

„Пази се.“ Сякаш думите бяха някакво заклинание.

– От какво да се пазя? Да не прекаля с планирането на менюто? – каза през смях Женя. Дръпна се и Зоя хем с ужас, хем с благодарност видя сълзи в кехлибареното око на младата жена. – Вярваш ли, че има лек за Николай?

– Трябва да вярвам. Равка няма да издържи още една борба за власт, още един преврат, още една война. Николай е ужасен, но само него си имаме.

– Той е добър цар – каза Женя. – А аз отблизо познавам разликата между добрия и лошия владетел. Върни ни го жив и здрав.

– Непременно – обеща Зоя, макар да не беше сигурна, че ще може да спази това обещание.

– И се пази, Зоя. Равка има нужда и от теб.

Зоя усети подозрителен гъдел в очите си и побърза да излезе от стаята, преди ситуацията да е ескалирала отвъд търпимостта ѝ.

•

Пътуваха в лукс и удобства и в компанията на множество скаути и знаменосци. Юри не излизаше от каретата, където с Толя преглеждаха стари текстове в търсене на повече информация за обисбая. Друга карета беше натъпкана с книги от библиотеките на Великия и Малкия дворец, както и с шепата текстове, които Тамар тайно бе свила от катакомбите на папската гвардия – овързани с кожа трактати, опърпани сборници с религиозни химни и дори стари книги с детски приказки, по полетата на чиито пожълтели страници се виеха нарисувани шипки и трънки, вероятна препратка към трънливата гора.

Въпреки шумните си възражения и кършенето на пръсти Юри все пак отстъпи и вместо черното расо сега носеше кафявата одежда от грубо тъкан плат на обикновен монах, което му позволяваше да пътува с тях инкогнито. Е, не се опъна повече от очакваното. Явно вярваше, че това лъкатушно пътуване към Долината на смъртната сянка има една основна, макар и тайна цел, а именно да се определи дали Беззвездния ще бъде канонизиран за светец и дали ще бъде построена църква на лобното му място.

– Но за тази цел – предупредил го бе изрично Николай – трябва да знам всичко възможно за обисбая: самия ритуал, местоположението на трънливата гора, изобщо цялата идея за очистване.

При последната дума очите на Юри грейнаха.

– Очистване – повтори той. – Завръщане към истинската религия. Вярата на хората – възстановена.

Зоя знаеше, че Николай възлага големи надежди на монаха и неговото проучване, отчаяно се надява, че това ще му помогне да се очисти от чудовището, но дори да успееха някак, оставаше въпросът къде ще му излезе краят.

– Какво ще правиш с него, след като това приключи? – беше попитала тя царя. – Народът ще въстане на секундата, ако се разбере, че искаш да канонизираш Тъмнейший. Като нищо ще избухне свещена война, а това ще предостави на Аппарат отлична възможност да оспори правата ти над трона. И ще го направи под знамето на Алина, без съмнение.

– Ще измислим някакъв компромис – каза Николай. – Ще пратим Юри на някое хубаво и отдалечено място да подготви трактат за добрите дела на Тъмнейший и ще го заринем с книги. Ще му кажем, че този въпрос трябва да се обсъди с народа. Ще го пратим на Странстващия остров да разпространи учението за Беззвездния.

– Последното твърде много звучи като изгнание.

– Ти го наричаш изгнание, а аз – продължителна ваканция.

– Аз викам да го пратим в Кетердам да обърне във вярата Каз Брекер и неговите негодяи – предложи Зоя.

Николай примижа.

– Искаш да го превърнеш в мъченик? Защото точно това ще му се случи в Кетердам – скоропостижна кончина в ръчичките на Брекер.

Царят не беше пътувал из страната от онази обиколка непосредствено след поражението на Тъмнейший – тогава Николай бе заел престола, овакантен след изгнанието на родителите му. Вместо да остане в столицата, както очакваше нобилитетът, той бе тръгнал на път, изминал бе хиляди километри неуморно. По онова време Зоя почти не го познаваше и определено не му вярваше. Разбираше, че той е единствената надежда изтерзаната им родина да оцелее, склонна бе да признае, че е показал завидна изобретателност по време на гражданската война, но Николай беше Ланцов, а баща му не беше донесъл нищо добро на Равка. По онова време нищо не подсказваше, че новият цар ще е по-добър от стария, че не е просто приказлив красавец, истинска катастрофа в зачатък.

Но Николай беше направил нещо, в което малцина се проваляха – успял бе да я изненада. Осигурил бе мир по границите на Равка, договорил бе нови заеми от Керч, подсилил бе пограничните войски, използвал бе умело флотилията, която беше събрал в битието си на капера Щормхунд, и с нейна помощ бе осуетил морските попълзновения на Фйерда. Посетил бе десетки градове, големи и малки, раздал бе храна, разговаряше с местните водачи и аристократи, използвал бе щедро вродения си чар да ги спечели на своя страна, тях, както и общественото мнение след унищожението на Долината. След като се върна в Ос Олта, създаде ново знаме с изгряващото слънце на Алина зад двуглавия орел на Ланцови, а Аппарат го короняса в новопостроения царски параклис. И Зоя усети нещо като надежда да се заражда в сърцето ѝ.

Самата тя се трудеше усилено с другите от Триумвирата, опитваше се да преустрои Втора армия и да ѝ осигури бъдеще. Понякога беше горда с постигнатото и преизпълнена с оптимистично вълнение, друг път, уви, се чувстваше като дете, което си играе на генерал. Бе едновременно вълнуващо и страшно – мисълта, че всички са на крачка от нещо ново.

Сега обаче, докато пътуваха от едно градче към следващото, Зоя бързо си даде сметка, че обединението на Равка и окрупняването на Втора армия са били лесната част. Далеч по-трудно бе да хванат страната за ушите и да я завлекат в бъдещето. Николай цял живот се беше подготвял за управлението, копнял бе за промяна, но за разлика от него, Равка се съпротивяваше упорито на всичко ново. Реформите му в данъчното облагане и земевладелчеството дразнеха нобилитета. „Естествено, че крепостните селяни трябва да имат права – възразяваха те – някой ден.“ Царят правеше прекалено големи крачки прекалено бързо.

Николай знаеше за породилата се съпротива и несъмнено смяташе да използва това пътуване, за да я потуши. Денем процесията им пътуваше от село на село и от град на град и младият цар печелеше сърцата на обикновените хорица с широката си усмивка, с пари и храна, които раздаваше щедро. Вечер се настаняваха в домовете на благородници и кметове и присъстваха на банкети до късно през нощта. По някое време Николай се затваряше с домакина да обсъдят реформите, да поиска съдействие, да заглади перата, настръхнали от угрозата на промените. Понякога молеше Зоя да го придружи на тези срещи, въпреки че бе уморена и копнееше единствено за леглото.

– Защо да идвам и аз? – възмути се тя в дачата на барон Левкин в Келник. – Ти си очарователен за трима.

– Защото имат нужда да видят моя военачалник – каза той.

Вярно беше. Благородниците и до ден днешен се вълнуваха от разкази за войната и силата на Втора армия. Но имаше и друго. Присъствието на Зоя, въпреки острия ѝ език – или именно заради него, – променяше атмосферата в стаята и превръщаше преговорите в дружески разговор. Поредната причина Николай да си намери най-после царица. Затова Зоя се стараеше да се усмихва, да бъде любезна и да казва по някоя добра дума за гришанската армия. Беше изтощително.

– Как го правиш? – рече тя една нощ след особено продуктивен разговор с херцога на Гревякин. В началото херцогът бе твърдо против предложението на Николай да засее земите си с памук, защото това не отговаряло на традициите. Домът му беше пълен с дърворезби и ръчно тъкан текстил, декори от едно по-простичко време, когато крепостните селяни са създавали красиви предмети за господаря си и са мизерували мълчаливо. Но след два часа и няколко силни питиета старият херцог вече се смееше с цяло гърло на царските шеги и обеща да започне отглеждане на памук в две от фермите си. След още час се съгласи на негова земя да бъде построена тъкачна фабрика за обработка на произведения памук. – Как успяваш да им промениш мнението, без да се усетят дори?

Николай сви рамене.

– Като всеки аристократ херцогът се отнася с презрение към търговията, но обича да вижда себе си като благодетел. Затова просто изтъкнах, че благодарение на новото производство селяните му ще имат повече време да създават дърворезбите и килимите, които той обича токова много. И как имението му може да се превърне в привлекателен център за още занаятчии и художници, а новият свят ще храни стария, вместо да го измести.

– Наистина ли вярваш в това?

– Щом веднъж усетят вкуса на парите и образованието, крепостните му селяни ще се замислят за свой живот и предприемачество, вместо само да се молят за милостта на господаря. Но тогава вече няма да има връщане назад. Прогресът е като река. Излезе ли от коритото си, не можеш да я върнеш обратно.

– Не това имах предвид – каза Зоя, докато Толя ги водеше към предназначените за Николай покои. – Това как го правиш? – повтори тя и махна с ръка към него, от златната коса до съвършено лъснатите ботуши. – По цял ден сме на път, спим по няколко часа. – Сниши глас, преди да продължи: – Всяка нощ си лягаш упоен и в компанията на някакво безсмъртно зло. И въпреки всичко това изглеждаш отпочинал и спокоен. Мога да се обзаложа, че ако херцогът те беше помолил, щеше да стоиш още час в кабинета му да играете карти и да си разказвате стари военни историйки.

– Това е неотменна част от работата ми, Зоя. Царуването не започва и не свършва с военните победи. Нито дори с изковаването на справедливи закони и налагането им. В сърцевината му са именно тези часове, когато мъже и жени решават да оставят в наши ръце живота и добруването си.

– Просто си признай, че твоята нужда да те обичат съответства на тяхната нужда да те обичат.

– Толкова по-добре, че съм такова слънчице.

– Ама залязваш ми нещо. Не че изглеждаш уморен. Изобщо даже. Не е нормално това.

– На теб пък умората ти отива, Зоя. Бледността. Сенките под очите. Приличаш на героиня от роман.

– Приличам на жена, която всеки момент ще те настъпи по мазола.

– Хайде, хайде. Справяш се забележително добре. А и като гледам, усмивките още не са те убили.

– Още.

Тамар ги чакаше при вратата на покоите му.

– Някакви проблеми? – попита я Николай.

При предишната им спирка Тамар беше хванала един слуга в спалнята на царя да рови из вещите му, вероятно по нареждане на господаря си.

– Не – каза тя. – Но за всеки случай ще огледам отново къщата и ще надникна в кабинета на херцога.

Старият херцог беше откликнал добре на царския чар, но ако поддържаше връзка с противниците на царя в Западна Равка или с някого от претендентите за трона на Ланцови, трябваше да го знаят.

След като Николай си изу ботушите и седна на леглото под една нелепа картина на Света Анастасия, която лекува селяни от чумата, Зоя извади малкото шишенце от джоба си. Николай потръпна видимо.

– Не знам какво са забъркали Женя и Давид този път, но ме сваля като юмрук в челюстта, честно.

Зоя мълчеше. Седативите, които му даваха преди, бяха простички отвари, които го успиваха бързо и Николай често започваше да хърка още преди Зоя да е излязла от спалнята му. Но тази нова отвара го поваляше за секунди, при това без хъркане или другите дребни нещица, които човек прави насън. От тази отвара Николай изпадаше в дълбоко безсъзнание, така неподвижен, че Зоя често притискаше пръсти под челюстта му да потърси бавния пулс. Сякаш всяка нощ го гледаше как умира.

– Знам само, че е достатъчно силна да ти затвори устата – каза тя накрая. Вдигна шишенцето, но не му го подаде. – Хайде, кажи как го правиш. Как търпиш това безкрайно театро.

– Ти правиш същото в Малкия дворец, Зоя, ежедневно. Не го показваш, но аз знам, че невинаги се чувстваш силна и умна. Обаче не ти личи.

Зоя преметна косата си през едното рамо.

– Може и така да е. Но аз съм си аз винаги. А ти се променяш като светлина над водата. И това взаимодействие с различни хора сякаш те подхранва, вместо да изцежда силите ти. Каква е тайната?

– Тайната… – замисли се Николай. Протегна ръка и Зоя пусна шишенцето в шепата му. – Тайната май е в неспособността ми да бъда сам. – Махна запушалката. – Но има места, уви, където не можем да си заведем компания.

Докосна гърлото на шишенцето до езика си и Зоя побърза да го вземе от ръката му – Николай се люшна назад, повлечен в мрака още преди главата му да е тупнала на възглавницата.

•

Зоя пътуваше напред със скаутите. Понякога Николай се возеше в каретата с Толя и Юри, но по-често яздеше някой от белите си коне, обграден от стражи, а Тамар го следваше на дискретно разстояние. За разлика от баща си, Николай никога не обличаше царската парадна униформа с все ордените и шарфа, а вместо това носеше зеленикавия шинел на войниците от Първа армия. Беше служил в пехотата, преди да стане офицер, с което си спечели уважението на войската, и ордените на гърдите му не бяха церемониални, а спечелени в битка.

И във всяко селце и град по пътя младият цар твореше своите чудеса. Дори стойката му на конския гръб се променяше според множеството, излязло да го посрещне. Понякога седеше отпуснат на седлото, слънцето позлатяваше косата му и се отразяваше в съвършено лъснатите му ботуши, а той се усмихваше широко и махаше на любимите си поданици. Друг път беше тържествен и героичен, качваше се на импровизирана сцена или излизаше на някой балкон да се обърне към навалицата, събрала се пред църквата на градския площад. Стараеха се да прикриват неотложността на мисията при тези спирки, но извън това яздеха усилно и никога не оставаха за повече от една нощ в едно или друго имение. Определили си бяха три седмици за пътуването. Без значение какво ще открият в Долината на смъртната сянка, трябваше да се върнат в столицата навреме за тържествата.

В Райевост, където беше ударило голямо земетресение, Николай се съблече по риза и се хвана на работа рамо до рамо с местните, извозваше отломки и повдигаше паднали греди. Отиде на мястото, където гигантският каменен печат на Свети Лубов се беше разцепил сякаш под напора на ято от мънички сребристи птички, които бяха кръжили две седмици над градския площад, преди най-сетне да се разпръснат. Даде тържествено обещание да финансира с лични средства построяването на нова църква там.

– И откъде по-точно ще вземеш парите за църквата? – попита го Зоя същата вечер.

– От Керч? От богатата си невяста? Или Аппарат ще продаде на търг някой от хубавите си олтари.

Но Зоя вече се бе досетила защо Николай така лесно бе отстъпил пред молбата на Аппарат за нови църкви. Да, попът щеше да си получи новите молитвени домове и чрез тях да разшири мрежата си от шпиони и лоялисти, но хората нямаше да се сещат за него, когато влизат да кажат молитва или да чуят църковните камбани. Щяха да си мислят за своя златен цар и да си шепнат как е дошъл в тяхното село.

– Отраснала съм на такова място – каза Зоя, докато влизаха в поредното забутано селце. – Място безнадеждно. Гладно. Хората правят грозни неща от отчаяние и момичетата са първите жертви.

– Затова ли настояваш толкова упорито за новите фабрики?

Зоя сви рамене едва доловимо.

– Нужни са широки плещи да размахваш брадва или да вадиш камъни, но и най-слабичкото момиче може да дърпа ръчка или да натиска бутон.

Усещаше втренчения поглед на Николай.

– Не знаех, че изпитваш такава симпатия към обикновените хора.

„Навремето и аз бях обикновена. Лиляна и Лада бяха обикновени.“

– Не става въпрос за симпатия. Гриша няма да оцелеят без силна Равка зад гърба си.

– Аха, значи просто си практична. Разбира се – кимна скептично Николай.

Тонът му никак не ѝ хареса, но истината бе, че нямаше начин да мине по разкаляните улици между сивите къщи с продънени покриви и килнати веранди, да види наклонената кула на църквата и да не се сети за Пачина, градчето, което бе оставила зад гърба си. Нямаше да го нарече свой дом и толкова.

– Знаеш ли кое промени нещата в моето село? – попита тя, без да откъсва поглед от пътя с дълбоките коловози, разкалян от снощния дъжд. – Мобилизацията. Когато войната стана толкова страшна, че короната се видя принудена да мобилизира и момичета за войската.

– Мислех, че хората са гледали на мобилизацията като на проклятие.

– Някои – да. Но за други тя предлагаше бягство, шанс за нещо различно от това да станеш нечия съпруга и да умреш при раждане. Когато бях малка, още преди силата ми да се прояви, си мечтаех да стана войник.

– Малката Зоя с малкия си щик?

Зоя изсумтя.

– Винаги съм притежавала качества на генерал.

Но майка ѝ виждаше в нея друго. Виждаше само и единствено красотата ѝ. Лицето на Зоя се превърна в неин чеиз на крехката възраст от девет години. Ако не беше Лиляна, щяха да я купят и продадат като малко теленце. Но можеше ли с чисто сърце да вини майка си? Още помнеше разранените ръце на Сабина, уморените ѝ очи, изпосталялата снага – хронична умора и безнадеждност. Но макар да бяха минали много години, Зоя все още не откриваше в себе си прошка. Нито към отчаяната си майка, нито към слабоволевия си баща. Да изгният дано! Зоя плесна коня с юздите.

Процесията им мина през ниви с овес и разгледа новата оръжейна фабрика, изтърпя изпълнението на един детски хор, а после Николай и групичката около него седнаха да пият чай с градския съвет и диригента на хора.

– Трябва да отровиш диригента заради ужаса, на който ни подложи – мърмореше Зоя.

– Прекрасни бяха.

– Бяха фалшиви.

Волю-неволю Зоя направи малка демонстрация на силите си пред местните жени и с мъка се сдържа да не издуха перуката на магистрата.

Накрая стана време да излязат на езда с губернатора и да се разходят из големия участък гора, където дърветата уж били повалени за една нощ. Зловеща гледка. Въздухът вонеше на смола, а дърветата лежаха в съвършени редици чак до върха на възвишението над малък параклис на Свети Илия Окования. Лежаха всичките в една посока като покойници в гробище, сякаш им сочеха на запад, право към Долината. Позволили бяха на Юри да слезе от каретата, да се разтъпче и да види с очите си предполагаемото чудо, придружен от Толя, разбира се, който надвисваше над него като едничкото неповалено дърво в околността. Според гиганта били открили нещо, което водело към оригиналното описание на обисбая.

– Хрумвало ли ти е – попита Зоя Николай, вперила поглед в кльощавия монах, който говореше превъзбудено на навъсения Толя, – че всичко това е номер? Че Аппарат и монахът изобщо не са врагове? Че целта им е била да те отдалечат от столицата, както и направиха впрочем.

– Естествено – каза Николай. – Но колкото и влиятелен да е Аппарат, дори той не може да повали толкоз дървета или да изкара ято птички от сцепен камък. Ще трябва да преглътна гордостта си и да призная, че май сме свидетели на нещо, което е по-голямо и от теб, и от мен.

– Говори за себе си – каза тя.

Но като гледаше редиците повалени дървета, Зоя имаше чувството, че някаква невидима ръка ги насочва, и това чувство никак, ама никак не ѝ харесваше.

– Нямам им доверие – добави тя. – На нито един от двамата.

– Аппарат е амбициозен човек, а това само по себе си означава, че може да бъде манипулиран.

– А нашият монах? И Юри ли можеш да манипулираш със същата лекота?

– Юри е дълбоко и искрено религиозен. Или това, или е най-великият актьор за всички времена, което със сигурност не е възможно.

– Защо пък да не е възможно?

– Защото изтърпях с усмивка песньовките на детския хор, следователно аз съм най-великият актьор за всички времена. – Николай смуши с пети коня си. – Хайде, Назяленска, към следващия град. Надеждата умира последна.

•

Зоя си отдъхна, когато навлязоха в Адена, последната им спирка преди Долината. Скоро щеше да се разбере – или щяха да получат търсените отговори, или да поемат назад с подвити опашки. Но поне ще е загърбила страховете си и напрегнатото очакване при мисълта какво ги чака в Безморие.

Селото беше като другите села дотук, ако не броим красивото езеро в ниското. Този път ги посрещнаха с малък духов оркестър, който свиреше фалшиво, с парадно шествие на говеда и изложение на гигантски зеленчуци.

– Тази тиква е по-голяма от мен – промърмори под нос Николай, докато махаше и се усмихваше.

– И два пъти по-красива.

– Аз съм по-красивият – възрази той.

– Може – каза Зоя. – Обаче тиквата не говори.

Накрая концертът на духовия оркестър свърши, всички наставаха и тръгнаха към църквата. Като никога местните не ги последваха. Зоя, Николай, Юри и близнаците поеха сами към параклиса извън селцето, компания им правеше само местният свещеник.

– Няма ли поклонници? – попита Толя, щом и последните къщи останаха зад гърба им.

– Има, но ги държим в селото – отговори свещеникът. Беше възрастен мъж с хубава бяла брада и очила досущ като тези на Юри. – Пускаме външните хора само с придружител и в строго определени часове. Църквата е в ремонт, а ние държим да овардим работата на Света Лизбета.

– Толкова ли е крехка? – попита Юри.

– Удивителна е и не искаме поклонниците да я опоскат за сувенири.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Зоя. Имаше нещо различно във въздуха тук. Дори насекомите бяха замлъкнали. Движеха се под хладните сенки на гора, но ни една птичка не се обаждаше от клонаците. С Тамар се спогледаха мълчаливо. Дори тук, на това уж свещено място, можеше да се готви покушение срещу царя.

Излязоха от гората на високо възвишение. Църквата беше опасана със строително скеле, златните ѝ кубета лъщяха на следобедното слънце. Пред входа се възправяше статуя на Света Лизбета. Червени рози бяха напукали камъка по цялата ѝ снага, включително забуления череп. Цветята се спускаха изобилно по статуята, разливаха се като локва от кръв около основата ѝ. Сладкият им аромат буквално пулсираше на гъсти захаросани вълни, така плътни, че сякаш грееха с лятна жега.

Екстаз кривеше лицето на Юри.

– Исках да вярвам. Вярвах, но това…

Бедничкият ревеше, осъзна Зоя.

– Млъкни – тросна се тя. – Или лично ще те натикам в каретата.

– Вижте – прошепна Толя, без да крие възторга си.

Черни сълзи се стичаха от очите на Лизбета. Лъщяха като обсидиан, сякаш замръзнали на място или издялани от камък като самата статуя.

Докато бяха в селото долу, Зоя бе зърнала Крибирск в далечината, проснал се досами мъртвите бели пясъци на мястото, където преди се ширеше Долината на смъртната сянка. Бяха толкова близо.

Николай издиша през зъби и Зоя го стрелна с поглед. Другите бяха зяпнали статуята, но тя зърна за миг – преди Николай да дръпне нагоре маншета на ръкавицата си – тъмните жилки по китката му, които пулсираха черни, сякаш… сякаш онова в него е разпознало тук нещо познато и е надигнало глава. Инстинктивно понечи да се отдръпне, уплаши се, че демонът ще разкъса оковите си. Но не го направи – беше войник и щеше да удържи.

– Каква беше историята на Лизбета? – попита Николай.

Гласът му звучеше напрегнато, но другите сякаш не го забелязаха.

– О, историята ѝ е едновременно красива и трагична – отвърна с ентусиазъм Юри.

Ръцете засърбяха Зоя да го бутне в розите.

– Да де, като всички истории за мъченици, да се чудиш защо.

Но Юри или не ѝ обърна внимание, или изобщо не я беше чул.

– Била е само на осемнайсет, когато пирати слезли на брега на Западна Равка, грабели и опожарявали селата по пътя си. Мъжете от нейното село се скрили, но Лизбета се изправила самичка пред пиратите в едно поле с бели рози и ги помолила за милост. Те се метнали към нея, но тя само паднала на колене в молитва, а от розите се надигнали рояци пчели и връхлетели нападателите. Така селото на Лизбета било спасено.

Зоя скръсти ръце.

– Да, а сега кажи на нашия цар как селяните възнаградили Лизбета за това чудо.

– Е – рече Юри, като дърпаше един разшит конец от ръкава на расото си. – Хората от съседното село настояли Лизбета да повтори чудото и така да спаси и тях, но тя не могла. – Изкашля се. – Разпънали я между четири коня. И тогава розите станали червени от кръвта ѝ.

– Ама иначе отговаря на молитви, видите ли – подхвърли Зоя и откъсна една червена роза, глуха за сащисания стон на свещеника.

Миризмата на розата бе толкова силна, че задушаваше. Изобщо всичко тук я изправяше на нокти. Имаше чувството, че нещо я наблюдава от куполите на църквата и от сенките на дърветата.

– Защо всичките ви светци трябва непременно да са загинали в страшни мъки?

Юри примигна.

– Защото… защото това показва готовността им за саможертва.

– Смяташ ли, че Лизбета с радост се е оставила да я разкъсат на четири? Или Демян, когото пребили с камъни? Илия, когото оковали и хвърлили в реката да се удави? – Писнало ѝ беше от тези чудеса, изтощена бе от страха, който я терзаеше ежедневно, не искаше да чува повече за трагичната кончина на хора, дръзнали да бъдат храбри, странни или силни. – На мястото на Лизбета не бих си губила времето да слушам оплакванията на…

Някакво движение при куполите на църквата привлече вниманието ѝ. Тя вдигна поглед миг преди нещо масивно да се стрелне право към нея. Нещото събори статуята на Лизбета, разхвърчаха се червени листенца и каменни отломки. Гигантски ръце я стиснаха за раменете, впиха се в плътта ѝ, отлепиха я от земята. Зоя зарита отчаяно, но опора нямаше.

А после нещото я повлече към небето. Зоя пищеше, все така стиснала розата.