Белязания цар

19

Зоя

ВМЕСТО ДА ГИ ЗАВЕДАТ в някакви други стаи, където да пренощуват, Юрис и Григорий просто си тръгнаха, а Елизавета махна с ръка, при което масата и столовете се стопиха в пода. След миг наоколо им се издигнаха нови стени. Пясъкът се сгърчи и изви, а накрая оформи три врати около една централна стая и всичко това в безжизнения, избелен от слънцето цвят на стара кост.

Зоя не знаеше още колко ще издържи. Имаше чувството, че някой чисто и просто е разкъсал света.

– Съжалявам, че не можем да ви предложим повече удобства – каза Елизавета, – но това място е сурово. Починете си, доколкото е възможно.

Стаята на Зоя приличаше на спалня в някакъв замък от древни времена – заострени в горния край прозорци, тежки кожени кресла пред голяма камина и огромно легло с балдахин от кадифени завеси. Само дето прозорците нямаха стъкла, нямаше кожа, нито кадифе. Всичко беше направено от все същия ситен пясък, всеки предмет, всяка повърхност грееше в същия убит оттенък. Огънят в камината синееше като пламъците на онзи ужасен дракон. Призрачна стая. Ръката на Зоя се плъзна към китката ѝ. Трябваше да говори с Николай.

Отвори вратата, макар че ѝ беше трудно да я възприеме като врата, при положение че допреди миг не беше там нито тя, нито стената.

Николай стоеше на прага на стая, която приличаше досущ на нейната.

– Напомня ми за чертеж на нещо великолепно – каза той, като се обръщаше бавно и оглеждаше новата си квартира. Влезе и прокара ръка по сивата пясъчна лавица над камината. – Всичко е изпипано до най-малката подробност, а в същото време е лишено от топлина и уют.

– Това е грешка – каза Зоя.

Главата я болеше. Сърцето я болеше. Пръстите ѝ постоянно посягаха към голата китка. А трябваше да мисли ясно. На карта бяха заложени големи неща, много по-важни от загубената муска. Защо имаше чувството, че винаги има нещо по-важно от личните ѝ проблеми?

– Къде е Юри? – попита Николай.

– Сигурно се кланя някъде. Николай, сериозно ли смяташ да приемеш тази сделка?

– Дойдохме да търсим лек и го намерихме.

– Може да умреш.

– Този риск сме го приели отдавна. Даже ако не греша, самата ти предложи да ми пуснеш куршум в главата.

– До тържествата в Ос Олта остават по-малко от три седмици – възрази тя.

– Значи ще трябва бързо да се оправя с демона.

– Видя на какво са способни тия. Какво ще стане, ако ги освободим от Безморие и те се развилнеят из цяла Равка? Готов ли си да поемеш този риск?

Николай прокара пръсти през косата си.

– Не знам.

– Не знаеш, ама прие поканата за танц от първия път като пъпчив младок на селска вечеринка.

– Вярно е.

И не личеше грам да съжалява, проклет да е.

– Не знаем кои са, какви са – продължи Зоя. – Как може да им имаме доверие?!

– Това го разбирам. Точно както ти разбираш, че нямаме друг избор. Защо се съпротивяваш, Зоя?

Тя опря глава в касата на прозореца и се загледа в пустошта навън. Дали и светците бяха гледали същата празнота стотици и стотици години?

– Ако това наистина са светците – каза накрая, – тогава на кого сме се молили през цялото време?

– Ти пък откога се молиш? – попита Николай, без да крие изненадата си.

– Преди се молех, като малка. Те нито веднъж не ми отговориха.

– Ще ти намерим друга.

– Друга?…

В първия миг не разбра за какво говори Николай. После осъзна, че лявата ѝ ръка отново гали китката на дясната, там, където преди я обгръщаше муската. Дръпна ръка.

– Не можеш да ми намериш друга – каза тя пренебрежително. Много пренебрежително. Пак по-добре от самосъжалението. – С муските не става така. Носех тази костена гривна от тринайсетгодишна.

– Зоя, аз не вярвам в чудеса. Не знам кои са в действителност тези светци. Знам само, че са последната ни надежда.

Тя стисна силно очи. Елизавета се държеше гостоприемно и прочее, но това не променяше факта, че ги бяха отвлекли.

– Ние сме пленници, Николай. Не знам какво ще поискат от нас.

– Първото ще е да стъпчете гордостта си.

Николай и Зоя подскочиха. На прага стоеше Юрис. В човешката си форма, макар нещо от дракона да се долавяше в силуета му.

– Хайде, Зоя Назяленска, малка буреносна вещице. Време е.

– За какво? – изсъска Зоя.

Гневът се разпали в гърдите ѝ, гняв познат и добре дошъл, и много по-полезен от скръбта.

– За първия ти урок – каза той. – Така де, няма само царчето да учи нови неща.

•

Зоя неохотно последва дракона по лъкатушните коридори на това налудничаво място. Повтаряше си, че така ще научи нещо повече за ритуала, на който щяха да подложат Николай, както и за истинските мотиви на светците. Но едно значително по-силно гласче ѝ нашепваше, че ако опознае Юрис, ще знае как най-добре да го накаже за счупената муска. Усещаше пулса си на голата китка. Усещаше я гола, уязвима, сбъркана.

И все пак, макар отмъщението да я мамеше неустоимо, Зоя си даваше сметка, че ситуацията изисква пълното ѝ внимание. Дворецът беше огромен и макар някои стаи да имаха известна индивидуалност, по-голямата част от коридорите, стълбищата и проходите бяха изградени от все същия лъскав и безцветен пясък. Още по-объркваща бе вездесъщата гледка, която се откриваше пред погледа ѝ през всеки прозорец в тази гигантска структура – безкрайна празна шир.

– Усещам гнева ти, буреносна вещице – каза Юрис. – Направо въздухът пращи.

– Това обръщение е обидно – каза тя на гърба му, като се утешаваше с мисълта, че лесно би могла да го бутне надолу по високото стълбище.

– Ще ти викам както си искам. По моето време вещици наричаха жените, от които мъжете е добре да се пазят. Определението ти пасва като ръкавица.

– Ми вслушай се в собствения си съвет тогава и стой далече от мен.

– Не мисля – каза Юрис. – Опасността е сред малкото останали ми забавления, а Долината не предлага много възможности за това.

Щеше ли изобщо да се търколи, ако го бутне, или просто щеше да разпери криле и да се спусне изящно към следващата площадка?

– Ти на колко години си всъщност?

– Не помня.

Изглеждаше на четирийсет. Едър като Толя, по-едър дори, хубав мъж, когото Зоя лесно можеше да си представи с тежък меч в ръка. По обръснатата му глава се различаваха следи от люспи, сякаш нещо от дракона е пролазило в човешкото му тяло.

Любопитството я надви.

– Човешката форма ли предпочиташ?

– Нямам предпочитания. Винаги съм и двете – човек и дракон. Когато ми се прииска да почета, да споря или да пия вино, приемам човешката форма. Когато искам да полетя и да се освободя от човешките дребнавости, ставам дракон.

– А когато се биеш?

Той я стрелна с поглед през рамо, очите му припламнаха сребърни, зениците се издължиха в цепки, а когато се усмихна, зъбите му бяха една идея твърде дълги и хищни за човешкото му лице.

– Ще те надвия и в двете си форми.

– Съмнявам се – заяви тя с увереност, която не чувстваше.

Ако още имаше муската си, нямаше да се колебае така.

– Не забравяй, че в първия си живот бях воин.

Зоя вдигна пренебрежително вежда.

– Свети Юрис, който убил дракона, всъщност е бил Гриша, който си е търсел животно за муска?

Знаеше легендата отлично като всяко равкийско дете – воинът, който отишъл да се пребори със звяра и се борил с него три пъти, преди най-после да го надвие. Започваше да се пита колко истина има в легендата.

Юрис свъси вежди и продължи надолу по стълбите.

– Муска. Като онази жалка гривничка, дето ти е толкова скъпа? Когато убих дракона, приех неговата форма и той прие моята. Сляхме се. Така ставаха нещата по онова време. Вашето е жалка имитация, най-слабата форма на съзиданието в сърцето на света.

„По онова време.“ Значеше ли това, че има истина и в историите за пламтящия трън? Възможно ли бе онези монаси да не са били обикновени хора, а Гриша, приемали формата на зверове, за да се борят срещу враговете на Равка? Нима теоретиците на Гриша и религиозните схолари са сгрешили в тълкуванията си? Зоя нямаше отговори на тези въпроси. Изтощеният ѝ мозък не беше в състояние да обработи новата информация.

Влязоха в гигантска каверна, която приличаше хем на пещера, хем на велика зала в стара крепост, цялата от черен камък. От едната страна имаше камина, толкова висока, че Зоя да застане права вътре, а над нея – герб с три шестолъчни звезди. Гербът приличаше на келските фамилни гербове, макар че Зоя не познаваше иконографията им достатъчно добре и не можа да определи към коя фамилия сочи. Едната стена беше изцяло открита към стихиите и ширналия се хоризонт от мъртъв пясък. Назъбените скали при тавана засилваха впечатлението, че се намират в пещера. Или в пастта на исполински звяр, където Зоя се е озовала по невнимание.

– Какво искаш от мен? – попита тя.

– Когато премина в света на смъртните, когато умра там, магията ми ще умре заедно с мен. Но не е задължително и знанията ми да умират. Ти ще ги носиш.

– Каква чест – каза тя без ентусиазъм.

– Всички правила, създадени и спазвани от Гриша, дори цветовете, които носите. Въобразявате си, че обучението има за цел да ви направи по-силни, но истината е друга. Така само ограничавате силата си.

Зоя поклати глава. Не стига че този гигантски гущер ѝ беше отнел муската, която беше спечелила с цената на собствената си кръв, а сега обиждаше обучението, на което бе посветила живота си. Отнесла се бе сериозно към подготовката си в Малкия дворец, към теорията, която четеше в библиотеката, към стойките и техниките, усвоени в крайезерната къщурка на Багра. Упражнявала се бе до пълно изтощение, превърнала бе суровия си талант в оръжие. Имаше други етералки, по-надарени от нея в началото на подготовката, но никой не се беше трудил колкото нея.

– Говори каквото си искаш, но аз знам, че обучението ме направи по-добра вихротворка.

– Да, но дали те е направило по-добра Гриша?

– Не казах ли същото току-що?

– Не съвсем. Но и аз бях невеж като теб в началото, и аз нямах друго освен дивия вятър в ръцете си.

– Бил си вихротворец? – попита тя с изненада.

– Нямаше име за същността ми.

– Но си можел да призоваваш? – настоя тя.

– Можех. Правех го. Това беше поредното оръжие в арсенала ми.

– В коя война?

– В безброй войни. За някои бях герой. Други ме наричаха нашественик, варварин, осквернител на храмове. Опитвах се да постъпвам правилно. Така поне го помня.

Мъжете и техният навик да се хвалят с подвизите си.

– Не всички сме толкова благородни като твоето царче – добави Юрис.

Зоя вървеше по периметъра на залата. Нямаше много за гледане. Ако не броим колекцията от оръжия върху едната стена, всичко друго беше от черен камък – лавицата над гигантската камина, в която танцуваха сини пламъци, украшенията върху нея, гербът на стената.

– Ако очакваш да критикувам Николай за добротата му, въоръжи се с търпение.

– А ако ти кажа, че Равка има нужда от по-безмилостен владетел?

– Ще отвърна, че това звучи като извинение на безмилостен мъж.

– Кой е споменал нещо за мъже?

Каква игра играеше това създание?

– Намекваш да открадна трона на своя цар? Нямам такива амбиции.

Юрис се засмя гръмовно.

– Да бе. Наистина ли вярваш, че ти е писано да прекараш живота си в служба? Не ми казвай, че не си мислила какво би било да си царица.

Зоя взе един мъничък ахатов кон от лавицата над камината, един от стотиците, подредени там. Така ли убиваше времето си Юрис? Използваше огън да оформи мънички сувенири от един предишен живот?

– То пък сякаш царицата не служи. Аз служа на Гриша. На Равка.

– Равка – повтори той и изръмжа. – Служиш на народ от призраци. Всички, които си разочаровала. И които ще разочароваш и занапред, докато не се превърнеш в онова, което ти е писано да бъдеш.

„Всички, които си разочаровала.“ Какво ли пък разбираше този тъп дракон? Зоя остави ахатовото конче и потърка зиморничаво ръце. Не ѝ харесваше как говори светецът. Думите му отекваха неприятно в нея, насочваха мислите ѝ към онзи падащ камък, към празния кладенец, към бездънния пропад. „Не поглеждай назад – беше ѝ казала преди време Лиляна. – Не поглеждай към мен.“ Тогава Зоя не я беше послушала и вече знаеше, че е допуснала грешка.

– Има ли край тази твоя история, старче? Уморена съм и ако приключваш, ще ида да потърся чаша вино и поспя.

– Тук вино няма да намериш, малка вещице. Нито сън. Тук няма почивка от забвението.

Зая махна с ръка.

– Тогава ще си потърся по-интересна компания.

Юрис сви рамене.

– Историята е към края си. В земята ни се появи кръвожаден звяр, опожаряваше всичко по пътя си, убиваше всеки, дръзнал да се изстъпи пред него.

Зоя докосна разсеяно топката на един боздуган, закачен на стената. Юрис явно е носел тези оръжия със себе си, когато са попаднали в капана на Долината.

– Винаги съм смятала, че драконът е метафора.

Юрис сякаш се засегна.

– Метафора на какво?

– Знам ли, на някаква ерес, на чужди нашественици, на опасностите, които носи със себе си модерният свят.

– Понякога драконите са просто дракони, Зоя Назяленска, а и никоя метафора не е убивала толкова много хора, уверявам те.

– Защото никога не си чувал Толя да рецитира поезия. И какво, юнакът отишъл да сгащи дракона в леговището му?

– Много точно казано. Можеш ли да си представиш страха ми?

– Имам известна представа. – Никога нямаше да забрави първия миг, когато видя Юрис с разперени криле… а и искаше да разбере как е надвил звяра. – Ти какво направи?

– Каквото правят всички уплашени хора. В нощта, преди да се изправя пред дракона, паднах на колене за молитва.

– И на кого се моли един светец?

– Никога не съм твърдял, че съм светец, Зоя. Това е просто име, с което ме наричат отчаяните. Онази нощ аз бях просто уплашен човек, още момче всъщност, едва навършило осемнайсет. Помолих се на бога на небето, който пазеше семейството ми, на бога на бурите, който напояваше нивите и се хранеше с невнимателни моряци. Може би този бог все още се грижи за мен. Знам само, че нещо ми отговори. Когато се изправих пред дракона и той ме заля с огън, ветровете се подчиниха на командата ми. Успях да му отнема дъха точно както ти се опита да направиш с мен. Сблъскахме се два пъти и два пъти се оттеглихме да изцерим раните си. Но при третия сблъсък аз му нанесох фаталния удар.

– Триумфиращият Юрис – измърмори тя.

Нямаше да го четка с излишен ентусиазъм. Но той успя да я изненада със следващите си думи:

– Сигурно е трябвало да се възторгна от победата, от триумфа си. Вярвах, че точно това ще почувствам, но щом драконът падна, усетих единствено съжаление.

– Защо? – попита тя, макар открай време да ѝ бе мъчно за дракона от легендата, звяр, подвластен на природата си.

Юрис облегна широки плещи на стената.

– Драконът беше първото истинско предизвикателство за мен, единственото създание, с което да се сражавам на равна нога. Изпитвах уважение към него. Когато впиеше зъби в мен, знаех, че двамата изпитваме едно и също. С дракона бяхме еднакви, свързани в сърцето на съзиданието, родени от стихиите и различни от всички останали.

– Краставите магарета през девет баира се подушват – тихо каза тя. Познаваше това усещане за родство, за свирепост. Ако затвореше очи, можеше да усети леда по бузите си, да види кръвта в снега. – Но накрая все пак си го убил.

– И двамата умряхме в онзи ден, Зоя. Аз имам неговите спомени, той има моите. Изживели сме стотици животи заедно. Същото е при Григорий и великата мечка, при Елизавета и нейните пчели. Никога ли не си се питала как така някои Гриша са муски сами по себе си?

Никога не се беше замисляла. Тези гришани – родени муски – бяха много редки и обикновено служеха като изпитващи, използваха таланта си да тестват деца за наличие на гришанска сила. Тъмнейший беше муска, майка му – също. На теория това беше едно от обясненията за гигантската му сила.

– Не съм – призна тя.

– Те са свързани със съзиданието в сърцето на света. Във времето, преди думата Гриша да се спомене за пръв път, границите, делящи ни от другите създания, не бяха толкова непреодолими. Ние не просто отнемахме живота на създанието, а отдавахме нещо от себе си в замяна. А после гришаните започнаха просто да убиват и да си присвояват частица от мощта на сътворението, без да дават нищо от себе си. Това е жалката традиция на вашите муски.

– И какво? Да се чувствам засрамена, че съм си спечелила муска? – каза Зоя.

Юрис нямаше право да я съди. Колко пъти бе плакала? Колко безполезни молитви беше изрекла, неспособна да се отърси от упоритото и глупаво убеждение, че някой ще ѝ отговори?

– Сигурно е лесно да разсъждаваш за вселената тук, в сигурното убежище на този дворец, далече от човешките тегоби и дребнотемие. Ти може и да не помниш какво е да си безсилен. Аз помня.

– Може и така да е – каза Юрис. – Но ти все пак плака за тигъра.

Зоя се вкамени. Той нямаше как да знае това. Никой не знаеше какво бе направила през онази нощ, какво беше видяла.

– Какво имаш предвид?

– Когато си свързан с всички неща, няма ограничения за знанието ти. Щом онази гривна падна от китката ти, аз видях всичко. Младата Зоя, която кърви на снега със смело сърце. Зоя от изгубения град. Зоя от градината. Не можа да ги защитиш тогава, не можеш да ги защитиш и сега, нито ти, нито твоят обладан от чудовище цар.

„Не поглеждай към мен.“ Кладенецът в нея нямаше дъно. Зоя хвърли камък в мрака и пропадна заедно с него надолу и надолу. Трябваше да се махне от тази зала, да се махне от Юрис.

– Приключихме ли?

– Още не сме започнали. Кажи ми, буреносна вещице, когато уби тигъра, нима не усети как духът му се сляга в теб, как приема формата на гнева ти?

Зоя не искаше да говори за онази нощ. Драконът знаеше неща, които не би трябвало да знае. Засмя се насила.

– Какво, казваш, че съм се превърнала в тигър?

– Може би. Но си слаба, така че е трудно да се разбере със сигурност.

Зоя стисна устни. Запази самообладание, макар гневът в нея да заклокочи.

– Искаш да ме ядосаш, така ли? Постарай се повече, защото обидите на един старец не вършат работа.

– Ти показа смелост по време на нашата битка. Бърза мисъл, самообладание. И въпреки това загуби. И ще продължиш да губиш, докато не отвориш вратата.

А после се завъртя изведнъж и се метна към нея, тялото му се уголеми, крилете се разпериха и блокираха светлината. Раззина паст и пламък изригна от недрата му.

Зоя вдигна ръце над главата си и се сви.

Пламъците угаснаха внезапно. Юрис стоеше и я гледаше, възвърнал човешката си форма.

– Нима съм си избрал слабачка? – каза той с отвращение.

Но беше ред на Зоя да се усмихне.

– Или си избрал момиче, което знае как да се преструва на слабачка.

Изправи снага и протегна ръце пред себе си. Бурята се устреми към него, директен удар от вятър и гняв, който го подкоси през коленете, събори го и го помете по лъскавия под право към отворената стена. „Слаба работа.“ Стократно по-слаба сега, без муската. Но Юрис въпреки това се претърколи през ръба и изчезна, а изненаданата му физиономия беше като балсам за душата ѝ.

Миг по-късно драконът се издигна на могъщи криле.

– Нима съм прекършил и волята ти, когато скърших онази твоя глупава дрънкулка?

Беше ли? Без муската всяко посягане към силата беше като на едноок човек, който още не се е научил да преценява разстоянията, който посяга и улавя единствено въздух. Зоя беше силна поначало, но истинската сила бе дошла със смъртта на тигъра. А сега тази сила не ѝ беше достъпна. Какво беше тя, коя беше тя без нея? И ако някога се измъкнеха от това място, как щеше да се върне към задълженията си на командир?

– Избери си оръжие – каза Юрис.

– Няма да стане. Уморена съм.

– Нека кръстосаме шпаги достойно, пък после се скрий и в миша дупка, ако щеш. Избери си оръжие.

– Аз съм оръжието! – Или поне беше такова преди. – Не ми трябва сопа или нож.

– Добре – каза Юрис и бавно преля в човешката си форма. – Нека аз ти избера тогава. – Грабна един меч от стената и го метна към нея.

Зоя го улови несръчно с две ръце. Беше твърде тежък. Но време за мислене нямаше. Юрис вече тичаше към нея с още по-тежък меч в ръце.

– Какъв е смисълът на всичко това? – попита Зоя, след като блокира първия му удар, толкова силен, че ръцете ѝ изтръпнаха до раменете. – Не съм добра във фехтовката.

– Цял живот си избирала само неща, в които можеш да изпъкнеш. И това те е направило мързелива.

Зоя изкриви лице в гримаса и парира неумело. Помнеше ли нещо от отдавнашното си обучение при Боткин? Упражняваха се с ножове и рапири, имаше и малко стрелба по мишени с пистолет. Беше ѝ приятно по онова време, особено ръкопашната борба, но отдавна не бе упражнявала уменията си. Какъв беше смисълът да се бие с юмруци, щом бурите се подчиняваха на волята ѝ?

– Не е зле – каза той, след като се наведе под един неин удар. – Станало ти е лесно да използваш силата си. Но когато се биеш по този непривичен за теб начин, концентрираш цялото си внимание върху ударите и спираш да мислиш за друго. Нямаш време да се тревожиш за случилото се преди и за бъдещето, какво си загубила и какво може да спечелиш. Има го само този миг и желанието ти да оцелееш.

– И какво предимство ми дава това? – каза Зоя. – Нима не е по-добре да предусещаш предстоящото?

– Когато умът ти е свободен, вратата се отваря.

– Пак тая врата.

– Вратата към съзиданието в сърцето на света.

Зоя направи фалшив заход надясно и скъси разстоянието, за да отнеме предимството на Юрис с неговите по-дълги ръце.

– Правя го, когато призовавам – каза тя. Пот се стичаше от челото ѝ. – Правят го всички Гриша, когато използват силата си.

– Така ли? – попита той и замахна от горе надолу. Мечовете се сблъскаха с оглушителен звън. – Бурята все още е извън теб, нещо, което ти едновременно приемаш и отблъскваш. Вие пред прага ти. Дрънчи в прозорците. Иска да я пуснеш вътре.

– В това няма никакъв смисъл.

– Пусни бурята, Зоя. Не я призовавай. Не посягай към нея. Пусни я да дойде при теб. Нека тя води движенията ти. Нека с теб се сблъскаме достойно.

Зоя парира поредния удар и изпъшка. Едва си поемаше дъх, ръцете я боляха от тежестта на меча.

– Не съм достатъчно силна физически, за да те победя така.

– Иска ти се да използваш силата си? Точно там грешиш. Ти не я „използваш“. Двете сте едно. Бурята е в костите ти.

– Спри… да дрънкаш… глупости – озъби се тя.

Не беше честно. Принуждаваше я да участва в игра, която не можеше да спечели. А Зоя печелеше винаги.

Добре тогава. Щом този тип искаше да се бият, без Зоя да призовава, така да е. И така щеше да го надвие. И тогава Юрис щеше да сведе голямата си бръсната тиква от срам. Зоя нападна, предаде се на възторга от двубоя, на предизвикателството, въпреки болката в ръцете, когато мечовете им се сблъскаха отново. Отново и отново. Тя беше по-дребна и по-лека, затова танцуваше безспир около него.

Острието му закачи ръката ѝ, раната заболя като изгаряне. Зоя знаеше, че кърви, но не ѝ пукаше. Важното бе да докаже, че и противникът ѝ може да кърви.

Атака. Блок. Атака. Контраатака. Контраатака. Контраатака. Сърцето ѝ биеше гръмовно. Вятър ревеше в кръвта ѝ. Тялото ѝ се движеше по своя воля, въздухът свиреше покрай нея, през нея. Кръвта ѝ бе заредена с мълнии. Замахна отново и в удара усети силата на неудържим ураган, който изкоренява всичко по пътя си.

Мечът на Юрис се скърши.

– Ето това е – каза той с драконовата си усмивка.

Зоя се тресеше цялата, очите ѝ щяха да изскочат. Усетила бе как силата ѝ се удвоява, утроява, вихрушка виеше в крайниците ѝ. Не би трябвало да е възможно, ала беше факт – не можеше да отрече как се е почувствала, нито какво е направила. Доказателството беше в краката ѝ – скършеният меч. „Бурята е в костите ти.“

– Е, явно най-после привлякох вниманието ти – каза драконът.

Тя вдигна глава да го погледне. Беше строшил муската ѝ, пречупил бе нещо в нея. Тя щеше да го накаже, при това с негова помощ.

– Още ще има ли?

– О, колкото искаш – отвърна Юрис.

Зоя приклекна в бойна стойка и вдигна оръжието си, леко като перце.

– Вземи си нов меч тогава.