Белязания цар

32

Зоя

ЗОЯ НЕ ПИЩЕШЕ. Потисна паниката си, макар гъстата течност да бе стигнала до ребрата ѝ, спря да блъска с юмруци по златната сфера. Не можеше да повярва на очите си. Преди три години беше видяла как пламъците погълнаха тялото на Тъмнейший. Шепнала бе името на леля си, докато той се топеше в жежките огнетворски пламъци до тялото на Света Алина.

Само дето на онази клада не лежеше Алина Старкова, а момиче, прекроено да прилича на нея. Възможно ли бе сподвижниците на Тъмнейший да са направили същия номер?

Зоя не разбираше докрай намеренията на Елизавета, знаеше само, че Николай няма да оцелее. И че Юри, тая благочестива малка брадавица, ги е предал. „Винаги си знаела какъв е той – смъмри се мислено Зоя. – Знаеше на чий олтар се моли.“ Но не му беше обърнала внимание, защото в нейните представи Юри не беше заплаха. А сигурно не е искала и да види във фанатичните му очи отражение на собствения си глупав идеализъм.

Гледаше как Юри пристъпва към сенчестото създание, увиснало като странен призрак пред Николай. Усетила бе присъствието на Тъмнейший онази нощ в камбанарията, но не вярваше, че той наистина може да се завърне. Не бе искала да повярва.

„Сляпа. Наивна. Себична.“ Зоя затаи дъх, щом Юри посегна към светещия трън… а после чудовището изведнъж нападна монаха. Тялото на Николай увисна, нанизано на трънливите дървета като насекомо, закарфичено в хербарий. Очите му бяха затворени. Възможно ли беше той да контролира създанието?

Нямаше време да мисли за това. Напразно се бе опитала да счупи сферата със силата на бурята. Сега се съсредоточи върху мъзгата, от която бяха направени стените ѝ, усети малките частици, които я съставяха, начина, по който бе оформена материята. Тя не беше вълнотворка. Преди уроците при Юрис това изобщо не би било по силите ѝ. Но сега… „Нима не сме всички неща?“ Опита се да манипулира частиците така, че да вибрират по-бързо – надяваше се да повиши температурата на мъзгата и да наруши структурата на сферата. Пот изби на челото ѝ, в сферата стана много горещо, толкова горещо, че Зоя като нищо щеше да се свари в собствената си кожа.

Още миг и тъканта на сферата поддаде. Зоя отблъсна с въздушен поток парещата мъзга, преди да я е изгорила, после хукна през пясъците към двореца и оформи силен въздушен поток, който да духа в гърба ѝ и да помага.

„Накъде тичаш, малка вещице?“ Към Юрис. Да намери помощ. А ако драконът знаеше какво е намислила Елизавета? Ами ако сега я гледаше от черната си кула и се присмиваше на наивността ѝ?

Вятърът утихна. Зоя забави крачка. Вдигна поглед към черната кула. Още колко щеше да издържи Николай, още колко щеше да използва чудовището срещу Юри и светицата? Дали Зоя тичаше да потърси помощта на съюзник, или губеше ценно време и влизаше в капан? Още едно предателство, макар и неволно. Едва ли щеше да го понесе. Налагаше се да рискува обаче. Сама нямаше да се справи с Елизавета, не беше достатъчно силна. Имаше нужда от яростта на дракона.

Нямаше време да минава по лабиринта от коридори в двореца, а и едва ли щеше да намери пътя сама, затова се остави на бурята, вятърът я издигна високо в небето и я запрати право към отвора на каверната, която Юрис обитаваше.

Помещението беше празно. Огънят в камината – изгаснал.

И тогава видя тялото. Юрис лежеше на пода в човешката си форма, мечът му – захвърлен настрана. Бронята от черни люспи беше изгубила блясъка си под смътната светлина на вечния сумрак.

– Юрис! – извика тя и се срина на колене до него.

Той отвори очи, сребърни, с вертикални зеници.

– Тази Елизавета – изхъхри той. – Такава актриса.

– Какво е станало? Какво ти е направила?

Той издаде звук, нещо средно между смях и стон.

– Предложи ми вино. Не бях пил вино от стотици години. Медовина, направена от плодовете на нейните лози. Пазела го била за специален повод, така каза. Беше сладко, но не е било вино.

Зоя спря поглед на обгорените му устни и черния език и разбра.

– Било е гориво.

– Само собствената ни сила може да ни унищожи. Пламъците ми ме изгориха отвътре.

– Не – каза Зоя. – Не! Ще доведа Григорий. Той ще те изцели.

– Късно е. – Юрис стисна китката ѝ с изненадваща сила. – Чуй ме. Вярвах, че сме убедили Елизавета да се откаже от силата си, но явно тя е имала други намерения. Ако се освободи от границите на Долината, вече нищо няма да я спре. Трябва да я спреш сега.

– Как? – изхлипа Зоя.

– Знаеш какво трябва да направиш, Зоя. Вземи моите кости. – Тя се дръпна инстинктивно, но Юрис не пусна китката ѝ. – Убий ме. Вземи люспите ми.

Зоя поклати глава. Само едно нещо имаше в главата ѝ – решителното лице на леля ѝ Людмила. Зоя носеше отговорност за смъртта ѝ. Могла бе да спре Тъмнейший, ако само се бе вгледала по-внимателно, ако беше проумяла, ако не беше така заслепена от собствените си амбиции.

– Той няма да ми отнеме и теб.

– Аз не съм леля ти – изръмжа Юрис. – Аз съм твой учител. Ти беше добра ученичка, способна. А сега ми докажи, че си нещо повече от това.

Зоя не можеше да го направи.

– Сам каза, че муските са извращение.

– Само ако не дадеш нищо от себе си в замяна.

Истината на тези думи я удари като юмрук в стомаха и Зоя разбра, че я е страх.

– Имай малко вяра, Зоя. Само това се иска от теб.

Горчив смях се откъсна от устните ѝ.

– Нямам вяра.

– Силата, с която ще се сдобиеш, няма да има край. Съзиданието в сърцето на света не знае ограничения. То не отслабва. Не се уморява. Но трябва да се отвориш за него.

– Ами ако пак объркам всичко?

Ако разочарова Юрис така, както бе разочаровала и провалила другите? Твърде много призраци имаше в живота ѝ.

– Спри да се наказваш, задето имаш сърце. Не можеш да се защитиш от страданието. Скръбта е част от живота. Като се обградиш със стени, не защитаваш себе си от света. Ограничаваш се – точно както си правила с обучението си.

– Моля те – каза Зоя. Винаги се бе страхувала точно от това, че ще се превърне в уплашено момиче, изгубено и безпомощно. Нагизденото момиче, което водят към олтара в Пачина. – Не ме изоставяй. Поне ти недей.

Той побутна с една ръка меча.

– Зоя от изгубения град. Зоя от градината. Зоя, която кърви в снега. Достатъчно силна си да преживееш падането.

Вик се откъсна от обжарените му устни, започна като писък и се преля в рев, тялото му се промени от човек в дракон, кости пукаха, люспи се уголемяваха, докато всяка не стана голяма колкото дланта ѝ.

Той я обгърна нежно с криле.

– Направи го сега, Зоя. Няма да издържа още дълго.

Зоя изплака. „Скръбта е част от живота.“ Тя беше изгубено момиченце… но и генерал, военачалник. Взе меча в ръце и със силата на буря в дланите си заби острието в сърцето му.

И в същия миг ноктите на дракона пробиха гръдта ѝ. Тя извика, болката беше като ярка мълния, раздрала гръдния ѝ кош. Зоя усети как дрехата ѝ се напоява с кръв, как коприната натежава от жертвоприношение. Юрис въздъхна издълбоко и затвори светлите си очи. Зоя притисна лице в люспите му, заслушана в тежкия ритъм на сърцето му, на неговото и на своето. Това ли беше смъртта? Ритъмът се забави и тя заплака – за него и за себе си.

Мигът отмина. Цяла вечност. Ноктите на Юрис се прибраха. Зоя чуваше само един пулс, само едно сърце – своето.

Не усещаше болка. Погледна надолу – кафтанът ѝ беше разкъсан, но кръв не течеше. Опря пръсти в кожата си. Раните, причинени ѝ от Юрис, вече бяха заздравели.

Нямаше време за скръб сега, иначе саможертвата на Юрис щеше да е напразна и всяка надежда да спаси Николай и да спре Елизавета щеше да отиде на вятъра. Зоя щеше да си отмъсти. Щеше да спаси своя цар.

Грабна един кинжал от стената. Преди сълзите ѝ да са потекли отново, събра кураж и изстърга няколко люспи от гърба на дракона.

Дотук добре, но какво да направи сега? Тя не беше фабрикатор. За разлика от Елизавета.

„Не сме ли всички неща?“

Зоя вече бе разчупила границите в рамките на своя орден, но смееше ли да стъпче ограниченията на самите ордени?

„Всичко смислено винаги започва като лоша идея.“ Думи на Николай. Ужасен съвет. Но моментът май беше подходящ да се вслуша в него. Фокусира се над люспите в ръката си, усети ръбовете им, частиците, от които бяха направени. Стори ѝ се чуждо и погрешно, този вид сила никога нямаше да ѝ дойде отвътре, но сега и оскъдните ѝ умения трябваше да свършат работа. Остави се на люспите да я водят, усещаше каква форма искат да заемат, виждаше я да грее ярко в ума ѝ като черно колело…. Не, като корона. „Юрис.“ Безмилостен до последно. Зоя изтласка образа на короната и вместо това принуди люспите да се слеят в две гривни на китките ѝ.

Веднага щом люспите се докоснаха и сляха в едно, Зоя усети как силата на Юрис се разлива през тялото ѝ. Но беше различно от сливането ѝ с тигъра преди години. „Отвори вратата.“ Усещаше миналото на светеца, дългият живот на човека и дракона я заля, несравним с кратката искрица на собствения ѝ живот. Порой, който като нищо щеше да я помете.

„Помети ме тогава – каза му тя. – Достатъчно силна съм да преживея падането.“

Усети как Юрис се дръпва предпазливо назад, пази я и я води, както я бе пазил и водил през последните седмици. И както щеше да го прави винаги.

Драконът беше с нея. И двамата щяха да се сражават рамо до рамо.