Белязания цар

20

Нина

АДРИК БЕШЕ БЕСЕН – пак посърнал, но и бесен в добавка. Все едно ти крещи влажен пешкир.

– Къде ти е бил умът? – възмути се той на следващата сутрин. Отишли бяха пешком до южните части на градчето с Леони и шейната, уж да предложат стоката си на местни ловци и трапери, обаче спряха при една стара щавачница, колкото Адрик да ѝ обясни насаме колко безразсъдно е постъпила. – Дадох ти изрична заповед да не вършиш глупости, особено сама. Ами ако те бяха хванали?

– Не ме хванаха.

Леони се облегна на шейната.

– Ако Хане не се беше намесила, щяха да те разкрият. И сега си задължена на момичето.

– Бях ѝ задължена и преди това. А и забравихте ли, че Хане е Гриша? Няма да каже нищо. Противното би изложило и нея на опасност.

Адрик обърна глава към фабриката в долината.

– Най-добре да унищожим това място до основи. Ще е проява на милост.

– Не – каза Нина. – Все има някакъв начин да освободим жените.

Адрик я погледна с тъжно изражение.

– Ти най-добре от всички знаеш какво причинява парем. За онези жени няма връщане назад. Все едно са мъртви.

– Стига и ти – тросна се Нина. – Аз се върнах, нали?

– Да, след една доза. А тези момичета явно ги дрогират от месеци.

– Не използват обикновен парем. Фйерданите тестват нещо ново, нещо различно. Точно затова Леони се почувства зле, но картината на симптомите ѝ не беше пълна, а собственото ми пристрастяване не се прояви отново.

– Нина…

Тя го стисна силно над лакътя.

– Сега Втора армия знае за дрогата много повече, отколкото когато се случи на мен, Адрик. Имат напредък с антидота. Фабрикаторите и лечителите в Малкия дворец ще измислят начин да им помогнат.

Адрик издърпа ръката си.

– Изобщо ли не разбираш какво си направила, Нина? Дори да отдадат снощната случка на някакво недоразумение, пак ще подсилят охраната на фабриката. А може да докладват за пробива на началниците си. Трябва да се махнем от това градче овреме, иначе рискуваме фйерданите да разбият цялата ни мрежа, а събраната дотук разузнавателна информация да отиде на вятъра. Поне да беше взела проба от тази нова дрога.

Не беше взела, вярно – не ѝ се удаде възможност, а и бе толкова потресена, че не разсъждаваше ясно. Но нямаше намерение момичетата в планината да платят за нейната грешка.

– Няма да си тръгна, Адрик. Вие вървете. А на царя кажи, че съм дезертирала.

– Онези жени са обречени. Каквито и планове да измъдриш, за тях няма да има щастлив край и ти го знаеш. Не искай от мен да жертвам надеждата за живите заради покоя на мъртвите.

– Значи какво, задачата ни тук се изчерпва с набирането на войници за…

Адрик я прекъсна, сините му очи я приковаха гневно.

– Тук сме по заповед на царя. Тук сме заради бъдещето на страната си. Равка няма да оцелее без достатъчно войници, а гришаните няма да оцелеят без Равка. Видях как Тъмнейший унищожи Втора армия. Знам какво изгубихме и какво тепърва може да изгубим. Трябва да съхраним мрежата. Дължим го на всеки Гриша, който живее в страх.

– Не мога да ги зарежа, Адрик. Няма да го направя.

„Те ме доведоха тук.“ Благодарение на тях най-после бе събрала сили да положи Матиас в земята. Гласовете на мъртвите със своята нужда я бяха върнали към живот. Нямаше да ги разочарова.

– Леони – обърна се умолително Нина към младата жена, – ако ти беше във фабриката или някой, когото обичаш…

Леони приседна на едно повалено дърво и вдигна поглед към стария форт.

– Леони – каза Адрик, – имаме мисия. Не бива да я излагаме на риск.

– Я млъкнете и двамата – каза Леони. – Не ща да ме дърпате насам-натам с аргументите си. – Затвори очи и обърна лице към зимното слънце. Дълго мълча, а накрая каза: – Казвала съм ви, че едва не умрях като дете, но не и защо. Пих вода от отровен кладенец. Зовата, която ме спаси, плати с живота си. Умря, докато изтегляше отровата от моето тяло. – Леони отвори очи с тъжна усмивка на лице. – Както вече споменах, отровите са трудно нещо. Затова сега нося два камъка – каза тя и вдигна ръка да докосне двете златисти камъчета, вплетени в косата ѝ отляво. – Топаз за сила – за майка ми, която ме роди и ме отгледа като боец. – А после завъртя леко глава и светлината се отрази в трите лилави камъчета, вплетени отдясно. – И аметисти за Адити Хили, фабрикаторката, която ми върна живота, когато едва не го загубих заради собствената си глупост.

– Хили? – каза Адрик. – Били сте роднини?

– Не. Приех фамилното ѝ име и се заклех да направя нещо смислено с живота си в чест на нейната саможертва. – Кимна по посока на фабриката. – Ако не помогнем на момичетата там, защо изобщо сме тук?

Адрик въздъхна.

– Знаете, че аз командвам мисията. Решенията не се вземат с гласуване.

Леони се усмихна широко с онази усмивка като стотина слънчеви изгрева, а Адрик си пое шумно въздух, като че го бяха фраснали в стомаха.

– Знам – каза тя. – Но знам също, че си се сражавал рамо до рамо с Алина Старкова. Че сенчест демон ти е откъснал ръката, а ти не си спрял да се биеш. Не си дошъл в тази страна да играеш на сигурно, Адрик.

– Леони – обади се Нина, – някога опитвали ли си керчки гофрети?

Леони вдигна вежди.

– Не.

– Е, ще ти направя толкова висока купчина, че ще трябва да се катериш по нея.

– Не знаех, че можеш да готвиш.

– Не мога. Изобщо. Но пък с лекота убеждавам други хора да сготвят вместо мен.

Адрик подръпна закарфичения си ръкав.

– Вие двете сте невъзможни. И не се подчинявате на заповеди.

Усмивката на Леони се разшири още повече.

– Прекрасни сме и ти го знаеш.

– Добре – изпъшка Адрик. – Щом твърдо сте решили да съсипете мисията, да ви питам нещо друго. Как точно смятате да изведем куп врещящи бебета и бременни жени от това прокълнато градче и да ги транспортираме до някое пристанище посред нощ?

Нина вдигна поглед към планинското възвишение, към пътя до фабриката, провиснал като дълъг и ненаситен език, към караулката при входа на стария форт. И си спомни уроците, научени в Кетердам, когато се движеше в компанията не на войници, обвързани с представата си за чест, а с лъжци, побойници и крадци. „Винаги удряй там, където мишокът не гледа.“

– Лесно – каза тя. – Ще го направим посред бял ден. И то така, че да ни видят отдалече.

•

Нина нямаше представа дали Хане ще се появи за следващия им урок, било защото изворната майка ѝ е забранила, било защото самата Хане ѝ е сърдита и не иска да я вижда. Но реши въпреки това да отиде в класната стая.

Пътьом мина през кухнята за пресни огризки и тръгна към гората да остави паничката за Трасел. Остана там минутка-две да си събере мислите на спокойствие под дърветата, вдишваше дълбоко уханието на борова смола и студения въздух, чист от новия сняг. Склонна бе да признае, че набегът ѝ във фабриката е бил катастрофа, но това не променяше кошмарните неща, които се случваха там, нито отменяше предоставилата се възможност. Имаше чувството, че е на крачка от нещо по-голямо, нещо отвъд ужасите в източното крило, че ѝ е писано да направи нещо повече.

– Какво обаче? – измърмори тя.

– Енке Яндерсдат?

Нина едва не се метна на най-близкия клон. Млада жена стоеше в края на дърветата и подръпваше нервно полите на бледосинята си престилка. Чак сега Нина си даде сметка, че и преди е виждала послушницата – преоблечена като фйердански войник на брега на реката. Дали момичето я е чуло да говори на равкийски?

– Да?

– Не исках да ви стресна.

– Малко вълнение няма да ме убие – каза Нина, сякаш предната нощ не беше изскочила през прозорец и не бе се търкулнала по склона с риск за живота си.

Момичето беше русо, кожата му имаше цвета на млада прасковка. Беше изнервено, но не личеше да я подозира в нещо нередно.

– Исках да ви благодаря – на вас и на земските търговци, че не казахте нищо за… онова при реката. Дори след случилото се с Грете.

Грете… сигурно говореше за момичето, починало заради отровите във водата.

– Истинска трагедия – поклати глава Нина.

Момичето потръпна, сякаш смъртта е надникнала иззад рамото му.

– Майка ѝ дойде да прибере тялото. Ужасно беше. Но ако семейството ѝ знаеше как се е наранила? Такъв срам…

– Разбирам – каза Нина, после попита: – Ще яздите ли пак?

– Не, разбира се – каза момичето сериозно, умолително почти. – Няма да се повтори, никога.

Звучеше напълно искрено.

– Я ми кажи – рече Нина, – Хане ли ви даде идеята да откраднете униформите?

Хане беше ключов елемент от плана на Нина. Колкото по-добре я разбираше, толкова по-умело щеше да я манипулира. А и беше любопитна освен това.

Момичето прехапа устна.

– Аз… тя…

– Няма да кажа на изворната майка. Така де, ако си отворя устата сега, ще има да се чуди защо не съм казала по-рано. Няма да има полза за никого.

Тази мисъл сякаш поуспокои момичето.

– Хане… Хане поема излишни рискове. – Малка усмивка подръпна устата ѝ. – Но някак ни увлича след себе си.

– Често ли излизате да яздите с нея?

– Само когато тя ни позволи.

– Доста голям риск поемате за малко свобода.

– Не е само това – каза момичето. – Хане… Понякога хората търсят помощ в манастира, но изворната майка им отказва – с основателна причина, без съмнение.

– Без съмнение. Какви хора?

– Семейства, които имат нужда от помощ, защото някой се е разболял. – Момичето се изчерви. – Неомъжени жени, които… са си създали неприятности.

– И Хане отива при тях? – попита Нина с изненада.

Това диво и напрегнато момиче с пушка на гърба и кама на колана? Не беше за вярване.

– О, да – закима момичето. – Има дарба. Неведнъж е връщала хора от ръба, дори помага при израждането на бебета – сещате се, когато са се завъртели лошо в корема на майката.

„Тя е лечителка – осъзна Нина. – Използва силата си, без да го знае.“ Спомни си какво беше казала Хане за другите послушници. „За тях това е игра. Детински маскарад, дребно предизвикателство към правилата.“ И Нина бе сметнала, че разбира… но явно бе пропуснала доста неща.

– Ако ни изкажете – продължи момичето, – Хане ще трябва да спре. А изворната майка…

– И дума няма да обеля – побърза да я успокои Нина. – Дйел едва ли гледа с лошо око на такава доброта.

– Да, и аз така мисля – каза момичето обнадеждено.

– Съжалявам за приятелката ти Грете.

– И аз. – Момичето откъсна малка чепка иглички от един клон. – Понякога… понякога си мисля, че Гяфвале не ни иска тук.

– Кое не иска, манастира?

Девойката поклати глава и сведе очи.

– Момичетата… всички нас.

Нина искаше да я разпита още, но откъм параклиса долетя звън на камбана.

Момичето се сгъна в лек реверанс.

– Дйел да ви пази, Енке Яндерсдат – каза то и хукна за началото на часовете.

Нина пое на бърз ход след него. Ако Хане бе решила да се появи в клас, по-добре да не закъснява. Адрик вече бе пратил вест на мрежата Хрингса в Хайар да подготвят кораб… стига да успееха да изведат жените от фабриката. Но ако Хане не дойдеше днес, Нина трябваше да я издири и да я прикотка някак на своя страна. Имаше нужда от нея за плана си, а и откровено казано, не ѝ допадаше мисълта, че Хане ѝ се сърди.

Изписала бе дъската със земски думи и тъкмо започваше да си мисли, че е било напразно, когато Хане най-сетне се появи на вратата. Въпреки предчувствията си Нина се оказа неподготвена за гнева, който се излъчваше от момичето. Хане стоеше на прага и едвам сдържаше яда си, а Нина стисна силно тебешира и се опита да измисли нещо помирително. Медните очи на Хане приличаха на въгленчета, страните ѝ бяха поруменели, но Нина от опит знаеше, че фрази от сорта „гневът ти отива“ не са добро начало за разговор като този.

– Мислех, че няма да дойдеш – каза тя накрая.

– Изворната майка рече да си продължа уроците, за да се намирам на работа.

– Това е чуд…

– Не казах, че аз искам да продължа с уроците – прошепна яростно Хане. – Какво си правила във фабриката? Кажи ми истината.

„Иска ми се да ти я кажа. Цялата истина.“ Но въпреки думите на момичето в гората все още не можеше да се довери до такава степен на Хане. Не още.

Нина ѝ махна да влезе и затвори вратата. Облегна се на нея. Цяла нощ беше мислила как да отговори на въпросите на Хане.

– Помниш ли какво ти разказах за сестра си? – започна тя. – Онази, която се омъжи и живее на юг? – Хане кимна. – Заловиха я.

Хане стисна ръце в юмруци.

– Но ти каза…

– Не знам как точно е станало, но я хванали да използва гришанската си сила и дрюскеле я заловили.

– А съпруга ѝ?

– Заловили и него. Екзекутирали го, задето укривал гришанка. Имам основания да вярвам, че са довели Тира тук.

– Довели са сестра ти във фабрика за муниции?

– Фабриката е само прикритие. В едно изоставено крило на сградата държат гришанки. Провеждат експерименти с тях. Изворната майка им помага заедно с част от монахините.

Хане скръсти ръце.

– Не биха направили такова нещо. Когато разкрият някой Гриша, го водят за процес в Ледения палат.

Съдебни процеси, които неизменно намираха Гриша за виновни и ги осъждаха на смърт. Само дето присъдите рядко се изпълняваха. Вместо това Ярл Брум държеше осъдените гришани в килии и ги тъпчеше с парем.

– Не се прави на глуха и сляпа, Хане. Знаеш на какво са способни мъжете. Кажи ми нещо – момичета и жени изчезват ли от Кейерут? От Гяфвале? От всички речни градчета?

– Изчезват – изпръхтя Хане.

– Защо, как обясняват отсъствието им? – настоя Нина. – Болест? Внезапно са заминали на пътешествие? Диви животни? Разбойници?

– Случват се такива неща. Те са част от живота ни тук. Фйерда е сурова страна.

В гласа ѝ имаше едновременно отбрана и гордост. Но имаше и нещо друго, което Нина едва ли си беше въобразила – едва доловимо колебание, припламнал страх.

– Виждала си Ледения палат, Хане.

– И какво общо има това?

– Сериозно ли вярваш, че е дело на човешки ръце? Ами ако е издигнат с гришанска сила? Ами ако Фйерда има нужда от Гриша толкова, колкото се бои от тях?

Едва изрекла думите, Нина се сети за новите оръжия, които фйерданите разработваха, за внезапния скок във военната им промишленост. Сякаш работеха с фабрикатори. Може и да не бяха превърнали парем в оръжие, но определено бяха открили нови начини да експлоатират гришанските си роби.

Хане прехапа устни и се загледа през прозореца. Имаше лунички в основата на носа си, не златни като на Адрик, а розови, с цвета на зряла райска ябълка.

– Имаше едно момиче тук – каза след дълго колебание Хане. – Елинор, послушница. Кротка и затворена такава. Една сутрин просто изчезна. Сестрите казаха, че ѝ е уреден брак и е заминала за Дйерхолм. Но същия ден аз се промъкнах в гората да пояздя и видях изворната майка да гори нещата ѝ.

Нина потръпна. Дали и Елинор беше в онова отделение? Или вече лежеше в някой гроб на склона на възвишението?

– И една жена, която живееше на пътя за Кейерут – продължи Хане бавно, сякаш се бореше с всяка дума. – Силви Уинтер. Тя… тъкмо се бе възстановила от тежка болест. Вече беше добре, а после със съпруга ѝ си събрали нещата и заминали, без да се обадят на никого.

Една от жените, на които Хане тайно бе помагала? Дали не е отишла в някой студен следобед да почука на вратата ѝ и никой не ѝ е отворил?

– Знам, че са те учили да мразиш Гриша, Хане… да мразиш себе си. Но нещата, които изворната майка и войниците правят с онези жени, са непростими.

Хане вече не изглеждаше ядосана. Изглеждаше уплашена и болна.

– И какво можем да направим ние?

Нина си помисли за Матиас, кървящ в ръцете ѝ. Сети се за момичетата, подредени като безформени кукли в сумрака на старата крепост. Сети се как Хане изгърбва рамене, сякаш така може да стане невидима.

– Можем да ги спасим – каза тя. – Можем да ги спасим всичките.