Белязания цар

30

Николай

ЧАКАХА ПОД ПЛОСКО СИВО НЕБЕ. Можеше да е призори. Можеше да е по залез-слънце. Вълшебствата се случваха в такива преходни моменти. Свещените муски на Морозов се бяха появили по здрач. Еленът. Морският бич. Огнената птица. Може пък и със светците да беше така.

Николай стоеше със Зоя и Юри на мястото, където воините от попската гвардия бяха идвали навремето да се променят, където Тъмнейший беше раздрал света и така бе създал Долината, и където, години по-късно, бе срещнал окончателното си поражение. Николай искрено се надяваше, че ако това място съдържа някаква специална сила, то тя е приятелски настроена и ще им помогне да унищожат отломките от проклятието на Тъмнейший.

Робата от рози на Елизавета цъфтеше тъмночервена около снагата ѝ, висока яка от пъпки и разтворени цветове ограждаше брадичката ѝ, пчели жужаха в косата ѝ. Масивното тяло на Григорий се сгъваше и разгъваше в менящ се брой крайници. Николай се зачуди каква ли форма ще избере светецът за краткия си смъртен живот.

Юрис не се виждаше никъде.

– Драконът няма ли да присъства? – прошепна той на Зоя.

– О, той иска да успееш повече от всеки – отвърна тя и вдигна поглед към черната каменна кула на Юрис в далечината. – Убедена съм, че гледа отнякъде.

Елизавета им кимна, пчелите в косата ѝ се разжужаха развълнувано.

– Готов ли си, царю мой? – попита тя Николай. – Провалът е немислим.

– Жалко – измърмори той. – Защото моите провали са много забавни. – После каза на висок глас: – Готов съм.

Юри стоеше до Зоя и целият се тресеше било от напрежение, било от трескава възбуда. Стискаше в ръце няколко страници с текст, които бе продължил да превежда без помощта на Толя. Елизавета бе настояла монахът да остане с Николай и да чете церемониалните слова.

– Това наистина ли е необходимо? – беше попитала Зоя.

– Думите са свещени – отвърнала бе Елизавета. – Трябва да бъдат произнесени като преди. Юри има своята роля в ритуала.

Монахът притискаше страниците към гърдите си. Очите му бяха ококорени и стреснати зад очилцата.

– Аз май… аз май не знам за какво да се моля.

Николай го стисна окуражително по рамото.

– Тогава се моли за Равка.

Монахът кимна.

– Вие сте добър човек. Мога да имам вяра едновременно в това и в Беззвездния.

– Благодаря ти – каза Николай.

Не му се искаше да разочарова Юри, но както и да приключеше този ден, без значение дали Николай умреше, или се изцелеше, Тъмнейший нямаше да бъде канонизиран. Все щеше да измисли друг начин да утеши монаха. Юри беше млад мъж, който си търси кауза, а това Николай можеше да разбере. Обърна се към Зоя.

– Декретът е у теб, нали? Ако чудовището ме надвие…

– Знам какво да правя.

– Нетърпение ли долавям в гласа ти?

За негова изненада Зоя силно стисна ръката му.

– Върни се – каза тя. – Върни се при нас, обещай.

И понеже най-вероятно беше да умре, Николай си позволи волността да я погали за миг по прекрасното лице. Кожата ѝ беше хладна на допир.

– Естествено, че ще се върна – каза той. – Нямам вяра на никой друг да каже заупокойното ми слово.

Малка усмивка накъдри устните ѝ.

– Вече си го написал?

– Много е добро. Ще се изненадаш колко синоними има на „красив“.

Зоя затвори очи, наклони лице и притисна страна към дланта му.

– Николай…

Жуженето откъм Елизавета се усили.

– Време е – каза тя и вдигна ръце. – Николай Ланцов, приготви се.

Зоя пусна ръката му и се дръпна назад, а на него отчаяно му се прииска да я вземе в обятията си и да я попита какво е щяла да каже.

„Това не е сбогуване“ – каза си той. Само дето го чувстваше като такова.

Гръмотевица се търколи по сивото небе. А после Николай осъзна, че звукът идва не отгоре, а отдолу. Земята се разтресе, а нейде дълбоко под краката им отекна звук като от далечни конски копита. Звукът набра сила, сякаш цял табор диви коне препускаше в галоп право към тях. Пясъкът се тресеше неудържимо. Елизавета изкриви лице, пот лъщеше по челото ѝ.

А после светицата извика и от пясъка изникна трънливо дърво. Ластарите обградиха Николай и Зоя, гърчеха се, извиваха се в гъсталак, който се стягаше около тях като черга на невидим стан. Юри започна да припява.

– Не сте ли се питали за силата на гората? – попита Елизавета с грейнало лице. Клонките се извисяваха към небето. – Вълшебството, за което се разказва в толкова приказки? Убождането на трън? Магията, събрана в една-едничка роза? Тези дървета са най-старото нещо в света, поникнали са от първото съзидание, преди хората, животните и всичко останало. Те са стари като звездите и ми принадлежат.

Сякаш злато се стичаше по стъблата в трънливата гора, събираше се на локви в основата им и оттам се изливаше на дебели ручейчета към Зоя. Смолата се сбра на сфера около нея и се втвърди в кехлибар. Тя притисна ръце към стените на сферата, течността се събираше в краката ѝ все повече и повече. Стволовете край тях пукаха и скърцаха, увиваха се един около друг, гръмовният звук се сливаше с напевните срички на староравкийския.

„Спаси я.“ Все същият импулс, нещо, което и двамата споделяха – Николай и неговото чудовище. Сигурно защото Тъмнейший бе ценил някога Зоя, помогнал ѝ бе да развие силата си. Този път Николай лесно щеше да призове звяра. Усещаше го как чака и скърца със зъби от нетърпение.

– Изтегли сабята, царю мой! – извика Елизавета.

Николай изтегли сабята си и усети как чудовището надига глава. „Помни кой си.“ Пръстите му се издължиха в хищни нокти, криле раздраха кожата на гърба му и той извиси глас в рев.

Изпълни го гладът на демона, желанието да разкъса нечие месо, да се нахрани – глад, по-силен от всякога. Преди да се е предал на копнежа и да е загубил себе си, Николай замахна към най-близкото стъбло и отсече със сабята един от острите тръни. Остър и дълъг почти колкото неговото оръжие. Прибра меча в ножницата и сграбчи тръна с дългите си нокти. Щеше ли да го направи наистина? Можеше ли? Щеше ли наистина да забие тръна в собственото си сърце?

През сърцата на двамата. Да убие чудовището. Да се освободи.

Чу как звярът пищи, сякаш отгатнал намерението му. „Само един от нас ще оцелее този път – закле се Николай. – Време е да се срещнеш лице в лице с волята на царя.“

„Цар ли? – прозвуча един тъмен глас в него. – Днес ще убия едно обикновено копеле.“

Неговата ръка ли стискаше тръна? Или чудовището го държеше на педя от сърцето му?

„Николай нищо и никакъв – продължи гласът. – Лъжец. Измамник. Ничий наследник. Самозванец. Виждам те, негоднико.“

Но тези обиди не бяха нови за него. Чувал ги бе през целия си живот. „Кръвта не е достатъчна, за да бъдеш цар.“

„А какво е необходимо, за да управляваш, кажи ми – подмами го нещото. – Смелост? Благородство? Любов към народа?“

„Всичко това.“ Николай стисна по-силно. Усещаше тежестта на тръна в ръцете си. „Както и отличен усет за стил.“

„Но народът не те обича, копеле. Нищо че постоянно се стремиш да спечелиш обичта му.“ Сега гласът звучеше различно. Хладен, познат, гладък като стъкло. „Откога се молиш за любовта им? Малкият Николай Ланцов, който се прави на клоун за майка си, на ласкател за баща си, на красивия ухажор за Алина? Тя беше сираче, селянче, но дори тя не те искаше. Ала ти не спираш, просиш огризки като последния селянин. Нищо чудно, като се има предвид, че си точно такъв.“

Николай успя да се изсмее, но някак насила. „Познавам достатъчно селяни и достатъчно царе. С това не можеш да ме обидиш.“

„Какво, мислиш, виждат в теб, какво така упорито не харесват? Спечелил си толкова ордени, изгради цяла флотилия от кораби, извърши героични дела, налагаш справедливи реформи. Но знаеш, че никога няма да е достатъчно. Някои хора просто така се раждат, недостойни за любов. Дори майките им не искат да ги кърмят. Оставят ги да умрат в гората. И ето те теб, дошъл да оплачеш съдбата си сам-самичък в трънливия лес.“

„Не съм сам.“ Имаше Зоя, и Юри дори, а също Григорий и Елизавета, които да го пазят. „Водя си отлична компания.“

Тъмният глас се разсмя, звук нисък и проточен, черна река от веселие.

„Ами давай тогава. Направи го. Прободи се с тръна в гърдите. Наистина ли вярваш, че ще има значение? Наистина ли вярваш, че би могъл да станеш какъвто беше преди?“

Преди войната. Преди Тъмнейший да го прокълне. Преди убийството на Василий, разкритието за бащините престъпления, нападението над Чекръка и множеството битки, в които толкова много хора бяха загубили живота си.

„Как, мислиш, успях да пусна корени в сърцето ти и да се окопая толкова надълбоко? Ти ми даде плодородна почва, затова. Никога няма да бъдеш като преди. Разложението е стигнало твърде далече.“

„Не е вярно.“ Елизавета го беше предупредила, че демонът ще се опита да го преметне. Николай знаеше това, но в същото време думите на чудовището звучаха толкова на място. Защо?

„О, превърнал си го в отличен театър, признавам. Компромиси, търпение, безкрайно старание, всичко това с цел да покаже, че още си самоувереният принц, дръзкият пират, самоуверен, щастлив и безстрашен. Толкова много усилия само за да скриеш един демон. Защо?“

„Хората…“ Хората бяха дълбоко суеверни. Бояха се от непознатото. Равка нямаше да преживее още един хаос, още един слаб цар.

„Още един слаб цар.“ Гласът звучеше многозначително, знаещо, съпричастно почти. „Сам го каза.“

„Аз не съм като баща ми.“

„Естествено. Ти нямаш баща. Нека ти кажа защо криеш демона, защо се криеш зад компромиси, дипломация и празни приказки, защо така отчаяно искаш всички да те харесват. Защото знаеш, че ако те видят какъвто си наистина, ще ти обърнат гръб до един. Ще видят кошмарите, които те будят посред нощ, съмненията, които те преследват. Ще разберат колко си слаб в действителност, и ще ти обърнат гръб. Нанижи се на тръна, прогони ме. Но и тогава пак ще си прекършен човек – със или без демон в душата.“

Кой беше истинският страх, тормозил го неотклонно през последните дълги месеци? Че няма да открие лек, защото не демонът е болестта? Че мракът в него не е нещо външно, а е част от самия него? Какъв глупак! Преживяното през войната, решенията му, хората, които беше убил с куршуми и бомби – никаква магия не можеше да отмени това. По онова време не носеше в себе си демон, когото да обвини за делата си. Да, сигурно би могъл да очисти тялото си от звяра, но кашата от срам и съжаление нямаше да изчезне. И какво щеше да стане, щом сраженията започнеха отново? Самата мисъл за това го изтощаваше.

Войната уж трябваше да е свършила.

Смехът на демона го застигна.

„За теб не е свършила. Нито за теб, нито за Равка. Никога няма да свърши.“

Николай знаеше, че е дошъл тук с конкретна цел. Да прогони чудовището. Да спаси отечеството. Да спаси себе си. Но тези неща не бяха непременно едно и също. Връщане назад нямаше. Лек нямаше. Не можеше да си върне загубеното. Как да управлява тогава, как да води страната си?

„Остави тръна.“

Тръна? Николай вече не го усещаше в ръката си.

„Остави тръна. Не всеки ден завършва с победа. Не всеки войник може да бъде спасен. Тази страна няма да преживее един скършен цар.“

Николай винаги бе смятал, че двамата с Равка са едно. Но не разбираше как – той не беше нито разплаканото дете, нито удавникът. Той беше вечният войник, постоянно в битка, неспособен да остави оръжията си и да се изцели.

„Остави тръна, царче. Нима не си заслужил малко почивка? Нима не си уморен?“

Уморен беше. Светците знаеха колко е уморен. Смятал бе, че е свикнал с белезите си, но не си беше дал сметка каква част от волята му отива, за да ги крие. Беше се сражавал, беше се жертвал, беше кървил. Дълги дни без почивка и дълги нощи без елементарни удобства. И всичко това за Равка, за един непостижим идеал, за страна, която пет пари не дава за него.

„Мъничко покой – прошепна демонът. – Заслужил си това право.“

Правото да си измие ръцете от безкрайната борба и преструвките, че е по-добър от баща си, по-достоен от брат си. Поне това му се дължеше, нали така?

„Да – пропя демонът. – Аз ще се погрижа за Равка, не се бой.“

Зоя никога нямаше да му прости, но и нямаше да се откаже. С всичките си рани и скърби Зоя щеше да продължи напред.

„Стоманата трябва да се заслужи, Ваше Величество“ – така беше казала тя, неговият безмилостен генерал.

А той какво беше заслужил? Какво му се дължеше? Какво беше негово по право?

Знаеше какво би казала Зоя – че не му се дължи нищо.

„Стоманата трябва да се заслужи. Помни кой си.“

„Копеле“ – изсъска демонът.

„Аз съм Николай Ланцов. Нямам право на това име.“

„Самозванец“ – нададе вой тъмният глас.

„Аз съм Николай Ланцов. Нямам право на короната.“

Но всеки ден му даваше шанс да заслужи това право. Ако дръзнеше да продължи напред с тази рана в сърцето си. Ако дръзнеше да бъде човекът, който е сега, вместо да копнее по човека, който е бил преди.

Може би всичко, казано от чудовището, беше вярно. Всичко, което Николай беше направил за народа си, всичко, което би направил за него, може никога да не е достатъчно. Част от него може да си остане разрушена завинаги. Може никога да не стане истински благороден човек или истински достоен цар. Като нищо може докрай да си остане човек с хубава коса и склонност към самозаблуди.

Но знаеше едно – нямаше да легне на хълбок и да си почива, докато отечеството му имаше нужда от него.

И никога, никога не би обърнал гръб на ранен човек – дори този човек да е самият той.

„Николай някой си там – озъби се демонът. – Равка никога няма да е твоя.“

Може и така да беше. Но когато обичаш нещо, време за почивка няма. Работата никога не свършва. „Помни кой си.“

Николай знаеше. Той беше цар, който допускаше грешки. Беше войник, за когото войната нямаше да свърши никога. Той беше копеле, зарязано да умре в гората. И не се страхуваше да умре днес.

Стисна тръна и го заби в сърцето си.

Чудовището изпищя. Но Николай не усети болка… а само жега, сякаш пожар се е разгорял в гръдта му. За миг си помисли, че е мъртъв, но после отвори очи и видя света – трънливата гора, безжизненото небе по здрач, златната сфера. Зачуди се защо Елизавета още не е освободила Зоя, а после… После видя чудовището.

Силует от плътна сянка, която се мержелееше пред него като провесена в огледало. Крилете му леко биеха въздуха. В гърдите му, на мястото на сърцето, грееше малка светлинка. Трънът. Значи това бил демонът. Тъмното нещо, което го бе тласкало насам-натам, което си бе играло с него, откраднало му беше волята. „Аз съм чудовището и чудовището е в мен.“ Не бяха толкова различни и отделни, колкото му се бе искало да вярва, но после си спомни думите на Елизавета: „Само един от вас ще оцелее“.

Време беше да убие демона и да се свършва. Посегна към меча си.

Ала не можа да помръдне ръцете си, нито краката. Трънливата гора ги бе увила с вейки, държеше го на място, забиваше шипове в месото му.

Мъзгата в кехлибарената сфера на Зоя продължаваше да се издига, не спираше, макар Николай да бе призовал чудовището. Тя викаше и удряше с юмруци по стените.

Нещо не беше наред. Нещо никак не беше наред.

Внезапна и остра болка прониза ръката му. Николай извика. Погледна към лявата си ръка и видя, че го е пробол трън. Друг прободе дясната му длан, после и краката.

– Знам, че болката е силна – каза Елизавета някъде в шубрака. – Но тръните ще ти попречат да прогониш мрака.

– Какво става? – изохка Николай.

Понечи да се откъсне от хватката на тръните, но болката стана непоносима.

– Надявах се, че ще оставиш демона да те надвие и толкова. Надявах се демонът да те победи. Така би било много по-лесно.

Николай напразно търсеше някакъв смисъл в думите ѝ.

– Но ти си затворничка тук – каза той. – Не ми казвай, че искаш да останеш!

– Ни най-малко. Границите на Долината ще си останат непокътнати, а братята ми ще гният в затвора си. Но аз ще бъда свободна, защото ще се обвържа към него.

Нямаше нужда да пита кого има предвид.

– Тъмнейший.

Тя кимна отривисто.

– Истинският цар на Равка. Духът му е оцелял заедно със силата му. Нужен му е единствено съсъд.

Храсталакът се раздели и Николай видя бледо тяло върху клада от струпани клони.

„Не е възможно.“ С очите си бе видял как Тъмнейший изгоря… и все пак ето го тук, тялото му поне, без драскотина или следа от изгаряне. Сигурно беше някаква илюзия или отличен двойник.

Юри стоеше до кладата, захвърлил страниците с църковни текстове. Облечен беше с расо от черни рози и с емблемата на слънце в затъмнение.

– Простете ми – каза той с разкривено лице. – Ще ми се нещата да не стояха така. Ще ми се и двамата да оцелеехте днес. Но Беззвездния е най-голямата надежда на Равка. Той трябва да се върне.

„Май не знам за какво да се моля.“

– Хайде, Юри – каза Елизавета. – Честта е твоя.

Николай си спомни какво мърмореше Юри, когато се озоваха в Долината на светците. „Точно както бе обещано.“ Спомни си за вейката, с която Елизавета така утешително бе обгърнала раменете му. Не се е опитвала да го утеши. Бояла се е какво друго ще изрече неволно. „Юри има своята роля.“

Монахът беше споменал, че Тъмнейший му се е явил във видение. Сега той се приближи до сенчестия звяр и посегна към нажежения трън, забит в сърцето му. И Николай разбра отвъд всяко съмнение, че ако монахът извади тръна от гърдите на чудовището, всичко ще свърши.

– Недей, Юри. – Не му хареса умолителната нотка в гласа му. Не подхождаше на един цар. – Не го прави.

– Вие сте добър човек – каза монахът. – Но Равка има нужда от нещо повече. – Сключи ръка около тръна.

„Не!“ Николай нямаше да позволи това. Той беше отворил вратата. Време беше да мине през прага. Чудовището все още не беше Тъмнейший, все още беше нещо друго, нещо, което копнееше за своя собствен живот и имаше свои апетити, нещо, с което Николай бе живял цели три години.

„Защо криеш чудовището?“ Защото беше гневно и гладно, раздирано от изкривени животински желания. Звучеше ужасно, да, но всички тези неща все още бяха част от самия него. „Краставите магарета през девет баира се надушват.“ Беше се сражавал с демона. Сега щеше да го нахрани.

Затвори очи и направи онова, което тъмният глас му бе продиктувал неотдавна. Отказа се от съвършения принц, от добрия цар. Пресегна се към всички срамни неща, които така упорито се бе опитвал да скрие. В този миг Николай не беше нито добър, нито милостив, нито справедлив. Беше чудовище.

Заряза смъртното си тяло.

Когато отново отвори очи, виждаше Юри от различен ъгъл – достатъчно отблизо да види мръсните петна по очилата му и жилавите косъмчета на рядката му брадица. Усети как раменете му разцепиха въздуха, усети как сърцето на демона препусна. Изръмжа и се хвърли върху монаха.