Белязания цар

39

Зоя

Зоя чу врявата и хукна натам. Доловила бе нещо нередно още преди да чуе виковете на Толя. Усещаше го във въздуха, сякаш мълниите, които тя контролираше с такава лекота, сега припукваха неканени навсякъде и във всичко. Чувстваше се така още откакто люспите на Юрис се бяха стегнали около китките ѝ. Той беше с нея сега, всичките му животи, натрупаното знание, извършените престъпления, чудесата му. Сърцето му биеше с нейното – драконовото му сърце – и този ритъм я свързваше с всичко. „Съзиданието в сърцето на света.“ Вярвала ли е преди в това наистина? Може би. Но не му беше отдавала значение. Силата беше защита, сила, с която да се сдобие и овладее, единствената защита срещу болката, която беше познала. Сега имаше нещо много повече.

Сега всичко беше различно. Зрението ѝ беше по-остро, сякаш светлина очертаваше всеки предмет. Надушваше зелената трева навън, пушека от комините, дори мрамора – не си беше давала сметка, че мраморът има миризма. И сега, докато тичаше презглава по познатите коридори към врявата в зимната градина, Зоя не усещаше страх, а само чувство за неотложност, копнеж да въведе някакъв ред в хаоса, който знаеше, че ще завари.

Но гледката надхвърли и най-лошите ѝ очаквания. Затвори след себе си вратите на зимната градина, а прозорците замъгли, за да скрие помещението от любопитни погледи. Без нея охраната на двореца беше предала богу дух. И нищо чудно.

Тамар бе коленичила до шуанско момиче с кинжал в гърдите. Женя плачеше. Толя, Давид и Николай – все още в затворническите си дрехи – стояха около друг труп. Труп, който приличаше досущ на царя. И всички крещяха един през друг.

Зоя призова гръмотевица да ги смълчи.

Всички се завъртяха към нея и вдигнаха ръце за битка.

– Откъде да знаем, че наистина си ти? – каза Женя.

– Тя е – каза Николай.

– А как да знаем, че ти наистина си ти?! – изръмжа Тамар, без да прекъсва работата си върху момичето.

Изглеждаше безнадеждно. Още имаше цвят по лицето на девойката, но кинжалът май я бе пронизал право в сърцето. Другото тяло Зоя само забърса с поглед. Напомняше ѝ за Николай, нанизан на тръните и кървящ в Долината.

– Женя – спокойно каза тя. – Веднъж се напих и настоях да ме направиш руса.

– Виж ти! – възкликна Николай. – И какъв беше резултатът?

– Изглеждаше фантастично – каза Женя.

Зоя махна прашинка от ръкава си.

– Изглеждах евтина.

Женя свали ръце.

– Отбой. Тя е. – А после се хвърли да я прегръща, Толя награби на свой ред Николай и чак го вдигна от пода.

– Къде бяхте, да ви се не знае?

– Дълга история – каза Николай и Толя най-сетне го пусна да стъпи на земята.

Зоя не искаше да се откъсва от Женя, искаше да вдишва още дълго цветния аромат на косата ѝ, да ѝ зададе хиляди въпроси. Вместо това отстъпи крачка назад и попита:

– Какво е станало тук?

– Кинжалът е фйердански – каза Толя.

– Може и да е фйердански – поклати глава Николай, – но беше в ръката на шуанско момиче.

– Какво говориш? – попита Тамар, докато се мъчеше всячески да възстанови пулса на девойката. – Тя също е била нападната.

– Сърцето ли? – попита Зоя.

– Не – отвърна Тамар. – Ако кинжалът беше пронизал сърцето, нямаше да се мъча така. Попаднал е вдясно от него.

– Ще можеш ли да я спасиш? – попита Женя.

– Не знам. Опитвам се да я стабилизирам. Другото ще зависи от нашите лечители.

– Видях какво стана – каза Николай. – Тя го нападна… този тип, дето прилича досущ на мен. А после сама се прониза в гърдите.

– Значи шуаните се опитват да натопят Фйерда? – попита Толя.

Женя се разплака на нова сметка. Коленичи и погали самозванеца по бузата.

– Исак… – прошепна тя.

– Кой? – попита Зоя.

– Исак Андреев – каза тихо Николай и коленичи до тялото. – Редник първа степен. Син на учител и шивачка.

Толя избърса очите си с ръкав.

– Нямаше никакво желание да участва в тази история.

– Ще можеш ли да възстановиш чертите му?

– Трудно е без кръвообращение – отвърна Женя. – Но ще опитам.

– Поне това дължим на майка му. – Николай поклати глава. – Момчето оцеля на фронта. Опасностите би трябвало да са останали зад гърба му.

Женя изхлипа шумно.

– Ние… ние знаехме, че го излагаме на риск. Вярвахме, че постъпваме правилно.

– Принцесата диша – каза Тамар. – Трябва да я отнесем при корпоралките в Малкия дворец.

– В това няма никакъв смисъл – каза Женя. – Разбирам защо би искала да убие царя… или човека, когото е смятала за царя на Равка. Но защо да посяга и на себе си? И защо една принцеса би се жертвала за такава задача?

– Защото не е станало така – каза Николай. – Намерете ми чисти дрехи. Ще се върна в балната зала да приключа тържеството. Искам да си поговоря с Хирам Шенк. Той е най-високопоставеният член на керчкия Търговски съвет, който присъства тук, нали?

– Да – каза Женя. – Но ти е сърдит.

– Ще му мине. За известно време. Заключете вратите на зимната градина, а тялото на Исак оставете тук.

– Не е редно да… – започна Толя, но Николай вдигна ръка.

– Само засега. Кълна се, че ще получи достойно погребение. След час доведете при мен шуанската делегация в покоите на баща ми.

– Ами ако гвардейките на принцеса Ери вдигнат тревога? – попита Женя.

– Няма – каза Зоя. – Ще мълчат като риби, докато не се разбере със сигурност, че планът им е успял и царят е мъртъв.

Николай се изправи, сякаш раните вече не го боляха, сякаш ужасите от последните дни не са се случили изобщо, сякаш беше надвил окончателно демона в себе си.

– Да живее царят тогава!

•

След два часа тържеството се бе свело до няколко пияници, които пееха песни във фонтана с двуглавия орел. Повечето гости се бяха прибрали по стаите да си отспят след банкета, други се бяха промъкнали в тихите кьошета на градината да се повеселят още малко.

Зоя и другите се бяха върнали в зимната градина, а минута-две по-късно Николай също се появи там, повлякъл ужасена на вид шуанска гвардейка. Грозновата, с тясно лице, със събрана на тила дълга черна коса и с униформата на Тавгарад.

– Маю Кир-Каат – каза Тамар. – Тя пък какво прави тук?

Като видя тялото, проснато край лимоновите дръвчета, гвардейката се разтрепери.

– Но той… – заекна тя, като местеше поглед между мъртвия цар и Николай. – Но вие… къде е принцесата?

– Какъв интересен въпрос – каза Николай. – Сигурно питаш за момичето, което заварихме тук с кинжал в гърдите само на косъм от аортата. Дали е било чист късмет, или ръката ѝ трепнала в последния миг, оставям на теб да решиш. Жива е и е под грижите на нашите лечители.

– Трябва да ни върнете принцесата. Ние ще се погрижим за нея – изсъска гвардейката.

– Никаква принцеса не е – каза остро Николай. – А времето за измами отмина безвъзвратно. Един невинен човек умря тази нощ, защото вие искате да започнете война.

– Той ще ни обясни ли какви ги говори? – прошепна Женя.

Зоя си задаваше същия въпрос.

– С радост – каза Николай и махна към гвардейката. – Позволете да ви представя истинската принцеса Ери Кир-Табан, любима щерка на шуаните, втора в списъка за трона.

– Лъжеш – изсъска младата жена.

Николай стисна ръката ѝ.

– Първо, никоя гвардейка от Тавгарад не би позволила да я сграбчат така за китката сякаш е последната захаросана слива в чинията. – Гвардейката се опита със закъснение да издърпа ръката си. – Второ, къде са ти мазолите? Ръцете на един войник са целите в мазоли като ръцете на Исак. Ти също имаш, вярно, но твоите са по върховете на пръстите. А такива мазоли се получават от свирене на…

– Катуур – довърши Зоя. – Осемнайсетструнен. Принцеса Ери е истински виртуоз на този инструмент.

– Значи са вкарали убийца, предрешена като принцесата, за да се доближат до царя – каза Тамар. – Но тя защо опита да се самоубие?

– За да прехвърли подозрението върху фйерданите? – попита Женя.

– Да – каза Николай, – и за да осигури на Шу Хан повод за война. Царят на Равка е мъртъв, любимата щерка на шуанския народ е убита. Идеалното извинение да вкарат войски в нашата обезглавена страна и да я използват като плацдарм за нападение срещу южната граница на Фйерда. Ще стоварят войските си тук и никога няма да си тръгнат.

Гвардейката… добре де, принцесата… затвори очи, сякаш да признае поражението си. Но нито заплака, нито трепна дори.

– А какво щеше да стане с теб, принцесо? – попита Николай и пусна ръката ѝ.

– Щяха да ми дадат ново име и спокоен живот в провинцията – тихо отвърна тя. – Никога не съм се интересувала от политика, а животът в двореца не ми харесва. Щях да се занимавам с музика и да се влюбя в когото си искам.

– Каква хубава картинка рисуваш – каза Николай. – Безхитростна и откровена, колко очарователно. И аз щях да съм очарован, ако всичко това не заплашваше бъдещето на родината ми. Кажи ми, ти сериозно ли вярваш, че сестра ти ще те остави да си живуркаш в някое планинско селце? Сериозно ли мислиш, че ще те оставят жива?

– Никога не съм искала короната! Не съм заплаха за сестра си.

– Я помисли малко – сопна се Зоя, изгубила търпение. – Ти си популярна, народът те обича, ти си дъщерята, която всички искат начело на държавата. Именно твоята смърт е трябвало да подпали война, да ожесточи шуаните. Сестра ти никога не би те оставила жива с риск някой да те открие в дълбоката провинция. Не, ако заговорът беше успял, ти щеше да си неприемлив риск, пасив, който трябва да се изчисти.

Принцесата вдигна острата си брадичка.

– Не го вярвам.

– Гвардейките ти са задържани – каза Зоя. – Подозирам, че някоя от тях е получила заповед да ти види сметката, преди да сте стигнали до прехвалената ти селска къщурка. Можеш и сама да ги разпиташ, ако искаш.

Ери незнайно как успя да вирне брадичка още малко.

– Какво ме чака? Ще ме съдите ли, или направо ще ме екзекутирате?

– Ще ти се – каза Николай. – Не, намислил съм ти нещо много по-лошо.

– Ще ме задържите като заложница?

– Не си падам много по галените имена, но ако държиш, може и така да те наричам.

– Значи наистина ще ме задържите тук?

– О, непременно. Но не като затворничка, а като моята царица.

Зоя се изненада от силната болка, с която тези думи пронизаха… Кое? Сърцето ѝ? Гордостта ѝ? Знаела бе, че неизбежно ще се стигне дотук. Самата тя беше направила и невъзможното да ожени Николай. Тогава защо се чувстваше като смъртно ранена сърна?

– Годежът ни ще ми докара богата зестра – каза Николай, – а понеже твоят народ те обожава, сестра ти ще трябва да прекрати набезите по границата ни.

– Няма да го направя – каза Ери с физиономия направо свирепа, лице на истинска царица.

– Или това, или екзекуция, гълъбице. Приеми го по следния начин – няма да те обесят и ще се наложи да платиш за това с живот в лукс и в моята приятна компания.

– Бесилката може и да е за предпочитане – каза Зоя. – По-бързо е и по-безболезнено. – Приятно ѝ стана от тези думи, приятно ѝ бе да се заяде с него за последен път.

Николай кимна на Толя и Тамар.

– Върнете я в стаята ѝ и не я изпускайте от поглед. Докато не обявим годежа официално, току-виж се опитала да избяга или да се самоубие.

– Какво ще правим с раненото момиче? – попита Женя, след като изведоха принцесата от зимната градина и близнаците се върнаха.

– Дръжте я под тежка охрана в Малкия дворец. Макар и ранена, тя е член на Тавгарад. Да не забравяме това.

– Дали истинската Маю наистина е смятала да дезертира?

– Вероятно – каза Тамар. – На някакъв етап. Тя има брат. Близнак. По всички личи, че са го включили в програмата за обучение на войници кергуд. Сигурно се е надявала да измъкне и двама им от Шу Хан.

– Кебен – каза Толя и сложи ръка върху рамото на сестра си. Тази дума Зоя не я знаеше. – Ако са разкрили намеренията ѝ, може би е предложила собствения си живот срещу свободата на брат си.

– Интересна тема за разговор, щом момичето се свести – каза Николай и коленичи отново до Исак. – Утре ще напиша писмо на майка му. Ако не друго, поне ще им отпуснем щедра пенсия, за да не им липсва нищо.

– А тялото? – тихо попита Толя.

– Изнесете го по тунелите към Лазлайон.

Женя бръсна с пръсти ревера на Исак.

– Веднага ще се заема с него. Той… Той не се поколеба. Когато му обяснихме какво е заложено на карта, той…

Толя намести внимателно тялото на Исак в гигантските си ръце.

– Имаше царско сърце.

– А ти какво толкова каза на Хирам Шенк? – попита Женя и изтри сълзите, потекли по белязаната ѝ буза. – Беше се ухилил до ушите.

– Дадох му плановете за подводниците ни.

– За измарся?! – възкликна Тамар.

– С все въоръжението? – възкликна на свой ред Толя.

– Боя се, че да. Ако съм разбрал правилно – каза Николай, – Аппарат е изчезнал, а Фйерда смята да подкрепи един претендент за трона на Ланцови. Поне хубав ли е?

Тамар свъси вежди.

– Кой, Аппарат ли?

– Претендентът. Е, едва ли има значение. Но иначе – да, дадох на Шенк истинските чертежи. Иде война. Ще имаме спешна нужда от парите на Керч и от новите си шуански приятели.

– Но земците… – възрази Толя.

– Не се тревожи – каза Николай. – Дадох на Шенк каквото искаше, но той скоро ще разбере, че не то му трябва. Понякога трябва да храниш демона.

– Това пък какво значи? – попита Женя. – И ще ни кажете ли най-после къде бяхте?

– И дали сте намерили лек? – добави Тамар.

– Намерихме – каза Николай. – Но не се получи съвсем.

– Значи не е имало никаква полза от монаха? – попита Толя.

Николай и Зоя се спогледаха. Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Време беше и другите да научат.

– Носим лоши новини.

– Сякаш тези не са достатъчни? – възкликна Женя.

– Когато става въпрос за Равка – казаха в един глас Зоя и Николай.

– Лошите новини никога не свършват – довърши той.

А Зоя отиде в преддверието на зимната градина да довлече овързания им пленник. Събуди го с червеното шишенце на Женя, а стреснатият му вик и шашардисаните очи ѝ дойдоха като балсам за душата.

– Юри? – каза Женя. – Какво е направил? Отегчил е някого до смърт?

Зоя подръпна въжето, монахът залитна напред под светлината и качулката му падна.

Женя ахна и отскочи настрани, а ръката ѝ се вдигна несъзнателно към превръзката на окото.

– Не, не. Не може да бъде. Не!

Николай сложи ръка на рамото ѝ.

Монахът беше все така твърде висок и твърде слаб, но се движеше с ново изящество. Лицето му беше гладко избръснато, очилцата ги нямаше. Косата му изглеждаше по-тъмна, пригладена назад да открие челото, самата форма на лицето му се бе променила, костите се бяха разместили в по-остри и изящни черти. Очите му бяха сиви като кварц.

Тамар пристъпи пред Женя сякаш да я защити.

– Невъзможно!

– Невероятно! – поправи я нежно Николай.

Когато унищожи съсъда, който Елизавета беше съхранила с толкова обич, Зоя беше зърнала сянка да излита от огъня, но по онова време не разбра какво значи това. Силата на Тъмнейший се беше разтрошила и част от нея беше останала в раненото сенчесто създание, което ритуалът едва не бе унищожил и което още живееше в Николай. Останалото обаче, духът, който се бе пренасочил от сенчестото създание към тялото, което Елизавета беше приготвила…. Зоя е трябвало да се сети, че Тъмнейший не би пропуснал такъв сгоден шанс да се освободи.

Желанието на Юри се беше изпълнило. Помогнал бе на своя светец да се завърне. Охотно ли се беше отказал от себе си младият монах? С радост? Или в онези последни мигове на огън и ужас се е молил да запази живота си? Само че Беззвездния не беше от милостивите, това Зоя знаеше със сигурност. Тъмнейший не се главоболеше с молитви.

Николай беше разбрал какво е станало, докато Зоя беше в Крибирск за продоволствие, а той разпитваше Юри в бараката.

– Нека го убия – казала бе тя, щом Николай ѝ обясни. – Ще го погребем тук. Никой няма да разбере, че той… – Не можа да изрече думите. „Че се е завърнал.“ Отказа да ги изрече.

– Ако го убием, никога няма да се отърва от демона – възрази Николай. – А скоро ще започне война. Смятам да използвам всички налични ресурси.

Държаха го вързан и със запушена уста по пътя до Ос Олта, но познатите сиви очи и усмивката в тях… цяло чудо бе, че Зоя не му беше счупила врата.

Николай настояваше, че има начин да използват силата му. Зоя искаше пак да го види как изгаря в пламъци.

Добре де, значи ще изчака. Може да бъде търпелива. Звярът в нея знаеше всичко за вечността.

Сега Зоя местеше поглед по белязаните ръце на Женя, по вбесения Толя, по Тамар, която стискаше брадвичките си до побеляване. Погледна към своя цар и жената, която скоро щеше да му стане съпруга.

„Ние сме драконът и ще изчакаме търпеливо своя момент.“

– Толкова много от моите стари приятели, събрани на едно място – каза Тъмнейший с устата на едно лоялно и доверчиво момче, поредния глупак, който го беше обичал. – Хубаво е да се върнеш у дома.

– К Р А Й –