Белязания цар

17

Николай

ЗАРЯЗАХА САЛА И ПЯСЪЦИТЕ ГИ ОТНЕСОХА – Николай, Зоя и Юри – до гигантския палат. Дюните се пързаляха под краката им, а стомахът на Николай се обръщаше. Умееше да се адаптира, дори се гордееше с това си качество, но едно беше да въведеш нова технология, да използваш ново гориво или да се появиш на официална вечеря по риза, че и без жилетка дори. И съвсем друго да видиш как в рамките на един следобед цялото ти разбиране за естествения свят става на пух и прах.

– Нещо пребледнял ми се виждаш, царче – изгромоли Юрис, който отново бе приел драконовата си форма.

– Много иновативен начин за транспорт. Едва ли ще се навиеш да ни качиш на гърба си, нали?

Драконът изпръхтя.

– Само ако ти се навиеш да ми върнеш услугата.

Николай проточи врат – само така можеше да види палата в цялото му великолепие. Толкова голяма структура не беше виждал в живота си. Цял полк инженери можеха да се трудят стотици години, без да довършат чертежите на това чудо, какво остава да го построят. Дворците и куполите бяха струпани около три централни кули – една от черен камък, друга от нещо като кехлибар и още една, която определено беше от кост. Полазиха го тръпки – и не само от красотата или величието на това място. Имаше нещо… нередно. Нямаше никакви признаци на живот, не пееха птички, безбройните прозорци зееха празни, никой не минаваше по множеството мостове. По форма приличаше на град, но се усещаше като некропол.

– Само ние ли сме тук, други няма ли? – попита той.

– Няма никой – отвърна менящата се гротеска с глас като хор от баритони плюс мечешки рев. – От почти четиристотин години.

„Четиристотин години?“ Николай погледна към Зоя, но тя се беше отвяла, гледаше в празното и стискаше голата си лява китка.

Пясъкът ги издигна на гребена на поредната вълна и Николай видя, че трите кули обграждат здание с куполи и множество тераси, по-малки дворци и пясъчни водопади, които трептят под сивкавия сумрак.

Минаха под гигантска арка и се озоваха в просторна кръгла зала, стените ѝ – облицовани със слюда. Пясъкът под краката им преля в камък, от пода се издигна кръгла маса, а в центъра ѝ се кипреше млечен камък. Елизавета им махна да седнат на каменните столове, които изникнаха край масата.

– Боя се, че не можем да ви предложим храна или нещо за пиене – каза тя.

– Ще се задоволим и с отговори – каза Николай.

Юри коленичи на каменния под с наведена глава, мърмореше нещо на църковноравкийски – това трябва да е, помисли си Николай, макар че хващаше само по някоя дума: обетован, предсказан, тъмнина.

– Престани, моля те – каза Елизавета и пчелите ѝ се разжужаха по-силно. – И седни, ако обичаш.

– Остави го. Явно му е приятно да се кланя – каза Юрис. Прибра крилата си и седна на пода, далече от Юри. – Откъде да започнем?

– Нека е традиционно – кои, да му се не знае, сте вие?

– Мислех, че вече сме изяснили това, царче.

– Да. Обаче за да станеш светец, първо трябва да си умрял мъченически. А вие ми се видите съвсем живи. Освен ако това не е задгробният живот, но като си гледам дрехите – едва ли. Би трябвало да съм по-наконтен. Или пък съвсем гол. Е, това сигурно зависи от индивидуалната представа за рай.

– Винаги ли говори толкова много? – обърна се Юрис към Зоя, но тя не му отвърна, само гледаше безцветното небе отгоре.

– Всички ние умряхме по едно или друго време, а след това се преродихме – каза Елизавета. – В някои случаи не съвсем каквито бяхме преди. Може да ни викате… знам ли, светци, Гриша…

– Реликви – вметна Юрис.

Елизавета стисна устни.

– Този термин не ми харесва.

Юри измрънка в екстаз и се разбъбри:

– Както бе обещано… точно на каквото се надявах, каквото ми бе…

Елизавета прати една лиана да обгърне утешително раменете му.

– Стига вече – нежно каза тя. – Вече си тук и е време да се успокоиш.

Юри сграбчи лианата, притисна лице в листата и се разрева. Дотук с великия схолар.

– И къде по-точно се намираме? – попита Николай.

– В Долината на смъртната сянка – отвърна една от устите на гротеската, която се беше представила като Григорий. Свети Григорий. По спомените на Николай, Григорий е бил разкъсан на парчета от мечки, макар че това не обясняваше докрай сегашното му състояние. – В една нейна версия, от която не можем да избягаме.

– И какво значение има всичко това? – каза умърлушено Зоя. – Защо ни доведохте тук? Какво искате?

Юрис обърна към нея очи със зеници като цепки, дългата му опашка забърса пода.

– Виж я пък тази как страда. Сякаш знае какво е загубила и какво ще спечели.

Николай очакваше в очите ѝ да пламне гняв, но Зоя само вдигна отново глава да погледне унило небето. Да я види такава, изгубила трънливата си и опасна енергия, го плашеше повече от всички странни гледки наоколо. Какво ѝ ставаше? Нима муската е означавала толкова много? И без нея Зоя беше силна. Силна би била с вързани на гърба ръце и с торба олово на врата.

– Ще ми се да ви бяхме завели другаде, млада Зоя – каза Елизавета. – Ние имахме сила още преди да се роди думата „Гриша“, в далечни времена, когато хората все още наричаха необичайните неща „чудо“ и „магия“. Живели сме толкова дълго, че пред нашия живот историята на Равка бледнее. Но това място, тази точка в Долината винаги е била свещена, специално място, където силите ни са най-големи, където сме най-дълбоко свързани със сътворението в сърцето на света. Тук всичко беше възможно. И пак тук попаднахме в капан, когато Тъмнейший създаде Долината.

– Какво? – възкликна Зоя и в очите ѝ най-сетне грейна искра на любопитство.

– Ние сме втъкани в платното на света много по-здраво от другите Гриша, нишките са се втвърдили от годините и използваната сила. Когато Тъмнейший се заигра с естествения ред, това място ни привлече, а когато експериментът му с мерзост се провали, Долината се превърна в наш затвор.

– Не можем да напуснем това място – каза Григорий. – Само тук можем да придобием физическа форма.

– Физическа форма – изсумтя Юрис и удари с опашка. – Не се храним. Не спим. Вече не помня какво е да се изпотиш, да огладнееш, да сънуваш. Бих отрязал лявото си крило, за да чуя как стомахът ми къркори, да вкуся капка вино или да се изпикая през прозореца.

– Непременно ли трябва да си толкова вулгарен? – попита уморено Елизавета.

– Да – каза Юрис. – Това е единственото ми забавление – да те ядосвам.

Григорий се слегна във формата на огромен човек с три мечешки глави и скръсти на гърдите си два чифта ръце.

– Изтърпяхме постоянния здрач, защото вярвахме, че това чистилище ще свърши със смъртта на Тъмнейший. Той имаше много врагове и ние се надявахме това да съкрати живота му. Но той все не умираше.

– О, да, бая си поживя – изгромоли Юрис.

– Оцеля и стана могъщ почти колкото нас – каза Григорий.

Драконът изпръхтя.

– Чак пък.

– Добре де, колкото нас, когато бяхме още млади – призна Елизавета. – А сетне най-после дойде жадуваният миг – Долината бе унищожена, а Тъмнейший убит. Само че нашият затвор си остана. Още сме пленници. Защото силата на Тъмнейший още живее. В теб.

Николай вдигна вежди.

– Значи трябва аз да умра. Разбирам аргументите ви, но ако сте искали смъртта ми, да ме бяхте убили по време на битката.

Юрис изпръхтя отново и пара блъвна от гигантските му ноздри.

– То пък една битка!

– Добре де, тогава по време на онзи приятен коктейл, докато ти ни гонеше и многократно се опита да ми подпалиш косата.

– Не можем да те убием, царче. Първо, знаем какво ще причини това на страната ти, а не искаме още хора да загинат без нужда. Освен това силата на Тъмнейший може да оцелее и след твоята смърт. Не, единственият начин е да те очистим от нея.

– Обисбая – каза Николай. – Горящият трън.

Елизавета кимна.

– Чувал си за този стар ритуал?

– Значи е вярно – извика Юри. – Всичко е вярно. Това е мястото на трънливата гора, където се е родила попската гвардия.

– Поздравления, Юри – каза Николай. – Явно все пак ще се сбъдне мечтата ти да ме качиш на клада.

– Клада ли? – попита Григорий.

– Не става въпрос за никаква клада – каза Елизавета. – Трънливата гора е по-стара от всички нас, по-стара е от първата магия. От тази гора са направени всички олтари, както и стените на Малкия дворец. Мога да я призова от корените, които са оцелели под Долината, и това ще даде начало на ритуала, но после ти сам ще трябва да извадиш чудовището и да го убиеш.

– Вие сте създали онези чудеса – каза Зоя. – Моста, розите, земетресението, кървящите статуи, черния диск, всички тях, за да ни доведете тук.

– Ерата на светците – обяви Юри. – Точно както той обеща.

Лианата на Елизавета се стегна едва доловимо върху раменете на монаха.

– Силата ни все още стига извън Долината, но само на места, където ни почитат.

– Гришанската сила не разчита на вярата – възмути се Зоя.

– Сигурна ли си, малка вещице? – попита Юрис.

Зоя го погледна право в очите, несъмнено планираше как точно да го накаже. Погледът ѝ обещаваше мъст и от това на Николай му олекна.

Но сега не му беше времето за теологични спорове.

– Казвате, че трябва да призова чудовището – прекъсна ги Николай, – но то не изпълнява заповеди.

– Значи трябва да го дресираш – каза Юрис.

Елизавета плесна с ръце, около китките ѝ разцъфнаха рози и плъзнаха по пръстите.

– Щом тръните поникнат, ще пронижат тялото ти. Ако не унищожиш сянката в себе си, те ще те изгорят отвътре навън.

Почти като Свети Феликс и ябълковите клонки. Кладата изведнъж му се стори примамлива идея.

– Пак добре, че нямам гъдел.

– Какви са шансовете да оцелее? – попита Зоя.

Рози се разстлаха по раменете на Елизавета.

– Както каза Юри, ние не искаме да съсипем Равка.

– Това не е отговор.

– Ритуалът е… опасен – призна Елизавета. – Можем да улесним малко нещата, да те подготвим, но няма гаранция, че ще излезеш от него непокътнат.

– Нито че изобщо ще излезеш – вметна Юрис.

Елизавета въздъхна.

– Непременно ли трябва да си толкова черноглед?

– Редно е да знаят какви са рисковете.

Николай се размърда на каменния стол. Никак не беше удобен.

– Тъй, и след като ме набучите на шиш и ме опечете жив, и ако аз успея да се преборя с демона си, после какво?

– После силата на Тъмнейший ще изчезне напълно. Границите на Безморие ще се разсипят. Животът в Долината ще се завърне, а ние ще бъдем свободни.

– Свободни да правите какво? – попита Зоя.

Добър въпрос. Може да скърбеше за съсипаната си муска, но си оставаше генерал. За разлика от Николай – нима толкова отчаяно се надяваше да намери лек, че бе спрял да мисли като цар? Защото силата, на която бяха станали свидетели… Какви биха били последиците, ако се развихреше на воля?

– Нима не знаеш, малка вещице? – каза Юрис. – Великата сила винаги си има цена.

Елизавета кимна отривисто.

– Когато напуснем границите на Долината, отново ще станем смъртни.

– Смъртни? – ахна Зоя.

– Отказатся, както бихте се изразили вие. Без гришанска сила. Обикновени хора, които живеят кратко и умират завинаги.

Зоя присви очи.

– Защо бихте се отказали от силата си?

– Изборът не беше лесен, уверявам те – каза Елизавета и горчивина се промъкна в гласа ѝ. – Разисквахме го стотици години. Но така не може да продължава. А това е цената, която вселената изисква, за да се освободим от този полуживот.

– Една вечност стига – заяви Юрис. – Искам да тръгна отново по света. Да се върна на родното крайбрежие. Може би да се влюбя отново. Искам да плувам в морето и да се излежавам на слънце. Искам да остарея, да умра и да премина в селения, които не познавам.

– Важно е да разбереш – намеси се Григорий, – че на карта е поставен не само твоят живот, а и оцеляването на страната ти. Ако се провалим, ако ти не издържиш ритуала, може да се появи нова пробойна в света и това прокълнато място да прелее през бреговете си.

– Но това може да се случи и без наше участие – добави Елизавета. – Всичко е свързано пряко със съзиданието в сърцето на света. Силата в теб расте и никой не знае каква поредица от събития може да предизвика.

– Сигурно ще искате да го обсъдите – каза Григорий. – Но не се бавете с решението. Мерзостта е непредсказуема, а чудовището в теб пуска все по-дълбоки корени.

– Няма какво да обсъждаме – каза Николай. Получили бяха нужните отговори, а времето ги притискаше. – Кога започваме?