Белязания цар

27

Николай

В НОЩТА ПРЕДИ РИТУАЛА Николай седеше със Зоя пред камината в своята стая. Юри се беше оттеглил рано да се моли.

Огънят в камината беше напълно ненужен. В Долината не беше нито студено, нито топло – лошото време би изисквало някаква промяна в угнетяващото еднообразие на това място. Но пламъците бяха единственото им развлечение тук, а Николай отчаяно се нуждаеше от нещо, което да го разтовари от мрачните мисли.

Настоял бе, че е готов за ритуала. Елизавета искаше да го отложат с още няколко дни, за да затвърди той контрола си над демона, но Николай не смееше да поеме този риск. Трябваше да се върне в столицата. И това дори не беше основната причина да бърза. Усещаше как чудовището става по-силно с всеки изминал ден, а готовността му да откликва своевременно можеше да се тълкува и по друг начин – не защото Николай придобива по-добър контрол над него, а защото демонът няма търпение да разпери криле и да полети на воля.

– Само още няколко дни – настояла бе Елизавета.

Но Николай не отстъпи.

– Утре – каза ѝ той.

Или каквото минаваше за „утре“ в това трижди прокълнато място.

Имаше нужда да заспи, да си почине поне за кратко от мисли за предстоящото предизвикателство. Усещаше как чудовището чака, дебне. Сякаш знае, че на следващия ден ще се изправят един срещу друг, и няма търпение да влезе в този двубой. Това нетърпение плашеше Николай повече от мисълта, че след броени часове ще се наниже на трън. Отчаяно имаше нужда от чаша вино. Не, зарежи чашата. Би пил направо от бутилката.

Само дето тук вино нямаше. Нито храна, с която да отрупа чинията си. Беше гладен, но стомахът му не къркореше. Беше жаден, но устата му никога не пресъхваше.

Наблюдаваше как Зоя гледа пламъците. Тя раздвижи пръсти, огънят припука силно и изпусна искри. Николай можеше само да гадае на какво е успял да я научи Юрис за толкова кратко време. Зоя носеше същите дрехи като в сутринта, когато се пренесоха тук, без наметалото от грубо тъкан плат, което беше захвърлила отдавна. Наситеното синьо на кафтана ѝ, така познато и обичайно, му носеше утеха.

Беше подвила крак под себе си, подпряла лакът на коляното. Изглеждаше спокойна, необичайно спокойна, даде си сметка Николай. В двореца Зоя винаги се движеше с грация и изящество, с високо вдигната глава и поглед, остър като нож. Но явно е било грацията на актриса, осъзна Николай. Зоя винаги играеше роля, винаги беше нащрек. Дори с него.

Той се разсмя изведнъж и Зоя обърна глава да го погледне.

– Какво?

Николай поклати глава.

– Май ревнувам.

– От какво?

– От един дракон.

– Само гледай Юрис да не те чуе. И без това има високо мнение за себе си.

– Нормално. Може да лети и да издиша огън, а сигурно има и куп злато, скрито някъде.

– Това е клише. Може да не е злато, а скъпоценни камъни.

– И благодарение на него изглеждаш така.

Зоя вдигна вежда.

– Как по-точно?

– Спокойна.

Тя изправи гръб и за огромно съжаление на Николай бронята ѝ щракна на мястото си.

След минутка Зоя попита:

– Какво ще стане, щом напуснем това място?

– Да се надяваме, че няма да има твърде много пожари.

Зоя въздъхна.

– Не ми се мисли какви са ги натворили Давид и Кювей в наше отсъствие. Като нищо може да са взривили половината столица.

– Това звучи напълно правдоподобно, уви – призна Николай. Потърка с ръка главата си. Червено вино. Бяло вино. Или онова питие от ферментирали череши, което беше опитал във Вранския клуб. Всичко би дал за малко разтуха, за една нощ дълбок сън. Дори приспивателното на Женя не действаше тук. Само му забавяше мислите. – Нямам представа какво ще заварим в Ос Олта. Дори не знам кой ще бъда аз утре.

– Ще бъдеш какъвто винаги ти е било писано. Царят на Равка.

„Може би – помисли си той. – Или бъдещето на Равка ще падне върху твоите плещи.“

Извади сгънат документ от джоба си и го остави до ръката ѝ. Тя го взе, завъртя го и се намръщи на восъчния печат с царския герб от пръстена на Николай.

– Какво е това?

– Спокойно, не е любовно писмо. – Тя обърна лице към огъня. Нима дори шеговитият намек за любов я изправяше на нокти? – Това е царски декрет, с който те обявявам за протектор на Равка и военачалник на Първа и Втора армия.

Тя го стрелна с поглед.

– Ти какво, окончателно ли се побърка?

– Опитвам се да постъпя отговорно. И това май не се отразява добре на храносмилането ми.

Зоя метна писмото на пода, сякаш хартията я е опарила.

– Смяташ, че утре няма да оцелееш.

– Надеждите на Равка не бива да живеят и умират с мен.

– Да, и затова си решил да ги тръснеш на моята глава.

– Ти си една от най-могъщите Гриша в историята, Зоя. Кой по-добре от теб би могъл да защити Равка.

– А ако ти кажа, че не искам?

– И двамата знаем, че не е така. Споменах ли, че постът върви със страхотни сапфири? – Николай опря длани на коленете си. – Ако близнаците и Триумвиратът не са успели да скрият изчезването ни, страната може вече да е в хаос. Знаем, че е възможно да не преживея ритуала утре и че някой ще трябва да възстанови реда. Всички, които имат поне капка кръв на Ланцови във вените си, ще предявят претенции към трона, а враговете ни ще използват възможността да разкъсат страната. Ще трябва да избереш един от претендентите – най-умния, най-чаровния или…

– Когото най-лесно ще контролирам?

– Ето, виждаш ли? Родена си за това. Мобилизирай всички Гриша. Опитай се да спасиш народа ни.

Зоя впери поглед в огъня и свъси чело.

– Защо ти е толкова лесно да разсъждаваш за смъртта си?

– По-добре да погледна проблема в очите, вместо да ме изненада в гръб – каза той и се ухили. – Не ми казвай, че ще ти липсвам.

Зоя отново отклони поглед.

– Е, светът ще е по-малко интересен без теб, предполагам. Така де, не бих позволила да ме давят в мъзга за всеки.

– Поласкан съм – каза той.

И беше вярно. Казаното от нея почти приличаше на комплимент.

Зоя извади тънка верижка изпод кафтана и я изхлузи през главата си. Ключето, което използваше за оковите му. Разлюля верижката на пръст.

– След утре това повече няма да ни трябва.

Николай посегна да вземе верижката, ключето натежа в дланта му. Металът беше поел топлината на тялото ѝ. Еженощното оковаване към леглото не му липсваше, но определено му липсваше поводът да си говори с нея всяка вечер и всяка сутрин. Явно и това щеше да приключи след утрешния ден.

Николай се поколеба. Не му се искаше да ѝ разваля настроението.

– Муската ти… – Ръката ѝ трепна, несъмнено от трудно овладения импулс да докосне голата си китка. – Ще ми кажеш ли как се сдоби с нея?

– Какво значение има?

– Може и да няма, знам ли.

Просто искаше да знае. Искаше да си седи тук и да я слуша. Толкова време прекарваха заедно, а Зоя все така си оставаше загадка. Тази вечер като нищо беше последният му шанс да я разбули.

Тя приглади копринените поли на кафтана си. Сигурно нищо няма да каже, помисли си Николай, просто ще си седи и ще мълчи, докато той не се умори да чака. Напълно в неин стил. Но накрая тя все пак каза:

– Бях на тринайсет. От пет години се обучавах в Малкия дворец. Тъмнейший отведе група гришани в Сайбея. Говореше се, че белите тигри от Илмиск са се върнали, и той смяташе, че поне един от тях е муска.

– Къде, близо до вечните ледове?

– Не, малко пӝ на юг. Бях най-младата в групата и много се гордеех, че са ме избрали. Вече почти бях влюбена в него. Живеех за редките му посещения в училището. – Поклати глава, преди да продължи: – Бях най-добрата и исках той да ме забележи. По-старшите Гриша се състезаваха кой ще открие муската. Трябваше да проследят тигрите и после някой да си спечели правото на фаталния удар. Близо седмица преследваха една женска и дори успяха да я сгащят в гората при Чернаст, но тя въпреки всичко успя да им избяга. – Зоя уви ръце около коленете си. – Остави малките си. Изостави три от тях. Хората на Тъмнейший ги затвориха в клетка, докато гришаните решат кой най-много заслужава зъбите им. Цяла нощ чувахме как майката обикаля около лагера, ръмжи и скимти. Моите приятели говореха как трябвало да я сгащим в мрака. Знаех, че само си придават важност, а и постоянно си мислех за малките. Затова, след като всички заспаха, аз съборих една палатка с порив на вятъра, за да отвлека вниманието на стражите, отворих клетката и изкарах оттам тигърчетата. Бяха толкова малки – каза тя с лека усмивка. – Дори не можеха да тичат, само залитаха, падаха и пълзяха. Помогнах им да се измъкнат от лагера. Светци, колко бях уплашена само! – Зарея невиждащ поглед пред себе си, сякаш се бе върнала в онази отдавнашна нощ. – Още не бяхме излезли от светлината на факлите, когато осъзнах, че не съм сама.

– Майката?

Зоя поклати глава.

– Нe, мъжки тигър. Не знам защо, но нападна малките. Аз трябваше да направя нещо, да използвам силата си срещу него, но вместо това само прикрих тигърчетата с тялото си. Той нападна, ноктите му раздраха палтото и кафтана ми, отвориха рани в гърба ми. – Зоя стисна ръце в юмруци. – Но аз защитих онези тигърчета. Помня… помня, че бях стиснала очи, а когато ги отворих, снегът ми се стори черен под лунната светлина. – Обърна лице към огъня. – От кръвта ми. Усещах как тигърчетата се гушат в мен, мяучеха от страх, а ноктенцата им бяха остри като игли. Точно това ми помогна да дойда на себе си – онези мънички, свирепи убождания. Мобилизирах се и призовах с цялата си сила. Разперих ръце и мъжкият изхвърча назад. Точно тогава дотичаха Тъмнейший и стражите му. Сигурно съм пищяла.

– Убиха ли тигъра?

– Той вече беше мъртъв. Ударил се беше в едно дърво, когато го хвърлих. Вратът му беше счупен. Малките избягаха.

Зоя стана. Обърна се с гръб към Николай и за негова изненада смъкна кафтана от раменете си. Коприната падна на локва в краката ѝ. Неканено желание сгорещи главата му и бързо се отля, щом очите му попаднаха на осемте дълги и дълбоки белега върху голия ѝ гръб.

– Другите Гриша побесняха – продължи тя, – но белия тигър го бях убила аз и муската не можеше да отиде при друг. Затова превързаха раните ми, а аз взех зъбите на тигъра за гривна.

Светлината от огъня улавяше перлената повърхност на белезите. Чудо бе, че е оцеляла.

– И не си помолила някой лечител от вашите да ги изцели? Или някоя шивачка да ги махне?

Тя вдигна кафтана на раменете си и го закопча.

– Той ме беляза и аз – него. Ранихме се взаимно. Реших, че си струва да помня това.

– И Тъмнейший не ти е забранил да вземеш муската въпреки постъпката ти?

– Би бил в правото си, но не го направи. Толкова мощна муска се намира рядко и би било жалко да се похаби. Облякоха в сребро зъбите на тигъра и ги запоиха стегнато на китката ми. Без закопчалка, така че никога да не махна гривната. Така се правят най-силните муски.

Погледна през черчевето на прозореца към плоското, сиво и безкрайно небе.

– Когато това приключи, Тъмнейший нареди да ме заведат в палатката му и ми каза: „Е, Зоя, ти освободи малките тигърчета. Постъпи себеотрицателно. Но в крайна сметка именно ти се сдоби с могъща муска. По-силна от онези, които по-старшите Гриша ще получат въпреки търпението си. Какво ще кажеш за това?“ Неодобрението му ми причини по-голяма болка от ноктите на тигъра. Явно дълбоко в себе си винаги съм се бояла, че той ще ме отпрати, ще ме изгони от Малкия дворец. Казах му, че съжалявам. Но той явно ме е познавал добре още тогава. Попита ме: „Това ли искаш да кажеш наистина?“ – Зоя прибра тъмен кичур коса зад ухото си. – И аз му казах истината. Вдигнах брадичка и казах: „Да си гледат работата. Моята кръв обагри снега.“

Николай преглътна с мъка напушилия го смях, а лицето на Зоя се разтегли в лека усмивка.

– Това му хареса. Каза ми, че съм се справила добре. А после каза… „Внимавай със силата, Зоя. И най-голямата сила няма да ти спечели обичта им.“

Думите затиснаха Николай с тежестта си. „Към това ли се стремим всички?“ Това ли бе търсил той в библиотеката, във всички онези книги? За това ли бе обиколил моретата? За това ли направи и невъзможното да се възкачи на трона, за това ли правеше всичко по силите си да го задържи?

– Ти това ли искаше, Зоя? Обич?

Тя бавно поклати глава.

– Не мисля. Исках… стабилност. Безопасност. Не исках никога повече да се чувствам безпомощна.

– Никога повече?

Мисълта, че безстрашната Зоя някога се е чувствала безпомощна, беше нелепа. Но тя не отговори на загатнатия му въпрос и вместо това каза:

– Когато Юрис счупи гривната, все едно ми откъсна крайник. Не можеш да си представиш какво ми причини.

Не можеше, права беше. Не можеше да си представи и друго – с какви думи би могъл да я утеши.

– Какво стана с тигърчетата?

Зоя плъзна пръсти по перваза на прозореца и по пода се посипа пясък.

– Той ми каза, че… Тъмнейший каза, че майката щяла да усети моята миризма по тях и да ги изостави. – Гласът ѝ потрепна едва доловимо. – Каза, че съм ги обрекла на смърт с постъпката си. Че със същия успех съм можела да им срежа гърлата. Че тя ще ги остави да умрат в снега. Но аз не го вярвам. А ти?

Лицето ѝ беше спокойно, но не и очите. Николай имаше чувството, че го гледа младото момиче от онази кървава и студена нощ.

– Не го вярвам – каза той. – Изобщо.

– Добре – каза тя. – Добре… – Подръпна решително маншетите си и тръсна глава. – Всеки мой любовник през годините питаше за белезите. И аз измислях по някоя нова историйка за всеки от тях.

Не му беше приятно да си мисли за любовниците ѝ, установи Николай.

– А аз с какво заслужих истината?

– Предложи ми управлението на цяла страна в лицето на сигурна смърт.

– Важно е човек да има стандарти, Назяленска.

Зоя кимна към подпечатания декрет, който се валяше на пода.

– Още не е късно да изгориш това.

Николай си мислеше за гладкия ѝ гръб и пресичащите го стари бразди. За високо вдигнатата ѝ брадичка, инатливо някак. Представи си я свита в снега, с риск да изгуби благоволението на обожавания ментор, с риск да изгуби живота си, за да спаси онези мъници.

– Колкото повече те опознавам – каза той, – толкова повече се убеждавам, че Равка има нужда точно от теб.

И в този миг му се прииска нещата да стояха другояче. Утрешният ден да не вещаеше смъртта му. Да се водеше от сърцето си, а не от дълга.

Защото Зоя не беше нито мила, нито добричка.

Но вече беше царица.