Белязания цар

18

Нина

НИНА ОСТАНА БУДНА ПРЕЗ НОЩТА, заслушана в дишането на Леони, все по-дълбоко и равномерно. Спеше ѝ се ужасно, но тя чакаше упорито, сплиташе и разплиташе косата си в мрака и се ослушваше с надежда да чуе някакъв шум през тясното прозорче над леглото. И ето, малко след полунощ чу тихи гласове и поскърцване на каруца, която товарят. Скочи от леглото, застана на пръсти пред прозорчето и видя запалени фенери в пералното. Изворните деви мъкнеха овързани в хартия пакети, вероятно пране.

Нина тръгна бързо към столовата на манастира – тук се спазваше строг график и в определени часове помещението беше празно, както Хане без съмнение знаеше от опит. И ако една бунтарски настроена послушница искаше да скрие някъде кат дрехи за преобличане, то столовата би била идеалното място за тази цел. Нина се смъкна на колене и тръгна покрай стените, като почукваше с кокалчета по подовите плочи. Почти бе изгубила надежда, когато поредното почукване издрънча на кухо.

Подпъхна ръце под плочата и ги извади – ботуши, панталони от войнишка униформа, две шапки, кобур за кръста и – слава на светците – бяла блузка и дълга светлосиня престилка. Нина ги навлече върху дрехите си, уви плитките си около главата и набързо ги прикрепи с фиби, после притича в кухнята и след дълго търсене откри ключа на готвачката под една тенекиена кутия с брашно. Докато отключи вратата на кухнята и излезе на двора, изворните деви вече затваряха вратичките на фургона и потегляха.

Нина знаеше къде отиват, затова не ги последва по пътя, а тръгна напряко през гората към централния вход на старата крепост. Даваше си сметка, че поема голям риск. Поне да беше включила Леони и Адрик в плановете си. Или да бе почакала ден-два, докато събере още информация. Само че не можеха да останат в Гяфвале още дълго, без да породят подозрения. Жените от манастира имаха достъп до фабриката, да, но това всеки миг можеше да се промени. А и откровено казано, нямаше търпение да направи нещо, да действа. Трябваше да разбере защо шепотът я е довел на това място и какво се е случило на онзи хълм. Мъртвите не бяха проговорили на Адрик или на Леони. Бяха призовали Нина и тя нямаше да остане глуха за гласовете им.

Вървеше бързо през храсталака под дърветата, ориентираше се за посоката по далечните светлинки на фабриката.

Дошла бе във Фйерда тъжна и гневна, но трябваше да признае, че ѝ е приятно да пътува из тази страна. Намираше някаква утеха в ежедневието на обикновените хора с обикновените им радости и тегоби, напомняне, че не всички фйердани са чудовища, че повечето мечтаят за добруване и мир, за вкусна храна и топло легло нощем. В същото време познаваше предразсъдъците им, знаеше, че за повечето от тях гришаните са чудовища, които заслужават мъчителна смърт. А никога нямаше да забрави на какво са способни фйерданските управници, нито какво бе преживяла в ръцете на дрюскеле в трюма на онзи кораб, нито кошмарните килии за гришани в Ледения палат, където Ярл Брум се опитваше да превърне хора като нея в оръжие срещу собствения им вид.

Стигна до канарите, от които се виждаше централният вход. След миг-два фургонът се появи по пътя и портите се отвориха. Нина пое предпазливо по нанадолнището към пътя, хързулна се и едва не падна. Още усещаше чуждо тялото, което Женя ѝ беше дала, а и промъкването не беше сред силните ѝ страни.

Мушна се в сенките на дърветата край пътя и видя как последните изворни деви влизат през портата, натоварени с обемистите пакети. Чак тогава стъпи на пътя и притича задъхана.

– Извинявам се – каза тя. – Изостанах.

– Това си е твой проблем – каза пазачът. – Знаеш ли колко са тежки тези врати? Изчакай сестрите си тук.

– Ама… ама… вие не разбирате… аз такова… трябваше да отида по… – прошепна измъчено Нина.

– Какво?

– Трябваше да… се облекча – каза тя и онзи моментално се изпружи. Благословена да е фйерданската превзетост. – Трябваше да уринирам – уточни Нина с ударение на последната дума. – Зад дърветата.

– Това… това не ме засяга – измънка онзи.

Нина изстиска една-две сълзици от очите си.

– Ама трябваше да отидааа – разрева се тя. – Сега ще ми се к-к-карат.

– Ох, в името на Дйел, не плачи, ма!

– М-м-много с-с-съжалявам – хълцаше Нина. – Не ща пак да ми к-к-крещят.

– Влизай, влизай! – разбърза се пазачът, махна резето на портите и напрегна мишци да ги отвори. – Само млъкни!

– Много благодаря – каза Нина, кланяше се и подсмърчаше, докато вратата не се захлопна след нея.

Изтри носа си и се огледа. Фабриката тънеше в тишина, явно работният ден беше приключил. Мъжете сигурно играеха карти някъде в сградите или си лягаха да спят. А други стояха на пост.

Нина притича през преддверието и се озова в голям цех, пълен с тежки машини, изгърбени и зловещи във воднистата светлина, която се лееше през прозорците. В следващото помещение имаше големи резервоари, само светците знаеха с какво. Нина опря длан до единия – още бе топъл на пипане. Метали ли топяха? Бъркаха бои?

Откри отговора в следващото помещение – безкрайни сандъци, подредени в спретнати редички, пълни с цилиндри. Цилиндри с формата на патрони и големи колкото тиквички, амуниции за танкове. Само това ли правеха тук – снаряди? Възможно ли бе отровите в реката да са някакъв страничен продукт от производството? И ако беше така, защо ухапването на вълка я беше пронизало като мълния? Не, нещо не се връзваше.

Нямаше представа къде да отиде сега. Отвътре фабриката ѝ изглеждаше много по-голяма. Прииска ѝ се да имаше таланта на Иней за събиране на информация или поне бързата мисъл на Каз, но май имаше само таланта на Йеспер да взема грешни решения. Знаеше, че източното крило е празно и неподдържано, значи изворните деви вероятно бяха тръгнали към западното, където бяха настанени войниците, където спяха, хранеха се и вероятно провеждаха строева подготовка, когато не работеха в цеховете. Ако беше Иней, сигурно би се покатерила на гредите под тавана и оттам би видяла всичко необходимо. Уви, Нина не беше мъничка безшумна сянка, нито майстор в хвърлянето на нож.

Не беше твърде късно да се върне. Потвърдила бе, че това е фабрика за муниции, отлична мишена за равкийските бомбардировки, ако се стигнеше до война. Но шепотът не млъкваше, не ѝ даваше да си тръгне просто така. Нина затвори очи, вслуша се и пое надясно към изоставеното източно крило.

Вървеше по коридора, макар здравият ѝ разум да крещеше, че само си губи времето. В тази част на фабриката нямаше жива душа. Не беше видяла светлинки в прозорците, а в единия край покривът беше пропаднал под тежестта на снеговете и никой не си беше направил труда да го поправи. Но гласовете я водеха натам. Близо си, шепнеха те, гласове стари и млади. Звучаха по-различно сега, по-ясно, по-силно, а спомен за болка трептеше във всяка прошепната дума.

Беше толкова тъмно, че Нина плъзна пръсти по грапавата тухлена стена – надяваше се, че няма да се спъне в някоя изоставена машина и да тупне по задник. Замисли се пак за пропадналия покрив. Дали не бе станала някаква злополука и затова са изоставили източното крило? Така ли се бяха появили гробовете? Жени са работили във фабриката, а после са загинали при злополуката и са ги погребали тук, в планината? Ако беше така, значи нищо полезно нямаше да открие тук, само старо нещастие.

А после го чу – висок, тъничък писък, от който косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха. В първия момент не можа да прецени дали писъкът е в главата ѝ, или е долетял някъде от недрата на източното крило. Познаваше мъртвите отблизо и не вярваше в призраци.

„Има ли значение откъде идва?“ – помисли си тя, сърцето ѝ препускаше. Какво ще прави дете в изоставеното крило на една стара фабрика? Събра кураж и продължи покрай стената, ослушваше се, глуха за накъсаното си дишане.

А после видя тънка струя светлина под прага на една врата напред. Спря. Ако от другата страна на вратата имаше войници, как щеше да обясни присъствието си тук? Никак. Беше твърде далече от централната сграда, за да се е изгубила.

Чу шум зад себе си и видя светлина на фенер. Някой идваше. Притисна гръб към стената. Очакваше да види войник в униформа, вместо това светлината на фенера улови профила на жена с престилката на изворните деви и с увити около главата плитки. Защо беше дошла тук, толкова далече от посестримите си?

Изворната дева мина през вратата и Нина зърна за миг пореден коридор, също тъмен, ако не броим фенерите, закачени на големи разстояния. Нина събра кураж и влезе след сестрата. Следваше я отдалеч, пулсът блъскаше в главата ѝ, но скоро различи и други звуци, долитащи от мрака напред – тих шепот на женски гласове, някой сякаш пееше люлчина песен, а после висок и сладък писък на радост. Смях на бебе.

Шепотът в главата на Нина надигна глас, не така гневен този път, а изпълнен с копнеж. „Тихо – шепнеха гласовете, – шшш.“

Изворната дева мина под една арка и се озова… в спално помещение. Нина се скри в сенките при входа и зяпна с невярващи очи.

Жени и момичета лежаха на тесни нарове, а помежду им се движеха изворни деви. Покрай задната стена имаше редица от плетени бебешки люлки. Иначе помещението беше празно, старите машини явно бяха изнесени от порутеното и прашно крило. Прозорците бяха облепени с черна хартия, несъмнено за да не пропускат навън издайническа светлина.

Едно момиче на не повече от шестнайсет вървеше напред-назад по коридора, подкрепяно от изворна дева. Краката му бяха боси, а светлосивата роба се издуваше върху огромния му корем.

– Не мога – проплака момичето.

Изглеждаше крехко, недохранено чак, а издутият корем беше като залепен за кльощавото тяло.

– Напротив, можеш – каза изворната дева с твърд глас.

– Трябва да хапне нещо – каза друга жена от манастира. – Пропусна закуската.

Изворната дева цъкна недоволно с език.

– Знаеш, че не трябва да пропускаш хранене.

– Не съм гладна – изпъшка задъханото момиче.

– Или ще се разхождаме, за да улесним бебето, или ще те сложа да седнеш и да хапнеш малко семла. Захарта ще ти даде сила за раждането.

Момичето захлипа.

– Не искам захар. Знаеш какво искам.

Нина свърза точките и ледени тръпки полазиха по гръбнака ѝ. Познаваше това отчаяние, дълбокия глад, който впива зъби в теб, докато всичко друго не изгуби значение. Познаваше отлично нуждата, която превръща всички скъпи твои неща – приятели, храна, любов – в пепел, докато не забравиш всичко, освен копнежа по дрогата. Слабото тяло, тъмните сенки под очите – момичето беше пристрастено към парем. А това означаваше, че е Гриша.

Нина се вгледа в редицата от легла. Жени и момичета, най-младото на петнайсетина години, най-голямата – прехвърлила трийсетте, всички изтощени и погрознели от дрогата. Някои бяха скръстили ръце върху малки издутини под одеялата, други придържаха големи кореми. Имаше и няколко, които не изглеждаха бременни или просто още не им личеше.

Цялото ѝ тяло се разтрепери, сърцето ѝ се качи в гърлото. Какво беше това място? Кои бяха тези жени?

„Помогни ни.“ Дали техните гласове е чувала? Но нито една от жените не гледаше към нея. Не, бяха я призовали мъртвите. „Правосъдие.“

Вратата зад Нина се отвори отново и жените завъртяха глави едновременно като цветя, които търсят слънцето.

– Тя е тук! – извика една от тях, щом игуменката влезе в помещението.

Буташе количка. Жените започнаха да се надигат от леглата, но изворната майка ги смъмри с едно строго „Кротувайте!“. Те се отпуснаха послушно на възглавниците си.

– Никакво бутане и бързане – продължи изворната майка. – Ще мина по леглата и всяка ще си получи инжекцията, без да става.

Нина втренчи поглед в редичката спринцовки върху количката, пълни с някаква червеникава течност. Дори не беше сигурна, че е парем, но пак усети притеглянето, можеше да се закълне, че надушва дрогата. Преди година би се влачила по корем към количката, без да ѝ пука, че ще се разкрие. Положила бе неимоверни усилия да се откъсне от дрогата, научила бе, че новата сила ѝ помага. И сега се съсредоточи върху тази сила, върху течението на онази студена и тиха река. Непременно трябваше да запази спокойствие, да остане с ясен разум, защото всичко това изглеждаше в най-висша степен безумно.

Под влиянието на парем Гриша ставаха могъщи. Силата им нарастваше неимоверно, правеха неща, които биха били невъзможни и с най-могъщата муска. Ярл Брум провеждаше експерименти с надеждата да превърне пристрастените Гриша в оръжия срещу Равка, но поне го правеше в строго контролирани условия. Гришанските му пленници обитаваха специално изградени килии, които им пречеха да използват силите си, а дрогата беше смесена със седатив, за да не буйстват.

А тези жени дори не бяха оковани.

Игуменката се движеше покрай леглата и даваше спринцовки на изворните деви, които на свой ред инжектираха червеникавата течност в ръцете на нетърпеливите жени. Тук-там се чуха хлипове, доволно пъшкане, други мрънкаха, че игуменката винаги започвала от другия край на помещението.

Бременното момиче, което разхождаха, го удари на молби:

– Моля ви. Мъничко само.

– Бебето идва. Ако ти дадем сега, може и двамата да пострадате.

Момичето се разплака.

– Но след като бебетата се родят, повече не давате на майките.

– Значи пак ще трябва да забременееш, нали така?

Момичето ревна с пълен глас и скри лице в шепи – дали от копнеж по дрогата, или заради намека на изворната дева, Нина така и не разбра.

Жените се отпускаха доволно назад, мърдаха пръсти. Огънят във фенерите подскочи. Повей на вятър премести купчина нагънати чаршафи. Над едно от момичетата се събра мъгла – явно бе вълнотворка. Но извън това всички кротуваха, не казаха и една дума на недоволство, на възмущение. Дрогираните с парем Гриша не се държаха така. Дрогата беше мощен стимулант. Дали не я бяха комбинирали с друга субстанция? Това ли беше натровило вълците? И ако Нина успееше да свие някоя спринцовка, дали Леони не би открила какво ново безумие са забъркали фйерданите? И как тези жени бяха оцелели толкова дълго, че да износят дете… или повече от едно?

Бебе се разплака откъм люлките. Една от изворните деви взе шише с биберон от долния рафт на количката, гушна бебето и му даде да суче.

– Ето, миличко, замълчи – припя тя.

Нина притисна гръб към стената, коленете ѝ се подгъваха. Това беше невъзможно. Щом даваха парем на майките, значи дрогата бе стигнала и до бебетата. Раждаха се пристрастени към дрогата. Съвършените гришански роби.

Потръпна. Това дело на Брум ли беше? Или нечия друга идея? Дали провеждаха този експеримент и на други места? „И защо изобщо съм решила, че тези кошмари свършват в Ледения палат? Защо съм била толкова наивна?“

Погледът ѝ се спря върху една жена, която лежеше замаяна, а лицето ѝ беше бяло почти като възглавницата. На съседното легло лежеше младо момиче. Нина се притисна още по-силно в стената. Познаваше ги. Майката и дъщерята от пристанището в Елинг. Явно Биргир ги е изпратил тук. Да го беше убила по-бавно, помисли си гневно тя.

Това ли бе сполетяло и гришанките, които така и не се появиха в тайната квартира в Елинг? И те ли бяха тук, в това помещение? „В Кейерут изчезват момичета.“ Не какви да е момичета. Гришанки.

Някъде във фабриката прозвуча камбана. Игуменката плесна с ръце и няколко от изворните деви се стекоха при нея.

– Е, приятна ти нощ, Марит – каза игуменката на една от униформените жени, преди да излезе. – Утре вечер ще те сменим.

Нина се плъзна след тях на излизане от спалното. Придържаше се към сенките и се опитваше да мисли за предстоящата си задача – как да се измъкне от фабриката. Но мислите ѝ се блъскаха и разбягваха, образите от онази стая не ѝ даваха миг покой.

„Помогни ни.“ Гласовете на мъртвите. Болката на живите.

Изворните деви пред нея вече наближаваха пазачите при централния вход.

– Закъснялата намери ли ви? – обърна се един от мъжете към изворната майка.

– Каква закъсняла?

– Де да знам. С плитки и престилка. Като вас.

– Какви ги приказваш? Уморени сме и…

– Подредете се да ви преброя.

– Налага ли се? Сериозно?

– Подредете се.

Нина не изчака да чуе останалото. Хукна обратно по коридора към източното крило, като се стараеше да не вдига шум. През централния вход не можеше да излезе. Ако пазачите откриеха, че изворните деви са с една повече…

Заби камбана, различна от предишната – тази звучеше пронизително. Камбана за тревога.

Заля я ослепителна светлина.

Нямаше начин да стигне до източната порта през спалното.

Нина се мушна зад някаква изоставена машина и само след миг двама въоръжени пазачи притичаха край нея.

Вдигна поглед. Имаше счупени прозорци, но как да стигне до тях? А и какво имаше от другата им страна?

Нямаше време за сложни планове. Явно стражите и изворната майка вече знаеха, че непокорна монахиня или някоя външна, предрешена като тях, се е вмъкнала във фабриката. Нина трябваше да се върне в манастира по най-бързия начин, преди някой да е открил, че леглото ѝ е празно. Покатери се върху някаква изоставена машина и протегна ръце към перваза. Напипа с крак пролука между две тухли, избута се нагоре и вмъкна снага в счупения прозорец. Видя блещукащите светлинки на градчето в далечината, а доста под нея се белееха преспи сняг.

Чу стъпки и видя нов отряд въоръжени войници да трополи през източното крило.

– Затворете периметъра – казваше единият. – Ще претърсим в мрежа по посока на централния коридор.

– Може да няма никой – оплака се друг.

Ако само вдигнеха поглед…

Но те си продължиха по пътя и гласовете им постепенно утихнаха.

Нина погледна за последно през прозореца.

– Никакви оплаквачки – прошепна тя и се хързулна през счупеното стъкло.

Падна бързо и тежко. Усети остра болка в рамото и хълбока, но стисна зъби и се запремята без звук по склона, неспособна да убие инерцията. Стигна до дърветата, удари се в един дънер, изсъска и успя да се изправи.

Изчака миг да си поеме дъх и да се ориентира, после хукна между дърветата, вдигнала ръце да се предпази от ниските клони въпреки болката в хълбока. Трябваше да стигне до манастира и да се мушне в леглото си, преди изворната майка да е пристигнала там. Закъснееше ли, Леони и Адрик щяха да се окажат в небрано лозе, а прикритието им щеше да отиде по дяволите.

Стигна до един поток, нагази в плитката вода, обувките ѝ жвакаха. Оттам продължи на бегом по нанадолнището.

Най-после видя манастира – прозорците бяха тъмни, но в конюшните грееха лампи. Ето го двора с параклиса, ето я и паничката с огризки, която беше оставила за Трасел.

Затича се, кракът ѝ поддаде, тя залитна, но успя да стъпи стабилно, преди да е тупнала на земята. Стигна до края на дърветата и забави крачка, тръгна на юг, за да заобиколи конюшните.

Чу звук на копита и надникна към пътя. Видя фургона, кочияшът налагаше здраво конете. Изворната майка се връщаше от фабриката и без съмнение щеше най-напред да претърси стаите.

Нина изу калните си ботуши, вмъкна се в кухнята, заключи вратата и пъхна ключа под тенекията с брашно. Затича към спалнята си, като събличаше в движение престилката.

– Какво става? – попита сънено Леони, щом Нина влетя в стаята и затвори вратата.

– Нищо – прошепна тя. – Преструвай се, че спиш.

– Защо?

Откъм входа на манастира се чуха гласове и звук на затръшнати врати. Нина съблече дрехите си, избърса що-годе лицето и ръцете си с ризата, после набута всичко в сандъка до леглото си.

– Била съм тук цялата нощ.

– Ох, Нина – изпъшка Леони. – Не ми казвай, че си ходила да крадеш сладкиши от кухнята посред нощ.

– Да – каза Нина и намъкна нощницата си. – Страшни сладкиши, повярвай ми.

Мушна се под завивките миг преди вратата да се отвори широко и светлина да залее стаята.

Нина се стресна, уж са я събудили от дълбок сън.

– Какво има?

Две изворни деви нахлуха в стаята с шумолящи престилки. В спалните помещения на горния етаж звучаха гласове, врати се тръшкаха, момичета се будеха. „Поне не сме единствените заподозрени – помисли си Нина. – Току-виж решили, че някоя девойчица се е измъкнала за среща с войник в казармите на фабриката.“

– Какво става? – попита Леони.

– Тихо – сопна се една от изворните деви. Вдигна фенера си и огледа с подозрение стаята.

Нина го видя едновременно с нея – кално петно на пода в долния край на леглото.

Изворната дева връчи фенера на дружката си, после вдигна капака на сандъка и разрови съдържанието му. След миг измъкна влажните и окаляни дрехи.

– Защо имаш униформа на послушница? – попита безцеремонно монахинята. – И защо е кална? Ще ида да повикам изворната майка.

– Няма нужда. – Игуменката стоеше на прага със строго лице, скръстила ръце върху тъмносинята вълнена престилка. – Обясни, Яндерсдат.

Нина отвори уста, но преди да е казала и дума, Хане се появи зад игуменката.

– Дрехите са мои.

– Какво?

– Мои са – повтори Хане, пребледняла и уплашена, косата ѝ – разпусната на гъсти червеникави вълни по раменете. – Излязох да пояздя и паднах от коня.

Изворната майка присви очи.

– И защо си скрила дрехите тук?

– Знаех, че ще ги намерят, ако ги оставя в своята стая, а исках да ги изпера преди това.

– И незнайно как вдовицата Яндерсдат не е забелязала купчина кални дрехи в сандъка си?

– Тя се съгласи да ги скрие за малко.

Изворната майка претегли с поглед мръсната униформа.

– Калта изглежда прясна.

– Ходих да яздя тази сутрин. Ето, вижте, дрехите са с моя размер. Твърде големи са за Мила. Вината е моя, не нейна.

– Вярно ли е? – обърна се игуменката към Нина.

Нина погледна към Хане.

– Е?! – настоя изворната майка.

Нина кимна.

Игуменката изсумтя с раздразнение.

– Продължете претърсването – каза тя на изворните деви. – Хане, много съм разочарована. Принудена съм незабавно да пиша на баща ти.

– Разбирам, изворна майко – каза умърлушено Хане.

Не беше преструвка. Момичето беше рискувало бъдещето си в манастира заради Нина.

Леони се тръсна на възглавницата си.

– Кажи ми, че наученото във фабриката си е струвало. Моля те.

Нина се отпусна на свой ред, адреналинът още беснееше във вените ѝ.

– Струва си.

Но беше видяла очите на Хане, докато майката я отвеждаше. Замисли се за наказанието, което щяха да ѝ наложат, и какви биха били последствията от писмото до баща ѝ. Задължена беше на Хане… Дължеше ѝ живота си в някакъв смисъл. И със сигурност ѝ дължеше истината.

„Помогни ни.“

Само че не би могла да ѝ я каже – никога.