Белязания цар

5

Нина

Гяфвале

Наближаваха градчето и шепотът в главата ѝ ставаше все по-силен. Можеше да се закълне, че на моменти различава гласове и неясни думи. Друг път хорът утихваше и се сливаше с шепота на тръстиките.

„Кажи им, любов моя.“

Какво да им каже? Странният шум можеше и нищо да не означава. Като нищо можеше да е слухова халюцинация, някаква останка от влиянието на парем.

Или пък ѝ шепнеха мъртвите.

Градчето се гушеше в сянката на ниска планина и под грозния четириъгълник на бивш форт, вкопан в планинския скат и превърнат във фабрика за муниции. Бързо осъзнаха, че старата фабрика на свой ред е била преоборудвана в нещо ново, ако се съдеше по движението на фургони и хора по ската. В какво обаче?

В градчето нямаше странноприемници, само една кръчма с две стаи за гости, които вече бяха заети. Съдържателят им каза, че манастирът в планината понякога приемал гости.

– Дамите в манастира се занимават с прането на войниците – каза той. – Приемат всеки, който е готов да помогне с къщната работа.

– Гледам, че старата фабрика е отворена – подхвърли Нина на фйердански. – Сигурно е добре за градчето.

Съдържателят поклати глава.

– Де да беше. Войниците се появиха преди година. Не наеха ни един местен, а мръсотията си изхвърлят в реката.

– Може да не е от тях – каза една едра жена, която люпеше грахови шушулки на бара. – Мините замърсяваха реката още преди войниците да отворят фабриката. – Хвърли продължителен поглед на Нина и другите. – Не дрънкай глупости пред непознати.

Намекът беше повече от ясен, затова Нина и спътниците ѝ излязоха на централната улица. Градчето всъщност беше красиво: къщите – малки и спретнати, покривите – островърхи, вратите – боядисани в жълто, розово и синьо.

Леони вдигна поглед към старата фабрика, прояла планинския склон. Големи четвъртити сгради с тъмни прозорци.

– Може би произвеждат пушки и муниции.

Изражението на Адрик беше по-унило от обичайното.

– Или от онези нови бронирани танкове, които толкова обичат.

– Ако е така, поне ще уведомим столицата – каза Нина.

Надяваше се, че има и друго.

За нейна изненада и тук имаше признаци за почит към светците, макар Гяфвале да не попадаше в мрежата на Хрингса. Видяла бе такива знаци и по пътя – олтари със символите на Света Алина вместо със свещения ясен на Дйел, иконка на Свети Дамян на витрината на едно дюкянче, две клонки от трънлива шипка, кръстосани над една врата да измолят благословията на Свети Феликс. Из цяла Равка се говореше за чудеса и странни случки и този нов ентусиазъм в почитта към светците явно бе стигнал и до Фйерда. Рисковано беше да развяваш ереста си при толкова войници в съседство, но може би това бе начинът местните да изразят недоволството си от появата им във фабриката.

Манастирът се намираше северно от градчето, нагоре по ската и малко под фабриката. Кръгла постройка от млечнобял камък с куличка на покрива. Цялото нещо приличаше на кула, която си търси замъка. До основната сграда беше долепен голям параклис от яки необработени стволове, вратата представляваше сложна плетеница от ясенови клонки.

Оставиха шейната си в конюшнята и удариха камбанката при страничния вход на манастира. Отвори им млада жена в бродирана бледосиня престилка на послушница, а след броени секунди тримата се изправиха лице в лице с игуменката, която по тези земи хората наричаха „изворна майка“. Възрастната жена беше облечена в тъмносиня вълнена дреха, а кръглото ѝ лице с румени бузи беше набраздено толкова дълбоко, че кожата ѝ се гънеше на дипли.

Нина представи спътниците си с обяснението, че са семейство търговци, които са я наели да им превежда, и попита дали в манастира няма да се намери местенце да отседнат за няколко дни.

– Те говорят ли изобщо фйердански?

– Байн – отвърна Адрик. „Малко“.

– Де форенен – добави с усмивка Леони. „Учим го.“

– А твоят съпруг къде е? – обърна се изворната майка към Нина.

– При водите – отвърна тя и сведе очи към сребърния пръстен на ръката си. – Дйел да го пази.

– Значи не е бил войник?

– Рибар.

– А, добре – каза игуменката, сякаш тази безинтересна смърт не ѝ беше по вкуса. – Теб и земката мога да настаня в стаи на приземния етаж при кухните, но съпругът ѝ ще трябва да остане в обора. Едва ли ще е заплаха за момичетата – добави тя, загледана в закарфичения ръкав на Адрик, – но все пак…

Хората често казваха нещо от този сорт, без да се замислят, та Адрик само се усмихна любезно и подаде пари на игуменката със здравата си ръка.

Жената ги поведе през столовата и оттам към обора, като пътьом им обясняваше какъв е редът в манастира.

– Вратите се заключват по десет камбани вечер и остават заключени до сутринта. Бъдете така добри да се занимавате с четене или тиха медитация през това време, за да не пречите на момичетата.

– Всичките ли са послушници? – попита Нина.

– Някои ще станат пролетни деви. Други просто учат в манастира, преди да се върнат при родителите или съпрузите си. А вие какво карате тук? – попита изворната майка и повдигна ъгъла на брезента, прикачен към шейната.

Нина едвам се сдържа да не я плесне през ръката. Вместо това пристъпи бързо напред и се наведе да стегне връзките на платното.

– Двамата са изобретили нов вид пълнач за пушки.

Леони се включи своевременно и извади от пазвата на палтото си една цветна брошура.

– Цената им е съвсем разумна и вярваме, че през новата година ще продадем много – каза тя. – Сега търсим дребни инвеститори. Ако искате да ви покажа…

– Не, благодаря – побърза да я прекъсне изворната майка. – Сигурна съм, че са добри, но в момента бюджетът на манастира е твърде свит за… ъъъ… рискови инвестиции.

Винаги вършеше работа.

– Закуската се сервира в шест камбани веднага след сутрешната молитва, на която ще се радваме да присъствате, разбира се, а вечерята – в шест камбани следобед. В кухните има хляб и сол по всяко време. Водата е ограничена.

– Ограничена? – попита Нина.

– Да, вадим я от кладенеца във Фелстед, а дотам е далече.

– Гйела не е ли по-близо?

Кръглите устнички на игуменката се свиха.

– Служим на Дйел по много начини. Пътуването до Фелстед е отличен повод за тих размисъл.

„Реката се е вгорчила при стария форт.“ Значи изворната майка не искаше момичетата ѝ да пият вода от този приток на реката, но и не искаше да говори за това. Пролетните деви перяха войниците… дали не знаеха и какво се случва във фабриката?

Веднага щом изворната майка си тръгна, Адрик каза:

– Да се поразходим.

Нина провери още веднъж връзките на брезента, после тримата поеха нагоре по планинския скат, вървяха бавно и си говореха на земски, разхождаха се успоредно на пътя към фабриката, спираха да позяпат някоя птичка или да се възхитят на гледката към долината. Трима туристи, излезли на разходка, и нищо повече.

– Ще се справиш ли в обора? – попита Леони, докато минаваха през една борова горичка.

– О, да – каза той. – И еднорък похотливец може да посегне на конете. Да се чудиш как игуменката не се сети за това.

Леони се разсмя и каза:

– Тихите вълци изяждат най-много овце.

Адрик изпръхтя, но явно остана доволен от комплимента. Нина завъртя очи. Ако и занапред трябваше да търпи компанията им с този досаден танц на предпазливи комплименти и заруменели бузки, можеше и да не издържи. Едно беше да намериш щастието и да го загубиш, и съвсем друго да ти натрапват чуждо щастие като нежелано второ парче кекс. Но пък тя никога не отказваше второ парче кекс. „Ще ми се отрази добре. Като зеленчуците и уроците по аритметика. И ще е също толкова приятно.“

Скоро стигнаха до пролука в дърветата, която гледаше право към входа на фабриката. Още щом Нина погледна натам, шепотът в главата ѝ се усили, надвика дори вятъра в боровете. При голямата двойна врата имаше двама войници на пост, други стояха покрай парапетите.

– Било е форт, преди да стане фабрика – каза Нина и посочи загладени от времето ниши в каменния градеж.

Зад главната сграда имаше огромно водохранилище, нещо като малък язовир с дига. Може би използваха водата в него да охлаждат незнайните машини във фабриката.

– Добро решение от стратегическа гледна точка – каза Адрик. – Нависоко. Лесно за отбрана. А и водата няма да ги залее, когато реката излезе от бреговете си.

„Мощта на Дйел – помисли си Нина. – Изворът, гневът на реката.“

Два високи комина плюеха сиво-син дим в следобедното небе, а един покрит фургон се изтърколи до портата. Коларят и войниците си казаха нещо, но бяха твърде далече и Нина не чу казаното.

– Какво ли има във фургона? – попита Адрик.

– Може да е всичко – каза Леони. – Руда от мините. Риба. Бурета с юрда.

Нина разтърка ръце и погледна към комините.

– Не е юрда. Щях да позная миризмата. – Малки дози обикновена юрда ѝ бяха помогнали да оцелее по време на изпитанието си и оттогава Нина беше особено чувствителна към миризмата ѝ. – Е, какво мислите? – обърна се тя към Адрик. – Ще останем ли?

– Не бих имал нищо против да надникна в този форт, но ще съм доволен и да разбера с какво замърсяват водата.

– Може да е от мините – каза Леони.

– Ако беше от мините, рибарите отдавна да са вдигнали врява. Не, местните ги е страх от нещо и затова си мълчат.

– Да вземем проби от водата – каза Леони. – Ако успея да изолирам замърсителите, може да разберем какво правят във форта.

– Имаш ли необходимото? – попита Адрик.

– Не точно. Мислех, че ще трябва да фалшифицирам документи, а не да тествам за отрови. Но все ще стъкмя нещо.

– Ако ти кажа, че ми трябва вълшебен прах, за да повръщам ментови бонбончета, сигурно пак ще отговориш, че ще „стъкмиш нещо“.

– Сигурно – отговори Леони с широка усмивка. – Въпрос на желание.

Адрик поклати глава.

– Само като си мисля за това, и се уморявам.

– Ще ми трябва време обаче – каза Леони и сянка прекоси ведрото ѝ лице. – Отровите са трудни.

– Не може да останем тук твърде дълго, без да привлечем внимание – каза Адрик. – Няма достатъчно потенциални клиенти и хората ще почнат да се чудят защо се мотаем в градчето им. А и не искам да попаднем в снежен капан, ако се извие някоя буря.

– Знам – каза Нина. Тя ги беше убедила да дойдат тук и се надяваше, че ще открият нещо повече от преоборудвана фабрика за муниции. – Една седмица?

Никой не ѝ отговори, Леони и Адрик мълчаха загрижено. След малко Леони посегна да я докосне леко по ръката.

– Скъпа… – започна тя и Нина знаеше какво ще ѝ каже.

Шепотът писна отново в главата ѝ, но Нина не му обърна внимание. Вместо това се загледа в долината под тях, гъстата гора, блещукащия приток, които се виеше между дърветата като лъскава верижка в кутия с бижута, спретнатото градче, разделено на две от пътя. Нямаше усещането, че се намира на вражеска територия. Напротив, усещаше го като място, където хората идват, за да си построят дом, да си създадат живот, място, където войната и войниците са натрапници.

В един друг живот двамата с Матиас можеха да си създадат дом на място като това. Сигурно щяха да спорят ожесточено колко близо да са до града. Нина би копняла за хора и вълнение, а Матиас би мърморил, че му трябват тишина и спокойствие. Но щяха да стигнат до компромис. Щяха да спорят, а после да се сдобрят с целувка. Но къде биха се чувствали в безопасност? Във Фйерда? В Равка? Имаше ли изобщо място, където да се чувстват наистина свободни и щастливи? В друг живот, в друг свят.

„Време е, Нина. Върни ме на моя бог.“

Нина си пое дълбоко въздух и каза:

– Ще ми трябват два дни да го откарам на място, където водата е чиста.

Думите забиха нож в сърцето ѝ. Не нож, а брадва, тежка брадва, която замахва отвисоко, острието разцепва кората и потъва в меката бяла сърцевина.

– Не трябва да отиваш сама – каза Адрик без ентусиазъм.

Имаше вид на човек, който се чуди дали да обуе чифт мокри чорапи.

– Напротив, мога да…

Някъде от ниското долетя шум. Тримата застинаха напрегнати, заслушани. Тишина, а после – вик.

– Поляната – прошепна Нина.

Адрик тръгна надолу по склона и им даде знак да го последват. От унилата му флегматичност не беше останала и следа, изместена внезапно от хъса на опитен боец. Придържаха се към сенките, стъпваха тихо.

– Войници – изсъска Леони, присвила очи между клонките.

Млади мъже в сиви фйердански униформи стояха край потока и си крещяха. Двама бяха на коне, другите бяха слезли и се опитваха да укротят един уплашен кон, който беше хвърлил ездача си. Ботушът на хвърления младеж се беше увъртял в стремето и сега подплашеният кон го влачеше из плитчините, тичаше напред-назад и по чудо не беше смазал главата му с копита. Един удар – и черепът на момчето щеше да се пръсне.

– Трябва да им помогнем – каза Леони.

– Не, трябва да се върнем в градчето – каза Адрик. – Те и сами ще се оправят.

– Или пък ще има един фйерданец по-малко, който да ни преследва – измърмори под нос Нина.

Двамата се обърнаха да я погледнат. Адрик приличаше на опечален, който си търси погребална процесия, и дори обичайната ведрост на Леони беше засенчена от тревога.

Леони не одобряваше. Адрик не одобряваше. Дори Нина, дълбоко в сърцето си, не одобряваше, мамка му.

Но откакто Матиас я беше оставил – откакто ѝ го бяха отнели, – мекото на сърцето ѝ беше замлъкнало. Какъв смисъл да помага? Спасяваш един живот – отнемат друг пред очите ти. Доброто погиваше. А лошото? Нина се загледа в младите униформени фйердани, бъдещи убийци от първия до последния. С какво право оцеляваха те, щом нейния Матиас, нейния красив варварин, вече го нямаше?

„Нина…“

Идеше ѝ да запуши с длани ушите си и да го прогони. Само дето точно това никога не би направила.

„Непременно ли трябва да ме тормозиш така? Остави ме да се валям в човеконенавист, моля.“

„Знам колко си силна, Нина. И точно моята смърт няма да те надвие.“

– И какво изобщо можем да направим? – каза на глас тя.

– Мен ме бива с конете – предложи Леони.

– Айде пак – завъртя очи Адрик.

– Така местните ще ни бъдат задължени – настоя Леони и тръгна между дърветата. – Добре ще е да имаме приятели сред войниците.

– Приятели сред войниците, сериозно? – вдигна вежди Нина.

– Хайде – каза Адрик. – Ако оставим Леони сама, току-виж ги поканила на пижамено парти.

– Гедренен – кресна един от войниците, щом тримата се появиха на полянката. „Странници.“ Звучеше като дете.

– Да ви помогнем? – извика на фйердански Нина.

– Не! – извика младежът откъм брега на потока. – Не се приближавайте!

И точно тогава Нина осъзна, че изобщо не са мъже, нито младежи, а млади жени, облечени като фйердански войници.

Вдигна ръце да ги успокои.

– Позволете ни да помогнем. Моята земска приятелка разбира от коне.

Дано наистина да разбираше. Каквато си беше Леони, като нищо опитът ѝ с конете можеше да се свежда до „веднъж погалих едно пони“.

Леони притича до брега на потока, цъкаше с език и дърдореше нещо на земски. Спря, после тръгна бавно вляво, вдясно, разперила широко ръце.

– Дайте ми въже – тихо каза тя, без да сваля очи от коня.

Една от ездачките пристъпи напред. Много висока и атлетична. Кожата ѝ беше с топлия червеникаво-кафяв оттенък като на хората от района на Хедйут, а няколко кичура ръждива коса стърчаха изпод униформеното ѝ кепе. Отблизо се виждаше, че униформите на младите жени са възголеми и изобщо не пасват на фигурите им. „Крадени.“

Високото момиче вдигна брадичка. Беше на годините на Нина и ако се страхуваше, че са разкрили маскарада им, прикриваше страха си добре. Метна въжето на Нина, а тя протегна ръка да го подаде на Леони, без да се приближава до коня повече от крайно необходимото. Какви ги вършеха тези момичета? Фйерданските жени не служеха в армията. Яздеха рядко, и то по женски, а не обкрачили седлото. Дори панталони не носеха, а тежки поли, които да бранят скромността им.

Момичето с увъртения в стремето крак изпъшка и понечи да се надигне в плитчината. Сламеножълтата му коса се беше охлабила по раменете, рана на челото кървеше силно. Но поне беше живо и черепът му не беше разпукан като диня, засега.

Без да откъсва очи от животното, Леони върза клуп в края на въжето. Завъртя ласото в бавни кръгове, като каканижеше успокоително под втренчените погледи на всички присъстващи. А после, без да нарушава ритъма, метна въжето, примката се наниза гладко през главата на коня, добичето изцвили пронизително и се изправи на задните си крака. Леони пак взе да пристъпва вляво и вдясно, обръщаше въжето и използваше тежестта си, но без да дърпа твърде силно. И след още минута-две конят се успокои.

Високото момиче с въжето пристъпи напред, но Леони поклати глава.

– Остави на нея – прошепна Нина и девойката се изчерви.

Леони пристъпи бавно към коня, сложи длан на врата му и започна да гали гривата му.

– Нещо те е уплашило, а? – каза тя на земски, като се придвижваше предпазливо покрай хълбока му.

Наведе се към стремето и даде знак на момичето в потока да не мърда, за да не подплаши коня на нова сметка. Дано изпадналото в беда момиче запази присъствие на духа, помисли си Нина.

– Няма страшно – продължи да мърмори Леони.

Освободи ботуша на момичето от стремето, после побърза да отведе коня настрани.

Девойката остана да лежи ококорена във водата. А после изхлипа и се надигна на лакти. Другарките ѝ хукнаха да я извадят от потока.

Леони доведе коня при Нина и високото момиче.

– Знаете ли какво го е уплашило толкова? – попита тя на земски.

Нина преведе, но високото момиче не каза нищо, само присви медните си очи.

– Вие какво правите тук? – попита накрая.

– Освен че спасихме живота на приятелката ти? – отвърна кротко Нина.

– Чак пък. Едва ли щеше да умре.

– Тъй ли? Само щеше да кърви, докато изпадне в несвяст или конят не ѝ размаже главата?

– Владеехме ситуацията – настоя онази, после вдигна поглед към дърветата. – Видях ви, че слязохте от северната гора. Там няма нищо.

– Вече и ние го знаем. Нови сме по тези места. Или в Гяфвале разходките в гората се смятат за престъпление?

– Горе има подход към фабриката.

– А! – възкликна Нина и се обърна към Адрик и Леони. – Сградата, която видяхме, явно е някаква фабрика. – По-добре да се придържат към версията си, в случай че някое от момичетата поназнайва земски. После се обърна отново към високата девойка. – Ние решихме, че е форт. Какво произвеждат там? – попита невинно тя.

– Не е моя работа, а ваша – още по-малко. В манастира ли сте отседнали?

Колко точно знаеше девойката и защо се държеше толкова враждебно? Може би брат ѝ беше войник и младата жена се е заразила с неговата подозрителност. Нина раздвижи пръсти и усети как костените парченца помръдват. Не би искала да нарани момичето, но щеше да го направи, ако се наложеше. Така де, само това им трябваше, момичката да се върне на бегом у дома и да разкаже на всички по пътя, че е видяла чужденци да шпионират фабриката. А после високата стисна ръце в юмруци и каза:

– Аз… ще ви помоля да не казвате на изворната майка, че сте ни видели тук.

И враждебността на момичето изведнъж намери своето обяснение. Откраднатите униформи. Разходката в гората посред бял ден. Опитваше се да мине в настъпление, но очевидно се боеше, че са ги разкрили.

– Вие сте послушници? – попита Нина.

– Обучаваме се в манастира. Някои от нас ще се омъжат. Други ще станат пролетни деви и ще посветят живота си на Дйел.

Не личеше някоя от изброените възможности да ѝ допада.

Нина премина в по-сериозен режим и внезапно си даде сметка, че имитира тона на Матиас.

– Яздите по мъжки, носите панталони, развявате се из гората без придружителка… Редно би било да уведомим изворната майка, особено предвид щедростта ѝ като домакиня.

Високото момиче побледня и на Нина ѝ се сви сърцето. Ако двете наистина бяха на една възраст, значи момичето беше твърде голямо, за да е послушница. Това важеше за цялата им групичка впрочем. Дали не бяха нещо като стари моми? Девойки, които никой не е поискал за невяста? И какво ставаше с онези фйердански жени, които не са се класирали за съпруги и майки? Равка имаше много проблеми, но поне този не беше на дневен ред за жени като Нина – на тях им бе позволено да се обучат за войници и да следват призванието си.

„Значи ви е дадена свободата да се биете и да умирате рамо до рамо с мъжете?“

„Да, Матиас. Дадена ни е свобода.“

Как ли би погледнал той на тези момичета с крадени униформи?

– Откъде взехте униформите? – попита тя.

– От прането. Войниците пращат мръсните си дрехи в манастира.

– Значи сте и крадли на всичкото отгоре – каза Нина.

Може и да съчувстваше на тези момичета, но нямаше заради тях да си съсипе прикритието.

– Само ги заехме! Беше шега. Няма да се повтори.

Виж, в това Нина се съмняваше. Момичетата не „заемаха“ униформи и коне нито за пръв, нито за последен път. От разстояние приличаха на войници, което им даваше свободата да се шляят из горите както им хареса. Но на каква цена? Не ѝ се мислеше как щяха да ги накажат, ако ги хванеха.

– Какво ще кажеш, Адрик? – попита тя, обръщайки се към мъжа в групата, както би направило всяко фйерданско момиче, дори въпросният мъж да е чужденец.

Адрик претегли с поглед послушниците, уж размишляваше.

– Добре. За този ден няма да говорим.

Нина кимна на високото момиче и раменете му провиснаха от облекчение. Другите също си поотдъхнаха и се заеха да качат ранената си другарка на друг кон.

– Върнете я у дома и се погрижете за раната ѝ – каза Нина с надутото превъзходство на ученичка, която никога, ама никога не би нарушила правилата. – А довечера кажете една благодарствена молитва на Дйел, задето търпи такова непослушание сред онези, които му служат.

Високото момиче се поклони.

– Дйел йерендем. – И с тези думи се метна на коня си.

– И повече да не ви видим тук! – излая Адрик на недодялан фйердански.

– Да, сър. Разбира се – каза младата жена, но докато се обръщаше, Нина зърна за миг непокорството в медните ѝ очи.

Другите може и да се бяха уплашили, но тази беше замесена от различно тесто. Тази щеше пак да язди. Да ходи на лов. Да се сражава при всеки удобен случай. И така щеше да оцелее.

Нина изчака послушниците да напуснат полянката и каза:

– Тези няма да проговорят.

– Да – кимна Адрик. – Очевидно бяха ужасени, че ще ги издадем на изворната майка. Хайде да вземем проби. Ще отнесем манерките в конюшнята.

Но Нина още не беше готова да си тръгне. Шепотът се бе подновил и този път тя нямаше да го пренебрегне.

– Искам да хвърля още един поглед на онази фабрика.

– Защо?

„Как да отговоря на този въпрос?“

– Ами… имам чувството, че не сме видели всичко там.

Хорът в главата ѝ въздъхна.

Адрик поклати укоризнено глава.

– Добре, върви, но внимавай. И в никакъв случай не върши глупости, ясно?

Нина кимна, но Адрик явно бе зърнал на лицето ѝ нещо, което не му хареса.

– Нина, ще гледаш от разстояние. Ако те заловят, това ще изложи на риск всичките ни операции във Фйерда. Не те моля, заповядвам ти.

– Да, сър – каза Нина, при това без да издаде вътрешната си дилема.

Подчинението не беше от силните ѝ страни, свикнала бе сама да взема решения. От друга страна, искаше да бъде войник и да защитава Равка, а за тази цел трябваше да се научи на подчинение, да свикне да изпълнява заповеди безпрекословно.

„Трасел никак не обичаше да изпълнява заповедите ми. Затова го подкупвах с парченца пържола.“

„Сериозно, Матиас? Какво, да ухапя Адрик следващия път, когато ме подразни, това ли предлагаш? Аз не съм вълк, а млада дама с добро възпитание… Макар че онова с пържолата звучи примамливо.“

– С Леони ще вземем проби оттук и от притока по-близо до града – каза Адрик и Нина се зарадва, че ръководителят на отряда им не може да чете мисли. – Гледай да се върнеш преди мръкнало.

Нина тръгна към дърветата. Движеше се бавно, уж се разхожда, в случай че някой я наблюдаваше. Този път не мина покрай пътя. Вместо това се заслуша в шепота като в пътеводител и тръгна нагоре през гората… и леко на изток. Сигурна бе, че не си въобразява вълнението на гласовете в главата си. Вълнение, което тласкаше уморените ѝ нозе по склона и нарастваше с всяка крачка като бърборенето на публика преди началото на пиеса. Или на екзекуция, в този ред на мисли.

Наближаваше залез, когато най-после различи фабриката. „Защо приключенията винаги са свързани с толкова ходене?“, зачуди се разсеяно тя. Без да разбере, беше заобиколила сградата отдалече и сега се озова от другата ѝ страна, близо до източното крило. Оттук се виждаше черен път, който водеше към друга порта, вардена от двама отегчени на вид часовои. Тази част от фабриката беше в лошо състояние, изглеждаше отдавна изоставена – някои от прозорците бяха счупени, не личеше вътре да има хора.

Оттук виждаше по-добре и каменното водохранилище, преградната му стена, оформена като гигантско ясеново дърво, клоните и корените му, които се протягаха настрани, дебели и чворести. Без съмнение са го благословили официално, когато дигата е била построена. Винаги когато отбиваха вода за свое ползване, фйерданите казваха молитви – при воденици, в пристанища и във великите северни мини, където всеки сезон свещените думи се вдълбаваха наново в леда. В основата на дигата имаше кръгла врата на преливник и в калта наоколо се валяха отпадъци. Във Фйерда замърсяването на водите се наказваше със смърт. Може би тези войници не бяха от най-набожните.

Нищо интересно нямаше тук, но шепотът в главата ѝ се бе извисил до врява, а доскоро развълнуваните гласове сега звучаха тревожно.

Нина се пресегна със силата си, онова особено нещо, което парем ѝ беше оставила в наследство. Усети течението на невидимата река, която никой смъртен не можеше да удържи с дига. Течението на смъртта, порой студен и неизбежен, но съсредоточеше ли се, Нина долавяше къде се носи свободно и къде се завихря. Потопи ума си в този студ да намери гласовете.

„Къде сте? – обърне се тя към мрака. – Кои сте?“

Течението я повлече, сякаш да я отнесе със себе си, за да я придърпа в дълбините. Воят в главата ѝ не спираше. Смъртта я искаше за себе си, това поне ѝ се струваше сигурно. А дали дълбоко в сърцето си Нина не копнееше да откликне на призива ѝ?

„Нина, върни се.“

Водата вече не беше студена.

Беше нежна някак. Приласкаваща.

„Нина, не се предавай на течението.“

Тя рязко отвори очи. Светът на живите я обгърна отново – птичи песни, влажният мирис на пръстта под краката ѝ, шумоленето на дребни животинки в шубрака.

Погледна към четвъртития силует на фабриката и усети мразовит студ да се сляга в костите ѝ. Гласовете бяха утихнали, но тя още ги чуваше как плачат. И вече знаеше кои са. Жени и момичета, стотици. И мъртви до една.

Тук, на това било, Нина бе обградена от гробове.