Белязания цар

3

Нина

НИНА СТИСКАШЕ НОЖА и се опитваше да не гледа към клането наоколо. Вместо това сведе поглед към поредното тяло, проснато безпомощно пред нея.

– Съжалявам, приятелче – измърмори тя на фйердански, заби ножа си в корема на рибата, изтегли го към главата, после награби в шепа влажните розови вътрешности и ги метна на оклепаните дъски, откъдето по-късно щяха да ги почистят с маркуч. Почистената риба замина в голямото ведро отляво да чака инспекция и после да я отнесат с дружките ѝ за опаковане. Или осоляване. Или мариноване. Нина всъщност нямаше представа какво се случва с рибата, не че ѝ пукаше особено. Вече две седмици превиваше гръб в тази манифактура за консервиране над пристанище Елинг и повече никога в живота си нямаше да хапне нещо с люспи и перки.

„Само си се представи в топла вана с купичка карамелки.“ Или пък просто ще напълни въображаемата вана с карамел и ще го удари през просото. Току-виж излязло на мода. Карамелени вани и изтъркване с вафли.

Нина поклати глава. Това място бавно, но сигурно я побъркваше. Ръцете ѝ бяха червени, отекли и целите в порязвания, защото си служеше с ножа за филетиране като първия човек. Нищо не можеше да махне вонята на риба от косата ѝ, а гърбът я болеше зверски, защото по цял ден, от зори до здрач, в слънце и дъжд, стоеше права пред манифактурата на милостта на стихиите, защитена от нищо и никакъв тенекиен навес. Но във Фйерда неомъжените жени трудно си намираха работа, така че Нина – под името Мила Яндерсдат – беше приела тази, без да се замисля. Работата беше отвратителна, но осигуряваше лесен контакт с местната ѝ връзка, а мястото сред ведрата с риба ѝ даваше отличен изглед към пазачите, патрулиращи на пристанището.

Този ден бяха много, полазили бяха доковете в сините си униформи. Местните им викаха калфиск – сепии, – защото си вряха пипалата във всичко. Елинг се намираше там, където река Стелге пресичаше Исенвее и беше едно от малкото пристанища по скалистото северозападно крайбрежие на Фйерда, където можеха да влизат големи кораби. Пристанищното градче беше известно с две неща – риба и контрабанда. Контрабанда и риба – треска и скалария, сьомга и есетра от крайречните градове на изток, бяла риба и сребриста кралска скумрия от морето.

Нина работеше рамо до рамо с две други жени – вдовица от Хедйут на име Анабел, и Марта, стара мома от Дйерхолм, която беше тънка като пролука в дюшеме и вечно клатеше глава, сякаш всичко под слънцето я дразни. Дърдоренето им разсейваше Нина, а беше и добър източник на клюки и реална информация, макар че невинаги ѝ беше лесно да отдели сеното от плявата.

– Чух, че капитан Биргир си има нова любовница – ще подхвърли, да речем, Анабел.

А Марта ще свие устни на черта и ще отвърне:

– С подкупите, дето ги взема, определено може да си позволи любовница.

– Засилиха патрулите, откакто хванаха онези пътници без билет.

Марта ще цъкне с език и ще поклати глава.

– Туй ще рече повече работа, но и повече неприятности.

– Днес дойдоха повече хора от Гяфвале. При стария форт реката се била вгорчила.

И главата на Марта ще заподскача насам-натам като опашката на щастливо куче.

– Туй е знак, че Дйел ни е сърдит. Трябва да пратят жрец да каже молитва.

Гяфвале. Един от речните градове. Нина не беше ходила там, дори не беше чувала името му, преди да пристигне с Адрик и Леони преди два месеца по заповед на цар Николай, но името винаги я изправяше на нокти, самият звукопис ѝ докарваше главоболие, сякаш името на града не е обикновена дума, а началото на заклинателски напев.

Марта удари с дръжката на ножа си по работния плот и каза:

– Бригадирът идва.

Хилбранд, бригадирът със строгото лице, минаваше между тезгясите и викаше на носачите да приберат ведрата с риба.

– Пак се бавиш – излая той на Нина. – Сякаш за пръв път кормиш риба.

– Съжалявам, сър – каза тя. – Ще се постарая повече.

Той размаха ръка.

– Не, не, бавна си. Товарът, дето чакахме, вече пристигна. Ще те преместя в опаковъчното.

– Да, сър – каза умърлушено Нина.

Увеси рамене и глава, макар че ѝ идеше да запее. В опаковъчното плащаха значително по-малко, затова трябваше да се направи на разстроена, но истинското послание на Хилбранд беше друго – последните гришански бежанци, които чакаха, са стигнали живи и здрави до тайната квартира в Елинг. Сега зависеше от Нина, Адрик и Леони да качат седмината новодошли на борда на „Верстотен“.

Подтичваше на крачка зад Хилбранд към вътрешността на манифактурата.

– Трябва да действате бързо – каза той, без да я поглежда. – Говори се, че довечера ще има изненадваща проверка.

– Добре. – Неприятно, но нямаше да ги затрудни.

– Има и още – каза той. – Дежурен е Биргир.

„Че как иначе.“ Естествено, че изненадващата проверка ще е идея на капитан Биргир. От всички калфиски той беше най-корумпираният, но също и най-умният и най-наблюдателният. Ако искаш законен товар да мине бързо през пристанището, без да заседне за неопределено време в митницата – или ако искаш незаконен товар да мине оттам незабелязан, – Биргир е твоят човек.

„Човек без чест – чу тя гласа на Матиас в главата си. – Трябва да се срамува.“

Нина изпръхтя.

„Ако мъжете се срамуваха всеки път, когато трябва, нямаше да им остане време за нищо друго.“

– Нещо смешно ли има? – попита Хилбранд.

– Не, май съм настинала – излъга тя.

Грубиянските маниери на бригадира ѝ причиняваха сърдечна болка. Той беше широкоплещест, нямаше чувство за хумор и болезнено ѝ напомняше за Матиас.

– Знаеш какво направи Биргир на онези пътници без билет – каза Хилбранд. – Внимавайте и толкова.

– Да, да, знам – отвърна Нина по-остро от нужното.

Разбираше си от работата и отлично знаеше какво е заложено на карта. Още през първия си ден тук, на пристанището, беше видяла Биргир и една от любимите му горили – Каспер – да свалят две жени, майка и дъщеря, от китоловен кораб, отплаващ за Новий Зем. Пребиха ги до кръв, а после увесиха на вратовете им вериги с тежки табелки, на които пишеше „друсйе“ – вещица. Накрая Биргир ги накара да се омажат целите с рибешки черва от консервните манифактури и ги окова пред будката на пристанищния управител под облещеното слънце. Хората му се смееха от безопасно разстояние, а вонята на риба бързо привлече чайките. През цялата си смяна Нина гледаше как жената се опитва да предпази с тяло дъщеря си и слушаше писъците им на агония под клюновете на гладните птици. В главата ѝ се разиграваха стотици сценарии как избива пристанищната стража на Биргир и отвежда двете затворнички на сигурно място. Би могла да открадне лодка. Или да принуди някой капитан да ги отведе с кораба си надалече. Би могла да направи нещо, нещичко.

Но помнеше дума по дума реакцията на Зоя, когато цар Николай предложи Нина за тази мисия под прикритие. „Изобщо не я бива за това. Подобни мисии изискват да се слееш с пейзажа, а това Нина го може колкото водата може да тече по нанагорнище.“

Въпреки това царят ѝ беше дал шанс да се докаже и Нина трябваше непременно да оправдае доверието му. Нямаше да застраши мисията. Нямаше да развали прикритието си и да изложи на риск Адрик и Леони. Поне не посред бял ден. Веднага щом слънцето залезе, тя се върна крадешком на пристанището да освободи пленничките, но те вече не бяха там. Къде ги бяха отвели? Какви ужасии им готвеха? Вече знаеше, че смъртта не е най-страшната орис, която чака гришаните в ръцете на фйерданските войници. Ярл Брум и неговите ловци на вещици я бяха научили на това.

Влезе след Хилбранд в манифактурата и потръпна – машините трещяха оглушително, а вонята на осолена треска изпълни дробовете ѝ до пръсване. Не би имала нищо против да се махне от Елинг за известно време. Трюмът на „Верстотен“ беше пълен с гришани, които нейният отряд… добре де, отрядът на Адрик… беше спасил и довел в Елинг. След края на гражданската война цар Николай беше пренасочил пари и ресурси към разширяване на подземната мрежа от информатори, която съществуваше във Фйерда от години и помагаше на гришаните, живеещи тук тайно, да напуснат страната. Наричаха себе си Хрингса, дървото на живота, по подобие на вековния ясен, свещеното дърво на Дйел. Нина знаеше, че Адрик вече е получил нова разузнавателна информация от мрежата и че веднага щом „Верстотен“ потегли към Равка, Нина и останалите ще поемат навътре в сушата да открият други преминали в нелегалност гришани.

Хилбранд я заведе в кабинета си, затвори вратата и плъзна пръсти по отсрещната стена. Чу се прищракване и в стената се отвори друга, скрита врата, която извеждаше на „Фискщрад“ – пълна с хора улица, където рибопродавците предлагаха стоката си, а самὸ момиче като нея можеше да се скрие от погледите на пристанищната стража, като изчезне в навалицата.

– Благодаря ти – каза Нина. – Скоро ще пратим още хора насам.

– Чакай. – Хилбранд я сграбчи над лакътя, преди да е излязла на слънце. Поколеба се, после каза на един дъх: – Ти наистина ли си онова момиче? Дето ступало Ярл Брум на пристанището в Дйерхолм?

Нина издърпа ръката си. Направила бе необходимото да освободи приятелите си и да опази от фйерданите тайната на юрда парем. Но именно дрогата ѝ беше помогнала да победи в онзи ден, при това на ужасна цена, променила както живота на Нина, така и самата природа на гришанската ѝ сила.

„Ако изобщо не бяхме ходили в Ледения палат, дали Матиас нямаше още да е жив?“ Безсмислени въпроси. Никой отговор нямаше да го върне.

Нина фиксира Хилбранд с унищожителния поглед, който беше научила от самата Зоя Назяленска.

– Аз съм Мила Яндерсдат. Млада вдовица, която е готова да работи всичко, за да си изкара прехраната, и се надява да я вземат някъде като преводачка. Що за тъпанарка би се сбила с командир Ярл Брум? – Хилбранд отвори уста, но Нина продължи: – И що за тъпанар би рискувал прикритието на агент, когато животът на толкова хора е заложен на карта?

Обърна му гръб и нагази в човешката гмеж. „Този е опасен.“ Човек, който живее под дълбоко прикритие, не може да допуска такива грешки. От друга страна, самотата често водеше до глупави грешки – както и копнежът поне веднъж да си поговориш с някого, без да лъжеш. Хилбранд беше загубил съпругата си – убили я бяха хората на Брум, безмилостните дрюскеле, обучени да откриват и убиват Гриша. И оттогава се бе превърнал в един от най-доверените агенти на цар Николай във Фйерда. Нина не се съмняваше в лоялността му – бригадирът рискуваше собствения си живот, ако се разбереше с какво се занимава.

След десетина минути стигна до адреса, който Хилбранд ѝ беше дал – поредната консервна манифактура, досущ като сградите от двете си страни, ако не броим стенописа на западната ѝ фасада. На пръв поглед приличаше на обикновена пасторална сцена при устието на Стелге – група рибари хвърляха мрежи в морето под погледите на щастливи селяни и залязващото слънце. Но ако човек знаеше за какво да гледа, щеше да види белокосото момиче в навалицата, профила му, огрян от слънцето като ореол. Света Алина. Призоваващата слънцето. Знак, че тази сграда е убежище.

Светците не се радваха на голямо почитание сред народите на севера, поне докато Алина Старкова не унищожи Долината на смъртната сянка. След това нейни олтари започнаха да се появяват в страни далеч извън Равка. Фйерданските власти се бяха постарали да смажат култа към Слънчевата светица, обявили го бяха за вредно външно влияние, но въпреки това религията процъфтяваше тук и там, малки групи от правоверни пазеха вярата като градина, за която се грижиш тайно. Историите на светците, техните чудеса и мъченичество се бяха превърнали в кодекс за онези, които симпатизираха на Гриша. Роза за Света Лизбета. Слънце за Света Алина. Рицарят, който пробожда дракон с копието си, можеше да мине за Дагр Храбрия от народните приказки… или можеше да е Свети Юрис, който убил великия звяр и погинал от пламъците му. Дори татуировките по ръцете на Хилбранд съдържаха повече, отколкото се виждаше на пръв поглед – преплетени животински рога, каквито често носеха ловците от севера, но с повтарящ се кръгъл мотив, символизиращ могъщата муска, която Света Алина бе носила навремето.

Нина почука на страничната врата и след миг тя се отвори широко. Адрик я вкара вътре, мрачното му лице – бледо под луничките. Не беше никак грозен, но приличаше на топяща се свещ заради постоянно умърлушената си физиономия. Очите на Нина се насълзиха моментално.

– Да, да, знам – каза унило Адрик. – Елинг. Ако не те убие студът, ще те убие миризмата.

– Не мирише на риба. Направо очите ми горят.

– Вар. Бурета с вар. Явно съхраняват рибата в нея. Местен деликатес.

Нина сякаш чуваше възмущението на Матиас в главата си. „Много е вкусно! Сервираме го върху препечена филийка.“ Светци, колко ѝ липсваше! Липсата му беше като кукичка, забита в сърцето ѝ. Болката присъстваше неизменно, но в мигове като този Нина имаше чувството, че някой е хванал жилото и дърпа ли, дърпа.

Пое си дълбоко дъх. Матиас би искал от нея да се съсредоточи върху мисията.

– Тук ли са?

– Да. Но има проблем.

Наистина ѝ се беше сторило, че Адрик изглежда по-унил от обичайното. А това беше достатъчно красноречиво само по себе си.

Най-напред видя Леони, приведена над стъкмено от сандъци бюро до редица резервоари и с фенер до лакътя. Иначе ведрото ѝ лице сега се беше изопнало в решителна физиономия. Къдравата ѝ коса беше сплетена по земски, а тъмнокафявата ѝ кожа лъщеше от пот. Чантата ѝ стоеше отворена на пода до нея – шишенца с мастило и пигменти на прах, свитъци хартия и пергамент. Но в това нямаше смисъл. Документите за излизане от страната трябваше да са готови отдавна.

А после очите ѝ се нагодиха към сумрака и Нина разбра какво става: в сенките се гушеха хора – брадат мъж със сиво палто и старец с гъста бяла коса. Две момченца надничаха уплашено иззад тях. Четирима бежанци. А трябваше да са седем.

Леони вдигна поглед към Нина, после се усмихна топло на изпадналите в беда гришани.

– Тя е приятелка. Не се бойте.

Не пролича да са се успокоили особено.

– Яорманен енд денам данне няскеле – каза Нина, традиционния фйердански поздрав към пътници. „Добре сте дошли да изчакате бурята.“ Не беше съвсем подходящо за тяхната ситуация, но по-добро не можа да измисли. Двамата мъже сякаш се отпуснаха малко, но децата все така изглеждаха ужасени.

– Граннем енд керйенинг гранте ют онтер келхолм – отвърна старецът, пак според традициите. „Нося единствено благодарност в дома ви.“ Нина се надяваше да е вярно – но Равка не се нуждаеше от благодарност, а от още Гриша. Имаше нужда от войници. Можеше да си представи как ще реагира Зоя при вида на тези новобранци.

– Другите трима къде са? – обърна се тя към Адрик.

– Не са се появили на срещата.

– Заловени?

– Вероятно.

– Или са се отказали – каза Леони и отвори шишенце с нещо синьо. Винаги успяваше да погледне ситуацията от добрата страна, дори такава да не съществуваше. – Не е лесно да зарежеш предишния си живот.

– Напротив, лесно е, ако животът ти вони на риба и отчаяние – изсумтя Адрик.

– Документите за излизане от страната? – обърна се Нина към Леони с тих глас.

– Правя всичко по силите си – отвърна тя. – Ти каза, че жените тук не пътуват сами, затова ги вписах като семейства, а сега не ни достигат две съпруги и една дъщеря.

Лошо, много лошо. Особено сега, когато калфиските бяха плъзнали по пристанището. Но пък Леони беше сред най-талантливите фабрикатори, които Нина познаваше.

В последните години фйерданското правителство беше засилило контрола по границите и ограничаваше пътуванията на своите граждани. Властите бяха нащрек за гришани, които се опитват да избягат, но целеше и да намали потока от хора, които прехвърляха Истинското море на път към Новий Зем в търсене на по-топло време и по-добри възможности за работа, хора, готови да поемат всякакви рискове, за да избягат от заплахата за нова война. Немалко равкийци правеха същото.

Фйерданските власти бяха особено строги към емиграцията на млади мъже – бъдещи войници – и бяха защитили в максимална степен от фалшифициране необходимите документи. Именно заради това Леони беше тук. За разлика от обикновените фалшификатори, тя можеше да промени хартията и мастилото така, че да съвпадат с оригиналните на молекулярно ниво.

Нина извади чиста носна кърпичка от джоба си и попи с нея челото на Леони.

– Ще се справиш.

Жената поклати глава.

– Трябва ми още време.

– Нямаме – отвърна неохотно Нина.

– А може би имаме – каза обнадеждено Леони.

Отраснала беше в Новий Зем, преди да отпътува за Равка, и като повечето фабрикатори, които се обучаваха в Малкия дворец, никога не беше влизала в сражение. Фабрикаторите дори не получаваха военна подготовка, преди Алина Старкова да оглави Втора армия.

– Може да пратим съобщение до „Верстотен“, да ги помолим да изчакат малко, докато…

– Няма да стане – прекъсна я Нина. – Корабът трябва да излезе в открито море преди залез. Капитан Биргир планира един от изненадващите си набези за тази нощ.

Леони изпъшка, после кимна към мъжа с мишето палто.

– Нина, ще трябва да минеш за негова съпруга.

Не беше идеалното прикритие. Нина работеше на пристанището от седмици и не беше изключено някой да я познае. Но рискът беше донякъде премерен.

– Как се казваш? – попита тя мъжа с палтото.

– Енок.

– Момчетата твои синове ли са?

Той кимна.

– Да. А това е баща ми.

– Всички ли сте Гриша?

– Само аз и момчетата.

– Е, току-що извади късмет, Енок. Аз ще ти бъда съпруга. Обичам дългите дремки, кратките годежи и предпочитам лявата страна на леглото.

Енок примигна, а баща му беше откровено скандализиран. Женя беше прекроила Нина да наподобява фйерданка, но скромността на северните жени изтощаваше Нина до смърт.

Опита се да стои на едно място и да чака търпеливо, докато Леони се трудеше над документите, а Адрик си говореше тихо с бежанците. Какво ли бе станало с другите Гриша? С трите жени? Наведе се да вземе непотребните вече документи, безценни сами по себе си и пропилени на вятъра. Две жени и шестнайсетгодишно момиче, за които не знаеха нищо. Дали бяха решили, че животът в нелегалност и страх е за предпочитане пред несигурното бъдеще в чужда страна? Или са ги заловили? Дали не бяха някъде там, уплашени и сами? Нина гледаше документите със свъсени вежди.

– Тези жени наистина ли са от Кейерут?

Леони кимна.

– Стори ми се по-простичко да не променям града.

Бащата на Енок направи знак против уроки. Старовремски жест, който уж гонеше злите мисли, отмиваше ги с водите на Дйел.

– В Кейерут изчезват момичета.

Нина потръпна – пак бе усетила странното потръпване и главоболието. Кейерут беше само на няколко километра от Гяфвале. Но пък можеше и нищо да не значи.

Разтърка ръце в опит да разкара внезапния студ, плъзнал по кожата ѝ. Искаше ѝ се Хилбранд да не беше споменавал за Ярл Брум. Беше преминала през толкова изпитания, но името на този човек още имаше власт над нея. Нина го беше надвила, него и хората му. Приятелите ѝ бяха взривили на малки парченца тайната му лаборатория, отвлекли бяха най-ценния му заложник. Брум би трябвало да изпадне в немилост. Срамът от поражението би трябвало да сложи край на кариерата му като командир на фйерданските дрюскеле и на бруталните му експерименти с юрда парем и гришански пленници. Ала незнайно как Брум бе запазил високия си пост, един от най-високите във фйерданската военна машина. „Трябваше да го убия тогава, на пристанището.“

„Ти показа милост, Нина. Никога не забравяй това.“

Е, Матиас можеше да си позволи лукса на милостта. Беше мъртъв, в края на краищата.

„Вижда ми се грубо да го споменаваш, любима.“

„А ти какво очакваш от една равкийка? Осен това с Брум още имаме сметки за уреждане.“

„Затова ли си тук?“

„Тук съм, за да те погреба, Матиас“ – помисли си тя и гласът в главата ѝ притихна. Винаги ставаше така, когато свалеше гарда си и си спомнеше какво е изгубила.

Опита се да прогони мисълта за тялото на Матиас, запазено чрез фабрикаторското изкуство, стегнато в брезент и въжета като баласт и скрито под одеяла и сандъци на шейната, която я чакаше в пансиона. Заклела се бе да го отведе у дома, да го погребе в земята, която той обичаше, за да намери Матиас пътя към своя бог. И ето че вече два месеца пътуваха с трупа му, влачеха този стряскащ товар от градче в градче. Имала бе много възможности да го положи в земята и да се сбогува. Защо не се беше възползвала от тях? Нина знаеше, че Леони и Адрик няма да повдигнат въпроса, но едва ли се радваха особено на това положение – да бъдат част от погребална процесия, която продължава с месеци.

„Трябва да ме положиш на правилното място, любима. Видиш ли го, ще го познаеш.“

Щеше ли? Или ще продължи към следващото градче, неспособна да се раздели с него завинаги?

Някъде в далечината пропя камбана в знак, че работният ден е свършил.

– Нямаме време – каза Адрик.

Леони не възрази, само се протегна и рече:

– Ела да изсушиш мастилото.

Адрик махна с ръка, насочвайки топъл вихротворски повей въздух към документите.

– Хубаво е да бъде полезен човек.

– О, несъмнено ще си ни от полза, когато решим да пуснем хвърчила.

Размениха си усмивка и това подразни Нина. Миг по-късно вече се укоряваше вътрешно – само защото тя беше нещастна, не значеше че и всички останали трябва да се чувстват така.

Но щом потеглиха към доковете с все бежанците и Адрик започна да им дава указания, избухливият ѝ нрав отново надигна глава. Да, вихротворецът беше начело на малкия им отряд, но в Кетердам Нина беше отвикнала да ѝ дават заповеди.

Леони и Адрик вървяха напред. Правеха впечатление, но по начин, който се връзваше с атмосферата на пристанището – земска жена със съпруга си, двойка търговци, дошли тук по работа. Нина хвана под ръка Енок и изостана на известно разстояние с новото си семейство.

Раздвижи рамене в опит да се фокусира, но напразно. Вътрешното ѝ напрежение само се изостри, а и прекроеното ѝ тяло не помагаше. Сякаш бе навлякла чужда кожа. Преди да потеглят от Ос Олта, Женя Сафина я беше променила драматично, използвала бе изключителния си талант до границата на възможното. Новата коса на Нина беше права, лъскава и почти снежнобяла. Очите ѝ бяха по-тесни, иначе зелените ѝ ириси сега бяха бледосини като глетчерите на севера. Скулите ѝ бяха по-високо, веждите – по-ниско, устата – по-широка.

– Изглеждам недопечена – оплакала се бе тя, щом ѝ дадоха огледало да се наслади на новата си млечна хубост.

Женя не се трогна.

– Изглеждаш като фйерданка.

Бедрата ѝ бяха все така широки, а талията – тънка, но Женя бе издърпала назад ушите ѝ и бе намалила гърдите, променила бе дори структурата на раменете ѝ. На моменти, особено при промяната на костите, процедурата беше болезнена, но Нина стискаше зъби търпеливо. Защото не искаше да бъде момичето отпреди, момичето, в което Матиас се беше влюбил. Ако Женя можеше да промени външността ѝ, току-виж глупавото ѝ сърце забило с нов ритъм. Не стана така, разбира се. Фйерданите виждаха Мила Яндерсдат, но тя още си беше Нина Зеник, легендарна гришанка и непокаяла се убийца. Още обичаше гофрети и още заспиваше със сълзи на очи, щом посегнеше несъзнателно към Матиас и ръката ѝ срещнеше студено легло.

Ръката на Енок се стегна под пръстите ѝ и Нина видя двамца от пристанищната стража – стояха пред подвижното мостче на „Верстотен“.

– Всичко ще бъде наред – прошепна му тя. – Ще ви качим на кораба, не се тревожи.

– А после какво? – попита Енок с треперлив глас.

– Щом напуснем залива, ние ще се върнем с гребна лодка. А ти и семейството ти ще продължите към Равка, където ще живеете свободни и без страх.

– Ще вземат ли момчетата ми? Ще ги отведат ли в онова специално училище?

– Само ако ти така решиш – каза Нина. – Ние не сме чудовища. Не повече от самите вас. А сега мълчи.

Ала изтръпна вътрешно на свой ред и едва не направи кръгом към тайната квартира, когато разпозна в лицето на един от стражарите Каспер, любимата горила на Биргир. Наведе несъзнателно глава да скрие лицето си в яката на палтото.

– Земка? – попита Каспер и претегли с поглед Леони.

Тя кимна мълчаливо в отговор, а Каспер махна към липсващата ръка на Адрик.

– Как я загуби?

– Злополука във фермата – отговори на фйердански той.

Не знаеше добре езика, но беше усвоил някой и друг израз без равкийски акцент, а точно тази лъжа беше разказвал много пъти. Повечето хора веднага питаха за ръката му, щом видеха закарфичения ръкав. Механичната ръка, която Давид Костик му беше направил, остана в столицата, разбира се – всеки би се досетил от пръв поглед, че е гришанско дело.

Стражарите им зададоха обичайните въпроси – колко време са били в страната, къде са ходили по време на престоя си, дали знаят за чужди агенти, които работят на фйерданска територия – после им махнаха да продължат.

Ред беше на Енок. Нина го стисна окуражително за ръката и той пристъпи напред. По челото му избиваше пот, ръката му под нейната трепереше. Ако можеше да му вземе документите и да ги връчи собственоръчно на стражарите, щеше да го направи. Но фйерданските съпруги не постъпваха така, а вървяха като послушни кученца до мъжете си.

– Семейство Гран – каза Каспер, втренчил поглед в документите им. – Договор за работа? Къде ще работите?

– Във ферма за юрда близо до Кофтън – каза Енок.

– Тежка работа е това. Твърде тежка за стареца.

– Той ще слугува в къщата с момчетата – каза Енок. – Добър е с иглата и конеца, а момчетата ще разнасят съобщения, докато пораснат достатъчно за полската работа.

Нина остана впечатлена от лекотата, с която лъжеше Енок, но ако цял живот си крил истинската си същност, лъжите ти стават втора природа.

– Трудно е човек да се уреди на работа по договор – подхвърли замислено Каспер.

– Чичо ми ни помогна.

– И защо тежката фермерска работа в Новий Зем е за предпочитане пред честния труд на родна земя?

– Ако зависеше от мен, бих живял и умрял на леда – отвърна Енок със страст, която идва единствено от истината, помисли си Нина. – Но тук трудно се намира работа, а дробовете на сина ми са слаби и студът не му понася.

– Да, трудно е за всички. – Стражарят се обърна към Нина. – А ти какво ще правиш в Кофтън?

– Ще шия по възможност, ще работя на полето при нужда. – Сведе глава. Можеше да се преструва, пък Зоя да казва каквото си ще. – Както реши съпругът ми.

Каспер продължи да разглежда документите и Нина сръчка с лакът Енок. Бедният май всеки момент щеше да повърне, но после все пак бръкна в джоба си и извади плик, натъпкан с фйердански банкноти.

Подаде го на Каспер и той вдигна вежда. После лицето на стражаря се разля в доволна усмивка. А Нина си спомни как бе гледал отдалече пиршеството на чайките в онзи не толкова далечен ден, окованите под облещеното слънце гришанки и кървавите човки на птиците, които налитаха да откъснат още някое парче кожа.

Каспер им махна да минават.

– Дйел да ви пази.

Но още не бяха стъпили на мостчето, когато нов глас прозвуча зад гърба им:

– Един момент.

„Биргир.“ Ама че късмет! Дори слънцето не беше залязло още. Извънредната проверка не би трябвало да е започнала. Бащата на Енок се поколеба на мостчето до Леони, а Адрик стрелна Нина с поглед и поклати едва доловимо глава. Посланието беше ясно – не създавай неприятности. Нина си помисли за другите гришански бежанци в трюма на кораба и стисна зъби, преди да е казала нещо глупаво.

Биргир застана между Каспер и другия стражар. Нисък беше за фйерданец, плещите му бяха изгърбени като на бик, но униформата му стоеше така безупречно, че сигурно беше шита по поръчка.

Нина стоеше зад Енок и се обърна да прошепне на момчетата:

– Вървете при дядо си. – Но те не помръднаха.

– Цял ден пътувахме – каза с усмивка Енок на капитана. – Момчетата са уморени.

– Първо ще погледна документите ви.

– Вече ги показахме на вашия човек.

– Очите на Каспер не са опитни като моите.

– Но парите… – възмути се Еник.

– Какви пари?

Каспер и другият стражар вдигнаха рамене.

– Не знам за никакви пари.

Енок му подаде неохотно документите.

– Дали не бихме могли да се разберем нещо? – подхвърли старецът.

– Останете по местата си – излая Биргир.

– Но корабът ни ще потегли всеки момент – изписка Нина иззад рамото на Енок.

Биргир погледна към „Верстотен“ и момчетата, които дърпаха нетърпеливо ръцете на баща си.

– Плаването ще е трудно с малки деца – каза той и премести поглед към Енок и Нина. – Интересно как момчетата не се отделят от баща си, а майка си не поглеждат.

– Страх ги е – каза Нина. – Плашите ги.

Студените очи на Биргир се плъзнаха по Адрик и Леони. Той плесна документите по другата си длан.

– Този кораб никъде няма да ходи, преди да сме го претърсили от носа до кърмата. – Даде знак на Каспер. – Нещо не е наред тук. Дай сигнал на колегите.

Каспер посегна към свирката си, но още преди да си е поел дъх, Нина изпъна ръце напред. Две тънки парченца от кост изхвърчаха от специалните джобчета, пришити към маншетите на палтото ѝ. Всичките ѝ дрехи имаха такива „кобури“. Стреличките се забиха в трахеята на Каспер и той изписка тихо. Нина завъртя ръце и костните парченца се завъртяха на свой ред. Стражарят се срина на земята, дращеше отчаяно гърлото си.

Биргир и другият стражар извадиха оръжията си.

Нина избута Енок и децата зад себе си.

– Качи ги на кораба – изръмжа тя. „Не създавай неприятности.“ Не ги беше създала тя, но определено възнамеряваше да ги довърши.

– Теб те познавам – каза Биргир, насочил към нея пушката си, очите му – корави и светнали като речни камъчета.

– Сериозно?

– Работиш в рибната манифактура. При ведрата. Знаех си, че има нещо странно в теб.

Нина не можа да сдържи усмивката си.

– Идея си нямаш.

– Мила! – каза предупредително Адрик, но вече нямаше значение с кое име я нарича.

Дотук с подкупите и преговорите. Време беше за друго, а тези моменти Нина харесваше най-много. Времето, когато тайните падаха.

Сви пръсти. Костените парченца се отделиха от гърлото на Каспер и се върнаха в джобчетата на маншетите ѝ. Стражарят се строполи по гръб, опитваше се да си поеме въздух, по устните му изби кръв, очите му се подбелиха.

– Друсйе – изсъска Биргир.

„Вещица.“

– Тази дума не ми харесва – каза Нина и тръгна към него. – Викай ми Гриша. Викай ми смърт, ако щеш.

Биргир се разсмя.

– Две пушки са насочени към теб. Мислиш ли, че ще убиеш и двама ни, преди единият да стреля.

– О, ти вече умираш, капитане.

Костената броня, която ѝ бяха направили фабрикаторите в Ос Олта, ѝ даваше самоувереност и много пъти я бе спасявала от беда. Но понякога Нина усещаше смъртта да я чака в мишените ѝ – като сега в този мъж, който стоеше пред нея с издадена напред челюст и лъскави пиринчени копчета. Беше по-млад от очакваното, а златистата четина по лицето му беше на кръпки и едва ли щеше да стои добре, ако този тип си пуснеше брада. Трябваше ли да му съчувства? Ами, не.

„Нина!“ Гласът на Матиас, мъмрещ, разочарован. Сигурно ѝ е било писано да избива фйердани по разни пристанища. Е, можеше да е и по-зле.

– Но ти го знаеш, нали? – продължи Нина. – Някъде дълбоко. Тялото ти го знае. – Приближи се още малко. – Тази кашлица, която не спира. И болката, уж от пукнато ребро. Загубата на апетит. – И под залязващата светлина Нина видя страх да хвърля сянка върху лицето на Биргир. Този страх я подхрани, странният шепот в главата ѝ се усили, тих хор, който я насърчаваше и изтласкваше гласа на Матиас. – Работиш на пристанище – продължи тя. – Знаеш как плъховете влизат в някоя стена и си правят гнездо вътре. – Пушката на Биргир увисна едва забележимо. Гледаше я втренчено, не като стражар, а като човек, който не иска да слуша, но трябва да чуе края на историята. – Врагът вече е вътре в теб и лошите клетки изяждат добрите. В дробовете ти. Необичайно е за толкова млад човек. Ти вече умираш, капитан Биргир – тихо каза тя, нежно почти. – Аз само ще ти помогна.

Капитанът сякаш се събуди от транс. Вдигна пушката си, но беше бавен. Силата на Нина вече бе сграбчила грозда от лоши клетки в гърдите му и го разля, умножи го, разгъна го. Без нейната намеса сигурно би живял още година, две най-много, но сега клетките се превърнаха в черен порой, който руши всичко по пътя си. Капитан Биргир изпъшка и се срина на земята. Преди другият стражар да е реагирал, Нина разпери пръсти и заби костено парченце в сърцето му.

Странна тишина затискаше пристанището. Нина чуваше как се плискат вълните по корпуса на „Верстотен“, чуваше и пронизителните крясъци на чайките. А вътре в нея шептящият хор надигна глас и звукът носеше радост.

А после едно от момчетата на Енок се разплака.

За миг Нина бе останала сама на доковете, сама със смъртта – двама уморени спътници. Но сега видя как я гледат останалите – гришанските бежанци, Адрик и Леони, дори капитанът и моряците на „Верстотен“, навели се през перилата на кораба. Сигурно би трябвало да се смути и може би някъде дълбоко в себе си беше смутена. Силата ѝ плашеше – не сърцеломската дарба, с която се беше родила, а това ново нейно извращение, появило се заради парем. И въпреки това ѝ беше станала скъпа. Матиас бе приел тъмното в нея и я бе насърчил да стори същото… Само че Нина не просто беше приела тази сила. Обичаше я.

Адрик въздъхна.

– Този град няма да ми липсва – каза той и се обърна да извика на корабния капитан: – Стига сте зяпали, а ми помогнете да качим труповете на кораба. Ще ги изхвърлим в открито море.

„Някои хора заслужават милостта ти, Нина.“

„Разбира се, Матиас. – Нина гледаше как Енок и баща му вдигат трупа на Биргир. – Като срещна някой такъв, ще ти кажа.“

•

Адрик си мълча, докато не се качиха в малката лодка и не потеглиха към брега. Щяха да гребат до някое от малките заливчета северно от Елинг и после да се върнат пешком в пансиона, за да си вземат нещата.

– Ще стане неприятно, когато се разбере за липсващия капитан и колегите му – подхвърли той.

Нина се почувства като смъмрено дете, а това чувство не ѝ беше по вкуса.

– Толкоз по-добре, че няма да сме там, когато това стане.

– Повече няма да работим на това пристанище – добави Леони. – Ще подсилят охраната.

– Не вземай неговата страна.

– Не взимам ничия страна – каза Леони. – Просто отбелязвам.

– А какво, би предпочела онези да претърсят кораба? И да открият бежанците в трюма?

Адрик нагласи руля.

– Нина, не ти се сърдя. Опитвам се да реша какво да правим оттук нататък.

Тя натисна греблата.

– О, сърдиш ми се.

– Никой не се сърди – каза Леони и натисна своите весла в ритъм с нейните. – Току-що спасихме цял трюм с гришани от това ужасно място. Освен това Биргир и мутрите му имаха много врагове на доковете. Може да са се спречкали с кого ли не по време изненадващата си проверка. За мен това е победа.

– Че как иначе – каза Адрик. – За теб чашата винаги е наполовина пълна.

Вярно беше. Леони бе като ведрост в шишенце и дори месеците във Фйерда не бяха приглушили блясъка ѝ.

– Ти сериозно ли си тананикаш?! – беше възкликнал веднъж Адрик, след като цял час се опитваха да измъкнат шейната си от калта. – Не е възможно да си чак такава оптимистка. Не е здравословно.

А Леони спря да си тананика и се замисли сериозно над въпроса му, чак спря да окуражава заинатилия се кон.

– Сигурно съм такава, защото като дете едва не умрях. Когато боговете ти дадат втори шанс, защо да не се насладиш на гледката?

Адрик не се впечатли особено.

– Раняван съм с огнестрелно оръжие, с нож, с щик, а един демон ми откъсна ръката. И това грам не се отрази на мирогледа ми.

И това беше вярно. Ако Леони беше ходещо слънчице, то Адрик бе скръбен буреносен облак, твърде зает със себе си, за да пусне дъжд.

Сега той завъртя руля към брега и вдигна поглед към изпъстреното със звезди нощно небе.

– Ще трябва да пребоядисат „Верстотен“, да му дадат нова документация и история на плаванията. А ние ще трябва да се преместим в друг пристанищен град. В Хайар може би.

Нина стисна по-здраво греблата. По заповед на цар Николай „Верстотен“ беше приставал и търгувал в Елинг цяла година преди да започне тяхната операция. Корабът беше познат на пристанищните власти и не привличаше излишно внимание. Идеалното прикритие. Дали пък наистина не беше прибързала? Капитан Биргир се водеше от алчност, не от справедливост. Дали не се бе поддала на желанието си да го убие? Но пък нещата стояха така след смъртта на Матиас – настроенията ѝ се меняха рязко, ту си беше добре, ту се озъбваше като диво животно.

Не, като ранено животно. И също като ранено животно се беше скрила за известно време в хралупата си. Месеци наред беше останала в Малкия дворец, съживила бе стари приятелства, хранеше се до насита с позната храна, седеше до камината в голямата зала, опитваше се да си спомни коя е била преди Матиас, преди един гневен фйерданец да промени живота ѝ с неочакваното си чувство за чест, преди да ѝ покаже как един ловец на вещици се отърсва от омразата и страха и се превръща в млад мъж, когото тя да обича. Преди да ѝ го отнемат. Но и да е имало път назад към предишното момиче, Нина не го беше открила. И ето я тук сега, в родината на Матиас, в това студено, враждебно място.

– Ще отидем на юг – казваше Леони. – Времето започва да се влошава, ще става все по-студено. А след няколко месеца ще се върнем тук. Дотогава всички ще са забравили за добрия капитан Биргир.

Планът звучеше разумно, но шептящият хор в главата на Нина надигна глас и тя се чу да изрича следното:

– Трябва да отидем в Кейерут, в Гяфвале. Бежанките, които не се появиха в тайната квартира… едва ли просто са си променили решението.

– Нали си даваш сметка, че най-вероятно са ги заловили – каза Адрик.

„Кажи им истината, любима.“

– Да, знам – отвърна Нина. – Но и вие чухте какво каза старецът. В Кейерут изчезват момичета.

„Кажи им, че чуваш как мъртвите те викат.“

„Ти пък откъде знаеш кой ме вика, Матиас?“

Едно беше да чува гласа на мъртвия си любим и съвсем друго – да твърди, че долавя… Какво всъщност? Не знаеше. Но шепотът в главата ѝ едва ли бе само плод на развинтено въображение. Нещо я теглеше на изток, към речните градове.

– Има и друго – каза тя. – Жените, с които работех в манифактурата, казаха, че реката при Гяфвале се вгорчила. Че градчето е прокълнато.

Това привлече вниманието на Адрик. Какво беше казала Нина преди време на Йеспер в Кетердам? „Знаеш ли как най-лесно се откриват Гриша, които не искат да бъдат открити? Ослушваш се за чудеса и детски приказки.“ Приказки за вещици и чудодейни случки, за уж прокълнати места – така обикновените хора тълкуваха нещата, които не разбират. И понякога в дъното на този фолклор имаше и нещо повече. Гриша, които се крият в градчета и селца, маскират таланта си, живеят в страх. Гриша, на които те да помогнат.

„Кажи им истината, Нина.“

Нина разтърка ръце.

„Като куче си, Матиас, куче, дето е захапало кокал и не пуска.“

„Вълк. Разказвал ли съм ти как Трасел ми гризеше ботушите, ако не ги вържех на някой достатъчно висок клон?“

Разказвал ѝ беше. Тази, както и много други истории, с които да ангажира вниманието ѝ, докато Нина се възстановяваше от влиянието на парем. Опазил я бе жива. А тя не успя да опази него.

– Проклятия, горчива река – продължи Нина. – Ако се окажат празни приказки, ще продължим на юг и ще ви черпя вкусна вечеря.

– Във Фйерда? – засмя се Адрик. – Не, благодаря.

– Но ако съм права…

– Добре – прекъсна я той. – Ще пратя съобщение до Равка, че трябва да се установим на ново пристанище и че сме тръгнали към Гяфвале.

Шепотът утихна до нежно мърморене.

– Нина… – тихо започна Леони. – Там земята е красива, с открити пространства. Може би ще намериш подходящо място за него.

Нина погледна към тъмното море и светлинките по брега. „Да му намеря място.“ Сякаш Матиас беше стара ракла или растение, което се нуждае от светлина. „Мястото му е при мен.“ Но и това не беше вярно. Матиас го нямаше. Останало бе единствено тялото му, а и то без грижите на Леони отдавна щеше да е изгнило. Гърлото ѝ се сви от непролети сълзи. Не, нямаше да заплаче. От два месеца бяха във Фйерда. Помогнали бяха на почти четирийсет гришани да избягат. Изминали бяха стотици километри през голи полета и снежни равнини. Имало бе достатъчно подходящи места, където да положи Матиас. Повече не можеше да отлага. Нямаше да отлага. И ще изпълни поне едно от обещанията, които му беше дала.

– Ще го направя – каза тя.

– И още нещо – каза Адрик решително, в противовес с обичайния си умърлушен тон. – Задачата ни е да търсим бежанци и хора, които да привлечем към каузата си. Каквото и да открием в Гяфвале, ще си натискаме парцалите. Работата ни е да събираме разузнавателна информация, да подсигурим нови канали за свръзка, да помогнем с бягство на онези, които искат да напуснат Фйерда, а не да започваме война. Ясно?

– Такъв е планът – отговори Нина и докосна заострените костени парченца в ръкавиците си.

Но плановете се променят.