Белязания цар

8

Нина

– НЕ МИ ХАРЕСВА, че оставихме Леони – каза Адрик и тържественият му глас прозвуча като звънтежа на особено скръбна камбана. – Онези в манастира не са много дружелюбни, а тя не говори добре езика.

Двамата с Нина вече бяха излезли от долината, двойният впряг теглеше шейната, силният вятър духаше в гърба им. Нина яздеше странично и тежките поли се бяха събрали зад нея. Не беше добра ездачка по принцип и този пореден компромис в името на фйерданските нрави беше един от най-трудните елементи от прикритието ѝ.

Колкото повече се отдалечаваха от градчето, толкова по-силен ставаше шепотът в главата ѝ, сякаш протестираше за нещо. Нина вече знаеше, че в Гяфвале са я довели мъртвите, и сигурно затова звуците в главата ѝ бяха по-ясни – високите и сладки гласове на изгубените драпаха без жалост по мислите ѝ. Още не беше казала на Адрик и Леони за гробовете при фабриката. Инцидентът при източния вход я беше смразил до кости.

– Леони ще се оправи, спокойно – каза тя. – Съобразителна е и знае как да не привлича излишно внимание. Пък и до утре по обед ще сме се върнали.

Адрик не каза нищо, затова Нина добави:

– Няма да спечелиш точки пред нея, ако я третираш като безпомощно дете.

Студът беше зачервил бузите на Адрик под луничките и горкият приличаше малко на намусен актьор, гримиран за представление.

– Тя е войник под мое командване. Тази линия не мога да пресека.

– Щом мисията ни приключи, вече няма да е под твое командване, Адрик, а от километър се вижда, че си пада по теб.

– Така ли?

Като че ли бе огорчен от новината, но Нина вече не му се връзваше на преструвките. Нагласи по-удобно презрамките на раницата си и каза:

– Да, за мое огромно изумление.

– Ти също си падаш по мен, Зеник. Сигурно е заради слънчевия ми мироглед.

– Ако трябва да избирам от кого да приемам заповеди – от теб или от Зоя Назяленска, ти винаги ще печелиш, Адрик.

Дъхът му се закълби бял в студа.

– Бях влюбен в нея до уши.

– Важи за всички ни. Дори когато те съсича на две с няколко добре подбрани думи, изобщо не чуваш какво казва, а само се дивиш колко добре изглежда, докато ти свива парцалките.

– Ужасяваща е – кимна замислено Адрик. – Веднъж един съученик подпали собствената си коса, защото се беше зазяпал по нея. А тя само го погледна пренебрежително.

Нина насочи към Адрик отровен поглед и проточи с най-отровния си глас, подобен на Зоиния:

– Някой да излее кофа вода върху тоя идиот, преди да е подпалил двореца.

Адрик потръпна.

– Леле, получава ти се. – Стигнали бяха до кръстопът и Адрик извади картата. Поеха на запад и той добави: – Зоя е красива, да. Но има и друго. Само тя не промени отношението си към мен, след като си изгубих ръката.

– Ужасното си отношение?

– По-ужасно от това, здраве му кажи. Но пак предпочитах нейните обиди пред постоянната суетня на Надя, сто пъти.

– Сестрите така правят. Предполагам, де. Макар че и ти се държеше като квачка с пиленца, когато ние се върнахме от Долината.

По онова време и двамата бяха на практика деца. Нина учеше в училището за Гриша, когато евакуираха всички от сиропиталището на Керамзин. Но Адрик беше обърнал земята да го пуснат със сестра му, молеше се наляво и надясно да тръгне с нея и да се сражава рамо до рамо с Призоваващата слънцето. Затова не беше с тях, когато Тъмнейший взе Нина и други ученици за заложници.

– Не за вас се тревожех – каза Адрик. – Представи си само… ако всички вие бяхте загинали и само аз останех в училище, направо щях да се гътна от чувство за вина.

Нина се засмя, но истината бе, че знаеше за какво говори Адрик. Знаеше всичко за вината. Често се питаше защо е оцеляла след толкова изпитания: първо дрюскеле я плениха, после корабът им потъна, след това Каз Брекер я забърка в безумните си удари, а накрая и пристрастяването към парем. Не беше известно друг Гриша да е оцелял след пълна доза от дрогата. Защо тя бе оцеляла? Нещо специфично във вида на наркотика, който беше взела? Или я бе спасило желанието да покаже среден пръст на Ярл Брум и неговите ловци на вещици? Шанс, съдба, късмет. Не знаеше с какво име да го нарече. Понякога ѝ се струваше, че Матиас я е задържал в света на живите само със силата на волята си.

„Разочаровах те, Матиас. Не бях достатъчно силна да те спася.“

„Малката ми червена птичка. Всеки ден ти избираш тегобата на живота. Всеки ден решаваш да продължиш напред. Нищо разочароващо няма в това, Нина.“

– Зоя се оказа по-добър водач, отколкото смятах – призна Адрик. – Не че бих ѝ го казал, разбира се.

– Представи си да ѝ го кажеш. Все едно да я попиташ дали иска да се гушкате. Генерал Зоя Назяленска не ни ще одобрението.

Умълчаха се, слънцето бавно пълзеше нагоре в небесата, шейната трополеше. Ако завалеше сняг, щяха да сменят плъзгачите, но с малко късмет щяха да се върнат в Гяфвале преди това. Беше възскромна погребална процесия и Нина постоянно си мислеше, че Матиас заслужава нещо по-добро. Нещо величаво, нещо с тромпети и топовни изстрели, погребение, подходящо за герой, нищо че народът му го смяташе за предател.

„Създаден съм да те пазя. Дори смъртта няма да ми попречи.“

Гласът му беше твърде силен сега, твърде ясен. Защото щяха да се разделят завинаги. Защото положеше ли Матиас в земята, той щеше да принадлежи на Дйел.

Не знаеше дали ще успее да го направи. Мисълта да изостави тялото му в студената земя, в мрака, беше непоносима.

„Остави ме да отида при своя бог.“

Какво не би дала Иней да е с нея сега, да е тук, в тишината. Копнееше за кроткото присъствие на Привидението. Благодарна бе на Адрик, но той не познаваше Матиас. А дори и самата Нина не познаваше истински, като си помислиш.

Щом стигнаха до разклонението на реката, спряха и си спретнаха бивак – обикновена брезентова палатка с животински кожи да ги варди от студа. Запалиха огън, напоиха конете и седнаха да хапнат – чай и студена треска, която Нина преглъщаше с усилие. Ако някой минеше насам, планът беше да кажат, че са тръгнали към Малск да покажат стоката си. Бяха натоварили щедро количество пълначи за пушки в шейната. Но едва ли щеше да се стигне до обяснения – като по-голямата част от Фйерда и това място бе пусто и самотно, градчетата бяха като цветя, разпукнали се незнайно как в снежната пустош.

Адрик извади манерка от джоба си, сипа малко в една медна чашка и се загледа замислено в черната течност.

– Какво точно е това? – попита Нина.

– Знам само, че го дестилират от боров катран. Един рибар рече, че помагало срещу студа. – Отпи малка глътка и моментално се разкашля. – Светци, отвратително е – каза той, като се тупаше с юмрук по гърдите.

– Сигурно онзи рибар е имал предвид, че те убива, за да не ти пука повече за студа.

– Или просто пробутват на туристите боклуци на завишени цени. – Предложи манерката на Нина, но тя решително отклони поканата. Седяха и зяпаха водите на реката. По някое време Адрик подхвърли: – Така и не ми каза как е умрял.

Нина не знаеше как да отвърне на това. Нито дали изобщо ѝ се говори. Едва шепа хора знаеха подробности за кетердамското наддаване, дори гришаните бяха в неведение, а и Адрик едва ли би се зарадвал особено на новината, че Нина се е движила в компанията на престъпници.

– Не съм сигурна. Ние… работехме заедно в Кетердам. Мисията ни почти беше приключила, смятахме, че сме се измъкнали по живо, по здраво. А после Матиас се появи. Кървеше. Прострелян. – Стигнал бе до нея въпреки смъртоносната рана, въпреки болката. За една последна целувка, за да си кажат сбогом. – Градът беше пълен с дрюскеле, а те определено имаха зъб на Матиас. Но по онова време издирваха всички ни. Кетердам беше в хаос, всичко живо ни търсеше. – Още виждаше кръвта по ризата му, усещаше меката четина по тила му върху ръката си. Косата му тъкмо беше започнала да расте, гъста и златна. – Така и не ми каза кой го е прострелял. – За да я предпази, без съмнение. Знаел е, че ще реагира неразумно в скръбта си. Но неизвестността също я убиваше. Вярвала бе, че тази нова мисия с Хрингса във Фйерда, благородното начинание да измъкнат колкото се може повече гришани от страната, ще облекчи мъката и вината ѝ, но не се получаваше. Чувстваше се точно толкова зле, колкото и в началото. – Това ме изяжда отвътре.

– Чувството ми е познато. – Адрик отпи още глътка от манерката и изкриви лице. – В края на войната жаждата за мъст диктуваше всичките ми действия. Исках Тъмнейший да си плати за ръката ми, за всички погубени приятели. Исках да умре.

– И желанието ти се сбъдна.

– Да, но това не върна ръката ми. Нито приятелите.

– Бих могла да ти помогна с това – каза Нина и си отдъхна, щом Адрик се засмя по своя си суховат, неохотен начин. Някои Гриша се стряскаха при мисълта за новата ѝ сила. Преди Нина беше сърцеломка, усещаше пулса на света да бие в хармония със собственото ѝ сърце. Парем бе променила това. Под златния купол на Малкия дворец с червения си кафтан Нина се бе чувствала като измамница. Вече не можеше да въздейства на живите, не чуваше потока на кръвта им, нито песента на клетките им. Затова пък мъртвите се подчиняваха на волята Ӝ… а вероятно и тя на тяхната, в някакъв смисъл. Така де, защо иначе ще идва в Гяфвале.

Допи чая си. Усещаше, че Адрик чака. Самата тя знаеше, че е време. Може би тежестта най-после ще падне от сърцето ѝ, щом положи Матиас за вечен покой. Повече не можеше да продължава така.

Изправи се и каза, макар да знаеше, че не е вярно:

– Готова съм.

Поеха по течението на реката, бивакът остана зад гърба им.

„Разкажи ми нещо, Матиас.“ Имаше нужда да го чуе, да знае, че някаква част от него ще остане при нея. „Разкажи ми за семейството си.“

„Ти ми кажи за своето, Нина. Защо никога не говориш за тях?“

Защото не ги познаваше. Израснала бе в дом за намереничета, подобен на сиропиталището в имението на Керамзин. Нямаше представа кои са родителите ѝ. Никъде нямаше данни за тях. Нина беше поредното дете, появило се без документи и семейна история. „Келечка“, така наричаха тези деца – оставени на прага в щайга за плодове. Кръстили я бяха на една от благодетелките на сиропиталището, носила бе дарени дрехи, които пристигаха на големи вързопи и воняха на химикалите, в които ги бяха варили, за да изтребят бълхите.

„Нещастна ли беше, Нина?“

„Не, Матиас.“

„Дори тогава не ти е било в природата.“

„За разлика от сега“ – помисли си тя. Каквато и искра да бе горяла в нея, не ѝ е било по силите да издържи на тази скръб.

Но навремето, като малка, се чувстваше добре въпреки неприятните домакински задачи, скучните уроци и вечното зеле, с което ги хранеха. Имаше много деца в сиропиталището, с които да си другарува и играе. Сама се бе провъзгласила за официалния посрещач, обгрижваше новопристигналите, помагаше да измислят имена на кърмачетата, даваше парцалената си кукла Феодора на всяко дете, което имаше нужда от приятелче през първата си нощ в голямото спално помещение на дома.

Пък и персоналът се отнасяше добре с нея. „Ела, малка Нина, кажи ни какво ново“ – казваше баба Инеса, слагаше я да седне на трикрако столче в кухнята, даваше ѝ коричка хляб и се хващаше на работа заедно с другите жени.

Беше едва на седем, когато в живота ѝ влезе първият тиранин. Казваше се Томек и промени всичко в дома за намереничета. Не беше нито най-високият, нито най-силният, просто бе най-злият от всички, удряше и хапеше дори прощъпалчетата. Чупеше играчките на децата. Ако някое спеше дълбоко, го щипеше да го събуди. Докато жените от персонала бяха наблизо, се разливаше в усмивки и трапчинки, но тръгнеха ли си, жестокият Томек се завръщаше.

И сякаш само са си чакали водач, другите побойници в дома се прикачиха към него – момчета и момичета, които доскоро се държаха прилично, преди да развият вкус към чуждите сълзи. Нина се стремеше да не привлича вниманието им, но Томек явно надушваше щастието ѝ като пушек от печка.

Една сутрин, точно след Никулден, баба Инеса даде на Нина портокал да го раздели с другите деца. Нина ги предупреди да си мълчат, но развълнуваните дечурлига се разшумяха. Томек се появи да види за какво е врявата, и изтръгна портокала от ръцете ѝ.

– Върни ми го! – извикала бе тя, докато побойникът забиваше палци във восъчната кора на портокала. – За всички е!

Но Томек и приятелчетата му ѝ се присмяха.

– И така си достатъчно дебела – каза той и я блъсна толкова силно, че Нина падна по дупе.

А после набута целия портокал в устата си, стисна зъби и се разсмя, щом сокът потече по брадичката му. А когато Нина заплака, се преви на две от смях.

– Глей как се е зачервила – каза Томек с пълна уста. – Приличаш на изгнила ябълка.

Събраха се около нея, ръчкаха я в коремчето, в ръцете и краката.

– Глей, глей каква е изгнила!

Нина се уплаши, разбира се, но гневът ѝ беше много по-силен от страха. Свита на пода, тя усети как нещо в нея се размества, едно дълго, лежерно, прекрасно протягане, като котка, която се е проснала под слънчев сноп и мърка ли, мърка. Страхът ѝ изчезна без следа, изместен от усещането за дробовете на Томек, за движението им при всяко вдишване и издишване. Стисна здраво юмруци.

– Глей как…

Томек хлъцна. После и приятелчетата му започнаха да хълцат. Беше смешно. В началото. Спряха да ръчкат Нина. Спогледаха се и взеха да се кискат, смехът им – прекъсван от хълцане.

Не спряха да хълцат.

– Боли – каза след малко един от тях, като търкаше стомаха си.

– Не мога да спра – каза друг и се преви на две.

Хълцаха и стенеха часове наред като хор от недоволни жаби.

А Нина откри, че може да прави разни неща. Да успокои разплакано бебе. Да притъпи болката в своето коремче. Да направи така, че носът на Томек да потече и да тече, докато предницата на ризата му не залепне от сополи. Понякога ѝ беше трудно да спре навреме, преди да е сторила нещо твърде лошо. Не искаше и тя да се превръща в тиранин. Така минаха няколко месеца, преди изпитвачите от Гриша да се появят в дома за намереничета и да отведат Нина в Малкия дворец.

– Довиждане! – викаше тя, тичаше по коридорите и се сбогуваше с приятелите си. – Довиждане! И да ми пишете писма, много писма, чувате ли? А ти се дръж прилично – предупреди тя Томек.

– Тя е весело дете – беше казала баба Инеса на жената в червения кафтан. – Гледайте това да не се промени.

„Не се е променило, Нина. Това никой няма да го промени.“

„Не знам дали е така, Матиас.“ Войната не я беше променила. Нито пленничеството. Изтезанията. Но загубата беше нещо друго, защото нямаше край, а само ширнал се хоризонт до свършека на света.

Погледът ѝ попадна на група дървета край брега на реката и сърцето ѝ трепна. Тук щеше да положи Матиас. Беше прекрасно място, тук пътници биха спрели да си починат, а реката се разливаше във вир, сякаш да си отдъхне на свой ред. „Тук“ – каза си тя, докато слизаше. „Тук“ – каза си тя, докато вадеше кирката и лопатата от шейната.

Копа с часове. Адрик не можеше да ѝ помогне, но поне отклоняваше ветровете да не я вледенят и пазеше завет на фенера им, когато небето започна да притъмнява.

Нина не беше сигурна колко дълбоко трябва да копае, затова продължи, докато не потъна в пот, докато ръцете ѝ не се покриха с мехури, продължи и след това – докато мехурите не се спукаха. Накрая спря задъхана. Без да чака знак от нея, Адрик се зае да развърже брезента на шейната. Нина стисна зъби и отиде да му помогне, стискаше зъби и разтоварваше кутиите и сандъците, които криеха истинския им товар.

„Тук.“

Матиас бе увит в ленен саван, който фабрикаторите в Малкия дворец бяха обработили така, че да спира разложението, а после Леони го беше поддържала с таланта си. Нина посегна да развие савана, да зърне за последно любимото лице. Но бързо дръпна ръка: не ѝ беше по силите да види лицето му застинало и студено, нито кожата му – сива. Стигаше ѝ, че щеше да пази завинаги спомена за кръвта му по ръцете си, за раната под дланите си, за замиращото му сърце. Да, смъртта ѝ беше другар и съюзник, но въпреки това ѝ го беше отнела. Не ѝ оставаше друго, освен да го помни, какъвто беше преди.

С общи усилия двамата изтърколиха тялото му от шейната. Тяло високо и тежко. Матиас падна в гроба с ужасен звук.

Нина скри лице в шепи. Слава на светците, че Адрик не беше от приказливите.

В гроба тялото на Матиас приличаше на какавида, сякаш бе началото на нещо, а не краят на всичко. С Нина не си бяха разменили пръстени или друго, нямаха общи вещи. Бяха войници, скитници. Но не можеше да го остави така, без нищо. Извади от джоба си тънка ясенова вейка и я метна в гроба, после и шепа сухи листа от лалета – същите лалета, които другарите им бяха положили на гърдите му в Кетердам на сбогуване.

– Знам, че не си падаше по сладкишите – промълви тя, разтвори шепа и карамелките се изсипаха в гроба с тихо трополене. – Но така ще бъда с теб, ще ми ги пазиш, докато се видим отново. Знам, че няма да ги изядеш.

Знаеше какво следва. Шепа пръст и още една. „Обичам те“ – каза му тя, глуха за грозния звук на пръстта като взрив на шрапнели, като пороен дъжд. „Обичах те.“

Очите ѝ горяха от сълзи. Вече не го виждаше. Пръстта в гроба растеше. Скоро щеше да завали сняг, може би още тази нощ. Снегът щеше да покрие разкопаното като последен покров, бял, недокоснат. А напролет снегът ще се разтопи, ще попие в пръстта и ще отнесе духа на Матиас в реката, при Дйел. И той най-после ще се събере със своя бог.

– Би ли върнал шейната в бивака? – каза тя на Адрик. Имаше да каже още неща, но те бяха само за Матиас.

Адрик кимна и вдигна очи към тъмнеещото небе.

– Само не се бави много. Иде буря.

„Това е добре – помисли си тя. – Дано завали скоро. Дано снегът скоро покрие разкопаното.“

Нина коленичи на земята, заслушана в отдалечаващия се звук на конски копита. Чуваше песента на реката, усещаше влажната земя през вълнените поли на роклята си. „Водата чува и разбира. Ледът не прощава.“ Фйердански думи. Думите на Дйел.

– Матиас – прошепна тя, после се изкашля и пробва отново, по-силно: – Матиас… – Искаше той да я чуе, нужно ѝ бе да повярва, че може да я чуе. – Светци, не искам да те оставя тук. Никога не искам да те оставя. – Но не такава заупокойна реч заслужаваше нейният герой. Поне това можеше да му даде. Пое си дъх продължително, с мъка. – Матиас Хелвар беше войник и герой. Той ме спаси да не се удавя. Спаси и двама ни на леда. Издържа цяла година в ужасен затвор за престъпление, което не беше извършил. Прости ми, задето го предадох. Сражава се с мен рамо до рамо и вместо да ме зареже, обърна гръб на родината си. И затова го нарекоха предател. Но не беше такъв. Вярваше, че родината му може да стане по-добра. Живя с чест и умря с чест. – Гласът ѝ пресекна и тя замълча, докато мъката се отлее. Искаше речта ѝ да е тържествена, а не сополива. Искаше да му даде това. – Невинаги беше добър човек, но сърцето му беше добро. Добро и силно сърце, което трябваше да бие още много години.

„Малка червена птичке, пусни ме да си отида.“

Нина изтри сълзите от лицето си. С това първата половина от дълга ѝ беше платена. Върнала го бе у дома, в страната, която Матиас обичаше. Нещо би трябвало да отбележи този миг, камбанен звън, песен на хор, нещо, което да ѝ подскаже, че е дошъл моментът да се сбогува завинаги.

„Но ти още не си приключила, любов моя.“

– Ти и чувството ти за дълг – каза тя през горчив смях.

Шепотът се надигна в главата ѝ. Нина не искаше да ги чува сега, тук.

„Чуй ги, Нина.“

Не искаше, но знаеше, че не може да се крие вечно от тях – гласовете на мъртвите, които я зовяха надолу по планинския склон, през градчето, над леда. Гласовете на млади жени, на девойки, изтерзани сърца. Нещо се бе случило с тях на онова възвишение.

„Помогни ни – плачеха те. – Чуй ни най-после.“

Думите бяха съвсем ясни и заглушаваха гласа на Матиас. „Млъкнете – каза им тя. – Оставете ни сами. Оставете ме на мира.“

Но мъртвите не се смилиха. „Правосъдие – настояваха те. – Справедливост.“

Това не беше халюцинация. Не беше и лудост. Хорът беше истински и я беше довел тук с някаква конкретна цел. Нина се беше надявала, че мисията ѝ с Леони и Адрик ще е начало на изцелението. Грешала е. Но момичетата в планината не млъкваха.

„Правосъдие.“ Довели я бяха тук и искаха да ги чуе, тях, а не ехото на една любов, която се е изплъзнала между пръстите ѝ.

Нина опря ръка над сърцето си. Болката в нея се прекърши, ледът се пропука. И под него течаха тъмни води, острата болка на окончателната загуба, на мисълта, че него вече го няма, че повече никога няма да чуе гласа му.

Защото хорът беше истински.

За разлика от гласа на Матиас. Нито сега, нито преди.

– Никога не си бил тук – промълви тя, сълзите не спираха. – Никога. – Искала е да вярва, че той още е с нея, но през цялото време е чувала собствения си глас, говорила си е сама да прогони мълчанието, опитвала се е да върши нещата на живите, а е искала чисто и просто да спре, да се откаже.

„Сбогом, Матиас!“

Никой не ѝ отговори. Беше сама в тишината.