Белязания цар

21

Исак

ИСАК СЕДЕШЕ НА РАВКИЙСКИЯ ТРОН – от сайбейско злато, изработен от легендарния фабрикатор Елдени Дуда, с двуглавия орел над облегалката и приютявал задните части на множество поколения Ланцови, – а единствената му мисъл бе, че трябва спешно да отиде до тоалетната.

Вече два часа му водеха гости да ги представят, наслушал се бе на речи, получил бе куп подаръци от пристигащите делегации. Виждаше се, че мнозина от присъстващите едва се държат на краката си в горещата тронна зала, а церемонията ги е отегчила до смърт. Но Исак би бил на тръни дори без заплашителното присъствие на Толя Юл-Батаар отляво и Тамар Юл-Батаар отдясно.

Достатъчно беше да благодари, когато му връчват поредния подарък – изящен чифт револвери от Новий Зем или пълно със скъпоценности сандъче от Керч. Но въпреки подаръците и любезностите Исак знаеше, че в тази пълна със съюзници зала има и немалко врагове. Кой от присъстващите беше потенциален актив за царя? Кой му мислеше злото?

Исак се усмихна на фйерданската делегация – всичките високи, руси и царствени, стройните им тела – нагиздени в блестящо бяло и бледосиво, сякаш продължение на родния им лед. Той прие дара им от морски перли и си спомни двата фйердански куршума, които бяха извадили от бедрото му след битката при Халмхенд. Фйерданите бяха подкрепили Тъмнейший в гражданската война. И бяха поне частично отговорни за смъртта на Василий, по-големия брат на царя. Всички членове на множеството делегации бяха проучени основно, но рискове все пак съществуваха. Ако не друго, поне работата на Исак в стражата го беше подготвила за такива заплахи.

Групата от Шу Хан се състоеше изцяло от жени. Принцеса Ери Кир-Табан носеше изумрудена коприна, бродирана със сребърни листа, дългата ѝ тъмна коса беше прибрана с красиви гребенчета, обсипани със скъпоценни камъни. Известна бе като най-малко красивата, но най-обичаната от петте дъщери на кралското семейство. Гвардейките от Тавгарад вървяха след повереницата си, всичките с празното и сурово изражение, което Исак беше усвоил в битието си на дворцов гвардеец. Но тези жени не бяха обикновени войници. Бяха елитни бойци, обучавани от деца да служат на династия Табан. Облечени бяха с черни униформи, на левите им еполети имаше емблема от гранат с формата на раззината ястребова човка, върху прибраните им руси коси се кипреха четвъртити черни кепета, кривнати под остър ъгъл. Тамар беше казала, че една от тях е предателка. „Коя обаче?“ – чудеше се Исак и местеше поглед по лицата им. Наистина приличаха на ястреби с тези стиснати на черта усти и пламтящи златни очи. Защо една от тях би обърнала гръб на страната си, защо би предала жената, която е била обучена да защитава с цената на живота си? Дали наистина смяташе да го направи, или всичко бе само капан, в който царят да падне? Принцесата залитна леко при реверанса си, капчици пот бяха избили над горната ѝ устна, а лицето на гвардейката зад нея се изопна още повече. Направо да ожалиш горката принцеса, помисли си Исак с неволно съпричастие. Младата жена се изправи с измъчена усмивка. Исак бе получил бегла представа какво е да си кралска особа, и наученото никак не му харесваше.

Оказал се бе неподготвен за задачата си въпреки усилията на всички замесени. Никак не беше лесно да носиш лицето на царя и да вървиш в неговите обувки. Предната нощ Толя и Тамар го бяха извели тайно от двореца по тунелите към имението на прословутия граф Киригин. Исак не би имал нищо против да разгледа прочутото Златно тресавище, но още призори го облякоха с любимия зеленикав шинел на цар Николай, качиха го на красив бял кон и групичката им пое обратно към града, уж се завръщат от поклонничеството. По пътя към тях се присъедини взвод от стражи и войници – царската свита – и това се превърна в първия тест за Исак. Но никой не го позна, мъжете само се поклониха и козируваха. Плътно от двете му страни яздеха близнаците Батаар, а в обръч около тях яздеха гришански бойци, сред които и Надя, съпругата на Тамар. В този вид групата им навлезе в долния град.

Това го върна към първата му среща със столицата, към страхопочитанието, което Ос Олта му беше вдъхнала с размерите и оживлението си. Сега градът не изглеждаше по-различно, нищо че го виждаше през царски очи.

– Престани – прошепна Толя.

– Какво?

– Пулиш се, човече – каза Тамар. – Трябва да гледаш света, сякаш ти ръководиш парада.

– Защото си царят и точно това правиш – добави Толя.

– Аз ръководя парада – повтори Исак.

– Решиш ли, с една заповед можеш да опожариш целия град, докато камък върху камък не остане.

И това трябваше да го ободри?

– Е, дано някой ми попречи, ако реша да направя такова нещо.

– Някой може и да опита – каза Тамар. – И най-вероятно ще увисне на въжето за награда.

Исак потръпна.

– Поне язди като хората – измърмори Толя.

Но Исак успя да обърка дори това, защото един цар не скача от коня и не го повежда лично към конюшните – не, един цар връчва юздите на коняря. Един цар мята небрежно юздите в ръцете на коняря с усмивка и леко кимване, после казва нещо от сорта на „Благодарско, Климинт“ или „Как е кашлицата, Льов?“. Защото Николай Ланцов знаеше по име всеки слуга в двореца. Ако царят им беше от по-мързеливите, задачата на Исак щеше да е значително по-лесна.

А и как го гледаха всички, направо тръпки да те побият. Допреди няколко часа Исак беше обикновен човечец, войник от Първа армия, а после и дворцов гвардеец. Видеха ли униформата му, хората в долния град му кимваха с уважение или го измерваха с негодуващ поглед. Още помнеше с каква гордост облече за пръв път униформата в бяло и златно, помнеше странното чувство хората да му правят път или да му предлагат безплатна чаша квас, а други да плюят в прахоляка и да псуват под нос зад гърба му. Нищо общо с погледите сега. И той ли бе гледал царя, както тези хора гледаха него сега – с нескрита благодарност и възхищение? Или другите – които го стрелкаха с погледи, натежали от подозрителност, а нерядко и с откровен страх?

– Защо зяпат така? – прошепна той. – Какво очакват да видят?

– Ти вече не си отделен човек – каза Тамар. – Ти си цяла армия. Ти си двуглавият орел. Ти си цяла Равка. Нормално е да те зяпат.

– Ами те? – попита Исак и кимна към един прозорец, където няколко момичета бяха подали снаги, нагиздени с най-хубавите си дрехи, с накъдрени коси и начервени устни. – Царят нали не… не се задява с момичета от простолюдието?

– Да – каза Толя. – Николай никога не се възползва по този начин от положението си.

– Тогава на какво се надяват?

Тамар се засмя.

– Чел си старите приказки как принцът се влюбва в обикновено момиче, а царят си взема селска царица. Николай още е ерген. Надяват се една от тях да привлече вниманието му. Надяват се царят да се влюби до уши в някое красиво момиче, да се заплесне по нежната му шия или кестенявата коса, както царете редовно правят в приказките.

– Да се чуди човек откъде знаеш толкова много за стоката в долния град – подхвърли намусено Надя.

Тамар не се извини, само я изгледа с многозначителна усмивка, от която страните на Надя се зачервиха.

– Може да имам око за шарениите, но правя разлика между тях и истинското качество.

Сега Исак местеше поглед по претъпканата тронна зала и се чудеше дали не би могъл да хукне към конюшните, да яхне онзи красив бял кон и да го пришпори накъдето му очи видят.

Толя чукна леко по трона с върха на ботуша си и Исак разбра, че е време да говори. Изправи се бавно.

– Приятели мои… – Гласът му се пречупи и той видя как Женя затваря измъчено очи. Изкашля се и започна отново: – Приятели мои – каза на равкийски, а после повтори на шуански, земски и фйердански. – Добре сте ми дошли в Равка. Това е малка крачка към мира, който би бил от полза за всички ни. Тук и сега ние не сме отделни народи, а приятели, които ще седнат заедно на трапезата да хапнат… – Исак направи малка пауза според инструкциите и разтегли лице в една от пакостливите усмивки на Николай. – …и да пийнат. Нека тази вечер отбележи началото на една нова ера.

„И дано издържа цяла вечер, без да се задавя с агнешкото и без да предизвикам война.“

Исак кимна, вратите от двете страни зад трона се отвориха, а множеството се разстъпи да му стори път.

Още дори не беше стигнал до трапезарията, когато стана белята. Вратите едва се бяха отворили широко, когато Исак, съсредоточен върху потните си длани, направи онова, което му бе вменявано години наред – пристъпи крачка встрани, застана мирно и впери поглед в близката далечина, както го бяха научили по-старшите му другари в гвардията. Научили го бяха и на други неща, как да си лъска ботушите и как да си зашие правилно падналото копче, защото „прислугата си има други задачи“.

Гвардейците и стражите винаги правеха път на по-високопоставените, а в един дворец кажи-речи всички спадаха към тази категория, включително и част от старшата прислуга. Но от царя по-високопоставен не съществуваше.

Исак едновременно чу и усети с кожата си хоровото ахване, внезапно му прималя, подът сякаш омекна под краката му, имаше чувството, че потъва и ще продължи да потъва, докато не стигне някаква по-твърда почва. А когато това станеше, Женя щеше да надвисне над него и да го срита с меката си пантофка.

– Ваше Величество? – каза шуанската принцеса, на която се падаше да влезе първа в трапезарията, защото нейната делегация последна се беше представила на царя. Изглеждаше паникьосана почти колкото Исак.

Първият му импулс беше да се огледа за помощ, да открие в залата някого, който да го спаси, да му каже какво да прави.

„Не се панирай. Царете не се паникьосват. Само дето ти не си цар. Все още не е късно да скочиш през някой прозорец.“

Сгъна снага в бавен поклон и използва секундите да нагласи самоуверена усмивка на лицето си.

– Тази вечер аз съм преди всичко домакин и след това цар.

– Разбира се – каза принцесата, макар да изглеждаше тотално стъписана.

Гостите се заизнизваха към трапезарията, някои изглеждаха развеселени, други зарадвани, трети видимо не одобряваха. Исак стоеше на място с усмивка на лице и високо вдигната брадичка, сякаш всичко това е просто тест за следващата царица на Равка.

След като и последният чуждестранен гост влезе в трапезарията, Женя и Давид влязоха на свой ред. Женя изглеждаше спокойна, ако не броим напрежението, изтеглило надолу крайчетата на устните ѝ. Давид, както обикновено, изглеждаше разсеян.

– Горе главата – прошепна Женя на Исак. – Справяш се отлично.

Давид се намръщи замислено.

– Значи, когато каза, цитирам: „Това е пълно фиаско“…

– Беше просто израз.

– Но…

– Млъкни, Давид.

– Толкова ли е зле? – прошепна умърлушено Исак.

Женя го погледна с крехко подобие на усмивка.

– В най-добрия случай гостите ни са решили, че Николай е ексцентричен, в най-лошия – че е луд.

„И всичко това – заради една малка грешка в етикета?“ Исак впрегна цялото си самообладание, зае мястото си и даде знак вечерята да започне. Дойдеше ли реч за официална вечеря, имаше хиляди правила, с които Исак да се пребори, но бяха решили да избегнат част от тях през първата вечер, като сервират на гостите традиционен селски пир с все цигулките и танците.

Вечерята мина без гафове и Исак редеше наум благодарствени молитви към всички светци. Имаше само един напрегнат момент, когато фйерданският посланик попита за Нина Зеник.

Женя отговори без бавене, че младата гришанка вече две години е на търговска мисия в Керч.

– Колко интересно – каза намусено посланикът.

Женя срита Исак под масата и той се усмихна широко на фйерданеца.

– Стомахът ми е твърде пълен, за да смели нова доза дипломация. Нека поне изчакаме шербета.

По едно време Толя наведе глава към Исак и прошепна:

– Яжте, Ваше Величество.

– Всичко има вкус на провал – прошепна в отговор Исак.

– Добавете малко сол тогава.

Исак съумя да преглътне няколко хапки и за негово огромно изумление вечерята приключи почти неусетно.

Гостите потеглиха към стаите си, а Толя и Тамар го поведоха по коридора и оттам през тайните проходи към царските покои.

Наближаваха вратата, когато Толя сложи на гърдите му гигантската си лапа.

– Момент – каза той и взе да души. – Надушвате ли нещо?

Тамар подуши на свой ред и тръгна предпазливо към вратата.

– Чесън – каза тя. – И газ. – Даде знак на един гвардеец. – Тичай да доведеш някой вихротворец. И Давид Костик. Има капан при вратата.

– Отровен газ? – попита Исак, докато близнаците го отвеждаха по-далече от царските покои.

Толя го плесна по гърба и каза с мрачна усмивка:

– Поздравления. Явно си бил достатъчно убедителен, щом вече се опитват да те убият.