Белязания цар

23

Исак

ПРЕЖИВЯЛ БЕ ВЕЧЕ ТРИ ДНИ на тържества, вечери и официални срещи без нов опит да го убият. Все едно си на фронта. Оцеляваш час след час. Надяваш се да изкараш деня. Късно вечер Исак се строполяваше в леглото и зяпаше тавана, сърцето му препускаше, а в главата му се редяха всички грешки, които е направил през изминалия ден, и другите, които непременно щеше да допусне утре.

Програмата за деня включваше предобедно гребане с лодки в езерото край Малкия дворец и пикник на бреговете му.

– Уредили сме да прекараш малко време с шуанската принцеса преди обяд – беше му казала Тамар.

– И какво… какво да правя с нея?

– Очаровай я. Поразпитай за гвардейките ѝ и от колко време ги познава. Измъкни от нея възможно най-много информация.

– А защо вие с Толя не се сприятелите с въпросните гвардейки? Имате общи теми все пак – вашето детство в Шу Хан и прочие?

Близнаците се спогледаха.

– За тях ние сме по-нелицеприятни и от равкийците – обясни Тамар. – Баща ни е шуанец, но носим татусите на Слънчевата светица и служим на чужд цар.

– А защо всъщност сте избрали да служите на Равка?

– Не сме – каза Тамар.

Толя сложи ръка на сърцето си.

– Ние избрахме Алина. Алина и Николай. Всичко това – той обхвана с жест дворцовия парк – не означава нищо за нас.

Исак не знаеше как да отвърне. Смяташе себе си за родолюбец, но трябваше да признае, че за разлика от царя, на него Равка не му беше спестила нищо.

– Поговори си с принцеса Ери – каза Тамар. – Разприказвай я.

– Чисто хипотетично, ако приемем, че не притежавам вроден чар и талант за остроумни разговори, как предлагате да го направя?

Тамар завъртя очи, но Толя каза:

– Направи ѝ комплимент. Изрази възхищението си към шуанската култура. Даже може да ѝ изрецитираш…

– О, в името на светците, Толя, само това да не прави – прекъсна го Тамар. – Просто я слушай. Задавай ѝ въпроси. Жените не си мечтаят някой да ги съблазни. Искат мъжът да ги види и да ги изслуша. А това няма да стане, ако кроиш стратегии как да я спечелиш или рецитираш „Четвъртия епос на Креги“.

– Няма четвърти епос – изръмжа Толя. – Поетът Елаан така и не е завършил третия.

– Значи точно този трябва да ѝ изрецитира, четвъртия.

Защо сърцето му се качваше в гърлото само при мисълта за най-обикновен разговор? Сигурно защото не му се удаваше да говори с момичета – ако не броим сестрите му. Но дърленето с Белка и Петя за цената на панделките нямаше нищо общо с настоящото му задание – да води неангажиращ разговор с царска особа. И сякаш не стига това, а очакваха да измъкне и информация от принцесата! Напомни си, че вече е красавец – факт, който винаги го сварваше неподготвен, щом минеше покрай някое огледало. И преди не беше грозен, просто обикновен – хубава кестенява коса, която се къдреше, ако не я подстригва редовно, що-годе правилни черти и криви долни зъби. Майка му твърдеше, че е хубавец, но също така твърдеше, че Петя пее хубаво, а това определено не отговаряше на истината.

Опита се да наподоби небрежната самоувереност на Николай, полегнал на възглавниците в царската баржа. Май не му се получаваше – твърде много години бе стоял мирно. Елегантни баржи и лодки плаваха лениво по езерото като водни лилии, флагчетата им плющяха на лекия вятър и грееха в синьото и златното на Равка.

Водата бе твърде студена за плуване, но вълнотворците бяха загрели повърхността ѝ, по-топлият слой се изпаряваше в плътни облаци, които вихротворците оформяха в гербовете на различни страни и изтъкнати фамилии. Исак си бе позволил няколко глътки от кайсиевото вино в малката чашка с форма на камбанка с надежда да поуспокои нервите си, но оставаше нащрек, заслушан в разговора. Един от фйерданските представители тъкмо питаше дали не биха ги развели из гришанското училище.

– Разбира се – отвърна Женя. – С най-голямо удоволствие.

Исак реши, че не си е въобразил развълнуваните погледи, които фйерданецът размени с друг член на делегацията им. Женя приглади полите си и добави:

– Но сигурно ще ви се стори скучно. В момента учениците са на екскурзия като част от обучението си.

– Всичките?

– Да – каза Женя. – Работата на терен е изключително полезна за образованието на децата. А и малко тишина и спокойствие ни се отразяват добре от време на време. Младите Гриша са доста шумни и не искахме да се мотаят в краката на високоуважаваните ни гости.

Гришанските ученици да се мотаят в нечии крака? Според впечатленията на Исак децата си имаха предостатъчно задачи, а и училището беше изолирано, така че учениците не биха могли да плъзнат из останалата част от дворцовия комплекс, без някой да забележи.

– Значи сте ги евакуирали от първия до последния? – попита студено фйерданецът.

– Евакуирали? – повтори през смях Женя. – Това би означавало, че нещо ги заплашва. – И плесна игриво мъжа по коляното. – Заплаха! Към група деца, които могат да подпалят тази баржа и да спрат сърцата на всички ни с едно махване на ръката? Абсурд. – И тя се усмихна широко.

Фйерданците станаха и тръгнаха към носа на баржата, вероятно да се насладят на гледката и да охладят малко яда си, а Исак се обърна към Женя.

– Отпратили сте учениците, за да ги защитите?

– Разбира се – мрачно отговори тя. – Не бихме оставили тук толкова ценен актив, при положение че една бомба или отровен газ могат да заличат за миг следващото поколение Гриша. Дано съм успяла да ги стресна тези фйерданци. Представям си как сънуват кошмари заради група дечурлига.

Исак поклати леко глава.

– Да ви слушам как говорите, е като да гледам моряк, който познава бреговата линия отлично, знае къде се разразяват бури и къде корабът му може да заседне в плитчина. Движите се в тези води със завидна увереност.

Женя дълго мълча, накрая каза:

– Отрано ме хвърлиха във водата. Тъмнейший ме даде на царицата като подарък, когато бях много малка хубава кукла, която да ѝ прислужва.

– Значи сте познавали царя още като момче?

– Бегло. Бях ценна в определен смисъл, но не толкова, че да си играя с принцовете. Е, мога да ти кажа, че бяха много шумни. Прислугата ги беше кръстила Двете главоболия. А аз им завиждах от душа и сърце за свободата – тичаха като бесни, играеха си, правеха бели.

– И все пак да сте любимка на царицата – каза Исак – сигурно е било голяма чест?

Женя метна половинка от слива в устата си.

– В началото бях куклата на царицата. Обличаше ме в хубави дрехи, разресваше косата ми, позволяваше ми да спя в долната част на леглото ѝ или да седя до нея на вечеря. Наблюдавах акулите и се учех. А после пораснах и привлякох вниманието на стария цар… – Женя изтри бавно пръстите си в една салфетка и бялата материя попи сока от сливите. – Убедих сама себе си, че страданието си струва саможертвата, защото съм войник и шпионин на Тъмнейший. Вярвах, че се ползвам с доверието му и че един ден всички ще научат колко полезна съм била. Той не би могъл да извърти така лесно преврата си без информацията, която аз му давах.

Исак я зяпна невярващо.

– Значи сте извършили държавна измяна? И го признавате? – прошепна той.

– Миличкият ми Исак – каза тя с усмивка. – Николай Ланцов ми прости отдавна и с това заслужи вечната ми вярност. Тъмнейший ме хвърли в дълбокото и гледаше как се давя, за да обслужа собствените му цели.

– Значи наистина е бил толкова жесток, колкото разправят?

– Жесток? Несъмнено. Но не ме остави в лапите на царя като наказание или нещо такова. Не, изобщо не се замисли какво преживявам. Какво значение има за него нещастието на едно момиче, ако това ще му помогне да си спечели империя? Тъмнейший играеше сложна игра, дългосрочна. Едва когато дръзнах да мисля самостоятелно, когато подложих крак на великия му план, той насъска срещу мен чудовищата си и…

Някъде откъм езерото се чу силен плисък. Всички скочиха на крака и видяха издута жълта коприна току под повърхността на водата близо до една баржа с членове на керчката делегация.

– Скачай – изсъска нетърпеливо Женя. – Иди да я спасиш.

– Ама, нали има Гриша, които…

– Николай не би чакал гришаните.

Права беше, но…

– Не мога да плувам.

– Кажи ми, че се изразяваш метафорично, моля те.

– Боя се, че не – отвърна той на крачка от паниката.

– И защо не си ми казал?

– Не е ставало дума!

– Просто скочи, да му се не знае! – каза Женя. – И да не си посмял да размяташ ръце и крака. Просто потъни като камък, а ние ще свършим останалото.

Исак не можеше да повярва, че Женя говори сериозно, но по лицето ѝ личеше, че не се шегува. „Е – помисли си той, докато се мяташе във водата с някакво подобие на грация, – поне, ако се удавя, ще пропусна вечерята.“

Водата беше ледена, Исак потъна веднага и всичко в него крещеше да се движи, да се бори, да направи нещо, за да се издигне нагоре към въздуха и топлината. „Не се мятай.“ Успя да остане неподвижен, но паниката се трупаше, дробовете го боляха. Погледна нагоре към смътната светлина на повърхността. Струваше му се невъзможно далече, езерото тъмнееше безмълвно наоколо като безкрайно и беззвездно небе. Ужасно място да умреш. „Сериозно? – запита се той. – Наистина ли ще се удавя само за да съхраня героичната репутация на царя?“

А после Надя го стисна за ръката. Заобиколена бе от голям мехур въздух, който сама беше създала и който двамата вълнотворци край нея тласкаха напред. Надя го издърпа рязко в мехура и Исак си пое жадно въздух.

– Хайде – каза тя.

Исак усети силното течение, което ги влачеше като речен бързей.

Усукана жълта коприна се издуваше във водата пред тях. Момичето – Биргита Шенк – не помръдваше. Очите ѝ бяха затворени, а косата разперена като ореол около главата. Мъртва ли е, светците да не дават?

– Хвани я – каза Надя и щом пръстите му се сключиха около китката на момичето, водата ги повлече отново.

Изскочиха над повърхността от другата страна на малкия остров в средата на езерото, далече от малката флотилия. Толя и Тамар ги чакаха на брега. Изтеглиха Биргита на стъпалата на малък павилион и се заеха да я съживят.

– Кажете ми, че е жива, моля ви – простена Исак.

– Има пулс – отвърна Толя. – Но дробовете ѝ са пълни с вода.

След миг Биргита се закашля и от устата ѝ изригна фонтан.

– Разпръснете се – нареди Толя.

– А ти бъди очарователен – подхвърли му Тамар, преди да изчезне след другите в мъглата. – Щото си герой и прочие.

Исак се наведе над момичето и се върна години назад, когато самият той бе отворил очи и бе видял лицето на царя.

– Госпожице Шенк? – каза той. – Биргита? Добре ли си?

Дългите ѝ ресници запърхаха. Тя го погледна със замаяни зелени очи и ревна.

Е, може би красотата не е лек за всичко все пак.

– Едва не се удави – каза той. – Нормално е да си разстроена. Хайде, трябва да те стоплим.

Самият той беше измръзнал и уморен, но събра сили и направи онова, което би изглеждало най-добре отстрани. Мушна ръка под коленете на момичето и го вдигна на ръце. Светци, младата жена беше тежка. Толкова много коприна, проклета да е.

Биргита облегна глава на гърдите му, а той тръгна през острова с тракащи зъби и жвакащи ботуши. Скоро излязоха от горичката при отсрещния бряг на островчето.

Всички зяпаха разтревожено водата, кандидат-спасители плуваха насам-натам около керчката баржа, а вълнотворци изтегляха водата от езерото на водни пелени, които висяха над повърхността му.

А после някой видя Исак и Биргита и кресна:

– Ето ги!

– Добре е! – извика Исак. – Ако не броим, че е вир-вода. Добре ще ни дойдат сухи дрехи и по чаша горещ чай.

Множеството избухна в аплодисменти. Исак остави Биргита на пясъка като купчина мокро пране, преди да я е изпуснал. Поклони се и ѝ целуна ръка. Надяваше се, че зъбите му не тракат твърде шумно.

Така, след дребните нарушения на протокола, едва не се беше удавил заедно с момичето. Току-виж утре успял да подпали двореца.

•

Прибраха Исак и Биргита на царската баржа, увиха ги в одеяла, сипаха им щедри дози греяна ракия, а слугите се убиха да им търкат ръцете до протриване. Но едва когато се върна в покоите на Николай и се пъхна до ушите в горещата вана, Исак най-после се постопли.

Докато той се киснеше на воля, Женя и другите останаха в дневната да се съвещават. Как щеше да му липсва тази голяма вана, когато царят се върнеше. Останалото нямаше да му липсва и грам.

Излежава се във ваната, докато водата не изстина, а кожата му не се набръчка като сушена слива. Нямаше особено желание да се изправи пред хората в съседната стая, но накрая все пак излезе от водата и се изтри с една от големите ленени хавлии.

Николай си нямаше личен камериер, което бе добре дошло за Исак – от дете никой не му беше помагал да се облича. Навлече меките бричове на царя, нахлузи ботушите, сложи си риза и тиранти, а накрая и втален жакет с бродирания двуглав орел на Ланцови. Добре де, дрехите също щяха да му липсват. Бяха скроени отлично и му пасваха като ръкавица, иначе казано – бяха колкото елегантни, толкова и удобни. Докато закопчаваше жакета, пръстите му напипаха нещо в десния джоб. Постоянно намираше разни неща в джобовете на царските дрехи – бележка, която царят сам си беше написал, скица на ново изобретение, малко сребърно мънисто. Този път извади от джоба мъничък възел от жички, прецизно оформени във формата на платноходка. Остави красивата вещ върху тоалетката.

– Смятаме, че се получи добре – каза му Тамар, щом Исак влезе в дневната.

Той седна при тях около камината, жаден за още топлинка.

– Значи да се давя по-често?

– Беше направо идеално – каза Женя и му наля чаша чай. – Да, пропусна шанса да си поговориш с принцеса Ери, но извън това се възползвахме максимално от извънредната ситуация и царят излезе герой.

– Добре си се сетил да я вдигнеш на ръце – отбеляза Тамар.

– Много героично – каза Толя. – Досущ като принц от епична поема. „И тъй Иван Златокосия я пренесе през…“

– Продължиш ли с поезията, лично ще те удавя в езерото – прекъсна го Тамар.

Толя се навъси и измърмори в чая си:

– Това е класика.

Исак не беше на същото мнение, но моментът едва ли бе подходящ да спорят за поезия.

Женя сръга Давид и той откъсна поглед от трактата, който четеше.

– Анализирахме устройството, с което са пуснали газа при вратата на царската спалня – каза той. – Прилича на фйерданска изработка.

– Ще ги арестувате ли? – попита Исак.

Тамар само дето не се разсмя.

– Не, естествено. Няма как да го докажем, а и в известен смисъл новината е добра.

– Че как иначе – каза Исак и се почеса по ухото. – Защо да е добра?

– Вече подозирахме, че фйерданите замислят нещо. Ако устройството сочеше към Керч или Шу Хан, щяхме да имаме сериозен повод за тревога. Сега знаем, че шуаните все още са отворени за евентуален съюз. Чакахме да видим кой би дръзнал да посегне на царя.

– С риск за живота му? – попита Исак и сам се изненада от горчивината в гласа си.

Толя отпусна масивната си лапа на рамото му.

– Никога не бихме допуснали да те сполети нещо лошо, Исак.

– Знам – каза той.

Знаеше ли обаче? И имаше ли право да се оплаква? Такава беше съдбата на войника – да е заменим. Такава беше работата на гвардееца – да застане между своя цар и всяка възможна беда. А нима не правеше точно това сега?

Тамар се облегна назад в креслото и преметна един връз друг дългите си крака.

– Претърсих стаите на шуанските гвардейки.

– Те са наши гости – възрази Толя.

– И наши врагове – добави Тамар.

– И потенциални съюзници – включи се Женя. – Не е добре да ги ядосваме.

– Бяхме внимателни. Не че научихме много. Намерихме няколко дневника, но бяха шифровани, а и членовете на Тавгарад едва ли биха написали черно на бяло нещо важно.

– Керчаните пък се опитаха да проникнат в лабораториите ни – каза Толя.

Давид вдигна стреснато глава от четивото си.

– Успяха ли?

– Оставихме ги да стигнат до фабрикаторските работилници.

– О! – рече Давид и изгуби интерес.

– И това не ни притеснява? – попита Исак.

– Истинската работа се случва другаде – обясни Тамар. – Дори оставихме няколко фалшиви чертежа, които да намерят. Всичко това би трябвало да положи стабилни основи за представлението ни в Златното тресавище.

– Ще ходим в Златното тресавище? – попита Исак, неспособен да скрие вълнението си.

– Уви, да – отвърна Толя.

Женя подпъхна крака под себе си.

– Ще демонстрираме прототипа си на измарся в езерото на граф Киригин.

Всички в стаята се спогледаха по начин, който си остана загадка за Исак, но пък това не беше нещо ново. На някакъв етап щяха да му обяснят какво точно е това „измарся“, така че той да кима велемъдро, когато дойде моментът.

– Ще имаш работа там – добави Тамар. – Няма да се забавляваш в имението на Киригин.

– Да, да, разбира се – кимна Исак.

Но пак щеше да зърне прословутото имение.

Женя побутна към него сноп листове.

– Това са ти бележките за днешната вечеря. Не е нужно да изнасяш реч, но вечерята ще е относително официална и трябва да си спокоен, отпуснат. Утре ще ходим на лов.

– Е, поне да ловувам мога – каза Исак с облекчение.

– Ловуваш като селянин, не като благородник. Но пък Николай не си пада по този спорт. Човекът обича лисици. Ловът е просто извинение да пояздиш и да опознаеш кандидат-невестите. И помни, че не трябва да фаворизираш никоя от тях. След вечерята ще обсъдим подробностите.

Тръгнаха си един след друг, Исак скоро остана сам, отпусна глава назад и впери поглед в позлатения таван. Чувстваше се хем уморен, хем неспокоен. Не го свърташе на едно място. Погледна бележките за реда на блюдата и как да яде стриди, после ги хвърли на пода. Имаше нужда да си прочисти малко главата.

Толя чакаше пред вратата.

– Има ли нещо?

– Не, просто искам да се поразходя.

Толя изостана на няколко крачки. Исак вървеше по коридора уж сам. Мисълта, че го наблюдават, беше неприятна. Говореше се, че Николай е избягал от университета и се е отдал на морски приключения като капера Щормхунд. Беше нелепо, разбира се, пълна измишльотина, но виж, импулсът да избягаш ставаше все по-понятен за Исак. Кой не би избрал свободата на откритото море пред това постоянно представление? Мина през галерията с портретите, сляп за множеството картини с образите на царе Ланцови, и влезе в зимната градина.

Това беше любимото му място в целия дворец. Помещението заемаше половината дължина на източното крило, имаше висок таван, слънцето се лееше през стъклените стени, а тръби с топла вода загряваха червените плочки на пода. Покрай криволичещите пътечки в зимната градина се редяха плодни дръвчета в големи саксии, високи палми, разцъфнали храсти и живи плетове, подрязани като сводове, и решетки за увивните растения. През средата на помещението бълбукаше изкуствено поточе, което се разширяваше на места в езерца с водни лилии и огледални вирове.

До едно от езерцата седеше момиче… не, не момиче, а принцеса. Ери Кир-Табан. Небесната щерка. Шуаните обикновено носеха имената на родителите си, на единия или и на двамата, но членовете на кралското семейство задължително носеха името на първата шуанска кралица, основателката на династия Табан. По краищата на градината стояха на пост равкийски стражи и шуански гвардейки от Тавгарад. Трябвало е да ги забележи по-рано, помисли си Исак, но мислите му бяха заети с друго. Такъв пропуск не можеше да си позволи нито цар, нито гвардеец.

Е, поне най-после имаше шанс да си поговори с принцесата и да събере някак информацията, на която толкова държаха Женя и другите. „Очаровай я.“ Мда. Да я очарова.

Още мислеше как да подхване разговора, когато принцесата вдигна глава, изправи се и се сгъна в реверанс.

– Ваше Величество!

– Не исках да нарушавам съзерцанието ви – каза той на шуански.

– Аз съм гостенка тук. Нищо не нарушавате. – Погледна към гвардейките и стражите. – Бихте ли… бихте ли искали да поседнем и да си поговорим?

„Ето. Дори не се наложи да си искам.“ Не че това промени инстинктивното му желание да ѝ обърне гръб и да хукне обратно по пътечката. Но би било крайно неучтиво да ѝ откаже, а и Толя като нищо можеше да му препречи вратата с гигантската си снага и да го върне при принцесата.

Исак седна до нея на голямата скала при езерцето. Въздухът ухаеше на портокалови цветчета, а тихият плисък на рибките във водата успокояваше. Би било приятно място да си отпочинеш, ако гвардейките не бяха завардили всички изходи. Исак се закле, че щом веднъж си върне лицето и работата, повече никога няма да се блещи така.

– Благодаря ви, че се присъединихте към мен – каза Ери.

– Удоволствието е мое.

– Едва ли – промълви тя с лека усмивка. – Несъмнено сте тръгнали насам с намерението да се усамотите, доколкото това изобщо е възможно, точно като мен.

– Но ако сте искали да бъдете сама, защо ме поканихте?

– Трябва да се види, че полагам усилия, иначе гвардейките ще докладват на сестра ми и тя ще ми трие сол на главата.

– Сестра ви?

– Маки Кир-Табан, родена от небесата, нашата най-звездна принцеса, която ще наследи короната и ще царува мъдро и справедливо за много години напред.

– А вие какво ще правите? – попита Исак.

„Една жена иска да я слушат.“

– Ще се омъжа за вас, разбира се.

– Разбира се – смотолеви Исак, като потръпна вътрешно. Дано да е било само вътрешно, помисли си той. – Но ако не се налагаше да се омъжвате за мен?

Тя сякаш изведнъж се паникьоса – този въпрос явно го нямаше в записките ѝ и младата жена не знаеше доколко откровена да бъде в отговора си. Това Исак го разбираше отлично.

– Моля ви – нежно каза той, както за да я успокои, така и заради собственото си любопитство. – Наистина бих искал да зная.

Тя бръсна копринените поли на роклята си.

– Ами, ако не се бях родила Табан, сигурно бих искала да стана войник… член на Тавгарад, примерно.

– Наистина? – засмя се той.

И как иначе? Гвардеец, който се преструва на цар, си приказва с принцеса, която иска да бъде гвардейка. Нелепо.

Тя свъси вежди.

– Не е любезно да ми се присмивате.

Исак изтрезня моментално.

– Не исках да ви обидя. Просто се изненадах. Службата в кралската гвардия е благородно и престижно занятие. А и позволява известна свобода, макар че гвардейките несъмнено имат куп задължения.

– Така е, но поне не им се налага да позират и да се кипрят само за да ги продадат като някаква вещ. – Сетне пребледня рязко, осъзнала какво е казала. – Простете ми, не исках да… За мен ще е най-висока чест да…

– Не се извинявайте. Недейте, наистина. Аз ви помолих да бъдете откровена. Не очаквам всички жени на света да ме харесват толкова, че да минат с мен под венчило.

Бръчица се появи между веждите ѝ.

– Сериозно?

„По дяволите!“ Поредната грешка. Исак ѝ намигна.

– Е, не от пръв поглед поне.

Това вече беше отговор в стила на Николай. Макар че принцесата сякаш остана разочарована.

– Може да ми се реванширате – каза тя. – Аз бях откровена с вас, така че защо и вие не ми споделите някоя тайна? Така ще е честно.

„Аз не съм царят на Равка, а обикновен гвардеец, който се поти в царските одежди.“ Е, това определено не беше правилният отговор. Сигурно трябваше да каже нещо забавно, да пофлиртува, но вече не знаеше кои тайни са негови и кои на царя.

– Добре. Моята тайна е, че наистина исках да остана сам, но въпреки това компанията ви ми е приятна. Сутринта беше трудна.

– Така ли?

– Едно момиче едва не се удави.

Ери изпръхтя съвсем не по принцески.

– Сама си е виновна, че падна в езерото.

– Моля?

– Бих заложила най-добрата си брадвичка, че онази неслучайно падна във водата.

– Най-добрата ви брадвичка?!

Ери прибра кичур тъмна коса зад ухото си.

– Колекционирам ги. Запалено.

Принцеса, която иска да е дворцова гвардейка и обича оръжията. Интересно момиче.

– Откъде знаете, че момичето на Шенк само е скочило във водата?

– Защото снощи собствените ми съветнички ме посъветваха да сторя същото.

Исак я зяпна с празен поглед.

– Казвате, че е рискувала живота си само за да…

– Да привлече вниманието на царя и да му даде шанс да излезе герой? – Ери изсумтя и приглади полите си. – Съвсем оправдан риск, който аз не бях склонна да поема.

Той я измери с поглед.

– Да, защо да рискувате живота си, щом можете да издебнете един уморен цар тук, в градината, където ще приличате на момиче от портрет със зелена копринена рокля и цветя в косата? – Тя отклони смутено златния си поглед. – От колко време чакате тук с надеждата да се появя?

Ери прехапа устни.

– Два часа и двайсет минути. Плюс-минус.

Откровеността ѝ го зарадва и подразни в еднаква степен.

– Този камък едва ли е особено удобен.

– Вече не си усещам… задните части.

Исак избухна в смях, после захлопна уста. Този смях не беше смехът на Николай. Един от гвардейците покрай стената кривна глава. „Трухин.“ Двамата често стояха заедно на пост и Трухин като нищо щеше да познае смеха му.

Светци, колко беше уморен вече от тази безкрайна шарада. Но ако не друго, поне принцесата сама му беше дала повод да обърне разговора в желаната посока.

– Ако два часа на твърда скала ви идват нанагорно, не виждам как бихте се справили в ролята на гвардейка, която стои права с часове.

– Значи слава на небесата, че съм се родила кралска особа.

– Признавам си, че не знам много за Тавгарад – каза Исак с надеждата гласът му да звучи нормално. – От благородни семейства ли набирате гвардейките?

– Не ги „набираме“ отникъде – отговори Ери някак твърде остро. – Сами идват отвсякъде, стичат се от градове и села, минават изпит, после се обучават и накрая се надяват да бъдат избрани. Не е кой знае какво.

– Ако не броим честта да ви охраняват?

Не можа да скрие усмивката в гласа си.

Ери прехапа устна.

– Охраняват цялата фамилия Табан. Аз съм един от по-малките скъпоценни камъни в короната.

Точно това му беше трудно да повярва. Девойката беше много, ама много хубава. Не можеше да си представи как трябва да изглежда сестра ѝ, за да я засенчи. Продължи с въпросите.

– Е, сигурно е трудна, макар и престижна работа. И гвардейките ли се разделят отрано със семействата си, както става при гришаните?

Ери застина едва доловимо.

– Правят го с радост. – Плъзна пръсти по водата. – Предполагам, че е най-трудно при близнаците.

– Близнаците?

– В нашата страна кебен – близнаци – се раждат много често. – Кимна с глава към Толя. – Като Кир-Батаар.

– Това е интересна дума, „кебен“. Няма точен превод на равкийски.

Можеше да означава близък роднина или близнак, но също и човек, който ти е на сърцето.

Ери затвори очи и изрецитира:

– „Всички скърбят за първия цвят. Никой не плаче за другите, що клоните ронят.“

Усмивката на Исак отново изби неканена. Май съветът на Толя все пак щеше да се окаже полезен.

– „Но аз ще пея за теб и след като лятото пролет прогони.“

– Знаеш го? – ахна Ери.

– Научих го, щом се захванах с шуанския.

Краткото стихотворение беше озаглавено с простичкото „Кебенн’а“ и познавачите отдавна спореха дали заглавието трябва да се преведе като „Скъпа моя“, „Сестро моя“ или „Едничка моя“.

– Това е старо стихотворение, отдавна не е на мода, но описва много точно духа на кебен.

– Направено е на песен, нали? – каза Исак. – Разбрах, че вие свирите на катуур?

Тя стисна ръце в юмручета върху копринените си поли, изражението ѝ се затвори отново.

– Да – отвърна сопнато.

Какво беше объркал този път?

– От личен опит знам, че… – заекна той от страх, че ще оплеска нещата окончателно. – Знам, че този живот, който водим на показ, често отнема радостта от неща, които преди са ни доставяли наслада.

Ери се стресна сякаш за миг, уплаши се дори, но после нещо припламна в очите ѝ и тя се наведе напред.

– Така е – прошепна тя. – Ако бяхме гвардейци, поне щяхме да правим интересни неща. Бихме могли да яздим.

– Да ядем с пръсти.

Ери наведе брадичка и прошепна:

– Да се оригваме.

– С наслада.

– Бихме могли да… ох – каза Ери. – Май си имаме компания.

И наистина по пътечката бързаха кандидат-невестите с все придружителките си, досущ ято красиво облечени лешояди.

– Явно са им докладвали, че си говорим насаме.

– Може пък да се хвърлят вкупом в езерцето, за да ви привлекат вниманието – прошепна Ери и Исак пак го напуши смях.

– Какво толкова забавлява царя? – попита фйерданската принцеса. Ветрилото ѝ приличаше на скреж по прозорец.

– Много неща, откровено казано – отвърна Исак. – Царят е човек с простички вкусове.

Не беше вярно, но то пък какво ли беше вярно напоследък.