Белязания цар

29

Исак

СЛЕД ХАОСА ПРИ ЗЛАТНОТО ТРЕСАВИЩЕ и катастрофалната демонстрация на измарся Исак не би трябвало да се чувства нервен заради търговската среща на следващия ден. Но не биха могли да обяснят присъствието на Триумвирата, затова Исак отиде на срещата с керчаните, келците и земците само в компанията на финансовите си министри. Така де, министрите на Николай. Боеше се, че ще го разкрият. Боеше се, че ще изложи царя. Боеше се, че ще съсипе равкийската икономика за години напред, ако се почеше грешно по носа.

Преди срещата да започне, той привика министрите, както бяха предложили Женя и другите.

– Предпочитам ти да водиш преговорите, Уляшин – каза той. – Вярвам, че ще справиш добре.

Министърът на търговията се разля в доволна усмивка и по време на срещата не млъкна за разни тарифи и вносни мита, като едновременно с това изящно избягваше темата за растящите дългове на Равка. На Исак му се прииска да прегърне човека от благодарност. Може пък да му подари яхта, титла или каквото там правеха царете в знак на признателност.

Срещата завърши оптимистично, Исак си отдъхна и стана да се здрависа със събеседниците си. Уви, тъкмо си помисли, че се е измъкнал сух от дъжда, когато Хирам Шенк го сгащи в кьошето и прошепна свирепо:

– Докога ще си играете с нас?

Според Женя, ако го хванат неподготвен в някаква ситуация, най-добрият подход бил да даже „Моля?“ с максимума царско негодувание, което може да изстиска от себе си. Исак побърза да прибегне към тази стратегия и изгледа Шенк от горе надолу с отровно пренебрежение.

– Моля? Нима не измъкнах подгизналата ви щерка от езерото преди броени дни?

Шенк не се трогна.

– Наистина ли си мислите, че онова театро снощи ще ни заблуди? Още преди месеци получихме информация, че подводните ви кораби и системата за насочване на снарядите са почти готови, а всички знаем, че се стремите към съвършенство в начинанията си. Не може вечно да флиртувате като дебютантка на бал. Или ще получим прототипите, или ще се държим с вас така, както заслужавате – като с просяци.

Николай Ланцов никога не би търпял такава обида. Би отвърнал подобаващо, с думи, от които Шенк да напълни гащите и да съжали, че изобщо си е отворил устата.

– Моля?! – повтори решително Исак, пристъпи покрай Шенк и се отправи с бойна стъпка към спасението на отворената врата.

Излезе на бърз ход от стаята със свит стомах. Близнаците го чакаха в коридора да го ескортират до следващото изпитание.

– Керчаните не са се хванали на снощното изпълнение – каза той, докато вървяха по коридора.

– Знаем – каза Тамар. – Чухме го какво каза.

– Може би прекалихме с пощурелите снаряди – каза Толя.

Исак подръпна пешовете на лилавата си куртка.

– И сега какво ще правим?

– Не знам – призна Тамар. – Ще караме едно по едно. На първо време ще преджапаме през следобеда.

„Още няколко дни – каза си Исак. – Още няколко партита. Ще се справя.“

Но къде беше Николай?

Предната вечер, докато се преобличаше със сухи дрехи в спалнята си, дочу другите да си говорят в дневната.

– Ще трябва да издържим някак до заключителния бал – каза Тамар и Исак я видя през открехнатата врата как прегръща Женя през раменете. – След това ще вземем решение.

– Как е възможно да няма и следа от тях? – възкликна Женя и подсмъркна тихичко. – Минаха почти три седмици. Хората не изчезват просто така. Не съм вярвала, че ще го кажа, но дори Зоя ми липсва.

– И на мен – каза Толя. – Макар да знам, че би ме сритала отзад, задето губя време в тревоги по нея.

– Мисля, че Аппарат знае нещо – каза Тамар. – Отправи молба за аудиенция при царя. Искал да разбере как е минало поклонничеството, и настоява да знае къде е Юри. Не можем да го държим настрана вечно, а и вече твърде дълго липсва от столицата. Не ми харесва тая работа. Знаете, че си има свой лабиринт от тунели под Ос Олта. Само светците знаят къде се е скрил.

– Дали да не го включим повече в празненствата? – предложи Толя. – Да проведе църковна служба за гостите или…

Но Тамар побърза да го прекъсне:

– Не, попът не бива да доближава Исак. Него трудно ще заблудим.

– А може би просто трябва да го убием – каза Давид.

При което Женя се разплака на нова сметка.

– Като казваш това, пак се сещам за Зоя.

„И какво следва сега?“ – запита се Исак. Да, сигурно ще избута някак следобеда, вероятно ще се справи с поредицата от партита и помпозни събития, без да направи още бели. Но това не означаваше, че може да управлява страната, нито дори да служи като фигурант, докато Женя и другите се занимават с държавното управление.

Свърна зад ъгъла към портретната галерия и налетя на принцеса Ери и няколко от гвардейките ѝ – точно както го бяха предупредили съгледвачите на Толя и Тамар. Исак се постара да изиграе изненада, поздрави принцесата и подхвана разговор за днешните забавления.

– Студено е за градинското парти – отвърна Ери, – затова решихме да се поразходим из галерията с портретите.

– И как ви се струват картините?

– Всички гледат много строго.

„На пръв поглед“ – помисли си Исак.

– Да ви разведа из това крило на двореца, искате ли?

Можеше да се закълне, че долавя одобрението на гвардейките. Явно наистина докладваха на сестрата за успехите и провалите на малката принцеса.

Минаха през синьото великолепие на лазурната дневна, оттам през концертната зала и нататък, към по-скромните части на двореца – мухлясалата стая с трофеите, накичена с еленови рога и препарирани глави на всякакъв едър дивеч, оръжейната със старомодните седла и мечове и накрая през тренировъчните зали.

– Хайде да влезем тук – предложи Исак. Думите прозвучаха тромаво и режисирано в собствените му уши, но пък принцесата си падаше по брадвички, така че…

– Тук ли се упражняват гвардейците ви?

– Да – каза Исак. Самият той се беше подготвял тук, дори се бе упражнявал заедно с царя. – Тамар, ще ни направиш ли демонстрация?

Тамар откачи две затъпени брадвички от стената.

– Ти – каза тя и посочи една от шуанските гвардейки.

Млада жена със сериозно лице и остра брадичка. Това сигурно беше Маю Кир-Каат, гвардейката, чийто брат беше изчезнал и която – вероятно – имаше зъб на шуанската корона.

Една от по-възрастните жени пристъпи напред.

– С радост ще се включа в демонстрацията ви. – Имаше дълъг белег напряко на хубавия си нос.

Тамар кривна глава.

– Какво, само една лъвица ли има в групичката ви?

– Няма проблем, аз ще се бия с нея – рече младата със заострената брадичка.

– Маю – каза тихо една от гвардейките.

Но Маю пристъпи напред, без да дава пет пари за мнението на колежките си… или пък бе очаквала поканата за спаринг.

Гвардейките настръхнаха.

– Дали пък и с вас да не направим едно показно? – предложи Исак. Близнаците искаха жените от Тавгарад да наблюдават Ери, а не Тамар и Маю.

Той свали един дървен меч от стената.

– Не ме бива в тези неща – каза притеснено принцесата.

– Мислех, че всички членове на вашата династия минават обучение по самозащита.

– Да, разбира се. Но сестрите ми са по-добри от мен.

– Може пък аз да ви науча на това-онова.

Не искаше да я притиска твърде очевидно, но едновременно с това знаеше, че Тамар очаква от него да отвлече вниманието на гвардейките, докато тя се опитва да осъществи контакт с Маю. Дружеска раздумка, докато кръстосват дървени мечове, не беше идеалният вариант, но нямаше друг начин да отделят набелязаната гвардейка от стадото ѝ.

Исак метна към Ери един учебен меч и тя го хвана с лекота. Гвардейките се разшумяха недоволно.

– Принцесо… – подхвана една от тях.

Но Ери вече нападаше.

Сериозно беше подценила уменията си, впрочем. Въртеше меча отлично, движеше се без грам колебание. Исак чу сумтенето на другата двойка дуелисти и хвърли поглед към тях. Тамар тъкмо подкосяваше Маю и момичето падна по задник. Близначката се наведе да му помогне и Исак реши, че моментът сигурно е подходящ да си разменят каквито там думи имаха да си казват… стига Маю да беше предателката, разбира се.

А после мечът на Ери го перна с плоската си страна в стомаха и въздухът му излезе със стон.

Ери вдигна вежда.

– Царят на Равка е много разсеян.

– Как да не е разсеян човек при красота като вашата? – Доста слаба реплика, както и да я погледнеш.

Ери само се засмя. По-спокойна Исак не я беше виждал.

– Стилът ви е по-различен от очакваното – каза тя.

„Сигурно защото си очаквала цар, който размахва меч от най-ранна детска възраст“ – помисли си той. А вместо това разменяше удари със син на частен учител, който бе хванал меч чак след мобилизацията си в армията.

– Бих могъл да кажа същото за вас – искрено отвърна той.

Имаше чувството, че принцесата се сдържа, макар че не беше сигурен. Всички шуански принцеси ли бяха толкова умели с меча? Щял да ѝ покаже това-онова, ама друг път.

А после чу вик иззад себе си, двамата с Ери се обърнаха едновременно и видяха Маю превита на две и останала без въздух.

– Достатъчно! – каза строго най-възрастната гвардейка.

– Извинявам се – отвърна Тамар и се поклони дълбоко.

– Аз също – добави Исак. Какво беше станало? Получила ли беше Тамар желаната информация? Това част от плана ли беше? – Мога да ви заведа в лечебницата. Ние…

– Не – простена Маю Кир-Каат. – Ще се оправя.

– Моля ви – каза Исак. – Не бих искал моя гостенка да пострада толкова нелепо. Идеята беше да се разведрим малко.

– Беше злополука – каза принцеса Ери. – Всички го знаем.

За миг цялата стая настръхна от напрежение, сякаш неприятностите препускаха от глава на глава и се чудеха къде да пуснат корени.

– Ако позволите, принцесо – каза Маю и се изправи. – Нашите нрави изискват извинение.

Тамар смръщи чело.

– Какво имате предвид?

Гвардейката се спогледа с Ери.

– Частна вечеря, може би?

Тамар поклати глава.

– Другите кандидатки ще видят в това знак за фаворизиране.

Ери се смути.

– Не бихме искали да създаваме неприятности на царя.

– Е, не е нужно никой да разбира – каза Исак, преди да е помислил.

Тамар се намръщи още повече, преди да каже:

– Разбира се, Ваше Величество.

Когато Ери и гвардейките ѝ си тръгнаха, челото на Тамар внезапно се изглади и тя го фрасна с юмрук в ръката.

– Браво! Още една възможност да получим информация. – Явно разочарованието беше избило на физиономията му, защото Тамар внезапно се дръпна назад. – О, не. Исак, ама и ти си един. Харесваш я, нали?

– Не ставай смешна – каза той със сгорещени бузи. – Знам каква игра играем. Научи ли нещо от Маю?

– Не. Нищо – отвърна тя и свъси замислено вежди. – Казах ѝ, че съм чула, че е „кеб“, и я попитах за близнака ѝ, но тя не клъвна. Научих само, че са от провинция Бол.

– Може би не тя е предателката?

– Може би. Но беше уплашена от нещо, а и хич не я биваше с брадвичките. Точно затова я нараних – вярвах, че ще реагира по-бързо, и не премерих своя удар. Млада е и нова в Тавгарад, затова е нормално да отстъпва на другите гвардейки в уменията си. Но ако скоро не отбележи сериозен напредък, по-добре да си търси друго занятие, преди да са я изритали.

– Няма ли да я върнат в редовната армия?

– След като е видяла кралската династия по бели гащи? Абсурд. Ще я заточат заради провала ѝ. Повече никога няма да види брат си и семейството си. – Тамар върна брадвичките на стената. – Сигурно е някоя друга. Или изобщо няма предателка. Разузнавателната ни мрежа в Шу Хан не е на ниво. Ще се опитам да поприказвам насаме с всяка от жените в Тавгарад, докато ти се задяваш с принцесата. Само гледай вечерята да се проточи.

– Щом се налага.

– Юйех сеш – каза Тамар и махна на един слуга да подреди оръжейната.

„Презри сърцето си.“ Шуанска поговорка. Направи каквото трябва да се направи. Исак знаеше как би трябвало да отговори, как би отговорил един шуански войник, а вероятно и един цар: „Нивех сеш“. „Нямам сърце.“ Но наум му дойдоха други думи – „Кебен›а“ и първите падащи цветове.

Не беше шуански войник, нито беше царят на Равка. Беше обикновено селянче, което искаше да вечеря с едно мило момиче.

Исак излезе от оръжейната в мълчание.

•

Когато същата вечер се срещна с Женя, Давид и другите в дневната на покоите си, Исак очакваше да са развълнувани от перспективата за тайната му вечеря с Ери. Вместо това настроението беше чиста проба погребално.

– Какво има? – попита той. – Нещо за царя ли?

Толя изглеждаше мрачен, изражението на Тамар бе кръвожадно, а Женя сякаш беше остаряла с двайсет години. Дори Давид не поглеждаше към книгите си и имаше вид на човек, който знае, че… е, не чак че светът свършва, но нещо подобно.

– Получихме новини от Фйерда – каза Тамар. – Готвят се за инвазия в Равка. Може да е след седмица или месец, но войната е на прага ни.

Исак се тръсна на един стол. Война. Мирът беше продължил едва три години.

– Има и по-лошо – каза Толя. – Ще ни нападнат под флага на Ланцови.

Исак вдигна глава да го погледне.

– Какво? Не разбирам.

– Владетелите им са подкрепили Вадик Демидов.

– Кого?

– Твърди, че е братовчед на Ланцови и истинският наследник на равкийския трон.

– Но това е пълна глупост. Дори да има кръвна връзка с Ланцови…

– Претенцията му е подкрепена от един тип на име Магнус Опйер – каза Женя. – Фйердански корабен магнат.

– Преди време беше посланик в Равка – продължи Тамар. – И сега твърди, че е имал любовна връзка с равкийската царица. Че той е истинският баща на Николай.

– Да бе! – възкликна Исак. – Това са глупости, фйерданска пропаганда.

– Има нейни писма – тихо каза Женя. – Ако произходът им се потвърди…

– Дори да не се потвърди – вметна Тамар, – писмата пак са отличен претекст за фйерданска инвазия.

– Не – каза Исак и стана, макар да не знаеше защо. – Равкийците обичат царя си. Ще се вдигнат на негова страна.

– Може би – каза Толя. – Ще се чувствам по-добре, ако успеем да открием Аппарат. Скрил се е някъде с част от попската гвардия, сякаш са потънали вдън земя. Ако той подкрепи каузата на претендента…

Давид затропа с пръсти по книгата в скута си.

– Ще трябва да сключим сделка с керчаните.

– Земците ни трябват по море – каза Толя. – Флотата ни не може да се сравнява с фйерданската.

– Без парите на Керч сме заникъде – изтъкна Тамар.

– Дори с голям заем, пак ще ни трябва време да построим още кораби.

Исак не можеше да повярва на ушите си. Отвори уста да възрази и с ужас чу истеричен смях да излиза от гърлото му.

– Вие откачихте ли? – повиши глас той и всички се обърнаха да го погледнат. – Аз не съм Николай Ланцов. Не мога да поведа народа на война. Тази шарада трябва да свърши.

Мълчанието се проточи. Накрая Женя попита:

– Фйерданската делегация още ли е тук?

– Да – отвърна Тамар. – Имам шпиони в Ледения палат. Намеренията им се пазят в строга тайна дори сред правителствените чиновници.

– Добре. Ще продължим в същия дух до края на седмицата и заключителния бал. Щом гостите си тръгнат, ще съставим план. – Вдигна поглед към Исак. – План, с който всички да сме съгласни.

•

Вълнението, с което Исак очакваше вечерята с Ери, стана на пух и прах след новината от Фйерда. Ако царят не се завърнеше… наистина ли щяха да го натоварят с непосилната задача да се представя за Николай вечно? Перспективата да бъде богат и обгрижен сигурно би трябвало да го радва. Нали това обещаваха приказките за скромните момчета с добри сърца? Но Исак знаеше, че не е герой от детска приказка. Не, той беше срамежливо момче и що-годе свестен войник, извадил късмета да привлече вниманието на царя. Късмет, за който току-виж се наложило да плати със самоличността си.

Подготвили бяха трапеза в горичката на острова в средата на езерото, далече от Великия дворец и любопитните очи. Дърветата наоколо бяха накичени с фенери, а от сенките долиташе нежен звук на балалайка. Много романтичен мизансцен, както и отлична възможност за Тамар да си поговори насаме с всяка от гвардейките, които щяха да стоят на пост сред дърветата.

Закараха го до острова с гребна лодка под прикритието на тъмнината. Нагизден бе със зеленикаво кадифено палто, което би отивало чудесно на царския тен. В джоба му Исак откри още няколко сребърни мъниста.

Чакаше и се изнервяше все повече. До гуша му беше дошло от лукс и хубави дрехи. Продължил бе да пише писма до дома, преструваше се, че всичко в двореца върви по мед и масло, но много му се искаше да седне в малката кухничка на майка си, да зяпа градинката през прозореца и да поиграе на карти със сестрите си. Искаше да е с хора, които наистина го познават.

Дали обаче? Нямаше да го познаят, разбира се. Всеки ден се разминаваше с другарите си от дворцовата гвардия, мъже, с които се познаваше от години, и на моменти му идеше да извика: „Хей, това съм аз! Исак Андреев!“ Казали бяха на капитана му, че са изпратили Исак в Ос Кърво да превежда и толкоз. Изчезнал беше без повече обяснения.

Накрая Толя най-сетне съобщи:

– Принцесата идва.

Ери се появи бавно на полянката. Облечена беше в бродирана зелена коприна, а на главата си носеше красива златна диадема с инкрустирани изумруди, големи колкото нокътя на палеца му.

– Колко тежи това нещо? – попита я той, след като седнаха на масата.

Прислугата сервираше първото ястие.

– Не знам – отвърна Ери. – Но имам чувството, че цял впряг товарни животни са седнали на главата ми, значи… колко, някъде между два и дванайсет вола?

– Правите ли специални упражнения за вратните мускули?

– Не. Жените от династия Табан се раждат със силни вратове, част от свещеното им предназначение.

– Да, трябваше и сам да се сетя. – Стана му спокойно някак. Беше му лесно да си говори с Ери, по-лесно от…. Ами, от всички. От близнаците, Женя, Давид и със сигурност по-лесно, отколкото с другите кандидат-невести. Въпросните млади жени подбираха думите си внимателно, казваха само неща, които Исак… добре де, Николай… би харесал. Но Ери сякаш не държеше непременно да бъде избрана за негова невяста. И тази мисъл хем го успокояваше, хем го угнетяваше. Сигурен бе, че Ери би си загубила моментално ума по истинския Николай, и това го караше да я ревнува от мъж, когото никога не беше срещала.

Ери сведе поглед към чинията си.

– Какво ни е приготвил готвачът ви тази вечер?

– Нещо желирано. Човекът явно смята, че щом нещо може да се желира, значи трябва да се желира.

– Коя ти е любимата храна?

– Зелевите рулца на майка ми.

– Царицата е готвела?

„Мамка му!“

– Е, приготвяха ги в кухнята, но тя ми ги сервираше, когато бях болен. – Нямаше представа колко правдоподобно е такова нещо, но му прозвуча добре. – А на теб? – побърза да попита.

Тя се замисли дълго.

– Има едно ястие, което се приготвя само веднъж годишно, по време на пролетния фестивал. Млечен пудинг с формата на луната и овкусен с розова вода. Знам, че не звучи особено вкусно, но важна е традицията. Цялото семейство сяда около пудинга, говорите си и гледате фойерверките. Хапвате по малко, така че пудингът да не свърши до края на вечерта.

– И дори кралското семейство спазва традицията?

Тя кимна бавно.

– Да, макар че отдавна не сме се събирали всички. Понякога се чудя дали отново ще седнем в пълен състав около масата.

– Тоест ако се омъжиш и дойдеш да живееш в Равка?

Тя примигна да прогони сълзите.

– Да.

Исак внезапно се паникьоса при тази проява на чувства.

– Аз не бих… аз с радост бих ти позволявал да им ходиш на гости винаги когато поискаш. – Нямаше представа дали един цар би могъл да спази подобно обещание.

– Да не мислим за това сега – каза Ери и попи сълзите си с ленената салфетка. – Да се насладим на момента. – Отхапа и преглътна с гримаса.

Исак хвърли поглед към гвардейците в сянката на дърветата, после дискретно наклони чинията си, изчака буцата желе да се хързулне на земята и я срита под масата с върха на ботуша си.

Ери се ухили и последва примера му.

Заедно издържаха още няколко ястия с множество желета, изядоха с апетит сочната пържола дивечово месо – съвсем разпознаваема и солидна, тоест без желе, – а сивото нещо обявиха за много вкусно.

– Трудно е, нали? – каза тя накрая. – Да си седим тук и да се преструваме, че страните ни не са врагове?

– А задължително ли е да бъдат? – попита Исак.

Думите прозвучаха тромаво и простовато. Или това, или твърде много приличаха на предложение за брак.

– Не зависи от мен – каза тя. – Аз не съм кралица. Никаква не съм.

– Ти си принцеса! – възкликна Исак.

Ери вдигна пръсти към диадемата си.

– На теб не ти ли се струва понякога, че си… знам ли, самозванец?

„Всеки божи ден.“ Но какво би казал Николай? Изведнъж спря да му пука.

– Да. През цялото време.

Ери се наведе напред.

– Ако хората не ми се кланяха, ако не ме обличаха в коприна и не целуваха подгъва на роклята ми, щях ли да съм принцеса? Или щях да съм просто момиче с хубава коронка на главата?

Исак се засмя.

– Добър въпрос. Знам само, че аз не се чувствам като цар.

– А като какъв се чувстваш?

– Като уморен човек – каза честно той. – Който си чака зелевите рулца.

– Току-що изядохме седем блюда.

– Ти нахрани ли се?

– Ни най-малко. Може би ще ни поднесат още една пържола за десерт?

Исак се разсмя отново. Отпи от охладеното вино, което им сервираха с последното блюдо, и зададе на Ери въпроса, който постоянно задаваше на себе си:

– Ако на теб беше писано да станеш кралица, а не на сестра ти… – Ери вдигна вежди и Исак разбра, че е стъпил на тънък лед. Монарсите явно не си задаваха такива въпроси. – Как би управлявала страната си?

Ери въртеше в пръсти високото стъбълце на чашата си. На Исак изведнъж му се прииска да хване ръката ѝ, но знаеше, че това не е позволено. Царят можеше да командва армии, но нямаше право да хване ръката на момичето, което харесва. А той определено харесваше Ери. Доскоро беше влюбен в Женя, заслепен от статута ѝ и от самата мисъл, че жена като нея може да му обърне внимание. С Ери беше различно. Да, почти не я познаваше. Тя беше принцеса, наследница на древен род. В момента носеше по себе си достатъчно скъпоценни камъни да купи и продаде цялото му село и още няколко в добавка. Но едновременно с това го изненадваше постоянно. Беше топла, съпричастна и изглежда, мразеше преструвките колкото него. Ако бяха обикновени хора, ако се бяха запознали на селски танц, а не в зала, пълна с царедворци… интересен въпрос. „Да бе, сякаш някога би събрал смелост за заговориш такова момиче.“ Но пък може би Ери – милата и забавна Ери – би се смилила над него и сама би го поканила на танц.

– Как бих управлявала, питаш? – каза замислено тя и вдигна чашата към устните си.

– Сигурно си мислила по този въпрос.

– Такива мисли биха били опасни за човек в моята позиция. – Ери поклати бавно глава и изумрудите проблеснаха в косата ѝ. – Нещата, които си представям и на които се надявам, не подобават на една кралица.

– На принцеса тогава?

Ери се усмихна.

– По-скоро на обикновено момиче. Край на войните. Шанс за обикновените хора сами да градят бъдещето си. Свят, в който семейства не се разделят заради финансови несгоди или… или дълг. Сигурно ти звучи много глупаво.

– Ни най-малко – каза Исак. – А и ако ние не мечтаем, тогава кой?

Ери кимна, но в усмивката ѝ имаше нещо тъжно.

– Ако ние не мечтаем, кой тогава?

Сервирали им бяха и последното ястие. Скоро прислугата щеше да отнесе посудата. Исак бе очаквал вечерята с тревога и лоши предчувствия, а сега не му се искаше да свършва.

– Веднага ли тръгвате за Шу Хан след заключителния бал в края на седмицата?

– Да – отвърна Ери.

Исак беше сигурен, че не си е въобразил съжалението в очите ѝ.

– Да се срещнем в зимната градина по време на бала – каза той, без да се замисля. – Иначе и за миг няма да останем сами.

Не можеше да повярва, че тези думи са излезли от устата му.

Още повече се сащиса, когато принцесата се съгласи.