Белязания цар

25

Зоя

НИКОЛАЙ ВСЕ ПО-ЛЕСНО УСПЯВАШЕ да призове чудовището, затова пък настроението му беше ударило дъното. След всеки урок при Елизавета ставаше все по-мълчалив и дистанциран, макар че не него, а Зоя давеха в онази кехлибарена клетка. Вече знаеха, че Елизавета няма да я убие, но чудовището явно смяташе, че заплахата е реална – факт, който никак не се харесваше на Зоя. Благодарение на своите уроци при Юрис Зоя смяташе, че би могла и сама да строши стените на клетката, която светицата издигаше около нея, и ѝ ставаше все по-трудно да сдържи порива си, щом мъзгата полазеше нагоре по краката ѝ. Но това упражнение имаше за цел не Зоя да доказва силата си, а да помогне на Николай да контролира демона.

„От военачалник на гришанската армия до стръв за чудовище.“ Тази промяна никак не ѝ харесваше и само напредъкът ѝ в леговището на Юрис възпираше избухливия ѝ нрав.

Този ден Зоя бе пристигнала в кулата на Елизавета рано. Юри и Николай още не бяха дошли, светицата също я нямаше. На пръв поглед поне. Просторната златна камера жужеше като кошер. Ако можеше да се вярва на казаното от Юрис, пчелите бяха неразделна част от Елизавета.

Шестостенна камера. Шестоъгълни кехлибарени панели изграждаха високите ѝ стени. Затова ли и Малкият дворец беше построен като шестоъгълник? Тази форма се повтаряше често в гришанските сгради, в гробниците им и прочие. Нима тази традиция водеше началото си от кошера на Елизавета? Във всяка от шестте стени зееха входовете на проходи и Зоя се чудеше накъде ли водят.

– Била си сред учениците му, нали? – попита внезапно Елизавета и Зоя само дето не подскочи.

Светицата стоеше до масата с младото трънливо дръвче, разперило корени по плота.

Зоя знаеше кого има предвид Елизавета. Тъмнейший, макар че думата „ученик“ беше неточна. Дякон по-скоро, верен последовател.

– Бях воин във Втора армия под неговото командване.

Елизавета я изгледа косо.

– Не е нужно да криеш истината пред мен, Зоя. Аз също го познавах.

Явно изненадата ѝ беше проличала, защото Елизавета добави:

– Да, пътищата на всички ни са се кръстосвали с неговия по едно или друго време. Аз се сблъсках с него малко след като бе започнал службата си при равкийските царе. Още бях млада тогава.

Зоя потръпна при мисълта колко древна трябва да е Елизавета. Връзката ѝ със съзиданието в сърцето на света я беше дарила с вечен живот. Наистина ли беше готова да отхвърли този дар?

– Той знаеше ли какво си? – попита тя. – Какво можеш да правиш?

– Не – отвърна Елизавета. – По онова време самата аз не бях наясно. Но знаеше, че притежавам велика сила, и точно това го привлече към мен.

„Силата винаги го е привличала.“ Тъмнейший ценеше това качество над всичко останало. Понякога Зоя се тревожеше, че същото важи и за самата нея.

– Смятай, че си извадила късмет – каза тя. – Ако е знаел колко големи са талантите ти в действителност, щеше да те преследва до дупка и да ги използва за своите цели.

Елизавета се засмя.

– Подценяваш ме, млада Зоя.

– Или ти подценяваш него.

Светицата кривна скептично глава.

– Не е изключено.

– Какъв беше той по онова време? – не успя да се сдържи Зоя.

– Надменен. Идеалист. Красавец. – Елизавета се усмихна тъжно и плъзна пръсти по ствола на дръвчето. То се приведе към нея като котка, която доволно извива гръб. – Срещала съм го много пъти през годините и той всеки път изглеждаше различно, криеше истинската си природа под много лица. Но винаги беше красив. Суетен беше.

– Или умен. Хората ценят красотата. Тя винаги им въздейства.

– Е, ти би трябвало да знаеш това най-добре – каза Елизавета. – Детските приказки лъжат, нали така? Все обещават, че ако си добър и мил, ще станеш красив, но ти например не си нито добра, нито мила.

Зоя вдигна рамене.

– А трябва ли да съм?

– Твоят цар цени тези качества.

А трябваше ли Зоя да се стреми към одобрението му? Да се преструва, да крие истинската си същност?

– Николай цени лоялността ми и уменията ми на военачалник. Скоро ще се ожени и тогава жена му ще се усмихва, ще ахка и ще гушка сирачета.

– И ти си готова да се откажеш от него без бой?

Сега вече Зоя вдигна изненадано вежди.

– Той не е мой, че да се бия за него.

– Неслучайно използвах теб, а не монаха, за да провокирам демона му.

– Царят би се борил за всеки, без значение дали е принцеса, или последната селянка на нивата.

– И няма друго, така ли? Не съм сляпа. Виждам как те следи с поглед.

Дали това я радваше? Дали дълбоко в себе си не беше достатъчно глупава и горделива, за да се ласкае от това внимание?

– Мъжете открай време ме зяпат. Не е нищо особено.

– Внимавай, млада Зоя. Едно е да те зяпа обикновен мъж, друго е да привлечеш вниманието на цар.

Внимание никога не ѝ беше липсвало. Мъжете я поглеждаха и си въобразяваха, че съзират доброта под бронята ѝ, мило и добро момиче, което ще пробие на повърхността, ако му се даде шанс. Но светът беше жесток към добрите момичета и Зоя беше благодарна на Николай, че не очаква това от нея. И защо да го очаква? Николай обичаше да говори за партньорство и съюзници, но по сърце беше романтик. Мечтаеше си за любов, каквато Зоя не можеше да даде и никога нямаше да получи. Да, от тази мисъл болеше, но това пробождане и неприятното усещане за нещо изгубено подхождаха на глупави момичета, а не на боец като нея.

Зоя надникна в един от проходите. Този изглеждаше по-тъмен от другите. Излъчваше миризма на мед и смола, но развалени някак, сладостта им беше надвита от лъх на гнилоч. Може и да си въобразяваше, но дори пчелите сякаш жужаха различно тук, не като жизнерадостен брътвеж на работливи насекоми, а повече като мързеливо жужене на трупни мухи след сражение.

– Какво има там? – попита Зоя. – Защо пчелите жужат така?

– Пчелите са неразделна част от мен – каза Елизавета. – Те отразяват всеки мой триумф, всяка моя тъга. Тази част от кошера е уморена. Уморена от живота. И тази горчивина ще се разпространи из целия кошер, докато съществуването напълно не изгуби значение за мен. Точно затова трябва да се махна от Долината и да започна още един, последен, смъртен живот.

– Наистина ли си готова да се откажеш от силата си? – попита Зоя. Не го разбираше.

Елизавета кимна в сумрачната камера.

– Повечето от нас умеят да крият най-големите си болки и копнежи. Така оцеляваме ден след ден. Преструваме се, че болката я няма, че сме направени от белези, а не от пресни рани. Заради кошера аз нямам лукса на тази лъжа. И вече не мога да продължавам така. Нито аз, нито другите.

Трънливата клонка под пръстите на Елизавета внезапно разцъфна – бели цветове, които преляха в розово и накрая в кървавочервено.

– Кайсия? – попита Зоя, мислейки си за приказките, които ѝ бяха разказвали като малка, приказки за зверове и девойки.

Какво беше казал Юрис? „Понякога приказките грешат за подробностите.“

Елизавета кимна.

– Повечето жени търпят тръните заради цветовете. Ала ние, които владеем голяма сила, се обличаме в цветове, за да скрием жилото на своите тръни.

„Бъди сладка. И мила. Усмихвай се, когато те боли.“ Тези уроци Зоя беше презряла, често на висока цена. Тя нямаше цветове, само бодли.

– Царят закъснява – каза Елизавета.

Това не притесняваше Зоя. Не гореше от нетърпение да я удавят отново.

•

Юрис моментално долови настроението ѝ, още щом Зоя влезе в залата.

– Била си при Елизавета – каза той и остави настрани обсидиановото конче, което оформяше за многобройния си табун. – Направо го подушвам.

Зоя кимна и отиде да вземе брадвичките, превърнали се в любимото ѝ оръжие. Харесваха ѝ тежестта им, отличният им баланс, освен това ѝ напомняха за Тамар. Мъчеше ли я носталгия по дома? Съвсем беше изгубила представа за времето напоследък. Не се хранеха. Не спяха. Часовете преливаха в дни неусетно.

– Всички непременно държат да говорят за раните и болежките си – каза тя. – Уморително е.

Юрис изсумтя неангажиращо.

– Днес няма да ползваме оръжия.

Зоя свъси чело. Надявала се бе да надмогне меланхолията си с един хубав дуел.

– Тогава какво ще правим?

– Надявах се, че ще си отбелязала по-голям напредък.

Зоя сложи ръце на кръста си.

– Справям се повече от отлично.

– Не, все още призоваваш само вятъра. А трябва да имаш контрол върху огъня и водата.

– Гришанската сила не работи по този начин.

– Значи според теб един дракон не може да контролира огъня?

Юрис май твърдеше, че е не само вихротворец, а и огнетворец?

– Сигурно си и вълнотворец освен това?

– Водата е най-слабата ми стихия, признавам. Роден съм на остров, където постоянно вали. Още от дете мразя дъжда.

– Значи твърдиш, че мога да призовавам от всички ордени?

– А защо иначе ще си правим целия този труд?

Изглеждаше невъзможно, но за съвсем кратко време Юрис ѝ беше доказал, че ограниченията на гришанската сила са много по-гъвкави от общоприетото. „Нима не съдържаме всички неща в себе си?“ Тези думи беше прочела отдавна, помнеше ги от писанията на Иля Морозов, един от най-могъщите Гриша за всички времена. Според него Гриша не би трябвало да се разделят на ордени, не би трябвало да има граници между талантите… стига науката да е достатъчно малка. Щом материята може да бъде разградена на едни и същи малки частици, то тогава един надарен Гриша лесно би трябвало да им въздейства. Според неговата теория създаването и комбинирането на муски можеше да разшири гришанската сила. А ако имаше и друг начин?

– Покажи ми.

Юрис се размърда, костите му изпукаха и тялото му прие драконовата си форма.

– Качвай се.

Зоя се поколеба, вперила поглед в големия звяр пред себе си.

– Това предложение не го правя на кого да е, буреносна вещице.

– А ако внезапно ти се сговни настроението и решиш да ме хвърлиш от гърба си? – каза Зоя и обхвана люспестия му врат.

Люспите бяха остри и студени на пипане.

– Само ако съм те направил достатъчно силна да оцелееш при падането.

– Колко успокоително!

Зоя опря крак в хълбока му, оттласна се и преметна другия през гърба му близо до врата. Не беше никак удобно. Драконите очевидно не бяха създадени за езда.

– Дръж се – каза той.

– Да бе, сериозно ли трябва да… – не довърши Зоя, вместо това ахна и се лепна за врата на Юрис, щом крилете му изплющяха и драконът се издигна в безцветното небе.

Вятърът брулеше лицето ѝ, развяваше косата ѝ, изкара сълзи в очите ѝ. И преди беше летяла, пътувала бе с летящите машини на Николай. Но онова нямаше нищо общо с това. Усещаше как Юрис манипулира въздушните течения, усещаше ясно движението на мускулите под люспите и дори как дробовете му се разширяват и свиват с всеки дъх. Усещаше мощта на побесняло стадо едри животни в тялото под себе си, могъществото на бурно море.

Нямаше нищо за гледане в Долината на светците. Ялова земя и плосък хоризонт. Това сигурно вбесяваше Юрис – да летиш, без да отиваш никъде. Но на Зоя не ѝ пречеше. С часове и дни можеше да лети така между еднообразното небе и монотонния пясък. Разсмя се, сърцето ѝ биеше силно. Ето тази магия ѝ бяха обещали като дете, мечтата, която вълшебните приказки обещаваха напразно. Де да беше изпитала това още като малко момиче!

– Отвори вратата, Зоя. – Думите изгромоляха в тялото на дракона. – Отвори очите си.

– Няма нищо за гледане!

Но не беше докрай вярно. Напред Зоя различи някакво неравно петно сред пейзажа и веднага разбра какво е.

– Обърни – каза тя настоятелно. – Искам да се върна.

– Не можеш и го знаеш.

– Обърни!

Силата на бурята плъзна в костите ѝ и тя се опита да завърти главата на дракона.

– Зоя от изгубения град – каза той. – Отвори вратата.

Драконът свърна в широк заход и се гмурна към руините на Новокрибирск.

Все едно падаха. Зоя беше камъкът, а кладенецът нямаше дъно, нямаше дъно празнотата в нея. „Не поглеждай към мен.“

Миналото я застигна, захлупи я. Защо сега? Заради Елизавета и нейния монолог за раните? Заради заяждането на Юрис? Заради изпитанието да я давят всеки ден, а Николай да се отдръпва все повече? Не искаше да мисли за Лиляна и всичко изгубено. Искаше да се потопи изцяло във вятъра и мрака отпред, в мъртвото сиво небе отгоре и в руините на един изгубен град в ниското.

Ала не това, а споменът за майчиното лице изпълни ума ѝ.

Красотата на Сабина беше удивителна – от онази красота, която кара и мъже, и жени да спират посред крачка на улицата. Но Сабина беше сключила лоша сделка. Омъжила се бе по любов за красиво и широкоплещесто сулийско момче без бъдеще. За известно време бяха бедни, но щастливи, а после бяха само бедни. Бореха се ежедневно за прехраната и това бързо изхаби любовта им. Дългите часове работа и дългите зимни месеци подрониха красотата на Сабина, а и духа ѝ. Почти не ѝ остана любов, която да даде на новородената си щерка.

Зоя всячески се домогваше до обичта на майка си. Винаги беше първа в училище, винаги изяждаше само половината си вечеря, а другата оставяше на Сабина. Пазеше тишина, когато майка ѝ имаше главоболие, и крадеше праскови за нея от овощната градина на графа.

– Може да те набият с камшик за това – казваше неодобрително майка ѝ.

Но винаги изяждаше прасковите, тъпчеше се до пръсване, въздишаше доволно, а после повръщаше до дървата за огрев.

Всичко се промени, когато Зоя хвана окото на Валентин Гранкин, богат майстор на карети от Стелт. Той беше най-богатият мъж на километри околовръст, два пъти овдовял, шейсет и три годишен.

Зоя беше на девет. Не искаше да се омъжва, но и не искаше да разочарова майка си, която я обсипваше с внимание като никога преди. За пръв път Сабина изглеждаше щастлива. Пееше в кухнята, готвеше изискани ястия с месото и зеленчуците, които Валентин Гранкин изпращаше в дар.

Вечерта преди сватбата Сабина направи портокалови кексчета и разстла на кревата малката сватбена рокля от златна дантела и красивата перлена диадема, които младоженецът беше осигурил. Зоя не искаше да плаче, но сълзите ѝ текнаха по своя воля.

Леля Лиляна беше дошла за сватбата чак от Новокрибирск… или така поне си мислеше Зоя, докато не я чу да спори с майка ѝ за сватбата, да я увещава, че идеята е лоша.

Лиляна беше по-малката сестра и в дома на Зоя рядко говореха за нея. Беше напуснала дома на родителите си рано и без много шум, прекосила бе страшната Долина на смъртната сянка, за да си пробва късмета в бедното градче Новокрибирск. Мястото беше добро за сама жена, имотите вървяха евтино, а предприемачите изпитваха такъв недостиг на работна ръка, че охотно вземаха жени на работа, която иначе би била запазена само за мъже.

– Той нищо лошо няма да ѝ направи, Лиляна – тросна са Сабина. Зоя седеше на кухненската маса, босите ѝ крачка забърсваха дюшемето, съвършеният кръг на портокаловото кексче стоеше недокоснат в чинията пред нея. – Каза, че ще изчака да ѝ тръгне кръвта.

– И какво, да му ръкопляскаме? – повиши глас Лиляна. – И как ще защитиш Зоя, ако онзи си промени решението! Продаваш собственото си дете.

– Всички сме за продан. Зоя поне ще се продаде скъпо и ще живее лесно.

– Скоро ще е достатъчно голяма да я вземат в армията…

– И тогава какво? Ще живеем с оскъдната ѝ надница? Ще служи, докато не я убият или ранят, а в най-добрия случай ще замине да живее някъде сама и бедна като теб?

– Справям се нелошо.

– Мислиш ли, че не виждам обувките ти? Че са вързани с връв да не им паднат подметките?

– По-добре да си сама, отколкото да те издържа някакъв старец, който не може да се оправи с жена на своята възраст. А и изборът си беше мой. След няколко години Зоя ще е достатъчно голяма сама да реши.

– След няколко години Валентин Гранкин ще си е харесал друго момиче.

– Толкоз по-добре! – отвърна троснато Лиляна.

– Махай се от къщата ми – изсъска Сабина. – И да не си дошла в църквата утре. Върви си в самотния дом с празните кутийки за чай, а моята дъщеря остави на мира.

Лиляна си тръгна, а Зоя изтича в стаята си и зарови лице в одеялата. Опитваше се да не мисли за думите на майка си и за образите, които пораждаха те, молеше се от сърце Лиляна да се върне, светците да я спасят, а междувременно възглавниците попиваха сълзите ѝ.

На следващата сутрин Сабина се оплакваше многословно от зачервеното ѝ лице, докато Зоя обличаше малката златна рокля, после гостите дойдоха да заведат булката в светия храм.

Там завариха леля Лиляна – стоеше при олтара и спореше със сащисания поп. Отказваше да отстъпи.

– Някой да разкара тази луда жена! – писна Сабина. – Не ми е сестра тя!

Хората на Валентин Гранкин сграбчиха Лиляна и я повлякоха по пътечката между пейките.

– Дърт пръч! – кресна Лиляна на Гранкин. – Сводница! – изкрещя на Сабина. А после плъзна обвинителен поглед по събралите се гости. – Всички вие сте свидетели! Та тя е още дете!

– Млъкни – изръмжа Валентин Гранкин, а когато тя не млъква, вдигна тежкия си бастун и я фрасна по главата.

Лиляна го заплю в лицето.

Той я удари отново и този път Лиляна подбели очи.

– Спри! – извика Зоя, дърпаше се неистово в хватката на майка си. – Спри!

– Престъпник – промълви едва чуто Лиляна. – Боклук.

Гранкин вдигна за трети път бастуна си. А Зоя разбра, че ще убият леля ѝ пред олтара и никой нищо няма да направи. Защото Валентин Гранкин беше богат и уважаван човек. И защото Лиляна Гарина беше никоя.

Изкрещя, звукът се изтръгна от гърлото ѝ като вой на диво животно. Силен порив на вятъра удари Валентин Гранкин и го събори на пода. Бастунът му изтрака на каменните плочи. Зоя сви ръце в юмручета, страхът и гневът ѝ се изляха като порой. Завихрена стена от вятър се издигна около нея и се взриви под купола на църквата, издуха покрива с оглушителен трясък. Гръмотевица отекна в безоблачното небе.

Гостите се развикаха уплашено. Сабина погледна дъщеря си със страх в очите, стиснала пейката зад себе си, сякаш щеше да падне, ако не се подпираше на нещо.

Лиляна извика, притиснала ръка към кървящата рана на главата си.

– Вече не можеш да я продадеш! Тя е Гриша. Незаконно е. Зоя е собственост на царя и ще замине да се учи в столицата.

Но никой не гледаше към Лиляна. Всички очи бяха вперени в Зоя. Тя изтича към леля си. Не знаеше какво точно е направила, нито какво означава стореното, знаеше само, че иска да се махне възможно най-далече от тази църква, от тези хора и от омразния дядка на пода.

– Оставете ни на мира! – извика тя, без да се обръща към никого конкретно, и в същото време към всички присъстващи. – Оставете ни да си тръгнем!

Хукнаха към изхода покрай Валентин Гранкин, който скимтеше на пътечката. Зоя сведе поглед към него и изсъска.

•

Именно Лиляна отведе нагиздената в сватбена одежда Зоя в Ос Олта. Нямаха пари за странноприемници, затова спяха в канавките и горичките край пътя, на студа.

– Представи си, че сме на кораб – казваше Лиляна – и вълните ни люлеят приспивно. Чуваш ли как скърцат мачтите? Ще се водим по звездите, нали?

– Накъде плаваме? – питаше Зоя.

Сигурна бе, че нещо шумоли в храсталака.

– Към остров, покрит с цветя, където водата в потоците е сладка като мед. Следвай онези две звезди и ни заведи до пристанището.

Всяка вечер плаваха към ново място – към бряг, където сребърни тюлени се припичат на пясъка, към красива пещера, където ги чака господарят на дълбините със зелените хриле, и така, докато не стигнаха до столицата и портите на двореца.

Бяха мръсни и смачкани от пътя, косите им бяха сплъстени, а златната сватбена рокля на Зоя – скъсана и прашна. Пазачите се изсмяха, когато Лиляна им каза за какво са дошли, но тя не им обърна внимание, стоеше със Зоя пред портите с изправен гръб и гордо вдигната глава. Дълго чакаха там, сгушени зиморничаво, докато накрая не излязоха млад мъж в пурпурен кафтан и една по-възрастна жена, облечена в червено.

– От кое село сте? – попита жената.

– От Пачина – отвърна Лиляна.

Двамата с младия мъж си казаха нещо за изпитания и кога изпитващите последно са ходили по онези места, а после жената вдигна ръкава на Зоя и опря длан в голата кожа под лакътя ѝ. Зоя усети прилив на сила по цялото си тяло. Вятър раздруса портите на двореца и сведе клоните на дърветата.

– Ааа! – ахна жената и си пое шумно дъх. – Какъв талант е пристигнал на портите ни в тези дрипи! Хайде, влезте, ще ви нахраним и стоплим.

Зоя стисна ръката на Лиляна, нямаше търпение двете да започнат това ново приключение, но леля ѝ коленичи пред нея и каза нежно:

– Аз съм дотук, малка Зоя.

– Но защо?

– Защото трябва да се прибера у дома при кокошките. Нали не искаш да умрат от студ? Освен това – добави Лиляна и приглади кичур коса зад ухото ѝ – на теб тук ти е мястото. Тук ще видят какъв диамант си отвътре, а няма да спрат само до хубавите ти очи.

– Това е за вас – каза младият мъж и пусна една монета в шепата на Лиляна.

– Ти ще се оправиш ли? – попита я Зоя.

– О, да. Знам ли, че си добре, всичко ще бъде наред. Хайде върви, че вече чувам бедните си кокошки как ме викат. Много са ми сърдити. – Лиляна я целуна по бузките. – Не поглеждай назад, Зоя. Не поглеждай към мен или към майка си в Пачина. Твоето бъдеще те чака.

Зоя все пак погледна назад с надеждата да зърне за последно леля си от другата стана на масивните порти. Но дърветата край алеята ги скриваха от погледа ѝ и тя не видя леля си повече.

Обучението ѝ започна същия ден. Настаниха я в Малкия дворец и веднага започна уроците си по четене, започна да учи шуански, започна и подготовката при онази ужасна старица, която всички наричаха Багра от колибата при езерото. Всяка седмица пишеше на леля си и всяка седмица получаваше дълго и подробно писмо с нарисувани кокошки по ъглите и разкази за интересните търговци, които минавали през Новокрибирск.

По закон родителите на гришанските ученици получаваха щедра издръжка, която да им осигури спокоен живот. Когато научи това, Зоя помоли интенданта да изпращат парите на леля ѝ в Новокрибирск.

– Лиляна Гарина е моя настойница – каза му тя.

– Значи родителите ти са мъртви?

Зоя го изгледа мълчаливо, после каза:

– Още не.

Дори на десет годинки погледът ѝ бе достатъчно хладен и нетрепващ. Човекът само взе писалката си и каза:

– Дай ми адреса и трите ѝ имена.

Минаха шест години, преди Зоя да замине за първия си преход през Долината на смъртната сянка като млада вихротворка от Втора армия. Другите младоци наоколо трепереха от страх, някои дори плачеха, но Зоя не трепна, не показа страха си, макар че никой не би могъл да я види в пълния мрак на Долината. А когато стигнаха до Новокрибирск, тя слезе от пясъчния сал, преметна плитка през рамото си и каза:

– Ще ида да хапна някъде и да си взема гореща вана.

Едва когато се отдалечи от доковете и другарите си, Зоя си плю на петите. Тичаше окрилена по калдъръма към малкото ъглово дюкянче на Лиляна.

Влетя през вратата, стресна единствената клиентка, а Лиляна се появи откъм задната стаичка, избърса ръцете си в престилката и повиши глас:

– Каква е тази вря…

А щом видя Зоя, притисна ръце към гърдите си, сякаш сърцето ѝ щеше да изскочи.

– Момиченцето ми – ахна тя. – Умното ми момиченце.

И двете се прегънаха крепко.

Лиляна затвори магазинчето, после сготви вечеря и запозна Зоя с детето, което беше прибрала в дома си, след като родителите му не преживели последния си преход през Долината. Кльощаво, сополиво момиче на име Лада, което настоя Зоя да му разкаже всичко за Малкия дворец, за да го нарисува в детайли. Белиха лешници пред огнището, обсъждаха кокошките, Лиляна ѝ разказа всички интересни клюки за комшиите си. Зоя пък разказа за учителите и приятелите си, за стаята си в Малкия дворец, даде ѝ и подаръци – ботуши от телешка кожа, топли ръкавици и скъпо позлатено огледалце.

– И какво да правя с това? Да си гледам старото лице? – каза Лиляна. – По-добре го прати на майка си като предложение за мир.

– То е подарък за теб – настоя Зоя. – Така ще се поглеждаш всяка сутрин в огледалото и ще виждаш най-красивия човек, когото съм познавала някога.

•

Когато използва Алина да овладее Долината и да я разшири, Тъмнейший унищожи Новокрибирск, за да демонстрира могъществото си на своите врагове. Мракът погълна градчето, разсипа сградите му на прах, а жителите му станаха плячка за чудовищата, които обитаваха Долината.

След тази катастрофа никой не искаше да прекоси пясъците на Долината и минаха седмици, преди новините за жертвите да стигнат до Крибирск. Втора армия беше в хаос, Призоваващата слънцето беше в неизвестност – отвлечена или убита, – а Тъмнейший уж се бил появил някъде в Западна Равка. Но всичко това беше без значение за Зоя. Нейните мисли бяха съсредоточени върху едно – леля ѝ. „Сигурно седи в малкото си магазинче с Лада и кокошките – повтаряше си тя. – Всичко ще бъде наред.“ Чакаше и се молеше на всички светци, ден след ден слизаше до сухите докове на Крибирск и се надяваше на новини. Накрая нае един малък сал и навлезе самичка в дебрите на Долината.

Знаеше, че ако волкрите я намерят, ще умре. Не можеше да се бие с тях – те се плашеха само от светлина и огън. Нямаше друго оръжие освен силата си. Но въпреки това навлезе в мрака сама с малкия сал. Пропътува дългото разстояние до отломките от Новокрибирск. Половината град беше изчезнал, погълнат от мрака, стигнал чак до фонтана на централния площад.

Зоя изтича до магазинчето на леля си и не намери никого там. Вратата беше отключена. Кокошките кудкудякаха на двора. Чаша чай от бергамот, любимият на леля ѝ, стоеше на тезгяха, отдавна изстинала.

Цялото градче тънеше в мълчание. Някъде излая куче, проплака дете. Зоя тръгна по улиците, но никой не знаеше нищо за леля ѝ и нейната повереница, докато накрая зърна същата клиентка, която беше видяла преди години в дюкяна на Лиляна.

– Лиляна Гарина? Виждали ли сте я? Жива ли е?

Възрастната жена пребледня.

– Аз… Тя се опита да ми помогне, когато мракът дойде. Избута ме и аз успях да избягам. Ако не беше тя…

Зоя изхлипа жално, не искаше да чуе и дума повече. Храбрата Лиляна. Хукнала право към доковете, когато започнала врявата, винаги готова да помогне. „Защо поне веднъж не си се проявила като страхливка?“ В главата ѝ се блъскаха страховити образи, представяше си как тъмнината залива града, а чудовищата се спускат от небето, пищят пронизително и разкъсват леля ѝ. Цялата ѝ доброта не е означавала нищо, щедростта ѝ, състрадателното ѝ сърце. За тях тя е била само месо. А за Тъмнейший не е била дори това, не, той беше отприщил този ужас, за да даде урок на враговете си. Той, човекът, когото Зоя беше обожавала.

– Да те беше оставила да умреш – изсъска Зоя на жената и ѝ обърна гръб.

Намери тиха уличка, седна свита до една стена и плака горко.

– Усмихни се, красавице – каза ѝ един минувач. – Още сме живи! Още има надежда!

Тя изтегли въздуха от дробовете му и мъжът се срина на колене.

– Усмихни се – изсъска му тя, докато онзи почервеняваше с насълзени очи. – Усмихни ми се. И пак ми кажи онова за надеждата.

Остави го да лежи на земята и да се бори за въздух.

Пое назад през Долината, тиха и незабелязана с малкия сал, върна се в Крибирск и останките от гришанския лагер. Там научи, че Тъмнейший е вдигнал знамето си и е призовал своите верни Гриша да се стекат при него. Хората от Втора армия дезертираха, някои потеглиха към Тъмнейший, други се стичаха към Ос Олта с надеждата да организират някаква съпротива.

Зоя открадна кон и язди цяла нощ към столицата. Щеше да намери Тъмнейший. И да го унищожи. Щеше да стъпче мечтата му да управлява Равка дори ако трябваше лично да поведе Втора армия.

Така и не бе казала на Алина защо е решила да се сражава на нейна страна, защо се е обърнала срещу човека, когото доскоро почиташе като светец. Стояла бе рамо до рамо с Призоваващата слънцето. Сражаваха се и победиха. Изгориха Тъмнейший на клада…

– Но раната все още кърви – каза драконът. – И истинската сила ще ти убягва, докато раната не се затвори окончателно.

– Не искам да се затвори – каза гневно тя, страните ѝ – мокри от сълзи. Ниско долу виждаше версията на Новокрибирск, която съществуваше в този здрачен свят, като черен белег върху пясъка. – Имам нужда от нея.

Раната беше напомняне за собствената ѝ глупост, колко лесно се бе доверила на Тъмнейший, на обещанията му за сила и стабилност, колко охотно му беше заела силата си – доброволно и с радост. Никой не я беше принудил. „Дамата с теб ще променим света“ – така ѝ беше казал. А тя, глупачката, му беше повярвала.

– Зоя от изгубения град. Зоя с разбитото сърце. А можеш да си толкова повече.

– Защо не дойдохте? – изхлипа тя, изненадана от новата порция сълзи. Смятала бе, че отдавна е проронила последните. – Защо не я спасихте? Нея и другите в градчето?

– Не знаехме какво е намислил Тъмнейший.

– Трябвало е да се опитате!

Завинаги щеше да си остане момиченцето, което плаче, забило лице във възглавницата, и шепти молитви, които никой не чува. Завинаги щеше да остане онова дете, облечено в златна дантела, което водят като животно на заколение. Онзи ден в църквата я беше спасила силата ѝ и на нея Зоя се беше научила да разчита, развила я бе според възможностите си. Но тази сила се оказа недостатъчна да спаси Лиляна. След войната опита да намери Лада, надяваше се детето да е оцеляло. Не откри и следа. Никога нямаше да разбере какво се е случило с онова момиче с грейнали очички.

– Можеш ли да ни простиш? – попита Юрис. – За глупостта ни? За слабостта? Че правим грешки въпреки могъществото си? Можеш ли да простиш на себе си?

Задето е обичала Тъмнейший. Задето го е следвала. Задето не е успяла да спаси Лиляна. Задето не успя да защити Втора армия. Списъкът с престъпленията ѝ нямаше край.

„Зоя – изгромоли драконът. Не беше дума, а по-скоро мисъл, която се вмъкна в главата ѝ, придружена от усещане за вечност. – Отвори вратата. Свържи миналото си с бъдещето.“

Зоя облегна глава върху врата на дракона и усети сила да протича през тялото ѝ. Чу сърцето си да бие в унисон с неговото, бавно и неуморимо, а под този ритмичен звук чу нещо друго, нещо дълбоко и ниско, звук, който докосваше всичко, звукът на вселената, на съзиданието в сърцето на света. Трябваше да е достатъчно силна, но каквото и да искаше Юрис от нея, Зоя не откриваше пътя.

„Ти си проводникът, Зоя. Ти ще върнеш Гриша към предназначението им, каквото е било преди времето и трагедията да изродят тяхната сила. Но първо трябва да отвориш вратата.“

„Защо аз?“ – попита тя.

„Защото си избрала тази пътека. Защото твоят цар ти има доверие.“ Юрис наклони криле и зави в широка дъга към двореца. „Защото си достатъчно силна да преживееш падането.“