Белязания цар

28

Нина

НИКОГА НЕ БЕШЕ ПРИСЪСТВАЛА на толкова дълга и странна вечеря. Една от хубавите стаи в пристройката до параклиса беше подготвена за частната вечеря на Брум, дъщеря му и нейната нова учителка. Храната значително превъзхождаше простичките блюда, които се сервираха в столовата на манастира – костур с миди, зеле със сметана, пушена змиорка, мариновани гъби и задушен праз лук. Нина мушна в джоба си две пъдпъдъчи яйца, в случай че Трасел си пада по деликатеси, като тайничко се чудеше дали вечерята няма да завърши със захаросани бадемови курабийки. Така де, шпионажът не беше в противоречие с надеждата за хубав десерт.

Същия следобед Брум беше разпитал Адрик и Леони и отговорите им явно го бяха задоволили. Нина се боеше, че Адрик ще оттегли неохотното си съгласие с плана им сега, когато бяха привлекли към себе си вниманието на Ярл Брум, самия командир на дрюскеле, но той я изненада.

– Винаги съм знаел, че ще умра млад. – Говореше някак угнетено, както винаги. – Щом ще се мре, поне да сритам отзад тоя мазен убиец.

Тази вечер Нина бе Нина Зеник, седнала на една маса с най-големия си враг – бившия ментор на Матиас и вдъхновителя на някои от най-страшните престъпления срещу нейните Гриша. Но в същото време беше и Мила Яндерсдат, бедна млада жена, чиито сътрапезници я превъзхождат във всяко измеримо отношение. И в двете си роли обаче трябваше да гледа как приятелката ѝ страда.

А Хане наистина ѝ беше приятелка. Момичето, което се измъква от манастира да изроди нежелано бебе. Което препуска през полето, привело снага над врата на коня, или стои в класната стая, вдигнало ръце в бойна стойка с поруменели страни. Роден боец. В нея имаше нещо диво и щедро, което можеше да разцъфне във вълшебно цвете, ако Хане му дадеше шанс. Това би могло да се случи в Равка. И определено нямаше да се случи тук, на тази маса.

Брум подложи Хане на безкраен разпит за подготовката ѝ в манастира и плановете ѝ за следващата година.

– С майка ти сме се затъжили за теб, Хане. Липсваш ни в Дйерхолм.

– Вие също ми липсвате, татко.

– Ако само зарежеш тези свои неприемливи занимания и положиш усилие, знам, че ще се представиш добре в палата. Само си помисли колко хубаво би било пак да сме заедно като семейство.

– Да, татко.

– Не ми харесва да стоиш още тук, особено заради чуждестранните влияния, които заразяват тези малки градчета. Игуменката ми каза, че намерила иконка на някакъв езически светец, скрита под възглавницата на послушница. Мястото ти е в Ледения палат.

– Да, татко.

Опитите на Хане да насочи разговора към академичните ѝ интереси удариха на камък – Брум само махна пренебрежително с ръка.

– Ти винаги си била умна, Хане, но това няма да ти осигури влиятелен съпруг.

– Нима той не би искал съпруга, с която да обсъжда на равна нога политиката и държавническите въпроси?

Брум въздъхна.

– Мъж, който по цял ден се занимава с делата на държавата, не би искал да обсъжда същите неща със съпругата си. Ще иска някой да го утеши, да го забавлява, да му напомни за по-приятните неща в този свят, нещата, които той защитава на всяка цена.

Нина само дето не се задави. Току-виж повърнала прекрасната вечеря.

Спорът между Хане и баща ѝ се разгорещи и Нина се изниза дискретно от стаята. Брум беше отседнал във фабриката, щеше да си тръгне на сутринта, а техният план щеше да изчака заминаването му.

Нина мина през умивалнята, после пребърка джобовете на палтото, което Брум беше преметнал на един стол в дневната. Намери писмо, в което се говореше надълго и нашироко за „малкия Ланцов“ и за някакъв човек на име Вадик Демидов. Постара се да запомни информацията дословно, но нямаше излишно време – трябваше да се върне на масата, преди отсъствието ѝ да е предизвикало въпроси.

Загаси свещта и се изниза на пръсти от дневната. Ярл Брум стоеше в слабо осветения коридор.

– Ох! – изписка тя и вдигна ръка към шията си. – Стреснахте ме.

– Да не би да се изгубихте по обратния път от умивалнята?

– Не, сър – каза тя, уж задъхано. – Видях, че свещите догарят и влязох да ги изгася.

– Това не е ли работа на прислугата, Енке Яндерсдат?

– Викайте ми Мила, моля.

Брум я изгледа от горе надолу.

– Това не би било докрай редно.

Фйерданите и любимото им благоприличие. Дали пък не се затрупваха с безброй правила само заради вълнението да ги нарушават?

– Простете ми – каза тя и се сгъна в излишно дълбок реверанс. – Не исках да ви обидя. Боя се, че провинциалните ми маниери са ви разочаровали.

Брум сложи пръст под брадичката ѝ, но нежно този път. Нина изправи снага и вдигна глава да го погледне.

– Няма такова нещо – каза командирът. – Тъкмо напротив, намирам ги за глътка свеж въздух. С времето ще се научиш как следва да се държиш в присъствието на високопоставени хора.

Нина сведе очи.

– Ако имам късмета да се задържа в такава компания.

Брум я претегляше с поглед.

– Тръгвам си утре сутрин, но често минавам през Гяфвале да нагледам производството във фабриката за муниции. – „И да провериш как напредва експериментът ви, без съмнение“, помисли си с гняв Нина. – Нямам търпение да видя как вървят уроците на Хане.

– В манастира съм само временно – взе да кърши ръце Нина. – Не знам още колко игуменката ще търпи присъствието ми.

Брум покри с длан нейните ръце и Нина застина.

– Каква си ми уплашена. Ако аз кажа, игуменката никога няма да те прогони.

Нина вдигна поглед към него със страхопочитание. Даже стигна дотам да стисне крепко ръката му.

– Благодаря ви, сър – каза възторжено. – Благодаря ви.

Върнаха се при Хане на масата и скоро се сбогуваха.

Веднага щом баща ѝ си тръгна, Хане опря гръб на стената и въздъхна с облекчение.

– Благодаря на Дйел, че това приключи. Ти постигна ли своето?

Нина ѝ показа бучката мек восък, който бе притиснала скришно към пръстена на Брум, за да получи отпечатък на печата му.

– О, да. Останалото зависи от теб.

•

Адрик беше прав, че ще е трудно да влязат във фабриката и още по-трудно да излязат. Дори и с личния печат на Брум върху военна заповед, пазачите при източната порта никога не биха пуснали жените и момичетата без ескорта на фйердански войник.

На следващата сутрин Хане остана в леглото, като обясни, че се чувства зле заради богатата трапеза от снощи. Изворната майка не беше доволна.

– Задълженията ни не включват грижи за разглезени момичета с капризен стомах – каза тя.

– Разбира се, изворна майко – кимна Хане. – Може Енке Яндерсдат да се грижи за мен. – А после се наведе настрани и повърна на пода.

Игуменката затисна носа си с ръкав.

– Добре. Нека тя ти бърше повръщаното и ти изхвърля кофата.

– Дали пък отварата на Леони не се е оказала възсилничка? – каза Нина, щом игуменката излезе и затръшна вратата зад себе си.

Хане изпъшка и се тръсна позеленяла на възглавниците. Нина приседна на леглото и приближи стъклена епруветка с бълбукаща течност до устните на момичето.

– Ето, изпий това. Ще помогне. Леони си разбира от работата.

– Искрено се надявам да е така – каза Хане.

Нина почисти стаята, докато Хане си почиваше, после я накара да хапне малко хляб и едно яйце.

– Ще ти трябва сила.

Хане се надигна в леглото и нагласи една възглавница зад гърба си. Косата ѝ се спускаше разплетена по раменете на розово-кестеняви вълни и Нина едва се сдържа да не увие един кичур на пръста си.

– Не знам дали ще се справя – каза Хане. – Никога не съм се опитвала да прекроя нещо.

Нина дръпна завесите, за да пусне слънцето в стаята. Намираха се на втория етаж, далече от любопитни очи.

– Спокойно, това е само друг начин да манипулираш тялото.

– Значи си виждала как се прави?

– Само веднъж – излъга Нина.

Лицето и тялото ѝ бяха прекроени до неузнаваемост, а и самата тя се беше пробвала един-два пъти в шивашкото изкуство.

– Ами ако после не успея да го възстановя в предишния му вид?

– Значи ще намерим някого, който може – обеща Нина. „Дори ако за тази цел се наложи да те завлека в Равка.“ – Но не мисля, че ще има проблем, честно. Ще направиш съвсем малки промени. – Седна до Хане и вдигна пред нея огледало, което беше излъскала до съвършенство.

Хане се погледна в огледалото.

– Откъде да започна?

– Да опитаме с челюстта. Ще минем към носа, щом му хванеш цаката. Така де, не искаме случайно да запушиш някоя ноздра. – Очите на Хане се разшириха. – Шегувам се! – прихна Нина. „Донякъде.“

Хане успокои дишането си и притисна леко пръсти от лявата страна на челюстта си.

– Съсредоточи се върху клетките на кожата – каза Нина. – Мисли си за посоката, в която искаш да се придвижат.

– Това е ужасяващо – прошепна Хане, щом линията на челюстта ѝ бавно се промени.

– По-ужасяващо от това игуменката да те хване, че се забавляваш?

Нещо като усмивка накъдри устните на момичето и то сякаш се отпусна мъничко.

– И дума не може да става за сравнение.

Трудиха се с часове – Хане направи челюстта си по-четвъртита, челото – по-изпъкнало, а накрая разшири носа си. Нина седеше до Хане на тясното легло и наблюдаваше напредъка ѝ в огледалото, сочеше къде трябва да пипне още малко, и непрекъснато я окуражаваше. От време на време излизаше от стаята да донесе топла супа или да изхвърли уж пълната кофа, за да не реши някой, че Хане се е почувствала добре.

Дойде време за последния щрих.

– Сигурна ли си? – каза Нина, поела в ръце гъстите червеникави кичури. Изглеждаха златни на светлината от прозореца, бяха копринени на пипане като бързотечна река. – Може да я приберем под шапката.

– Няма да застраша целия план заради суетата си – отвърна Хане и стисна очи. – Направи го.

Беше си чисто престъпление да отреже такава великолепна коса, но Нина все пак взе ножиците и започна да реже гъстите кичури. После хвана бръснача и скъси косата на Хане почти до скалпа, както на фйерданските войници. Само дрюскеле носеха косите си дълги. След като Хане прекроеше лицето си обратно в оригиналния му вид, щеше да каже, че си е обръснала косата като покаяние пред Дйел.

Нина смете косата, събра я в един леген и я изхвърли на боклука, като я зарови дълбоко под другите отпадъци. Когато се върна в стаята, завари Хане да седи на леглото и да се гледа в огледалото с насълзени очи.

– Не плачи – каза Нина. – Косата ти ще порасне, обещавам.

– Не е това – каза Хане, вперила поглед в лицето си. От огледалото я гледаше момче. Челюстта, челото, носът, загрубялата кожа по страните като на младеж, който се бръсне редовно. Промените уж бяха малки, но ефектът бе поразителен. – Ако се бях родила момче. Ако бях синът, който баща ми винаги е искал…

Нина я стисна за раменете.

– Ти си съвършена, Хане. Ако баща ти не може да оцени вътрешната ти сила, толкова по-зле за него.

Хане погледна отново в огледалото и примигна да прогони сълзите.

– Устните са прекалено пълни.

– Зарежи устните – остро каза Нина и се изправи да скрие полазилата по лицето ѝ руменина. – Добре са си.