Белязания цар

22

Николай

НИКОЛАЙ СЕ ЧУВСТВАШЕ НА ТРЪНИ в новите си покои, сред тази амалгама от пясък и камък. Стаите сигурно биха могли да минат за добре обзаведен, макар и възстаромоден апартамент в собствения му дворец, ако не бяха монотонният цвят и еднообразната текстура. Като място, което не виждаш добре, защото го е захлупила гъста мъгла. Изключение правеше само леглото – нелепо романтичен креват с балдахин, целия налазен от червени рози, вероятно дело на Елизавета. Николай си легна с твърдото намерение да поспи, но сънят така и не идваше. А и какво щеше да стане, ако заспеше? Щеше ли чудовището да се появи? Да тръгне на лов в тази пустош?

Беше много уморен, но се чувстваше странно, сякаш тялото му е загубило всяка представа за времето. Бяха потеглили към Долината преди обяд, но в този вечен сумрак му беше невъзможно да прецени дали оттогава са минали дни, или часове. Сякаш времето се изсипваше между пръстите му. „Ние не се храним. Не спим. Вече не помня какво е да се изпотиш, да огладнееш или да сънуваш.“ Светците – ако наистина бяха такива – обитаваха този капан от стотици години. Отдавна е трябвало да полудеят.

Николай затвори очи. Сънят му бягаше, но поне би могъл да въведе някакъв ред в мислите си. Демонът неуморно подяждаше чувството му за самоконтрол, а и внезапното пренасяне в тази различна реалност усложняваше нещата. Но той беше цар и бъдещето на родината тежеше на плещите му.

Толя и Тамар бяха видели как Николай, Зоя и Юри изчезват в пясъчната буря. Как щяха да постъпят? Щяха да ги търсят и щом не ги намерят, единственият вариант беше да скалъпят някакво правдиво обяснение и да скътат младите вихротворци на място, където никой няма да чуе налудничавия им разказ. После щяха да се върнат в столицата и да уведомят Женя и Давид за изчезването му. А след това… след това въображението му пресъхна. Какъв курс на действие щяха да изберат? Ако му беше останало време да поработи с Исак или с някой друг от кандидат-дубльорите си, това би дало на хората му безценна възможност. Но да се справят с такава задача за толкова кратко време? Самият Николай сигурно би си пробвал късмета, но Женя и другите бяха твърде разумни за такава опасна каскада.

Все още не беше късно да спасят тържествата, да притиснат керчаните и прочие… стига светците да спазеха обещанията си. И стига Николай да оцелееше след ритуала. Тогава Равка би имала някакъв шанс. Тогава той би бил на себе си. Без нежелания спътник, който посягаше към мислите му.

И своевременно да си намери невяста, да сключи съюза, за който Зоя настояваше от толкова време. Да се ожени за непозната. Демонстративна любезност без истински чувства. Щеше да играе роля до края на живота си. Николай въздъхна издълбоко. Това място сриваше бойния му дух.

Надигна се рязко в леглото. Чул бе някакъв звук отвън, тих, душещ. Отвори вратата, но не видя нищо… поне докато не сведе поглед към малкото мече, което дращеше лекичко по панталона му с лапки. Козината му беше гъста и лъскава, а на мястото на задните си крака имаше колела, чиито спици изглеждаха досущ като костите на човешки пръсти. Ефектът беше колкото парализиращ, толкова и вълшебен.

Мечето подръпна отново панталона му и Николай излезе след него в централното помещение. Чак тогава видя Григорий, притиснал едрото си менливо тяло към отсрещната стена.

– Ще прощаваш – каза гротеската. Този път говореше с три усти, които ту се появяваха, ту се стапяха заедно с прилежащите им лица. – Тук сме сами от много време, а аз не се чувствам добре на закрито.

Николай махна към сивите пясъчни стени.

– Защо просто не ги махнеш?

– Сега това са вашите покои. Би било… нелюбезно.

Мечето обиколи помещението и взе да се блъска във вратите на Зоя и Юри.

– Мъникът е голям сладур.

– Създаването на разни неща ме успокоява, а и знам, че за отказатся е по-лесно да виждат чудовищата в определени форми.

Николай замълча, понеже не знаеше какъв е правилният протокол в присъствието на светци.

– Затова ли се криеш в ъгъла?

– Да.

– Не го прави заради мен. Според слуховете самият аз имам вкус към чудовищното.

Многото глави на светеца се засмяха тихо, цял състав от съдебни заседатели.

– Вече не мога да контролирам формата си. Преди бяхме само аз и мечката, но сега тялото ми реагира на всяка мисъл, която се пръкне в мозъка ми. Изтощително е.

Григорий се смали и за миг Николай зърна формата на мъж с кротки очи и тъмна къдрава коса. Наметнат бе с меча кожа с все главата… но после мечката трепна и двамата – човек и животно – се сляха в едно.

– Не знам дали е редно да го споменавам – каза Николай. – Но кожата на мечката, която те е убила, уж се пази в хранилището на царския параклис в столицата. Носих я по време на коронацията си.

– Боя се, че някой е пробутал фалшификат на твоите свещеници – каза Григорий и мантията от меча кожа потрепна за миг на раменете му. – Онази мечка така и не умря, както и аз впрочем.

– Превърнала се е в твоя муска?

– Не е толкова просто – каза Григорий и отново се промени – тялото му порасна, изникнаха му куп ръце и крака.

– Знам историята ти. Бил си лечител.

Млад лечител, прочул се с изцеляването на безнадеждни случаи. Излекувал сина на някакъв благородник от опасна болест и лекарят на този благородник, вероятно от страх, че ще загуби работата си, обвинил Григорий, че упражнява черни изкуства. Изпратили Григорий в гората да го разкъсат дивите зверове, но той си направил лира от костите на онези, които били загинали в гората преди това, и засвирил мелодия, така томителна, че мечките налягали в краката му. Когато на следващия ден младият мъж се появил невредим в селото, войниците на благородника му вързали ръцете и пак го завели в леса. Понеже не можел да свири на лирата си, Григорий бил умъртвен от същите мечки, които предната нощ лежали в краката му. Възкървави приказки за преди лягане. Цяло чудо беше, че Николай изобщо бе заспивал като малък.

– Бях лечител – потвърди Григорий и прегъна множеството си крака в коляното, сякаш да подпре там множество брадички. – Но правех неща, които не е трябвало да правя. Правех бебета за майки, които си нямаха. И невести за мъже, които искаха да се оженят. Дори направих гигантски боец, висок два метра и половина с юмруци като канари, да варди замъка на графа.

– За такива неща се разказва в детските приказки – каза Николай, спомнил си приказките на бавачката за вещери и таласъми.

– Сега да. Тогава… не давах пет пари за ограниченията в силата. Мерзостта бе неустоима за мен. Не се питах дали е редно да правя нещо, а само дали ще мога.

– Този вид сила е непредсказуема – каза Николай, цитирайки Давид.

Григорий се изкиска отново, звукът беше жален и нестроен, сигурно заради новата реколта глави със скръбни изражения.

– Смъртта е лесна. Но раждането? Възкресението? Съзиданието принадлежи само и единствено на Първия създател. Затънах в мерзост и изгубих собствената си форма. Затова станах отшелник, поне за известно време. Но накрая хората ме намериха, нямаха търпение да научат тайните ми и дори странният ми вид не ги задържа настрани. Силата винаги ни привлича неудържимо и на всяка цена. Нарекоха ме Всетелесния и аз започнах да приемам ученици. С времето станаха стотици. Учех ги как да използват талантите си за изцеление и бой. Те тръгваха по белия свят и всички носеха името ми или някаква негова форма.

– Гриша – ахна изненадано Николай. Григорий беше обучил първите лечители и сърцеломи, първите корпоралки. – Значи така е започнало всичко?

– Може би – каза Григорий, – или пък това е поредната приказка. Беше толкова отдавна. – Целият се изгърби някак, заприлича на спяща мечка, на уморен човек, тежестта на дългото пленничество се слегна до костите му. – Може и да не ме видиш повече, докато сте тук. Не обичам да ме гледат, свикнах с отшелническия живот. Но ако ти потрябва нещо, просто ела в моята кула. Знам, че тя не е гостоприемно място, но ти ще бъдеш желан гост, повярвай ми.

– Благодаря – каза Николай, макар че не гореше от желание да влиза в кула, направена от кости и сухожилия.

– Елизавета е строга учителка, но дано това не те отклони от целта ти. Много е заложено на успеха ти. За всички нас.

– Какво ще правиш, като се освободиш от Долината?

– Толкова ли си сигурен, че ще издържиш изпитанието?

– Предпочитам при възможност да залагам на себе си. Обикновено с чужди пари.

Сгърбената форма на Григорий се поизправи, сдоби се с гръбнак и няколко чифта скръстени ръце. Приличаше на странно чворесто дърво, което се е наклонило към слънцето.

– Когато силата ми изчезне, когато пак стана смъртен, ще възстановя нормалната си форма. Или това, или ще умра. И в двата случая ще бъда свободен.

– Тогава ще сторя всичко по силите си, за нас и за вас.

Григорий се наведе към него – множество човешки глави с тъмни очи и муцуни със заострени животински зъби. Николай едва не отскочи назад.

– Така и трябва, приятелю. Всичко е свързано. Светът се променя, а с него се променя и гришанската сила. Ако Долината не изчезне, тя също ще започне да се променя.

И Николай беше усетил този неудържим подтик към промяна. Границите се местеха, оръжията ставаха все по-сложни. Никой не знаеше какво ще последва.

– Юри твърди, че започва ерата на светците.

Григорий въздъхна и въздишката му беше като вятър.

– Знаеш ли защо се е събудило чудовището в теб? Защо силата на Тъмнейший е надигнала глава след толкова време? Всичко започна с онази дрога парем. Тя събуди неща, които би трябвало да са невъзможни. Тя промени ограниченията на гришанската сила.

– Парем?

– Ако бяхте унищожили, изкоренили дрогата…

– Опитахме се.

Зъбите в множеството усти се издължиха още.

– Не, не се опитахте да я изкорените. Опитахте се да я промените, да я подчините на волята си. Това е резултат от притеглянето на силата.

Николай не би могъл да го отрече. Знаел бе, че ако не намерят начин да впрегнат силата на парем, рано или късно някой от враговете му ще успее, дори без знанията на Кювей като пътеводител. Но експериментите, които Равка провеждаше…

– Помогнал съм демонът да се събуди.

Главите на Григорий кимнаха в потвърждение.

– Всички ние сме свързани, цар Николай. Гриша, Долината, силата вътре в теб. Долината е рана, която може никога да не заздравее. Но може би така е било писано. Помни това по време на изпитанието си.

Николай имаше чувството, че сега е моментът да каже нещо дълбокомислено, да сложи ръка на сърцето си и да даде тържествена клетва. За щастие, това му бе спестено от Юри, който излезе от стаята си. Виж ти, значи не е мълвил псалми под нос, сврян под леглото.

– Свети Григорий – каза монахът с дълбок поклон, очилцата му лъщяха като монети, – простете. Не исках да ви прекъсвам.

– Не ни прекъсваш – каза Всетелесния, но снагата му пак започна да се смалява, от торса му изникнаха още ръце и взеха да го придърпват по коридора, сякаш създанието искаше да се скрие от интереса на любопитни очи. – Желая ти късмет, цар Николай – каза светецът и изчезна.

– Аз… не исках да го обидя – заекна Юри.

– Григорий май смята, че самият той е обида за хорските очи.

– Формата му е чудата, да, но той е светец, божествено създание.

– Научени сме да разбираме нормалното, да се боим от различното дори ако то е божествено по своята природа. – Николай плесна с ръце. – Е, ще обсъдим ли как по-точно да ме убием?

– О, Ваше Величество, не, не. В никакъв случай. Но ми хрумнаха някои неща за ритуала, а Елизавета… – Поспря се колебливо на името, сякаш самото му изричане е вид свещен ритуал. – Елизавета иска да започне обучението ви.

– И е пратила теб да ми го кажеш?

– Аз трябва да ви придружа – каза с гордост Юри.

– Добре – каза Николай и подръпна реверите си. – Да викнем Зоя тогава.

Юри се изкашля многозначително.

– Командир Назяленска не е поканена.

– Нея рядко я канят, но въпреки това държа да присъства. – Юри трепна и се намръщи, но Николай знаеше, че няма да даде глас на възраженията си по този въпрос. – Остава само да я намерим.

Усети нещо да подръпва крачола на панталона му и погледна надолу. Мечето с костени колела вместо задни крака пак се бе появило. Юри изписка уплашено.

– Дружелюбно е – каза Николай. – Така мисля поне.

Двамата последваха мечето по коридора. Стените се гънеха на вълни, породени сякаш от тяхното движение, и Николай за пореден път остана с усещането за нещо, което наподобява живот, без да е живо. Не че имаха някакъв избор. Продължават и толкоз. Светът му се беше хързулнал в тази чудата вселена и той или трябваше да се нагоди някак, или да си изгуби ума.

Дълго вървяха по лъкатушни коридори, минаха по дълъг и тесен мост, който ги отведе в друга от гигантските кули – владението на Юрис. Кулата беше изградена от черни каменни блокове, приличаше малко на изоставените замъци, които Николай беше виждал на Странстващия остров. Големи и малки каверни зееха в неравния градеж, кулата се проточваше към небето като гигантски зъб.

Юри сгърби рамене, докато минаваха по моста.

– Какво има – страх те е от височини или не одобряваш командир Назяленска?

– Ваше Величество, никога не бих се изразил така. Че не я „одобрявам“.

– Е, това отговаря на въпроса ми. Защо не я харесваш?

Зоя не държеше хората да я харесват и това бе едно от най-привлекателните ѝ качества. Въпреки това Николай искаше да чуе отговора.

– Онези неща, които каза на поклонниците… – Юри поклати глава. – Не разбирам гнева ѝ. Престъпленията на Тъмнейший са много, но пък тя беше сред любимките му.

За това Зоя не обичаше да говори. Предпочиташе да изгори миналото си като фитила на пръчка динамит.

– Ти как мислиш, какво подхранва гнева ѝ? – попита Николай.

– Омраза?

– Нещо такова. Горивото, както знаеш, гори различно. Някои изгарят бързо, други развиват висока температура. Омразата също е гориво. Но ако омразата е започнала като преклонение? Такава омраза гори различно.

Юри прокара костелива ръка по грубата тъкан на расото си.

– Чел съм много по въпроса. Исторически книги. Знам, че той е правил ужасни неща, но…

– Книгите не казват цялата истина.

– Да, знам, разбира се. Но аз открих, че… открих, че мога да разбера мотивите му.

– А за методите му какво ще кажеш?

– Били са крайни – призна Юри. – Но може би… може би са били и необходими понякога?

– Юри, ако държиш главата ти да остане на раменете, никога не казвай това пред командир Назяленска. Но иначе си донякъде прав.

Юри примигна.

– Сериозно?

– Тъмнейший искаше мир. Искаше една по-силна Равка. Прибежище за всички Гриша. Все неща, към които се стремя и аз.

– Да – каза Юри. – Именно! Може да не е бил добър човек, но е имал мечта…

Николай вдигна ръка. Едва ли би могъл да промени мнението на Юри, но щом монахът държи да се прекланя пред Тъмнейший, нека поне го прави с широко отворени очи… а и неговото търпение си имаше край все пак.

– Има разлика между мечта и самозаблуда. Тъмнейший твърдеше, че иска да спаси Равка, но това трая само докато Равка не отказа да му служи. Твърдеше, че обича Гриша, но и тази обич пресъхна, щом Гриша отказаха да го признаят за свой господар. Той наруши собствените си правила и едва не унищожи народа ни.

Юри дъвчеше ожесточено устната си.

– Давай – каза Николай. – Изплюй камъчето.

Монахът побутна нагоре очилцата си.

– Ако вашият баща… ако бившият цар не беше толкова…

– Слаб? Користен? Некомпетентен?

– Ами…

– Не ми е приятно да призная бащините си грешки. И грешките на неговия баща. И на дядо му. Имало е добри царе от рода Ланцови, имало е и лоши. Цар Анастас е построил главните пътища в Равка, но също така е екзекутирал близо две хиляди души за ерес. Иван Златния строил училища и музеи, но по негово време шуаните ни откраднали Сикурзой. Колкото до баща ми… иска ми се да се гордеех с него. Казват, че родът Ланцови води началото си от огнената птица, но истината е, че всички ние сме хора, при това често от слабия вид. Не мога да променя стореното от предците си. Но се надявам да поправя част от щетите и да поведа страната по нов курс.

– Ами синът ви?

Николай се ухили.

– Може да съм бил дивак на младини, но за някои неща внимавах.

Юри се изчерви като домат.

– Имах предвид бъдещите ви деца. Сигурен ли сте, че те ще са добри владетели?

Николай се разсмя – минаха под една арка и се озоваха в кулата на Юрис.

– Значи си не само еретик, а и радикал?

– Няма такова нещо, Ваше Величество!

– Спокойно, Юри. Неслучайно давам повече власт на местните губернатори и техните съвети. Може да дойде ден, когато Равка няма да има нужда от монарх. Но промените стават бавно.

„Макар че точно тази промяна е малко вероятна.“ Както бе казал на Зоя, равкийците обичаха своите владетели, имаха нужда от силен водач. Нямаха представа как да се управляват сами, защото винаги бе имало друг, който да взема решенията – царе, Тъмнейший, генерали, свещеници. С времето това би могло да се промени. „Или аз ще умра по време на ритуала и страната ще потъне в хаос.“

Оставил бе Равка непростимо уязвима. Да, министрите можеха да управляват за кратко от негово име, но тронът бе останал без наследник. Николай нямаше съпруга, която да заеме мястото му като регент, да обедини народа. А и кой би я защитил, впрочем, това въображаемо момиче, за което се би се оженил? Отговорът беше очевиден – Зоя Назяленска би се справила отлично… стига да се измъкне някак от това чистилище.

Да, щеше да я издигне до свой първи министър и защитник на царството, а не само командир на Втора армия, каквато беше в момента. Ако Николай умреше, преди наследникът му да е навършил пълнолетие, Зоя щеше да се погрижи за всичко – за Равка, за детето му. Народът се бе научил да ѝ вярва, доколкото изобщо можеха да вярват на един Гриша. А въпреки мрачните ѝ настроения и отмъстителния нрав, Николай също се бе научил да ѝ вярва. Зоя се превръщаше в стабилен и самоуверен водач.

„Или пък не“ – помисли си той, когато мечето ги изведе в голямата зала на Юрис, където двамата се бяха счепкали в битка. Оголила зъби, Зоя въртеше две еднакви брадвички като онези, които Тамар предпочиташе, само по-стари на вид и по-груби. Юрис я нападаше с гигантски меч.

Юри подръпна нервно рехавата си брадица.

– Това изглежда опасно.

– И за двамата – каза Николай.

Буреносни облаци се сбираха около двамата дуелисти, гръмотевица разтресе пода. Мечето се търкулна по обратния път, затиснало уши с лапки, сякаш да избяга от звука.

За миг, колкото и невероятно да беше, Зоя и драконът изглеждаха с изравнени сили. Но Николай знаеше, че талантите на Зоя не включват близкия бой с оръжие от този вид, и не се учуди, когато съотношението на силите рязко се промени. Юрис направи лъжлив заход наляво и Зоя се хвана на въдицата.

– Пази си фланга! – извика Николай.

Юрис се завъртя рязко и посече в широка низходяща дъга. Зоя вдигна брадвичките си и те пламнаха със син огън. А щом посрещнаха меча на Юрис, мълния припука по остриетата им, едрият боец нададе рев, а от черната му броня се вдигна пушек.

Какво беше направила Зоя, да му се не знае? И как изобщо бе удържала мощния удар на дракона?

– Браво! – каза Юрис, щом се разделиха.

Раздвижи рамене, сякаш всеки ден го изпичаха жив по няколко пъти. Е, за древен дракон като него това сигурно бе в реда на нещата.

Косата на Зоя беше влажна от пот, ризата бе полепнала по кожата ѝ, но усмивката ѝ пламтеше възторжена – усмивка, каквато Николай никога не беше виждал на лицето ѝ. Усмивка, от която собственият му дух литна до небесата.

Той се изкашля.

– Ако си приключил с опитите си да съсечеш моя генерал, ще трябва да я отведа.

Зоя се завъртя и изтри с ръкав потта от челото си.

– Какво става? – Очите ѝ бяха толкова сини, че грееха чак.

– Елизавета ни вика. Искам и ти да дойдеш, явно ще говорим за ритуала.

Драконът изпухтя.

– По-голяма полза ще има, ако остане при мен. Трънливата гора е пътека, по която се минава сам, царче.

– Да, ама е пътека дълга и трудна – каза Николай. – Кой ще ми носи провизиите?

Юрис поклати глава и се обърна към Зоя, която вече бе върнала брадвичките на стената.

– Губиш си времето с дреболии.

– Бъдещето на родината ми не е дреболия.

– Цар и родина не е едно и също.

Зоя смъкна ръкавите си и закопча копченцата на китките.

– Не, същото е.

Юрис нарасна в дракон и разпери криле. Николай положи усилия да запази самообладание въпреки първичния страх, обзел го при тази гледка. И той ли изглеждаше така, когато демонът се събудеше?

Юрис изпръхтя отново, но този път през муцуна и със сила, която завъртя вихрушка из залата.

– С времето ще разбереш. Когато той остарее, а твоята сила става по-голяма с всеки изминал ден.

Зоя сви рамене с пълна липса на интерес.

– А ти отдавна ще си изгнил в земята и няма да си тук, за да злорадстваш.

Драконът отлетя намусен. Николай му махна жизнерадостно за довиждане, но думите на Юрис продължиха да звучат в главата му, докато със Зоя и монаха вървяха по обратния път. Като нищо можеше да се изгубят в този лабиринт, но вълничките по стените служеха като пътепоказател и тримата скоро се озоваха пред друг мост, вероятно към кулата на Елизавета.

Николай знаеше, че Гриша са дълголетници и че колкото по-голяма е силата им, толкова по-дълго живеят. Колко ли години щеше да е жива Зоя, за да защитава Равка и Ланцови? И дали щеше да води страната мъдро, или лудостта на дългия живот щеше да я побърка, както бе побъркала Тъмнейший? И щеше ли народът да я приеме? Или с течение на годините ще я сметне за противоестествена? Тогава той отдавна ще е мъртъв и някой друг щеше да си блъска главата с тези проблеми, но така или иначе мисълта не беше от приятните.

Юри наби спирачки толкова рязко, че Николай едва не се блъсна в него.

– О! – промълви монахът. – Оооо…

Кулата на Елизавета се възправяше пред тях, кехлибарените ѝ зидове грееха златни в странната, някак плоска светлина на Долината. Във всяко кехлибарено блокче прозираше замръзнало насекомо, а цялата конструкция жужеше като гигантски кошер.

– Светице! – прошепна запленено Юри.

Не беше показал чак такова почитание към дракона, отбеляза си наум Николай, но пък кулата на Юрис приличаше на мечешка бърлога, а това място беше като храм, ужасяващ и свещен едновременно.

– Ти сгреши за кладата – обърна се Зоя към Юри. – Знаем ли изобщо нещо за този ритуал?

– Знаем само, че е опасен – отвърна монахът.

– Виж ти, аз пък си мислех, че царят ще трябва само да преяде с бонбони и да каже стихотворение.

– Вече имам няколко стихчета наум – вметна Николай.

Наближиха и панелите на кулата се разместиха да им отворят вход. Въздухът вътре ухаеше на рози и мед, всичко трептеше в маслената светлина на онзи златен час преди залез-слънце. Само дето тук залез нямаше.

Самата Елизавета сякаш бе направена от злато, обградена от пчели и водни кончета, розите по дрехата ѝ цъфтяха и увяхваха, после разцъфваха отново.

– Добре дошли – приветства ги топло тя. Ако присъствието на Зоя я бе изненадало или подразнило, с нищо не го показа, вместо това се усмихна на всички. – Царю мой, хайде да проверим дали чудовището ще се отзове на повика ни.

Николай се поклони, а Елизавета махна към една маса с малка глинена саксия.

– Когато дойде време за ритуала, аз ще издигна трънливата гора от пясъците на Долината. – Размърда пръсти и от пръстта в саксийката се издигна трънлива клонка с цвят на желязо. – Щом порасне в пълния си размер, тръните ѝ ще са дълги колкото саби. Ще призовеш чудовището и когато то се появи, ще прободеш с трън и него, и себе си право в сърцето.

– И как точно ще оцелее след такова нещо? – попита Зоя.

Малкото трънливо дърво растеше бързо, издуваше се, бодлите му се издължаваха.

– Това зависи от царя. Ще направим няколко упражнения за призоваване и контрол над чудовището, но битката ще е само негова. Ако волята му е достатъчно силна, ще оцелее. Ако не, чудовището ще го надвие.

Николай усети, че търка с длан гърдите си, и спря.

– Волята ми?

– Изпитанието е колкото физическо, толкова и умствено. Целта му е да раздели човека от звяра и звяра от човека. Болката ще е нетърпима, но чудовището ще се изправи пред нещо още по-лошо.

– Какво точно представлява то? – попита Николай.

Този път усмивката на Елизавета беше жалостива, сякаш светицата долавяше ясно страха му, гнева и объркването, които го преследваха, откакто демонът се бе появил.

– То е отломка от силата на Тъмнейший. Частица от неговите намерения и амбиции. Отвъд това – мога само да гадая. Знам, че чудовището не иска да го прогоним. Ще се опита да те обърка, преди да си завършил ритуала и да си използвал тръна. Ако се поддадеш, чудовището ще те превземе напълно. Смяташ ли, че можеш да победиш?

– Веднъж вече надвихме Тъмнейший.

– Алина го надви – поправи го Зоя.

Израз на отвращение прекоси лицето на Елизавета.

– Слънчевата светица – подсмихна се тя. – Колко отчаяно хората търсят чудеса! Колко ниско са способни да паднат!

Николай видя как Зоя присвива очи, и побърза да сложи ръка на рамото ѝ. Не бяха дошли тук да защитават наследството на Алина.

– Но ти няма да се изправиш пред Тъмнейший – продължи Елизавета. Трънливото дръвче се източи нагоре. Саксията се пропука и корените му пробиха глината жадни. – Не лично. Това създание черпи живота си от волята на Тъмнейший, точно като неговите сенчести воини, ничевие. Но вече е живяло в теб повече от три години. Споделяло е твоите мисли и желания и сега ще ги използва срещу теб. Ще се бори за живота си със зъби и нокти, точно както ти ще се бориш за своя.

„Сигурно би трябвало да се уплаша“, помисли си Николай. Всеки здравомислещ човек би се замислил сериозно над перспективата да го набучат на гигантски трън, а той… той чувстваше единствено нетърпение. Мисълта, че ще се изправи пред изпитание, в което да надвие или да бъде надвит, беше далеч по-приемлива от перспективата да живее в този кошмар. Започнал бе да вярва, че демонът ще е с него завинаги. Имаше неща, които не харесваше в себе си – безкрайната амбиция и егоизма, който Алина така точно бе очертала, – и ако Елизавета беше права, то чудовището щеше да използва тези оръжия, а вероятно и други, още по-лоши, в битката си срещу него. Ами нека ги използва! Николай знаеше, че в крайна сметка неговата воля за живот ще се окаже по-силната.

– Когато дойде моментът – каза той, – ще бъда готов.

Дръвчето скочи внезапно от масата, стволът му – дебел и пулсиращ, бодлите – като железни кинжали. Изстреля се над пода и спря на косъм от гръдта на Николай, заостреният шип на дългия трън – насочен право към сърцето му.

– Дано да е така – каза Елизавета. – Чакахме те цяла вечност, Николай Ланцов. Жалко ще е да ни разочароваш сега.

Николай и Зоя се спогледаха. Юри все така гледаше Елизавета с обожание. Полезен както винаги.

– Май се опитваш да ме уплашиш, като гледам – каза Николай и посегна да пипне върха на тръна. – Не знам защо го правиш, но ако искаш наистина да ме уплашиш, пробвай паяк в костюм.

– Защо пък в костюм? – попита Зоя и се намръщи. – Защо не просто паяк? Откъде е взел костюма? Как е закопчал копчетата? И защо е сметнал за нужно да се нагизди?

Елизавета ги наблюдаваше. Раздвижи пръсти и дръвчето започна да се смалява.

– Смятах да подложа монаха на изтезания, за да изкарам напред мрака в теб – каза замислено тя. – Но по-добре да караме направо.

Вдигна ръка и подът около Зоя се надигна, затвори я в тясна килия от лъскави кехлибарени панели.

Зоя извика уплашено, преди инстинктите ѝ да се включат. Разпери ръце и заблъска по стените със силата си. Килията започна да се пълни със златиста течност, която бързо покри стъпалата ѝ до глезените.

Николай посегна към нея, но трънливото дръвче се източи отново, разпери преплетени клонки и образува непроходима стена помежду им. Бодли около него, навсякъде, килия от смъртоносни сиви шипове.

– Престани, Елизавета – извика той, макар че вече не виждаше светицата.

Чу писъците на Зоя.

– Знам, че няма да я убиеш – каза той, въпреки че не беше сигурен. – Юрис има нужда от нея.

Елизавета се появи от шубрака, обградена от уханните си рози.

– И защо да ми пука от какво има нужда Юрис? На мен ми трябва свобода. И ако нейната смърт е цената ти да се задействаш, то тази цена ми се вижда напълно разумна.

Николай се метна към нея, но Елизавета мигом се стопи в трънливия шубрак. Той се хвърли към трънките и бодлите се забиха в плътта му през дрехите. Бяха много остри, потъваха в плътта му като зъби.

– Ще трябва да литнеш, царю мой – обади се отнякъде Елизавета. – Или никога няма да бъдеш свободен – нито ти, нито ние.

Зоя писна още по-силно.

Нейде в трънака се развика и Юри:

– О, не! Моля те, не го прави. Умолявам те.

Николай стисна ожесточено очи. „Хайде, копеле гадно – обърна се той към чудовището. – Искаш да разпериш криле? Сега е моментът. Дори ще ти позволя да опиташ вкуса на тази така наречена светица за благодарност.“

Но ако чудовището го чуваше, сигурно си умираше от смях. Какъвто и мрак да живееше в Николай, явно не проявяваше интерес към тази игричка.

„Светицата няма да я нарани – повтаряше си Николай. – Това е само номер.“

А после писъците на Зоя пресекнаха.

Юри хлипаше жално.

– Зоя? – извика Николай. – Зоя!

Хвърли се с всички сили върху бодлите.

– Зоя! – извика отново, но този път викът му прозвуча като лай.

Усети как създанието в него драпа към повърхността, ноктите деряха гръдта му отвътре.

„Не!“ Николай не искаше това, не искаше да предава доброволно контрола на чудовището.

Ала друг глас в него изсъска: „Да“.

„Помни – каза си той, – помни кой си.“

Усети как ноктите му порастват, как зъбите му се издължават.

„Аз съм Николай Ланцов, капер и цар.“

Изпищя, щом крилете раздраха гърба му и го издигнаха над трънливия шубрак, високо към тавана на кулата.

„Помни кой си.“

Елизавета гледаше нагоре към него с победоносно изражение. Юри плачеше. А до тях Зоя се носеше в златен саркофаг като уловен в кехлибар ангел, със затворени очи, неподвижна.

Николай се сурна към затвора ѝ, не разпозна звука, откъснал се от гърлото му. От силния сблъсък костите му би трябвало да се строшат, но килията не поддаде.

Той се обърна към Елизавета и оголи зъби. „Аз съм чудовището и то е мен.“ Усещаше как чудовището се бори да поеме контрола, как му дава назаем силата си. Но Елизавета само се усмихна нежно и благосклонно. Махна леко с ръка и в същия миг кехлибарените стени на килията се сринаха, а трънливият шубрак увехна като попарен.

Николай улови безжизненото тяло на Зоя, преди да е паднало на пода. Цялата бе покрита със златна мъзга. Елизавета стисна юмрук и Зоя се закашля. Отвори очи, ресниците ѝ – натежали от смолата, примигна объркано, а после лицето ѝ се изопна от неподправен ужас и тя се замята в ръцете му.

Искаше да я успокои. Искаше да… Миризмата на страха ѝ се смеси с уханието на мъзгата. И от тази миризма той се почувства пиян. Почувства се гладен.

Искаше само едно – да забие нокти в плътта ѝ. Само едно – да я погълне.

„Помни – проехтя глас в главата му. – Помни кой си.“

Николай Ланцов. Владетел на Равка. Капер. Войник. Вторият син на един провалил се цар.

Зоя драпаше да се отдалечи, движенията ѝ бяха забавени от лепкавата мъзга, а от неговото гърло се проточи вой на гладно животно.

„Спомни си коя е ТЯ!“ Седи до него и се занимава с кореспонденцията. Стои с ръце на кръста пред нови ученици и ги гледа страховито. Прегръща го в тъмната карета, а той се тресе и тресе, чака чудовището да се оттегли.

Задържа упорито последния спомен, вкопчи се в него, в усещането за оттеглящото се чудовище. „Махай се – повтаряше отчаяно. – Върви си.“

Неохотно и бавно демонът се оттегли в каквото тъмно място обитаваше, а в устата на Николай остана горчив вкус на изгоряло.

Той се срина на колене, тресеше се целият.

Нямаше сили да погледне лицето на Зоя и да види погнусата там. От това нямаше път назад. Усети ръцете ѝ на раменете си, събра цялата си смелост и вдигна глава да я погледне.

Тя се усмихваше широко, грееше.

– Успя. Призова го, а после го срита отзад – каза Зоя.

– Та ти едва не умря – зачуди се той.

Усмивката ѝ стана още по-широка.

– Е, оживях.

Елизавета почука по плота на масата.

– Значи ми е простено, вихротворке?

– Зависи дали ще махнеш бързо тази гадост от косата ми.

Елизавета вдигна ръце и мъзгата се оттече от Зоя на златни ручейчета, събра се на локва и се втвърди.

Юри изтри сълзите от лицето си.

– Коман… командир Назяленска всеки път ли трябва да минава през това изпитание?

– Ако се налага, ще го изтърпя.

Елизавета вдигна рамене.

– Дано не се наложи.

Зоя му подаде ръка и каза:

– Ти отвори вратата.

Николай се изправи с нейна помощ, усмихна се насила. Бе усетил волята на чудовището и се питаше дали неговата ще се окаже по-силна, когато настъпеше решителният момент.

Беше отворил вратата, да.

Но как щеше да я затвори следващия път?