Белязания цар

9

Николай

– МОЖЕ ДА ОТМЕНИМ СЪБИТИЕТО – каза Женя. Крачеше напред-назад пред камината и кършеше пръсти. – Не е твърде късно. Ще разпратим вестоносци да известят момичетата и семействата им, че е настъпила промяна в плановете.

Бяха се събрали във военната зала сутринта и Николай беше поръчал кафе вместо чай. Заобичал бе тази напитка през студентските си години в Кетердам. Макар че, предвид изтощението и главоболието, които го мъчеха след инцидента в Балакриев предната нощ, не би имал нищо против в чашата му да има по-силна напитка.

Инцидентът. Какъв евфемизъм само! Толя му беше разказал с подробности какви ги е свършил в камбанарията. До последната грозна подробност. Николай едва не бе убил един от най-ценните си генерали, един от малкото си истински приятели, жената, помагала му две години да води през бурите кораба на тази проклета страна, жената, която бе пазила тайните му и се ползваше с пълното му доверие. Едва не бе убил Зоя!

– Ще им кажем, че царят не се чувства добре… – продължи Женя.

– Точно това няма да им казваме – прекъсна я Тамар.

– Значи, ще им кажем, че има епидемия от холера или че мръсната канализация е преляла – обади се Толя.

Тамар вдигна ръце.

– Значи, какво? Или сме нерешителни, или сме слаби, или столицата ни плува в лайна?

Зоя си мълчеше още от началото на съвещанието, стоеше край самовара със скръстени ръце. Сякаш не искаше да се приближи до него. Николай знаеше, че трябва да се извини, но за пръв път в нелепия му живот думите му бягаха. И сякаш не му стигаше този проблем, трябваше да се оправи някак и с празненството, което така хитроумно беше замислил и което демонът в него явно бе решил да съсипе.

Отпи още глътка от горчивото кафе с надеждата да си прочисти малко главата.

– Мисля, че не е изключено да имаме нов ресурс, с който не разполагахме преди.

Сякаш прочела мислите му, Зоя го стрелна с гневен поглед.

– Ако кажеш, че това е онзи кльощав грозник, монахът, ще те…

– Какво? Ще се удивиш многословно колко съм изобретателен? Ще ми лепнеш целувка на бузата? Ще поръчаш да изработят паметна табелка на гения ми?

– Ще сложа паметна табелка на стената на двореца в чест на деня, когато Николай Ланцов окончателно се е сбогувал със здравия си разум. Момчето е откачено, фанатик някакъв. Боготвори човека, който подпали гражданска война и изби половината Втора армия.

– Боготвори един идеал. На всички ни се е случвало, Зоя.

Тя му обърна гръб, но не преди Николай да е зърнал обидата по лицето ѝ. Зоя Назяленска не трепна, но болката ѝ беше неоспорима. Прииска му се да закрие съвещанието и просто да… Не знаеше какво точно, но знаеше, че не е редно да се заяжда с човека, когото за малко не е убил, вместо да се извини.

– Добре тогава, действай – каза тя. – Дай да поканим един бивш член на попската гвардия във военната зала и да поставим бъдещето си в мръсните му ръчички.

– Не е ли прекрасна, когато се съгласява с мен? – попита Николай и се ухили на смръщената ѝ физиономия.

Хиляди пъти предпочиташе въсенето ѝ пред онази оголена болка, която сам бе предизвикал. Уви, само миг по-късно се срита мислено, щом Толя се появи заедно с монаха, а въсенето на Зоя премине в пулене.

– Ваше Величество – каза вдървено Юри. Беше толкова висок, че приведе глава на влизане в залата, и толкова слаб, че вятърът да го отвее. – Предупредиха ме, че ви бива в приказките. Рекохте, че ще седнем на една маса, но аз прекарах нощта в килия…

– Синият апартамент е килия? Леля ми Людмила декорира стаите лично. Попрекалила е със сливовото, вярно, но чак „килия“… види ми се несправедливо.

– На цвета му няма нищо. Въоръжената охрана обиди чувствата ми. Така ли се отнасяте към всичките си гости?

– Толя – прошепна Николай, – струва ми се, че нашият гост току-що те обиди на компания. – Облегна се назад и отпусна ръце върху страничните облегалки на стола. – Юри, ти имаш врагове. Охраната беше за твоя защита.

Юри изпръхтя.

– Моите последователи няма да търпят такова отношение.

Точно затова Николай беше изпратил хляб, пушена скумрия и щедри количества хубав квас на хората в лагера пред стените на града – така де, на пълен стомах не се оплакваш. В интерес на истината Николай бе смятал да се занимае с Юри предния ден, но така и не му остана време покрай натрупалата се работа следобед. Колкото до случилото се през нощта, от него не му останаха силици.

– Юри, нека те запозная със…

– Не – прекъсна го той. – Искам да говорим за Беззвездния и…

А после изведнъж млъкна и се изпружи. Очите му се облещиха, челюстта му провисна – хвърлил бе поглед на стаята и явно най-после бе осъзнал къде се намира. Плесна с ръце като сопрано в началото на ария.

– Ооо – ахна монахът. – Ооо! Ама това сте вие. Всичките! Аз… – Обърна се към членовете на Триумвирата и се поклони дълбоко. – Мои суверенни, за мен е чест. – Поклони се за втори път. – Невиждана чест. – Сгъна се отново. – Сбъдната мечта.

Николай с мъка сдържа въздишката си. На какви яйца се беше насадил? Зоя и Женя се спогледаха смутено и дори Давид откъсна очи от книгата си, колкото да изгледа намръщено монаха.

– Би ли спрял, ако обичаш – каза Зоя. – Приличаш на сонда за добив на газ.

– Командир Зоя Назяленска – избълва задавено Юри. – Вчера… вчера не си дадох сметка. Реших, че сте просто…

– Поредният лакей на царя? – довърши вместо него Зоя и продължи, игнорирайки пелтеченето му. – Нали знаеш, че всички ние се сражавахме срещу твоя възлюбен Беззвезден светец в гражданската война?

– Да, да, разбира се. – Монахът побутна нагоре телените си очилца върху въздългия нос. – Знам. Но… ами, Давид Костик, великият фабрикатор, направил първата муска, носена лично от Света Алина. – Давид го изгледа с празен поглед и се върна към четивото си. – Зоя Назяленска, един от любимите воини на Тъмнейший. – Зоя стисна устни. – Както и Женя Сафина, разбира се, първата шивачка, която носи знаците на неговата благословия.

– Благословия? – потръпна Женя.

– Я повтори? – каза Зоя и вдигна ръце, било да призове буря, било да извие врата на нещастника.

Тамар посегна към брадвичките си, а Толя изръмжа.

Николай потропа с кокалчета по масата.

– Стига толкова. Всички да се успокоят, моля. Юри, говориш за неща, които не разбираш.

Въпреки високия си ръст монахът заприлича на уплашено дете, което е счупило любимата ваза на майка си.

– Аз… Простете. Не исках да обидя никого.

Женя се изправи бавно и тишината я обгърна като покров.

– На колко години си, Юри?

– На осемнайсет, моя соверенная.

– Бях с една година по-голяма от теб, когато Тъмнейший ме даде на чудовищата си, родени от силата, която ти боготвориш. Чудовища, които обичаха да се гощават с човешка плът. Наложи се лично да ги разгони, преди да са ме довършили.

– Значи не е бил чак толкова жесток…

Женя вдигна ръка и Юри прояви благоразумието да млъкне.

– Тъмнейший не искаше да умра. Искаше да живея… такава.

– Което показва, че е бил глупак – тихо вметна Николай. – Иначе не би оставил такъв воин сред живите.

Женя кимна едва доловимо.

– Така че си помисли добре, преди пак да говориш за благословии, монахо. – С тези думи Женя седна отново и скръсти ръце на гърдите си. – Продължавайте.

– Момент – каза Давид и си отбеляза с пръст докъде е стигнал. – Как се казваш, момче?

– Юри Веденин, мой соверенний.

– Юри Веденин, ако още веднъж разстроиш съпругата ми, ще те убия на място.

Монахът преглътна.

– Да, мой соверенний.

– О, Давид – каза Женя и се пресегна да хване ръката му. – За пръв път заплашваш да убиеш някого заради мен.

– Така ли? – избъбри разсеяно той, целуна ръката ѝ и се върна към книгата.

– Аз… простете, но направо загубих ума и дума – каза Юри, седна, а после пак скочи, сякаш не го свърташе на едно място. – Самата мисъл, че стоя в зала, издигната от самия Беззвезден… – Докосна с пръсти черната пунктирана линия, която маркираше Долината на смъртната сянка върху картата. – Това… това е свръх силите ми. Картата от говежда кожа ли е?

– Еленова, ако не греша – каза Николай.

– Забележително!

– Чакай – каза Зоя, присвила сините си очи. – От самия Тъмнейший, така ли каза? А не от предците му?

Юри се обърна да я погледне със самодоволна усмивчица.

– Да, така казах. Знам, че е имало само един Тъмнейший, един човек с гигантска мощ, който многократно е фалшифицирал смъртта си. Предпазна мярка срещу дребните умове, които биха се побояли от изключителната му сила и дългия му живот.

– И как си стигнал до тази теория? – попита Николай.

Юри примигна.

– Не е теория. Знам, че е така. Самият Тъмнейший ми го каза в едно видение.

Зоя вдигна вежди, а Николай едва се сдържа да не завърти очи. Вместо това събра ръце пред себе си и каза:

– Ясно.

Но усмивката на Юри стана още по-широка.

– Знам, че ме мислите за луд, но аз съм виждал чудеса.

И точно затова Николай го беше довел тук.

– Спомена нещо онзи ден. Че ерата на светците била започнала. Какво имаше предвид?

– Как иначе бихте обяснили чудесата, които се случват в цялата страна?

– Айде, почва се – измърмори Зоя.

– И ние сме чували разкази за това – спокойно каза Николай. – Но за тези „чудеса“ си има логично обяснение. Живеем в трудно време и хората са склонни да виждат божествена намеса навсякъде.

За негова изненада младият монах седна на мястото си и се облегна тежко на масата с тържествено изражение.

– Ваше Величество, знам, че не сте набожен човек. Но хората вярват, че тези случки не са обикновени природни феномени, които само чакат своето обяснение. Вярват, че са дело на светците.

– Не, дело са на Гриша – поправи го Зоя. – Или на шуаните. А защо не и на твоя скъп приятел Аппарат.

– А – кимна Юри. – То, някои хора вярват, че и старите чудеса са били дело на Гриша.

– Да, малката наука обяснява всичко. Останалото са глупави суеверия.

– И смятате, че така ще е по-лесно да се приеме божественото? – попита Юри и очилцата му отразиха светлината. – Ако нарека тези чудеса „съзиданието в сърцето на света“, това ще помогне ли? И аз съм изучавал теорията на Гриша.

Погледът на Зоя беше леден.

– Нямам намерение да споря за теология с една дръжка на метла.

Юри се облегна назад с блажено изражение.

– Светците се връщат в Равка и Беззвездният ще е сред тях.

– Тъмнейший е мъртъв – каза Женя уж спокойно, но на Николай не убягнаха побелелите кокалчета на ръцете ѝ. – Видях как трупът му изгоря.

Юри хвърли притеснен поглед към Давид и добави:

– Някои вярват, че Тъмнейший не е умрял в Долината, а просто чака възможност да се завърне.

– Аз също бях там, приятел – каза Зоя. – С очите си видях как изгоря на пепел върху погребална клада, подпалена от огнетворци.

Монахът затвори за миг очи, сякаш сам се призоваваше към търпение.

– Да. Несъмнено. Онова е било неговото мъченичество и тялото му е загинало. Но силата на Тъмнейший беше изключителна, древна. Може и да си е отишла заедно с него, но може още да живее заедно с духа му.

Зоя стисна устни и скръсти зиморничаво ръце пред гърдите си. Колкото до Николай, казаното от монаха не му допадаше никак. Частица от онази древна сила живееше в собственото му тяло и ако можеше да се съди по снощния инцидент, от ден на ден ставаше по-силна.

– И смяташ, че всички тези инциденти, тези така наречени чудеса, са свързани някак с Тъмнейший? – попита той.

– Не! – възкликна монахът и се наведе още по-напред. Брадичката му всеки момент щеше да се чукне в масата. – Знам, че са свързани с него! – Стана и махна към картата зад тях. – Може ли? – Огледа се и взе да крачи бързо насам-натам, расото му се вееше като крилете на умопомрачена птица.

– Така ли изглеждат дяконите на Тъмнейший? – прошепна Зоя. – Ако не бяхме изгорили трупа му, сега щеше да се обръща в гроба.

– Аха! – възкликна Юри, намерил малки флагчета, които можеха да се забождат в картите. Обработената кожа беше надупчена при планирането на прежни военни кампании. – Земетресението в Райевост, статуята в Цемна, смирновият покрив в Аркеск, кървящите стени в Удова, розите в Адена. – Изреждаше предполагаемите чудеса и ги отбелязваше с флагчета върху картата. Приключи и отстъпи назад. – Започнаха тук, по крайбрежията, в планините и по границите, зачестяваха и се придвижваха навътре към…

– Долината – каза Николай.

Моделът бе ясно различим, като звезден взрив с център право в Безморие.

– Светци – прошепна Зоя.

– Там ли… – започна Женя.

– Да – каза Николай, макар да не помнеше много от последното сражение.

По онова време чудовището вече бе станало негов спътник и двамата се бореха за контрол над общото си съзнание. Тогава Николай печелеше битката много по-често от сега. Задълго оставаше с ясен ум, дори когато тялото му се трансформираше, потърсил бе помощ от Алина. Дори се бе опитал да подпомогне армията в онзи последен сблъсък.

Чудесата определено се придвижваха навътре към центъра, към мястото, където преди се намираше Долината на смъртната сянка и където Тъмнейший беше дал последен отпор – изправил се бе пред Алина Старкова и беше погинал от нейната ръка. Победа. Така поне изглеждаше навремето – обединена страна, най-сетне мир, а самият Николай внезапно и напълно пречистен от демона, който го беше терзал. Повярвал бе, че мракът в него е изчезнал със смъртта на Тъмнейший. Повярвал бе, че войната е свършила.

Ала демонът се бе появил отново. Или е бил с него през цялото време, дебнел е в кошмарите му и е чакал своя момент? Или нещо го е събудило?

Николай гледаше флагчетата, забодени в картата. Наистина ли имаше модел, или Юри виждаше каквото искаше да види? И дали този на вид умопобъркан, но безобиден фанатик не играеше някаква по-дълбока игра?

– Ще прощаваш, Юри – каза царят. – Но твоята цел е равкийската църква да канонизира Тъмнейший. Затова ли се опитваш да свържеш тези събития с Беззвездния?

– Нямам причина да лъжа – каза Юри. – Само преди няколко дни в Долината се е появил знак, езеро от черна скала, слънце в затъмнение.

Зоя изпръхтя негодуващо.

– Геоложка аномалия.

Юри ръгна с костелив пръст картата.

– Това място не е обикновено. Да, тук Тъмнейший е срещнал своята гибел, но има и друго. Точно тук той е разкъсал света преди време и се е появила Долината. Това е място на древна сила.

– Откъде знаеш, че точно там се е случило? – повиши глас Зоя и махна с раздразнение.

– Знам, защото именно това изучавах в попската гвардия. Пише го в текстовете.

– Кои текстове? – попита тя и Николай се зачуди дали Зоя не подвежда съзнателно монаха.

– „Книгата на Альоша.“ „Сикурийските псалми.“ А в „Истории на светците“ дори има илюстрация.

– В една детска книжка?

– Било е свещено място – настоя той. – Там Свети Феликс е бил пронизан от ябълковия клон, древно място на изцеление и велика сила, където хората са ходели да се пречистят.

Николай изправи гръб.

– Да се пречистят от какво?

Юри отвори уста, после бързо я захлопна.

– Неправилно се изразих…

– А, не – каза Толя. – Няма грешка. Говори за обисбая. Нали така, младеж?

– Аз… такова…

– Неприятно ми е да призная невежеството си – каза Николай. – Много по-забавно е хората сами да го установят. Но както точно е това обис… баячество?

– Нямам представа – каза Зоя.

Женя сви рамене и дори Давид поклати глава.

За изненада на Николай обяснението дойде от Тамар.

– Обисбая – каза тя. – Ритуалът на горящия шип. Знаете ли как е била създадена попската гвардия?

– Това са детски приказки – изсумтя презрително Зоя.

– Възможно е – кимна Толя.

– Нищо, да чуем приказката – каза Николай.

Тамар скръсти ръце.

– Защо ти не ни окажеш честта, монахо?

Юри се поколеба, после каза:

– Започва с първия цар от рода Ланцови, Яромир Решителния. – Младият мъж затвори очи и гласът му стана по-уверен и някак напевен. – Преди него днешна Равка е била разделена на воюващи княжества. Той ги надвил едно по едно и ги обединил под знамето с двуглавия орел. Но набезите от Фйерда на север и Шу Хан на юг не спирали и младото царство било в състояние на непрестанна война.

– Защо ли ми звучи познато? – Николай знаеше историята още от дете и винаги му ставаше мъчно при мисълта, че Равка е била във война още от рождението си.

– Тогава не е имало Втора армия – продължи Юри. – Нашите войници се сражавали и умирали като всички други. Но според легендата Яромир издигнал олтар на едно възвишение край Ос Олта…

– Първият царски параклис – вметна Толя.

Юри кимна.

– Младият цар се помолил на всички светци и на следващия ден група монаси се появили пред портите му и предложили да се сражават рамо до рамо с него. Не били обикновени монаси. Когато влезели в битка, приемали формата на зверове. Сражавали се не като хора, а като различни животни – вълк, дракон, ястреб, мечка. Царят бил чувал слухове за тези монаси, но повярвал чак когато видял чудото с очите си.

– Като при всяко чудо – измърмори Зоя.

– Да – каза Юри и отвори очи. Фанатизмът грееше в тях като прясна дамга. – Като при всяко чудо. Монасите се съгласили да помогнат на царя. Не поискали в замяна нито злато, нито земя, а само един от тях винаги да е в близкото обкръжение на царя, така че Равка да не забрави почитта си към светците. Монасите се хвърлили в битката, разпръснали враговете на Равка, изтласкали ги и така създали границите, които следващите поколения удържат вече хиляди години. – Гласът му ставаше все по-силен, запленен от разказа, забравил колебанията. – Но битката продължила толкова дълго, че когато приключила и станало време монасите да се върнат в човешката си форма, не могли. Водачът им ги завел при една древна трънлива гора и там те преминали през опасен ритуал – обисбая. Оцелелите отново се превърнали в хора, а водачът им заел мястото си до Яромир. По-късно свещеникът, който съветвал царя, получил титлата Аппарат, а свещените воини около него били наречени попската гвардия.

– Някои хора твърдят, че първите попски гвардейци са били Гриша – каза Толя.

Тамар вдигна ръка към зъба от акула на врата си.

– Според тази версия животните, в които се превръщали, били първите муски. Духовете им увеличавали силата на монасите.

Николай гледаше втренчено монаха. Историята звучеше странно, без съмнение, и сигурно беше чиста проба измишльотина, но все пак…

– Ритуал, който очиства човека от звяра в него. Какво представлява този ритуал?

Юри побутна очилцата си на носа и самоувереният схолар изчезна яко дим.

– Не съм сигурен. Текстовете… си противоречат.

– Ти всъщност не си революционер и подстрекател, нали, Юри?

Лека усмивка разтегли устните на монаха.

– Май така излиза.

– И въпреки това цъфна пред портите ми да ме обвиниш на висок глас в предателство. – Юри прояви благоразумието да свие глава между раменете си. – Защо? Какво те доведе тук?

– Светците. Вярвам в това.

Николай не беше толкова убеден.

– Кажи ми за този ритуал.

– Защо? – попита Юри и свъси вежди.

– Аз съм цар. Копнея за забавления.

Монахът подръпна рехавата си брадица.

– Подробности не знам. Текстовете си противоречат, както казах, а аз не… вече не ми е позволено да…

– Става въпрос за религиозни текстове, нали така? – каза Николай. – От библиотеката на попската гвардия. И ти вече нямаш достъп там.

– Да.

Болката в гласа му бе ясно доловима. Това Николай можеше да разбере. И в собствения му живот имаше време, когато откриваше утеха единствено в думите. Книгите не губеха търпение, нито му казваха да мирне най-после. След като учителите му вдигнаха ръце от него, Николай довърши образованието си сам, в библиотеката. Там намери нужното за военната история, стратегията, химията, астрономията. Всяко книжно гръбче беше като отворена врата, която му нашепваше: „Влез, влез. Тук те чака земя невиждана. Тук те чака убежище от страха, бягство от скуката, почивка от наежения свят.“ Явно и Юри познаваше този особен покой. Бил е учен преди. Може би пак би се съгласил да стане такъв.

Николай се изправи.

– Благодаря ти, Юри. Много ни помогна.

Монахът се изправи бавно.

– Така ли? Тогава ще се включите ли в петицията ни, Ваше Величество? Аппарат не би могъл да пренебрегне гласа на царя. Ако вие лично го помолите да…

– Ще си помисля, Юри. Аргументите ти са интригуващи. Засега ще те ескортират до покоите ти.

– Значи още съм затворник?

– Ти си ценен гост и искам да си на мое разположение по всяко време. Ще се опитам да ти осигуря достъп до материали за четене.

Юри застина, сякаш не беше сигурен, че го е чул правилно.

– Моите… книги?

– Може би.

– Това би било… Не, трябва да се върна при следовниците си пред града. Не може да ме държите…

– Ще се върнеш. Но преди това ще ни погостуваш още малко. Докато ние обмисляме достойнствата на каузата ти.

Юри вдигна брадичка.

– За Беззвездния съм готов да чакам и цяла вечност. Но не си играйте с мен, Ваше Величество. Не дойдох в столицата да ми се подиграват и да си играят с мен на примък-отмък.

– Примък – да, отмък – не – каза Николай. – От отмъка се отказах още на младини.

Зоя завъртя очи, а Толя изведе Юри от залата и го предаде в ръцете на двама дворцови стражи.

Николай стана, отиде при картата и се вгледа отново във флагчетата. Сега, когато монахът си беше тръгнал, мълчанието в залата тежеше, сякаш се е появило неканено присъствие, древно и безименно.

– Момчето е лудо за връзване – каза Зоя.

– Дълбоко вярва в каузата си – каза Толя. – Не е същото.

– Предпочитам някой дълбоко вярващ пред човек като Аппарат – добави Женя.

– Какви ги говориш? – ахна Зоя. – Та той почита един тиранин, убиец, същия, който те подложи на изтезания.

Женя въздъхна.

– Можем ли да го виним, че силата на Тъмнейший го е привлякла? Същото се случи и с всички нас.

– По онова време не знаехме какво представлява той в действителност.

– Сериозно? – Женя нагласи превръзката на окото си. – Юри е уплашено момче, което търси нещо голямо, което да придаде смисъл на живота му. Такива като него с лопата да ги ринеш в Равка.

– Точно това ме тревожи.

Толя седна до сестра си и двамата се спогледаха. Точно сега нямаха право на тайни, помисли си Николай.

– Какво има?

Толя размърда широките си плещи.

– Може и да има нещо вярно в историята на Юри. Попската гвардия невинаги е била сбирщина лакеи, които се кланят на Аппарат. Били са свещени воини на служба при короната. Като бях малък, мечтаех да стана един от тях.

– И какво те спря? – попита Николай.

Не беше изненадан. Двамата с Толя бяха отгледани от църквата и Николай ясно си даваше сметка, че ако Алина Старкова не го беше благословила за цар, близнаците никога не биха му се заклели във вярност.

– На мен не ми позволиха да вляза в ордена – каза Тамар. – Защото съм жена.

Толя кимна.

– А аз реших, че не държа да вляза в свещен орден, който твърди, че търси воини, а отказва на боец като Тамар.

Тамар отпусна ръце върху брадвичките си.

– Светците са имали друг план за нас.

– Ами да – каза Николай. – Чудя се какво са планирали светците сега. Зоя, когато съм се измъкнал от имението на херцог Радимов в Иветс, вие къде ме намерихте?

– В една ферма за гъски на пътя за Варена.

Николай забоде пръст на картата.

– На североизток от имението. Но когато се измъквам от двореца, винаги поемам на северозапад. Всеки път тръгвам в същата посока и стигам малко по-далече. Ами ако демонът се стреми към онова място в Долината? Ако и той иска да се освободи от мен, както аз искам да се освободя от него?

– Или набедените чудеса са чисто и просто план да те отдалечат от двореца? – възрази Зоя.

– Къде, в Долината? Защо?

Зоя вдигна ръце.

– Не знам.

– Чудесата започнаха, когато демонът в мен се събуди. Това може да е свързано със силите на Тъмнейший, също толкова вероятно е Юри да дрънка глупости, но този модел е безспорен. Нещо се случва и е свързано с това конкретно място в Долината на смъртната сянка.

– Опасно е да напускаш двореца… – възрази Зоя.

– Вече навсякъде е опасно за мен, в двореца включително. – Беше го доказал лично снощи. – Женя ще ми приготви по-силен тоник. Давид ще изкове по-здрави вериги. Отивам на поклонение.

– В някаква мистична трънлива гора? – възкликна Зоя. – Дори да е съществувала някога, Долината заличи всичко там. Нищо не е останало.

Толя произнесе някакъв дълъг стих, от който Николай различи само няколко думи. След това гигантът каза:

– „Изгубената вяра е корените на забравена гора, която чака да разцъфне отново.“

Зоя присви очи.

– Разбрахме се да не рецитираш поезия по време на съвещанията.

– Това е църковноравкийски – възрази Толя. – От „Книгата на Альоша“, което щеше да знаеш, ако ходеше на църква.

– Чудо е, че съм оцеляла толкова дълго, без да го знам.

– Толя – прекъсна ги Николай, – искам от теб да намериш всички текстове, в които се споменава този ритуал, обисбая, всичко, свързано с него. Не мога да разчитам за това само на Юри.

– Аз не съм схолар – възрази Толя.

– Може и да си бил в някой друг живот – каза Николай.

– Какво беше онова, че не можеш да разчиташ само на Юри? – попита Зоя. – Не възнамеряваш наистина да вземеш монаха на това поклонение, нали?

Женя се размърда на стола си.

– Направиш ли го, ще изглежда, че подкрепяш култа към Беззвездния. А това послание не ми харесва никак.

– Юри ще пътува инкогнито, дегизиран, а и аз няма да поема право към Долината – каза Николай. – Може да научим нещо полезно на местата, където са се появили другите чудеса. Хем ще ги обиколя, хем ще създам илюзията, че искам да поговоря с поданиците си, преди да си избера невеста. Армии се събират и по двете ни граници, нови претенденти за трона никнат като гъби след дъжд. Хазната ни е празна, съюзниците ни са малко. Подкрепата на обикновените хора е важна. Ще ни е нужна в по-близко и по-далечно бъдеще.

– А ако не постигнеш нищо? – попита Женя. – Ако Тъмнейший ти е завещал това проклятие за вечни времена и лечение няма?

Зоя опря длани в масата.

– Или ако Юри открие истината за чудовището?

– Тогава ще се молим да ме послуша и да запази тайната ми, докато не подсигуря някак бъдещето на страната. Дори без наследник, може би има начин да запазя трона си и да защитя Равка.

– И какъв е този начин? – попита Зоя.

– Защо просто не ми се довериш, Зоя? За разнообразие? Ще ти хареса, повярвай ми.

Идеята го беше споходила предната седмица, когато се върнаха от имението на Киригин и в парка на двореца ги посрещнаха Трухин и Исак.

Зоя сви устни.

– Тая работа не ми харесва. Може да се издъни по хиляди начини.

Това Николай го знаеше и сам. Времето им изтичаше, а пътуването до Долината направо вонеше на отчаяние. Не можеше да отрече собствения си страх и съмненията, които разкъсваха сърцето му. Ами ако напълно изгубеше ума си и волята заедно с него? Ако пак нападнеше свой приятел и този път няма кой да го спре? Какви беди можеше да стовари връз главите на любимите си хора? Какво можеше да причини на света?

Тези страхове Николай не можеше да отрече, но и нямаше намерение да им се поддава. Нямаше току-така да отстъпи победата на чудовището.

Обърна се към хората около масата – неговите съветници и воини, неговото семейство. Нужно му бе те да повярват ако не в историите на Юри, то в него самия, в човека, който е бил преди Тъмнейший и войната. Подръпна реверите на кадифеното си палто и им намигна.

– Ако няма издънки, не е интересно.

Усети как чудовището се отдръпва. Действие. Решение. В моменти като този се чувстваше като предишния Николай. Ако демонът искаше да му отнеме душата, той нямаше да се даде без бой. И тази битка започваше тук и сега, с отказа му да отстъпи и най-малкото парченце от духа си на чудовището, което го теглеше към мрака. Щеше да постъпи както винаги. Ще щурмува и ще се моли надеждата да го чака някъде там като корените на трънливата гора – току зад ъгъла.