Белязания цар

33

Нина

НИНА ВИДЯ НАД РАМОТО НА ВОЙНИКА как рибарите от консервната фабрика обръщат глави при звука на плачещото бебе.

Войникът понечи да затвори вратите.

– Помощ! – извика Нина. – Помогнете ни!

– Какво става там? – попита един от мъжете.

Благословена да е Фйерда и слабостта ѝ към девойки в беда. Мъжете от най-ранна възраст се учеха да защитават слабите и най-вече жените. Тази доброта рядко се разпростираше върху гришаните, но мъртвите бяха проговорили и това нямаше да отиде нахалост.

Още едно бебе се разплака.

– Точно така, хлапе – прошепна Нина. – Поплачи си.

Рибарите свърнаха по нанагорнището към пропускателния пункт.

– Това не е ваша работа – каза пазачът и най-после успя да затвори вратите на фургона.

– Кого карате там? – попита някой.

Нина надникна през дъските. Бяха свалили Хане и Адрик от капрата и сега те стояха, обградени от въоръжени мъже. Тълпата от местни около фургона растеше.

– Товар за фабриката, това е – каза пазачът.

– Тогава защо пътувате към града?

– Обърни и да тръгваме – изръмжа пазачът на войниците, качили се на капрата. Юздите изплющяха, конете направиха няколко предпазливи стъпки напред, но рибарите вече бяха завардили пътя.

– Да видим какво има във фургона – каза един едър мъж с червено кепе.

Друг пристъпи напред, разперил ръце умиротворително.

– Чува се детски плач. Защо карате малки деца към фабрика за муниции?

– Не е ваша работа бе! Нямате право да ни търсите сметка. Отстъпете, иначе сме упълномощени да използваме сила.

Обади се нов глас, но Нина не видя чий е.

– Наистина ли ще откриете огън по тези хора?

Нина мина от другата страна на фургона, надникна в процепите между дъските и видя, че още хора от местните са се стекли, привлечени от врявата при пропускателния пункт.

– И защо не? – каза една жена. – Вече отровиха реката ни.

– Мълчи, ма! – изсъска един от войниците.

– Права е – каза съдържателят на странноприемницата. Нина го помнеше от първия им ден в града. – Убиха и онова момиче при манастира. И говедата на Герит.

– Ако ще стреляте по нас, давайте – каза някой. – Но куршумите едва ли ще стигнат за всички ни.

– Назад! – извика войникът, но изстрели не се чуха.

След миг вратите на фургона се отвориха отново.

– Това пък какво е? – попита мъжът с червеното кепе. – Кои са тези жени? Какво им е?

– Те… те са болни – заекна войникът. – Под карантина са.

– Изобщо не са болни – обади се Нина от сенките на фургона. – Войниците експериментират с тях.

– Но те всички са… Всичките бременни ли са?

Нина не бързаше да отговори – чакаше тишината да свърши своето. И скоро усети как настроените на тълпата се променя от подозрителност в нескрит гняв.

– Вие от манастира ли сте? – попита едрият мъж и Нина кимна.

Надяваше се скапаната престилка и тъпите руси плитки да изглеждат достатъчно правдоподобно.

– Тези затворнички не са жени – изръмжа войникът. – Те са Гриша. Потенциална заплаха за Фйерда и нямате право да ни се месите.

– Затворнички? – повтори мъжът с червеното кепе и свъси чело. – Гриша?

Хората пристъпиха напред, присвили очи да огледат по-добре жените и момичетата. Нина знаеше колко силни са предразсъдъците им. Видяла го бе у Матиас, усетила бе тежестта им. Но беше видяла и как тази тежест се променя, как тази на пръв поглед неповратлива скала може да ерозира. А щом това можеше да се случи с един дрюскеле, отгледан да мрази нейния вид и в червата, значи можеше да се случи и с тези хора. Момичетата във фургона не бяха могъщи вещици, които сеят разрушение. Не бяха безлики вражески бойци. Бяха фйердански момичета, отнети от семействата им и изтерзани. Ако обикновените хора не можеха да съзрат разликата, значи мисията ѝ във Фйерда беше обречена поначало.

– Чиле? – каза един млад рибар и разбута хората около фургона. – Чиле, това ти ли си?

Крехко момиче с жълтеникава кожа отвори очи и промълви едва доловимо:

– Лив?

– Чиле – повтори младежът през сълзи, скочи във фургона и си удари главата в тавана. – Мислех, че си мъртва. – Коленичи и я взе в прегръдките си.

– Слизай веднага! – развика се войникът.

– Какво сте ѝ направили?! – ревна младежът с мокри страни и пламнало от ярост лице.

– Тя е гришанка и затворничка на…

– Тя ми е сестра!!!

– Онова там не е ли Идони Алгрен? – попита мъжът с червеното кепе и проточи врат.

– Нали уж била отишла в Дйерхолм да работи като гувернантка – каза една жена.

Нина вдигна поглед към фабриката. Колко време беше минало?

– Елинор Берглунд – каза тя. – Петра Тофт. Сив Енгман. Янике Фискер. Силви Уинтер. Лена Аскел.

– Отвлекли са Чиле! – крещеше младият рибар. – Отвлекли са всички тези жени!

Чу се изстрел. Войникът при пропускателния пункт държеше пушката си, вдигната високо.

– Стига! Или разчистете пътя, или…

Тряс! Първата експлозия разтърси планината.

Всички обърнаха глави натам.

– Прозвуча доста по-силно от предвиденото – каза Леони.

Тряс! Още един взрив, и още един. Точно навреме.

– Сладки Дйел – ахна мъжът с червеното кепе и посочи към старата крепост. – Водохранилището.

– Светци – прошепна Леони. – Нещо не е наред. Явно съм сгрешила сериозно със съотношенията, не знам как…

Чу се още един трясък, последван от ужасяващ рев. Хората хукнаха с писъци по нанадолнището. Младият рибар взе на ръце сестра си и скочи от фургона.

– Да се махаме оттук! – извика той.

– Няма време – отвърна мъжът с червеното кепе.

Нина и Леони се смъкнаха на земята. Горе на баира тъмни димни колони се издигнаха над обхванатата от пламъци фабрика. Далеч по-страшна беше водната стена, която препускаше към тях. Бентът се беше сринал и по склона прииждаше разпенена ревяща вълна, изкореняваше дървета и помиташе всичко по пътя си.

– Може би ще загуби от инерцията си – каза рибарят, притиснал сестра си на ръце.

– Мърдайте! – изкрещя Леони. – Водата е силно отровна! Едно докосване може да ви убие!

Вината и страхът по красивото ѝ лице жегнаха Нина в сърцето, но друг изход нямаше. Фйерда нямаше нужда от милост. Имаше нужда от чудеса.

– Ние направихме това – каза Хане. – И ние трябва да го спрем.

Хора пълзяха по страничните склонове, но вълната прииждаше бързо. Твърде бързо.

– Минете зад мен! – кресна Адрик на местните, но те само се спогледаха объркано.

– Веднага! – извика Нина на фйердански.

– Леони – каза Адрик, докато хората се събираха в клин зад него. – Ще се справиш ли?

Тя кимна решително, вдигна пръсти към скъпоценните камъчета в косата си, устните ѝ се движеха в безмълвна молитва. Нина си спомни казаното от Леони по-рано: „Отровите са трудна работа“.

Вълната скъсяваше разстоянието, разпенена и повлякла отломки, толкова широка и висока, че сякаш скриваше слънцето.

– Пригответе се! – извика Адрик.

Леони разпери ръце.

Адрик протегна своята напред и стената се разцепи на две, разполовена от призованото въздушно течение, разля се с ядно съскане покрай хората от градчето.

Леони вдигна ръце и Нина видя жълтеникав облак да се появява във въздуха около нея. Младата жена извличаше отровата от водата.

„Гриша.“ Нина чу как хората повтарят думата един през друг. „Друсйен.“ Вещици.

Отровният облак ставаше все по-голям, водата нямаше край. След още миг-два вълната залиня, но Леони продължи да извлича отровата, докато водата не се разля на малки вирове.

Стоеше с вдигнати ръце във внезапната тишина. Всички гледаха нагоре към смъртоносната, кално-жълта прахообразна маса, увиснала над главите им.

– Пестийла! – развикаха се ту. – Морден!

Отрова. Смърт.

– Не – прошепна под нос Нина. – Възможност.

Пресегна се във водите на пороя, търсеше необходимия материал и скоро силата ѝ напипа костите на изгубените в мрака момичета, напипа ги и ги сграбчи.

Ръцете на Леони трепереха, устата ѝ бе разтеглена в гримаса. Адрик се завъртя, насочи вятъра, оформи го в мъничък циклон, който засмука отровния облак и го запрати в празната караулка. Вихротворецът завъртя рязко китка да затръшне вратата, а после прихвана Леони през кръста, преди да се е сринала в несвяст.

И в тази нова тишина Нина чу как пеленачетата плачат, а хората викат. Нямаше представа какви щети е причинила вълната на сградите в ниското.

Тълпата зяпаше Адрик и Леони. Войниците вдигнаха пушките си. Нина стоеше, готова да призове труповете от фабриката на помощ. Но се надяваше, надяваше се…

– Вижте! – извика мъжът с червеното кепе.

По средата на пътя, там, където водата бе заравнила коловозите, се издигаше голямо ясеново дърво, белите му клони се протягаха към небето, а дебелите му корени се впиваха в калта.

– Дйел и всичките му води! – ахна съдържателят на странноприемницата и се разплака. – Направено е от кост.

Костите на момичетата в планината, изковани в нещо ново от силата на Нина.

– Слава на Дйел! – прошепна младият рибар и се срина на колене.

Нина се радваше, че не може да чуе сега гласа на Матиас, че той не е станал свидетел как се е възползвала от неговия бог. Беше извъртяла номер, който не подхождаше на войник с чест. Беше си театро, евтина илюзия, достойна за измамници и крадци.

Но не съжаляваше. С Адрик и Леони правеха нещо добро, Хрингса – също, но работата им не беше достатъчна. Колкото и гришани да изведяха от Фйерда, винаги щеше да има още. Винаги щеше да я има Фйерда с нейните танкове, клади и хора като Ярл Брум, които да драснат клечката. Освен ако Нина не намереше начин да промени всичко това.

– Свалете пушките – каза мъжът с червеното кепе, докато жителите на Гяфвале падаха на колене. – Днес станахме свидетели на чудо.

– Слава на Дйел! – извика Нина. Коленичи пред Адрик и Леони с манастирската си престилка. – И слава на новите светци.