Белязания цар

24

Нина

НИНА ЗНАЕШЕ, ЧЕ ТРУДНО ЩЕ ИЗМЪКНЕ жените от форта. След нейната каскада охраната щеше да е затегната, но с малко късмет войниците щяха да си обяснят пробива с желанието на послушница да спретне номер на посестримите си или да се срещне тайно с някое войниче, а не с действията на равкийски шпионин.

Тримата с Леони и Адрик се събраха да обсъдят плана – уж поеха към града да рекламират стоката си, но целта беше да се отдалечат от манастира, а като допълнителна мярка говореха на земски. Всъщност вече бяха сключили сделки с няколко местни рибари, които се надяваха да компенсират загубите си от умиращата риба в реката, като ловят дивеч и продават кожите. Запасът им от пълначи беше на свършване, да не повярваш.

Същата сутрин Нина зърна животно с бяла козина да изчезва между дърветата. Отдели се от Леони и Адрик и навлезе на пръсти в гората. И там, на отсрещния бряг на реката, видя Трасел. Видя и други силуети в гората, от които сърцето ѝ се качи в гърлото. Сиви вълци. Но тези не бяха с оранжевите очи и изпосталелите тела на животните, които бе срещнала на леда. Понечеше ли някой от сивите да се приближи към реката, Трасел изщракваше с челюсти и вълкът хукваше назад с подвита опашка.

„Той е като куче пазач – осъзна Нина. – Държи ги далече от отровената вода.“

Искаше ѝ се да остане още малко, да се приближи дори или поне да види дали Трасел ходи при паничката с огризки, които му оставяше редовно. Но Адрик и Леони я чакаха. Както и момичетата на онова планинско възвишение. Затова тя обърна неохотно гръб на белия вълк и пое обратно към шейната.

Планът беше от прост по-прост – да изведат жените и бебетата през пропускателния пункт в подножието на хълма, преди някой да е разбрал, че пленниците липсват.

Леони не се зарадва особено, когато стана ясно, че планът им включва експлозиви.

– Знам съвсем малко за взривяващите се прахчета – каза тя, докато подреждаха стоката в шейната, – а и дългите фитили са много капризни.

– Трябва ни нещо, което да отвлече вниманието – каза Нина. – Измъкнем ли се, бомбите ще подпалят пожар във фабриката, който бързо ще се разпространи към източното крило, а докато го изгасят и разберат, че няма трупове, момичетата вече ще са преполовили пътя до Хайар. – А там щеше да ги чака китоловен кораб, нает от членове на Хрингса, с който да потеглят към Равка. Е, екипажът щеше да очаква гришански бежанци, а не цяло ято от млади жени със скимтящи пеленачета, всичките пристрастени към някакъв изкуствено създаден вариант на парем. Но с този проблем щяха да се занимаят, когато му дойдеше времето. – И няма да казваме на момичетата кои сме. Иначе току-виж отказали да тръгнат.

Леони поклати глава неуверено.

– Не е ли редно да им дадем право на избор?

– Парем ти отнема избора. Тези жени имат само една мисъл в главата си – кога ще получат следващата доза. Ако искаме да ни последват кротко, не трябва да знаят, че ги отвеждаме от източника на дрогата. Добре ще е да се снабдим с обикновена юрда впрочем. Може да помогне малко при абстиненцията.

Адрик примижа, загледан в пътя.

– И какво ще стане, когато разберат, че следваща доза няма да има?

– Леони, можеш ли да забъркаш седатив, който да ги държи послушни, но без да е опасен за бременните?

– Сериозно ли говорим как да упоим бременни жени? – попита Адрик. – Ами ако объркаме дозата?

– И на мен не ми харесва, но от опит знам какво ти причинява онзи копнеж.

– Мога да го направя – каза Леони. – Така мисля. Но… – Сведе поглед към възела, който връзваше. – Ами ако за тях вече няма връщане назад? Ако ги обречем на едно ужасна плаване или на смърт дори?

Нина отлично помнеше агонията на собствената си битка с парем. Молила се бе да я убият, пълзяла бе. Ако не беше Матиас, едва ли щеше да издържи. И онова беше само първият етап на борбата. Какво би станало, ако не беше Иней да ѝ даде цел в живота? Ако не беше Йеспер да я разсмива? Дори онова дребно копеленце Каз беше изиграл своята роля с безцеремонната си суровост. Всички те ѝ помогнаха да издържи безкрайните угнетяващи дни, да се върне стъпка по стъпка към предишното си аз. А тези жени щяха да са на чужда земя без семействата и приятелите си. Можеха да разчитат само една на друга. Ако изобщо оцелееха.

Нина погледна към Леони, после и към Адрик.

– Няма да се преструвам, че мисля разумно. Самата мисъл за онези жени… Знам какво причинява парем. Тази война съм я водила. Знам какво бих избрала аз.

– И си готова да направиш този избор вместо тях? – попита Адрик.

– Всички трябва да сме готови.

Леони вдиша дълбоко.

– Аз не бих искала да живея под чужд контрол. Не бих искала да обрека детето си на такъв живот.

– Адрик? – подкани го Нина.

– Вече ти казах какво мисля, Нина. Рискуваме своя живот и живота на други Гриша, за да доставим в Равка кораб, пълен с тежко болни жени. С трупове най-вероятно. Но няма да им обърна гръб. Ако не друго, поне ще имам основателна причина да се оплаквам до края на дните си.

– Пак заповядай – каза Нина.

Адрик се сгъна в горчив поклон и попита:

– Само не ми е ясно как ще убедим пазачите, че един еднорък мъж и две жени имат работа във фабриката.

– Теб ще те облечем в униформа и ще натъпчем ръкава с парцали, а двете с Леони ще сме с дрехите на пролетни деви.

– И няма да забележат, че аз почти не говоря фйердански и държа юздите на конския впряг с една ръка?

– Хане ще ни помогне.

– Сигурна ли си? – попита Леони. – Видях как те гледаше оная нощ. Игуменката твърде дълго я е въртяла на пръста си.

Не само игуменката. Родителите ѝ. Цяла Фйерда, като си помислиш. Но пък Хане беше излъгала, за да защити Нина. Нарушавала бе строгите правила на манастира, за да помага на хора в нужда. Успяла бе да съхрани смелостта си на това ужасно място.

Адрик се облегна на шейната.

– Ако момичето разбере, че сме Гриша…

– Самата тя е Гриша.

– И се мрази за това. Омраза, която ще обърне срещу нас, уверявам те. А дори да скрием някак същността си от нея, ние ще отпрашим с кораба, а Хане ще остане тук да тегли последствията. – Нина се размърда неспокойно и Адрик вдигна вежда високо. – Смяташ, че и тя ще дойде с нас? Ох, Зеник! А аз си мислех, че Леони е непоправимият оптимист в групичката ни.

– Хане няма място тук.

Дори момичето да опази в тайна талантите си, Фйерда рано или късно ще пречупи духа ѝ. А точно тази жертва Нина не беше готова да приеме.

– Не ни превръщай в единствения ѝ възможен избор, Нина – каза Адрик, като я измерваше с поглед. – Защото това Хане няма да ти го прости.

„Може и да не ми прости – помисли си тя, – но поне ще оцелее.“

•

На следващия ден Нина влезе в класната стая и с изненада видя там още една от пролетните деви.

– Кори от Извора също би искала да се учи – каза умърлушено Хане.

Нина впрегна актьорския си талант на работа.

– Още една ученичка! Браво. Знаеш ли нещичко от земския?

– Не – отвърна намусено Кори.

Явно не гореше от желание да бъде тук. И също толкова явно изворната майка не искаше Нина и Хане да остават сами.

– Ще започнем отначало тогава. Така, глаголът „моля се“.

Хане завъртя очи, а Нина я напуши смях. Защото, ако това беше единственото им затруднение през следващите няколко дни, значи късметът беше на тяхна страна.

Упражняваха простички думи – стол, бюро, прозорец, небе, момиче, облак, – когато се почука и една послушница мушна глава през вратата. Беше момичето с бузи като прасковки, което Нина помнеше от гората, една от послушниците, излезли да пояздят с Хане във войнишки униформи.

Момичето се поклони на Кори, която го попита троснато:

– Какво?

– Изворната майка ме прати да те извикам, Хане – каза послушницата. – Баща ти дойде.

Хане се изгърби, цялата повехна като цвете, поразено от внезапна слана. Нина я беше виждала уплашена и гневна, но това сега беше нещо ново и страшно, сякаш вътрешният ѝ огън изведнъж беше угаснал напълно.

Дори Кори реагира със съчувствие и каза нежно:

– Хайде, Хане, върви.

Хане затвори тетрадката си и стана. Макар да бе неразумно, Нина стисна силно ръката ѝ на минаване. Хане стрелна с поглед пролетната дева, която ги следеше с присвити очи, и стисна на свой ред ръката на Нина.

– Всичко ще бъде наред – прошепна Нина. – Адауе.

Това беше първият глагол, на който я беше научила. „Бори се.“

Хане поизправи едва доловимо гръб. Пусна ръката на Нина и точно тогава послушницата добави:

– Той иска да се запознае с вас, Енке Яндерсдат.

Добре. Щом бащата на Хане искаше да се запознае с учителката на дъщеря си, Нина щеше да се оправи някак с него, да го успокои. Да помогне на Хане в този труден момент. Стана от стола си.

– Адауеси – каза Хане и устните ѝ се извиха в усмивка.

„Борим се.“

Стигнаха до параклиса и послушницата ги поведе по дълъг коридор. Нина разбра, че вървят към същия кабинет, където с Хане бяха обсъждали уроците по чужди езици с изворната майка.

Игуменката чакаше, седнала зад писалището си, точно като преди, а до прозореца стоеше висок мъж с военна осанка, хванал ръце зад гърба си. Голям червен белег минаваше през основата на светлия му скалп. Вътрешностите на Нина се вледениха.

– Изворна майко – каза Хане и се поклони дълбоко. – Мин фадер.

Нина знаеше кого ще види още преди мъжът да се е обърнал. Но се оказа безсилна пред дивия ужас, който я заля, когато отново погледна Ярл Брум в студените сини очи.

При последната им среща Брум се беше опитал да я плени и зароби. А когато се изправи пред него и неговите дрюскеле на пристанището в Дйерхолм, Нина беше под въздействието на първата си и единствена доза парем. Искаше да го убие и сигурно щеше да го направи, без да се замисли. Но Матиас я помоли да прояви милост и тя го послуша. Остави Брум и хората му живи, но преди да е приключила с него, изтръгна скалпа от главата му. Явно някой го беше зашил след това.

Нина се сгъна в дълбок реверанс и впи поглед в пода. Искаше да спечели миг-два, колкото да си събере ума и да скрие страха си. „Стегни се, Зеник“ – нареди си тя. Не беше заблудила Брум с нескопосаната си дегизировка при срещата им в Ледения палат, но сега я беше прекроила най-добрата гришанска шивачка, самата Женя Сафина. Промяната стигаше до костите ѝ, а фйерданският ѝ беше отличен. Спомни си какво беше казала на Хане – че представлението започва с тялото, – а точно сега предстоеше най-важното представление в живота ѝ. Вместо да крие страха си, щеше да го използва. Виж, омразата си трябваше да скрие непременно.

Когато се изправи от реверанса, вече не беше Нина Зеник, а Мила Яндерсдат, млада жена, чиято прехрана зависи от благоразположението на Ярл Брум.

Но Брум имаше очи само за Хане. Погледът му се смекчи моментално.

– Хане – каза той и пристъпи да я прегърне, – изглеждаш… здрава.

Момичето се изгърби още повече.

– Благодаря ти, татко.

– Ще се закръглиш малко, ако спреш да яздиш толкова често.

– Съжалявам, татко.

Той въздъхна.

– Да, знам. – Очите му се преместиха върху Нина, която сведе глава и заби кротък поглед в пода. – А това е новата ти учителка? Не е ли твърде млада? Повече прилича на послушница в манастира.

– Тя е водач на двама земски търговци, които пристигнаха миналата седмица – каза Хане.

– Така ми каза и изворната майка – кимна Брум и тръгна бавно към Нина. – Непозната пристига с двама чужденци и броени дни по-късно някой прониква незаконно във фабриката. Странно съвпадение.

Нина го погледна уж притеснено. Брум я хвана за брадичката и повдигна лицето ѝ да го огледа по-добре.

Който и да му беше пришил скалпа, явно е бил майстор в занаята, но въпреки това златната му коса я нямаше и нищо не скриваше тлъстия белег, който обгръщаше черепа му като розовата опашка на плъх. Гришански лечител или шивач би могъл да смали значително белега, но това означаваше Брум да допусне Гриша близо до главата си. Идеше ѝ да отвърне подобаващо на суровия му поглед, но вместо това изкара сълзи в очите си.

Брум се намръщи.

– На колко години си?

– На осемнайсет, сър.

– Рано си овдовяла.

– Лош късмет.

Устните му се извиха леко.

– Защо трепериш така?

– Досега не съм била толкова близо до велик човек като вас.

Брум вдигна вежди, но в очите му просветна задоволство, което не убягна на Нина. Значи това се харесваше на командир Брум – ласкателства и плашливост. При последната им среща Нина се държа смело, даже си позволи да флиртува с него. Сега разбираше грешката си.

– Къде си научила земски? – попита той.

– Съпругът ми беше дребен търговец, търгуваше с риба и замразени стоки, основно с Новий Зем. Езиците ми се удават и скоро започнах да му водя кореспонденцията.

– А как е загинал?

– Изгуби се във водите. – Сълза се търкулна по бузата ѝ. По-подходящ момент, здраве му кажи.

Брум се загледа жадно в сълзата.

– Колко жалко! – Пусна брадичката ѝ и отстъпи назад. – Искам да разпитам земските търговци – каза той на изворната майка.

– А моите уроци, татко? – попита Хане.

– Твоите уроци – каза замислено той. – Да, мисля, че влиянието на момиче с провинциални маниери ще ти се отрази добре, Хане. Може да продължиш.

Нина се сгъна в поредния реверанс.

– Благодаря ви, сър – каза тя и го погледна през влажни ресници. – За мен е чест.

Брум и Хане излязоха от кабинета да си поговорят насаме, а Нина се поклони на изворната майка и се обърна на свой ред към вратата.

– Знам какво си намислила – каза игуменката.

Нина замръзна с ръка на дръжката.

– Какво имате предвид?

– Командир Брум е щастливо женен за жена от благороден произход.

Нина примигна и едва не избухна в смях.

– И какво ме засяга това?

Игуменката присви очи.

– Не ми се прави на вода ненапита. Знаех си аз, че имаш задни мисли. Учителско място друг път.

– Искам само да си изкарвам прехраната.

Изворната майка цъкна възмутено с език.

– Търсиш си богаташ, това търсиш. Може и да си заблудила добрия командир със сълзи и треперещи устнички, но аз знам, че не си честна жена.

„А ти си лицемерка, при това от най-лошите“ – помисли си Нина и гневът ѝ припламна. Тази жена беше пристрастила куп момичета и млади жени с парем или някакъв негов еквивалент. Слагаше си благочестивата престилчица и обикаляше коридорите на фабриката да раздава дрога, помагаше на войниците да заробват онези нещастни жени. „Когато изведем момичетата, ще се погрижа Ярл Брум да обвини теб за бягството им. Да видим тогава колко добре ще ти дойде вниманието на добрия командир.“

Но на глас каза друго:

– Командир Брум е достатъчно стар да ми бъде баща.

– И достатъчно умен да устои на нескопосания ти флирт, повярвай ми. Но ще те държа под око, да знаеш.

Нина поклати глава уж загрижено.

– Явно сте затворена тук твърде дълго, изворна майко, щом мислите ви са толкова греховни.

– Как смееш да…

Нина скромно приглади полите си.

– Не знам дали тази атмосфера е полезна за момиче като Хане. Срамота – каза Нина и се завъртя към вратата. – Но ще се моля за вас.

Остави игуменката да пелтечи, изчервена като домат.

Много ѝ беше приятно да я дразни, освен това зле насочените подозрения на жената ѝ бяха от полза. „Как е най-лесно да откраднеш нечий портфейл? – беше им обяснил преди време Каз Брекер. – Кажи на собственика му, че ще му откраднеш часовника.“ Ако дъртата вещица вярваше, че целта на Нина е да се напъха в леглото на богаташ, значи едва ли щеше да се досети за истинските ѝ намерения.

„Ами ако Брум блъфира? Ако ме е познал?“ Веднъж вече я бе заблудил и тя едва не беше платила с живота си. Трябва да внимава повече този път. Когато отново се сблъскаше с Ярл Брум, щеше да му види сметката веднъж и завинаги.

Но определено се оказа неподготвена за бурята, която я очакваше в класната стая.

– Какво беше онова? – беснееше Хане. Кори я нямаше в стаята, а Хане крачеше напред-назад толкова бързо, че чак престилката ѝ се развяваше. – Трепереше като някое листо в буря. Плачеше като някое уплашено момиченце. Това не беше ти!

Вълна от гняв връхлетя Нина. Видяното в стария форт, шокът да застане отново лице в лице с Брум, престъпленията на изворната майка… идваше ѝ в повече.

– Ти пък сякаш ме познаваш – озъби се тя.

– Знам, че си достатъчно смела да помогнеш на сестра си и достатъчно безразсъдна да се вмъкнеш във фабрика, пълна с войници. Знам, че си достатъчно умна да излъжеш куп пияни ловци и достатъчно щедра да помогнеш на приятел в беда. Или и онова е било представление?

Нина стисна ръце в юмруци.

– Опитвам се да оцелея, и двете да оцелеем. Баща ти… знам какво говорят хората за него. Той е безсърдечен човек.

– Такава му е работата.

Идеше ѝ да се разкрещи. Как беше възможно смелата и одухотворена Хане да е негова дъщеря?! И защо не виждаше какъв е той?

– Какво би направил баща ти, ако разбере, че си Гриша?

Хане се обърна към прозореца.

– Не знам.

– А ако разбере, че се опитвам да ти помогна?

Хане сви рамене и повтори:

– Не знам.

„Знаеш – помисли си Нина. – Отлично знаеш какво би направило това лицемерно копеле, но те е страх да го признаеш.“

Идеше ѝ да хване Хане за раменете и да я разтърси. Идеше ѝ да качи момичето на някой кон и двете да яздят чак до брега на морето. Но всичко това бе немислимо, защото имаше дълг към жените. Адауеси. Борим се. А в тази борба трябваше да използва всички налични инструменти – дори чувството за вина на Хане.

– Заради него трябва да запазиш тайната си. – Стомахът ѝ се сви при тези думи, знаеше как ще подействат те на момичето. Хане не дължеше нищо на Брум, но въпреки това Нина продължи да я притиска. – Ако разбере, че си Гриша, това ще го постави в невъзможно положение. Ще изложи на огромен риск репутацията и кариерата му.

Хане се тръсна на стола си и стисна глава с ръце.

– Мислиш ли, че не си давам сметка за това?

Нина клекна до нея.

– Погледни ме.

Зачака и след миг-два Хане най-после вдигна глава да я погледне. Красивите ѝ очи бяха сухи, но разширени от страх и болка, болка, родена не от инстинкт за самосъхранение, а от мисълта как ще посрами баща си.

– Тази страна… тази страна е жестока към своите хора. Баща ти е възпитан да разсъждава по този начин от най-ранно детство. На него аз не мога да помогна. Не мога да го променя. Но мога да помогна на сестра си. И на теб. Ще направя нужното, за да ви помогна. И ако това означава да пърхам с клепки на баща ти, докато той не реши, че съм идеалната фйерданска жена, така да е.

– Отвратително. Гледаше го, като че е въплъщение на самия Дйел.

– Гледах го така, както той иска да го гледат – като герой.

Хане прокара мазолест палец по старото дърво на чина.

– И с мен ли правиш така?

– Не – каза Нина и това, като никога, беше самата истина. Да, беше лъгала Хане неведнъж, но никога не я бе ласкала и манипулирала по този начин. – Когато ти казах, че си талантлива, говорех сериозно. Когато ти казах, че си великолепна, говорех истината.

Хане срещна погледа ѝ и за миг Нина се пренесе на друго място. Не в тази класна стая, дори не в тази страна, а на място по-добро. По-свободно.

– Първостепенната ни задача е да оцелеем – каза тя. – И за това няма да се извинявам.

Хане изви устни в подобие на усмивка.

– Винаги ли си била толкова самоуверена?

Нина сви рамене.

– Да.

– И съпругът ти не е имал нищо против?

– О, имаше – каза Нина и побърза да отклони поглед, защото не си мислеше за измисления търговец на риба, а за Матиас с неговите строги представи за благоприличие, неодобрителните му погледи и любящото му щедро сърце. – Оплакваше се постоянно.

– Лесно ли се ядосваше? – попита Хане.

Нина поклати глава и скри лицето си в шепи. Не можа да спре сълзите и не искаше. Светци, колко беше уморена!

– Не. Рядко бяхме на едно мнение. – Усмихна се, устните ѝ имаха вкус на сол. – Добре де, почти никога не бяхме на едно мнение. Но той ме обичаше. И аз го обичах.

Хане посегна и я погали леко по ръката.

– Нямах право да те питам.

– Няма нищо – поклати глава Нина. – Болката все още ме сграбчва изневиделица. Нахално джудже е тя. Подло и тлъсто.

Хане се облегна назад и я измери с поглед.

– За пръв път срещам човек като теб.

Нина знаеше, че трябва да сведе глава и да се извини за прекомерно свободолюбивия си дух, да покаже, че фйерданските нрави са ѝ на сърце. Вместо това подсмъркна и каза:

– Че как иначе. Аз съм забележителна.

Хане се разсмя.

Нина изтри сълзите си и стисна ръката на момичето, усети топлата длан и загрубелите пръсти. Ръце, които можеха да шият. Да опъват тетива на лък. Да успокоят болно дете. Приятно беше да си открадне тази малка утеха… нищо че кражбата е лошо нещо.

– Радвам се, че се запознах с теб, Хане – каза тя.

– Сериозно ли го казваш?

Нина кимна, изненадана колко много истина има в тези неволни думи. Да, Хане не беше шумна, обмисляше думите си внимателно, скланяше глава пред баща си и изворната майка, но не беше позволила на Фйерда да я пречупи. Въпреки реверансите и дрънканиците за семейна чест беше опазила свободолюбието си.

Хане въздъхна.

– Това е добре, защото баща ми иска да вечеряш с нас, след като приключи с инспекцията си във фабриката.

– Кога се връща в столицата?

– Утре сутрин – каза Хане и я погледна изпитателно. – Кроиш нещо, познавам.

– Да – призна Нина. – Това едва ли е изненада за теб. Но ще изчакам баща ти да замине. И ще имам нужда от твоята помощ.

– Какво искаш да направя?

„Много неща. И всичките ще са трудни, от първото до последното.“

– Искам да оправдаеш отколешните очаквания на баща си.