Белязания цар

14

Зоя

ЗОЯ РЯДКО БЕ ИДВАЛА В КРИБИРСК след войната. Нямаше причина да се задържа тук, а и градът носеше твърде много лоши спомени. По времето, когато Долината на смъртната сянка делеше Равка от западното ѝ крайбрежие, Крибирск беше последното безопасно място, град, където търговци и дръзки пътешественици правеха последните приготовления за прехода си през Безморие, а войниците имаха една последна нощ да удавят страховете си в алкохол или да потърсят платена утеха в нечии обятия, преди да се качат на пясъчен сал и да се гмурнат в неестествения мрак на Долината. Мнозина така и не стигаха до другия бряг.

Преди Крибирск беше своеобразно пристанище, но сега Безморие беше изчезнало и градът се беше стопил до поредното малко поселище с тъжна история.

Тук и там още се виждаха следи от прежното величие – затворът и казармите, сградата, където преди отсядаха офицерите от Първа армия и където Триумвиратът се беше срещнал за пръв път с новия цар на Равка. Но гигантския лагер, пълен с палатки, коне и войници, вече го нямаше. Говореше се, че в прахоляка още се намират патрони и по някое парченце коприна от черния павилион на Тъмнейший.

Макар мракът и чудовищата на Долината да ги нямаше вече, пясъкът беше останал и затрудняваше прехода с фургони и каруци. Търговците още спираха на сухите докове да наемат пясъчни салове, но сега наемниците охраняваха товарите от мародери и крадци, а не от хищните волкри, които тормозеха навремето пътниците. Сега чудовищата ги нямаше, останал бе само дълъг и пуст участък от сивкав пясък, зловещ и празен. Нищо не растеше в безжизнената земя, която Тъмнейший беше поразил със силата си.

Препитанието в Крибирск не се беше променило – основно пивници, бордеи и дребни търговци, просто се беше свило като обем. Виж, църквата бе претърпяла промяна – простичката варосана сграда със синия купол преди беше посветена на Свети Владимир, а сега над входа ѝ висеше златно слънце – знак, че молитвеният дом вече е под покровителството на Света Алина от Долината.

Зоя дълго време бе смятала Алина за своя съперница. Негодуваше срещу талантите на сирачето, завиждаше му заради близостта с Тъмнейший. По онова време не разбираше какво означава властта, нито каква цена ще платят за нея. След войната Алина бе избрала живот в мир и анонимност, осигурени чрез мнимата ѝ смърт, но името ѝ и легендата около него не бяха забравени, тъкмо напротив – влиянието им растеше с всеки изминал ден. Зоя с изненада установи, че ѝ е приятно да вижда името на Алина върху църкви, да го чува прошепнато в молитви. Равка бе похабила твърде много от любовта си по мъже като Тъмнейший, Аппарат и дори царете Ланцови. Добре бе хората да насочат част от тази любов към едно сираче с лош вкус за дрехи.

Макар символът над вратата на църквата да се бе променил, отвън стените ѝ си бяха същите – покрити с имената на загиналите, жертвите на Тъмнейший от клането в Новокрибирск, побратим на Крибирск, градчето, което по онова време се намираше от другата страна на Безморие. Написаното беше избеляло от слънцето и годините, почти нечетливо за онези, които не пазеха имената на загиналите в сърцето си.

„Един ден тези имена ще избледнеят напълно – мислеше си Зоя. Хората, които скърбяха за мъртвите, също щяха да си отидат. – Аз ще си отида. Кой ще ги помни тогава?“ Знаеше, че ако отиде при югозападния ъгъл, ще намери там името на Лиляна Гарина и нейната повереница. Но нямаше да отиде там, нямаше да плъзне пръсти по надписа.

Минало бе толкова време, а скръбта ѝ още бе тук. Беше като дълбок кладенец, ехтящо място, където Зоя бе хвърлила камък с надеждата той да удари дъното и с това мъката ѝ да свърши. Но камъкът продължаваше да пада. Понякога, за дни и дори за седмици, Зоя забравяше за камъка и за кладенеца. А после се сещаше за името на Лиляна или погледът ѝ попадаше върху малката лодка, нарисувана върху стената в спалнята ѝ, лодката със звездния флаг, застинал в безвремие. Или сядаше да напише писмо и си даваше сметка, че няма на кого да пише, а тишината наоколо се израждаше в тишината на кладенеца и падащия камък.

Не, нямаше да отиде при онзи ъгъл на църквата. Нямаше да плъзне пръсти по имената. Днес поне. Зоя смушка с пети хълбоците на коня и потегли назад към града.

Зоя, Тамар и Николай се бяха настанили в един пансион на име „Крушението“, построен така, че да наподобява заорал в брега кораб. Зоя помнеше пивницата на приземния етаж, пълна с войници и търговци, помнеше и ужасния акордеонист, който свиреше от сутрин до вечер на верандата с нелепата идея да привлече клиенти. Поне той беше изчезнал отдавна.

Толя се бе настанил с монаха в хан от другата страна на улицата. Заедно близнаците правеха впечатление, а тази спирка по царския маршрут трябваше да остане в тайна. Голямата позлатена карета и лъскавият ескорт бяха потеглили за Керамзин. Там щеше да ги посрещне двойката, която управляваше сиропиталището, доверени хора, които щяха да запазят тайната за себе си.

Ваната се оказа недостатъчно гореща, а вечерята от катериче месо и варена ряпа – безвкусна, но Зоя беше толкова уморена, че дори нямаше сили да се оплаче. Заспа веднага и сънува чудовища.

На сутринта събуди Николай с помощта на стимуланта в червеното шишенце и двамата седнаха в стаята му да обсъдят задачите за деня. По-късно може и да намереха трънлива гора под пясъците на Безморие, но Равка изискваше постоянно внимание и държавните въпроси не чакаха никого.

Зоя преглежда кореспонденцията си с часове. Изпрати на Женя и Давид кодирано писмо с подробности за атаката на кергудите и инструкции да удвоят наблюдението на небето над Ос Олта. Столицата беше уязвима за въздушни атаки, а не ѝ се мислеше какво би станало, ако крилати войници нападнеха гришанското училище. Всяка атака срещу Малкия дворец би била открито враждебно действие и шуаните едва ли биха рискували по този начин, но Зоя предпочиташе да играе на сигурно.

Подобни писма изпрати на гришани из цяла Равка с указания да си отварят очите, както и молби към офицерите за свръзка с Първа армия да разположат допълнителни часовои в кули и по високите места. По-бързо би било гришаните лично да отправят тази молба към местните командири, но протоколът си беше протокол. Този глупав танц я дразнеше и до ден днешен, макар да си даваше сметка, че дребните жестове имат за цел да запазят достойнството на колегите им от Първа армия. Ако това щеше да осигури повече сигурност за нейните гришани, Зоя нямаше нищо против да се подмаже на когото трябва.

След като Николай закуси, двамата се хванаха на работа.

– Според източник на Тамар имало слухове, че офицер от шуанската кралска гвардия иска да предаде своите – каза Зоя, отворила папката, която Тамар ѝ беше оставила.

– Офицер от Тавгарад? Би било голям успех за нас.

Зоя кимна.

– Празненствата биха били отлична възможност да се свържем с него.

– Да не би да казваш, че моят фестивал на есенната глупост все пак е гениална идея?

– Нищо такова не казвам. Ти ще имаш много време да флиртуваш с шуанската принцеса, докато Толя и Тамар осъществят контакт с кандидат-предателя от гвардията.

– Срещу такъв източник на безценна информация току-виж съм развил страст към катуурата.

– Дори да е само с дванайсет струни вместо с осемнайсет?

– Ще се опитам да прикрия презрението си.

Зоя остави папката настрани и каза:

– Дали Пенски да не изпрати допълнително войници в Аркеск? – Пенски беше генералът от Първа армия, с когото Зоя работеше най-често. – Струва ми се, че там са най-уязвими за кергудски атаки.

– Защо не му пишеш лично?

– Защото за последния месец два пъти го молих да прехвърли войници тук и там. Предпочитам този път заповедта да дойде от теб.

Николай изсумтя с писалка между зъбите, после я извади оттам и каза:

– Добре, ще пиша на Пенски. Чудя се дали да не преместим гришаните от Халмхенд в тази връзка? Би ли ми прехвърлила една салфетка, моля? Разлях чай по писмото си до келския посланик.

Зоя подхвана две салфетки от нощното шкафче със струя насочен въздух и ги прехвърли върху плота на масата до лакътя на Николай. Приятна ѝ беше тихата атмосфера на рутината.

В часове като този, когато се трудеха рамо до рамо, двамата влизаха в ритъм с такава лекота, че подсъзнанието ѝ се превръщаше в предател. Зоя хвърляше поглед към рошавата му златна грива, приведена над поредното писмо, спираше го на дългите пръсти, които отчупваха парче от кифлата, и неволно се питаше какво ще стане, когато Николай се оженеше, когато друга жена получеше правата над тези мигове на покой.

Зоя още щеше да е неговият генерал, но всичко друго щеше да се промени. Николай щеше да подкача друга, да разчита на друга, да спори с друга за херингата. Зоя неведнъж беше завъртала главите на мъжете – когато беше по-млада, по-жестока и обичаше да изпробва властта си над тях. Тя никога не търсеше мъжкото внимание – мъжете отчаяно търсеха нейното. И точно така ѝ харесваше. Ядосваше се, че не е докрай сигурна дали може да завърти главата на Николай, а още повече се ядосваше, задето някъде дълбоко в себе си копнееше да си опита късмета с него, да провери дали наистина е толкова сляп за красотата ѝ, колкото изглежда на пръв поглед, да разбере дали човек като него, така пълен с надежда, светлина и неуморен оптимизъм, може да обича човек като нея.

Но дори когато умът ѝ се заиграваше с тези глупави мисли, Зоя никога не прекрачваше границите на благоразумното. Обтегнатите ѝ отношения с Първа армия и отговорността ѝ към гришаните в цялата страна я бяха научили на едно – че дори Николай да виждаше в нея нещо повече от способен командир, Равка никога не би приела една гришанска царица. Алина беше различна, светица, обожавана от народа, символ на надежда за бъдещето. За хората на Равка обаче Зоя винаги щеше да си остане чернокосата вещица, която владее бурите. Опасна. Неблагонадеждна. Никога не биха дали своя безценен златен син на момиче, родено от мълнии, ветрове и обикновена кръв. „А и самата аз не бих приела друго.“ Нищо лошо нямаше в короната като реквизит в театрални мелодрами, но Зоя бе научила от първа ръка каква власт има в страха.

На вратата се почука рязко, Зоя се отърси от мислите си и стана да отвори – на прага стояха Толя и Тамар, скрили униформите си под широки палта. Юри стоеше между тях, сериозното му лице – скрито наполовина под шал. Всички щяха да тръгнат към Долината дегизирани – палта с високи яки и грубо тъкани наметала.

– Защо никога не се дегизираме като богаташи? – оплака се Зоя, взе ужасното палто, което Тамар ѝ подаде, и го облече върху кафтана си.

– Търговец на коприна и неговата великолепна манекенка? – попита Николай.

– Да. Ако искаш, може аз да съм търговецът. А ти ще си красивата ми муза.

– Зоя, да не би да ме нарече красив?

– Всичко е част от представлението, Ваше Величество.

Той притисна ръка до сърцето си в пристъп на комично отчаяние и се обърна към другите.

– Няма да бързаме. Знаем ли изобщо къде точно отиваме? В Долината е трудно да се ориентираш.

– Следовниците на Беззвездния светец ще ни чакат – каза монахът, който само дето не танцуваше от нетърпение. – Те знаят къде е паднал. Помнят.

– Сериозно? – сопна се Зоя. – Не помня да са били там. Ако са били, щяха да помнят имената на всички загинали, а не само на безценния ви Тъмнейший.

– Сутринта ходих на сухите докове – побърза да каже Тамар. – Говори се, че на петнайсетина километра западно се е появил нов лагер.

– Казах ви – рече Юри.

Явно доловил желанието на Зоя да счупи всяка костица в тялото на монаха, Николай застана помежду им и каза:

– Тогава ще започнем оттам. Юри, ти ще стоиш с нас през цялото време и няма да говориш с поклонниците.

– Но…

– Не искам да те познаят. Не искам да познаят никого от нас. Не забравяйте какво е заложено на карта. – Сложи ръка върху рамото на Юри и добави безсрамно: – Самата душа на един народ.

Е, поне ако повърнеше, помисли си Зоя, ще е връз това ужасно палто.

На сухите докове ги чакаше сал – широк и плосък съд върху широки плъзгачи, с каквито местните прекарваха товари по пясъка. Тези стари превозни средства бяха тихи, защото всеки шум привличаше вниманието на волкрите, и евтини, защото често затъваха в Безморие. На практика салът беше платформа с платно.

Двама младши вихротворци чакаха при мачтата, нетърпеливи и нелепо млади в сините си кафтани. Беше лесна задача за абитуриентите – далече от бойните действия и добра възможност да упражнят научените чужди езици и да свикнат да изпълняват заповеди. Толя застана на носа. Зоя и Юри стояха от двете страни на Николай при кърмата. Тамар беше на пост от другата страна на монаха, в случай че му хрумнеше да помаха на съратниците си фанатици.

Зоя се беше увила в шала и следеше с поглед младите вихротворци, които насочваха с вдигнати ръце въздушните потоци към платното. Мислеше за първите си дни във Втора армия, за дълбокия страх при първия си преход през Долината, как чакаше със затаен дъх писъците на волкрите и плясъка на крилете им.

– Ще се килнем наляво, ако не внимават – промърмори на Николай тя, щом салът се юрна напред.

– Стараят се, Зоя.

„Това не е достатъчно“ – идеше ѝ да се заяде.

– Приятелите ми загинаха тук. А тези младоци дори полупразен сал не могат да прекарат през пясъците като хората.

Светци, какво не би дала да се махне оттук! Минали бяха почти три години, откакто Долината беше унищожена, но границите ѝ още се бележеха от странна тишина, зловещия покой на бойно поле, където са паднали добри войници. Стъклените салове на Тъмнейший отдавна бяха плячкосани и разглобени, но отломките им още се валяха по пясъците. Някои смятаха скършените мачти и продънените корпуси за светилища на падналите. Но други бяха отмъкнали от тях всичко що-годе ценно – дървесина, платна и каквото бе оцеляло от товара им.

Но щом навлязоха сред сивите пясъци, Зоя започна да се пита дали почтителната тишина по границите на Безморие не е била плод на въображението ѝ, дали призраците от миналото не са замъглявали взора ѝ. Защото колкото пӝ на запад отиваха, толкова повече оживяваше Долината. Навсякъде имаше олтари на Призоваващата слънцето. Паянтови дюкянчета бяха изникнали като едра шарка по пясъците. Не само дюкяни при това, а странноприемници, кръчми и параклиси, амбуланти, които продаваха всякакви лекове, парченца от костите на Алина, перли от украшението ѝ за глава, ивици от кафтана ѝ. От всичко това на Зоя ѝ се догади.

– Винаги са ни предпочитали мъртви – каза тя. – Не знаят какво да правят с жив светец.

Но Николай гледаше към хоризонта.

– Онова там какво е?

Далеч напред се виждаше някакво черно петно. Приличаше на сянка, хвърлена от тъмен облак, само дето небето беше чисто.

– Езеро? – предположи Зоя.

– Не – каза Юри. – Чудо.

Зоя сериозно се замисли дали да не го бутне през парапета.

– Ако посоча капещ чучур, и за него ще кажеш, че е чудо.

Но щом наближиха, Зоя видя, че черното петно не е воден басейн, а каменен диск, идеално кръгъл и лъскав като огледало, с диаметър повече от километър. Тук нямаше олтари на Слънчевата светица, нямаше позлатени икони с бялата коса и еленовата муска на Алина. Имаше само черни знамена с двата кръга, символизиращи слънце в затъмнение. Символът на Тъмнейший.

– Ето тук е паднал Беззвездния – прошепна Юри със страхопочитание.

Сериозно? Не беше в състояние да прецени. За нея онази битка беше спомен за виолетови пламъци и страх. Харшо кърви на земята, небесата са пълни с волкри.

– Преди столетия – продължи Юри – Беззвездния стоял на същото това място и предизвикал законите, които държат вселената в едно. Единствен той дръзнал да повтори експериментите на Иля Морозов. Единствен той погледнал звездите и поискал нещо повече.

– Дръзнал, да – каза Зоя. – И се провалил. А от провала му светът се разцепил.

– Долината на смъртната сянка – каза Николай. – Единственото място, където силата му губеше съдържанието си. Светците наистина си падат по драматичната ирония.

Зоя размаха ръка с раздразнение.

– Светците нямат нищо общо. Онова не е било божествено възмездие.

Юри я погледна умолително.

– Защо си толкова сигурна? Откъде знаеш, че Долината не е била предизвикателство, което светците са отправили на Тъмнейший?

– Ти сам го каза. Той е предизвикал законите, които държат вселената в едно, които управляват и нашата сила. Нарушил е естествения ред.

– Но кой е създал естествения ред? – настоя Юри. – Кой е отговорен за сътворението в сърцето на света?

Как завиждаше Зоя на това момче за самочувствието, за твърдите му представи, за нелепото убеждение, че болката не е случайна, че светците имат някакъв план.

– И защо трябва да е „някой“? – попита тя. – Може би просто светът така си функционира, така работи. Въпросът е, че когато Гриша прекрачат ограниченията си, винаги има цена. Тази поука я има във всичките ни митове и легенди, дори в приказките, които бабите разказват на малките дечица като теб.

Юри поклати инатливо глава.

– Черният еретик неслучайно е избрал това място. Имало е причина.

– Може да му е харесала гледката – отвърна тя.

– И все пак… – започна Николай.

Зоя сложи ръце на кръста си.

– Хайде и този.

– Такива места има из цяла Равка – продължи той спокойно. – Места, които са служили на старите богове и на новите светци, места строени, разрушавани и строени наново, защото хората упорито са се връщали там, за да отдават почитание. – Николай сви рамене. – Може би някаква сила ги е привличала към тези места.

– Да, или хубаво време и евтини строителни материали – каза Зоя, без да крие раздразнението си.

Идваше ѝ нанагорно. Скочи през парапета веднага щом салът спря.

– Гледайте Юри да не хукне нанякъде – каза Николай на близнаците, преди да скочи след нея.

– Добре дошли, приятели поклонници! – каза някакъв тип с черно расо и блажена усмивка.

– Благодарско – рече Зоя. Николай я стрелна с предупредителен поглед, на който тя категорично не обърна внимание. – Ти ли си шефът тук?

– Аз съм само един сред верните.

– И вярваш в Тъмнейший?

– В светеца без звезди. – Поклонникът посочи лъскавия черен камък. Беше съвършен, без ни едно петънце или щръбка, по-черен от най-черната нощ. – Вижте знаците за неговото завръщане.

Зоя пренебрегна ледените тръпки, полазили по гръбнака ѝ.

– И ще ми кажеш ли защо по-точно го почитате?

Мъжът се усмихна отново, видимо доволен от възможността да го удари на проповед.

– Той обичаше Равка. Искаше да ни направи силни и да ни отърве от слабите царе.

– Слабите царе – каза замислено Николай. – Звучи почти толкова неприятно, колкото слаб чай.

Но Зоя не беше в настроение за глупости.

– Обичал Равка, казваш. И какво е Равка? Кой е Равка?

– Всички ние. И селяните, и принцовете.

– Че как! А обичаше ли Тъмнейший леля ми, която загина заедно с безброй невинни хорица в Новокрибирск, за да покаже той мощта си на света?

– Остави ги на мира – прошепна Николай и сложи ръка на рамото ѝ.

Тя се отърси.

– Обичаше ли момичето, което той принуди да извърши онези убийства? А момичето, което набута в леглото на стария цар, защото така му беше изгодно, а после го обезобрази, защото дръзна да му се опъне? Или жената, която ослепи, защото отказа да му се подчинява сляпо?

Кой щеше да говори от името на Лиляна, на Женя, Алина и Багра, ако не тя?

„Кой ще говори от мое име?“

Но поклонникът не реагира изобщо, усмивката му си остана влудяващо кротка и нетрепваща.

– Великите хора често стават жертва на лъжите, които техните врагове разпространяват. Всички светци са срещали препятствия по земния си път. Учат ни да се боим от тъмнината…

– Урок, който ти явно не си научил.

– Но в тъмнината всички сме еднакви – продължи невъзмутимо поклонникът. – Богати и бедни ведно.

– Богатият може да си позволи свещи до сутринта – вметна кротко Николай.

После стисна Зоя за ръката и решително я повлече към сала.

– Пусни ме! – изсъска тя. – Къде е светилището, посветено на леля ми? На свети Харшо? На Сергей, на Мари или на Фьодор? Кой ще почита тях и ще пали свещи в тяхна чест?

Усети сълзи да гъделичкат неприятно гърлото ѝ и побърза да ги преглътне. Тези хора не заслужаваха сълзите ѝ, заслужаваха единствено гняв.

– Зоя – прошепна Николай, – ако продължаваш така, като нищо ще ни познаят.

Прав беше. Зоя знаеше, че е прав. Но това място и символът на черните знамена…

Завъртя се да погледне Николай.

– Защо го обичат, защо?

– Обичат силата – каза той. – Живели са в страх от време оно. Така е в Равка. А той им даде надежда.

– Значи ние трябва да им дадем нещо повече.

– Така и ще направим, Зоя. – Николай кривна глава настрани. – Не обичам, когато ме гледаш така. Сякаш си спряла да вярваш.

– Толкова хора загинаха, толкова усилия положихме, а тези глупаци са готови да пренапишат историята – каза тя и поклати глава. Искаше ѝ се да прогони спомените, да ги изкорени завинаги. – Ти не знаеш, Николай. Битката при Чекръка. Откъснаха ръката на Адрик пред очите ми, а кръвта му… беше навсякъде. Навсякъде. Хората, които загубихме тук. На тези пясъци. Ти не го помниш. Тогава демонът беше взел превес. Но аз помня всичко.

– И аз помня достатъчно – каза Николай с острота, която Зоя не беше чувала в гласа му преди. Той сложи ръце на раменете ѝ и ги стисна силно. – Помня, Зоя, и се кълна, че светът няма да забрави. Аз няма да му позволя. Но искам да се върнеш при мен. Имам нужда от своя генерал сега.

Зоя си пое треперливо дъх в опит да намери някакъв покой, да спре връхлитащите образи. „Махайте се. Махайте се.“ Видя чашата чай на Лиляна върху тезгяха в магазинчето ѝ, усети топлия му аромат.

Не можеше да диша. Главата ѝ тежеше, мислите ѝ се блъскаха, почти не усети как Николай я издърпа обратно на сала. Младите вихротворци бяха напуснали местата си, за да погледнат отблизо черния камък. Никаква дисциплина.

Николай даде знак на близнаците.

– Толя, Тамар, върнете хлапетата, после тръгнете в противоположни посоки по периметъра на тая лъскава грозотия. Разберете кога се е появила и колко души идват тук ежедневно. Ще трябва да се оправим някак с тях, ако искаме да копаем наблизо. Със Зоя и Юри ще се отдалечим на запад със сала. След час ще се съберем да обсъдим следващата си стъпка.

– Аз мога да помогна – взе да протестира Юри, щом Толя и Тамар скочиха на пясъка. – Мога да говоря с поклонниците…

– Ти оставаш с нас. Ще се отдалечим малко и ще решим какво да правим. Не знам как ще копаем тук, без никой да разбере.

Юри избута очилцата си върху дългия нос, а на Зоя ѝ се прищя да ги счупи на две.

– А може би не трябва да го пазим в тайна – каза Юри. – Може те да ни помогнат или да кажем, че търсим реликви за музея…

– Това само ще налее масло в огъня – каза Николай. – В първия случай ще заявят, че мястото е свещено и не бива да се осквернява, а във втория ще искат сами да копаят и да извадят реликви за олтарите си.

Зоя пет пари не даваше какво искат поклонниците. Блажените им мутри и черните знамена… Ако не се махнеше оттук в най-скоро време, като нищо можеше да изгуби контрол окончателно.

Нави ръкавите си, усети тежестта на муската върху ръката си.

– Дотук с дипломацията и игричките. Искат тъмнина? Ще им дам тъмнина.

– Зоя… – предупреди я Николай.

Но гневът ѝ вече бе счупил оковите си, а бурята се зараждаше. Зоя завъртя едва доловимо ръце и пясъците се разместиха, разляха се на вълни, после на дюни, все по-високи. Видя Женя, увита в шала си, ръцете ѝ – в белези. Видя Харшо мъртъв на пясъка, червената му коса като паднало знаме. Усети тежкия мирис на кръв и бергамот. Вятърът виеше като яростен глас.

– Зоя, престани – изсъска Николай.

Поклонниците си подвикваха, търсеха убежище, гушеха се на групички. Този страх ѝ допадна. Оформи силуети с пясъка, слънце и лицето на жена – лицето на Лиляна, макар че никой тук нямаше да я познае. Вятърът нададе оглушителен вой, а пясъците се издигнаха в приливна вълна, скриха слънцето и потопиха лагера в мрак.

Поклонниците хукнаха да бягат накъдето им видят очите.

– Ето го вашия светец – каза тя с мрачно доволство.

– Стига, Зоя! – каза Николай в мрака, който нейната сила беше създала. – Това е заповед.

Тя се отдръпна от пясъците. Догади ѝ се, главата ѝ се завъртя, за миг светът примигна и се извъртя наопаки. Коленете ѝ се подгънаха и тя тупна тежко на палубата, уплашена от внезапния световъртеж.

Николай я улови за ръката.

– Какво ти е?

А после залитна на свой ред, очите му се подбелиха.

– Николай?

Юри повърна през парапета.

– Какво стана? – каза тя и се надигна. – Защо… – Но думите запряха на устните ѝ.

Завъртя се бавно в кръг. Поклонническия лагер го нямаше, палатките и лъскавия каменен диск – също. Синьото небе бе изкървило до сивкав сумрак.

– Къде са Толя и Тамар? – попита Николай.

Толя, Тамар, вихротворците, всички близо до сала бяха изчезнали.

– Къде са? – писна Юри. – Какво е станало с тях? Какво направи?!

– Нищо не съм направила! – извика Зоя. – Малка буря. Никой не би трябвало да пострада.

– Аз ли получавам пристъп? – каза Николай, втренчил поглед в далечината. – Или и вие го виждате?

Зоя се завъртя на запад. Там се издигаше палат, направен от същия светъл пясък като Долината. Не точно палат, по-скоро голям град, масивна структура с арки и кули, най-високите се губеха в завихрени облаци. Нещо в структурата му и в самия му немислим мащаб ѝ напомни за моста в Иветс.

Някъде в далечината се чу писък. „Волкри“ – помисли си Зоя, макар да знаеше, че е невъзможно.

Още един писък, и още един, гръмотевица изтрещя, сетне тъмни силуети се отделиха от двореца град и се устремиха право към тях с умопомрачителна скорост.

– Това не е чудо – каза Николай и посегна към револверите си. – А капан.