Белязания цар

31

Нина

ТРЯБВАШЕ ДА ПРЕЦЕНЯТ ВРЕМЕТО СИ до секунда. Игуменката и нейните пролетни деви щяха да се погрижат за поверениците си във фабриката и да се върнат в манастира по някое време след полунощ. Не биваше пътищата им да се пресекат, но също толкова важно бе да им остане достатъчно време, за да изведат момичетата, да заложат експлозивите и да минат през проверката на пътя към града. Ако войниците при пропускателния пункт получеха вест, че нещо не е наред във фабриката, като нищо щяха да претърсят фургона. И всичко щеше да пропадне.

Два часа преди зазоряване Хане пристегна гърдите си и нахлузи престилка над една от откраднатите войнишки униформи. Главата си уви с дълъг шал.

Двете с Нина се измъкнаха през кухнята и забързаха към изоставената щавашка барака, където Леони и Адрик ги чакаха с един затворен фургон. Помогнаха на Адрик да облече униформата, натъпкаха празния ръкав с памучни парцали, а края му забодоха с безопасна игла в джоба. Хане прибра престилката си, седна до Адрик на капрата, а Нина и Леони, облечени като пролетни деви, се качиха отзад.

Потеглиха мълчаливо през мрака. Нина беше пришила костени парченца по ръкавите си и сега се пресегна към тях със силата си да потърси утеха. Разбираше какъв риск поемат приятелите ѝ заради нея, на каква опасност се излагат.

По някое време фургонът спря – бяха стигнали до пропускателния пункт в основата на възвишението. Надникна през дъските и видя как Хане размахва на мъжете в караулката фалшифицираната заповед – документ, подпечатан уж с пръстена на Брум. Нина затаи дъх и зачака. След миг чу как юздите изплющяха, и фургонът потегли отново.

Пътят към източния вход беше прав като конец, но каменист, конете напредваха бавно по нанагорнището, а нейното сърце щеше да изскочи от гърдите. Вече нямаше връщане назад. Беше излъгала не само Хане за днешните си намерения, но също Адрик и Леони. Идеята ѝ беше хрумнала по време на онази дълга вечер в компанията на Ярл Брум. Сигурно беше лудост. Сигурно щяха да се провалят с гръм и трясък, но Нина бе започнала да се чуди дали не се опитват да поправят Фйерда с грешния инструмент.

Накрая конете забавиха ход и Нина чу гласовете на войниците. Фургонът спря отново. Стигнали бяха до източния вход на старата крепост. Шепотът в главата ѝ надигна глас, ръчкаше я да продължи. „Нина“ – напяваха в хор. Тя потръпна. Мъртвите знаеха името ѝ.

„Справедливост“ – настояваха те. Нина се сети за гробовете около форта, за всички жени, момичета и деца, заровени там.

„Вие ще сте последните“ – обеща им тя.

Преди време Матиас я беше помолил от сърце да покаже милост на родината му и тя се бе заклела да го направи. Но момичетата в онова крило бяха фйерданки. Техните деца бяха фйердани. Всички те бяха жители на Гяфвале, на Гйела и Кейерут. И някой трябваше да припомни това на местните.

Войниците разглеждаха заповедта и видимо се колебаеха.

– Кажи им да се размърдат – прошепна Адрик.

– Седйет! – излая Хане. „По-бързо.“

Нина беше променила гласа ѝ и за миг сякаш чу баща ѝ да говори. Потръпна зиморничаво.

– Какво сте се разбързали толкова? – попита един от пазачите. – И защо трябва да местите затворничките по никое време?

– Малцина знаят за дейността, която се провежда тук по нареждане на командир Брум – каза Хане, следвайки сценария на Нина. – Научихме, че местните губернатори ще правят инспекция на фабриката заради отровите в реката. Не щем неприятности.

– Бюрократи – измърмори пазачът. – Сигурно точат зъби за поредния подкуп, ако питаш мен.

„Поредния подкуп?“ Означаваше ли това, че местните власти са взели пари, за да си затворят очите за отровената река… или за момичетата в изоставеното крило?

След миг портата се отвори със скърцане.

– Не я затваряйте – каза Хане. – Трябва да действаме бързо.

– Чакай малко – каза пазачът. Отвори задните врати на фургона и зяпна Леони и Нина, нагиздени с престилките на манастира. – Тези двете защо са тук?

– Ти тъп ли си, Дйел да те вземе! Да не мислиш, че ще се занимавам с цял фургон ревящи жени и посрани пеленачета? – каза Хане. – Или ти ще дойдеш с нас да им бършеш дупетата?

Светци, наистина ѝ идваше отвътре.

Пазачът изглеждаше искрено ужасен.

– Не, благодаря.

Затвори вратите и след миг фургонът навлезе в бившата товарна рампа при източното крило на фабриката.

– Хайде – каза Адрик и ги подкара към големите двойни врати. – Изоставаме от графика.

Леони накапа малко киселина върху катинарите на отделението, металът изсъска и издрънча на земята.

Нина отвори внимателно вратите. Поеха по тъмния коридор към мътния светлик на някаква лампа. Миришеше на немити тела, на вкиснато мляко и мръсни пелени, смесени с отколешната воня на въглища и смазочно масло.

Голямото помещение беше тихо, ако не броим сънените въздишки, похъркването и стоновете на жени, които се въртят в неудобни легла. Едно момиче с тънка нощница лежеше будно близо до фенера, с тъмни сенки около хлътналите очи, обвило с кльощави ръце гигантския си корем.

Щом видя Нина и Леони, лицето му се разтегли в обнадеждена, радостна усмивка.

– Вече сте тук? – извика то. – Носите ли ми дозата?

– Къде ми е дозата? – каза друга жена и се надигна на лакти.

– Светци – прошепна Адрик, докато фенерите покрай редиците легла се пробуждаха и ужасната гледка се разкриваше пред очите им.

Адрик приличаше на човек, който всеки миг ще повърне. Очите на Леони бяха пълни със сълзи.

Хане беше затиснала с ръка на устата си и клатеше глава.

– Хане? – прошепна Нина.

– Не – каза момичето и поклати глава още по-енергично. – Не. Не го е направил. Не е възможно. Сигурно не е знаел.

Разплака се бебе. Да видиш глада в очите на тези млади жени, тромавите им изпосталели тела, надеждата, изкривила лицата им… беше погубващо. Как бе решила Нина, че това може да им се размине? Но вече беше избрала курса на действие, взела беше решението от името на всички.

– Силви – ахна през стон Хане.

„Силви Уинтер“ – спомни си Нина. Една от жените, за които Хане се беше грижила тайно.

Момичето вдигна глава, но в хлътналите му очи нямаше нищо, никакъв знак, че е познало Хане, само се дръпна объркано назад.

– Аз съм – каза Хане. – Аз… – А после си спомни униформата и промененото лице. – Аз… извинявай.

– Хайде – каза Нина. – Трябва да действаме. – Извади от джоба си седатива, който Леони беше забъркала. Млечнобял на цвят, отвара от стъблата на юрда, а не от листата на растението.

– Това не прилича на моята доза – каза момичето до фенера и смръщи чело.

– Ново е – каза тихичко Нина. – Ще ви водим в нова база, всичките.

– Всички? – попита едно от момичетата. – И бебетата ли?

– Да.

– Новата база има ли прозорци? – попита Силви.

– Да – каза Хане с пресипнал глас. – Също прясна храна и морски бриз. Пътуването ще е трудно, но ще се опитаме да ви осигурим елементарни удобства. – Поне това беше вярно.

Дадоха дозите на младите жени и ги поведоха към фургона.

Адрик подвикна:

– Да побързаме.

Вдигна ръка и ушите на Нина изпукаха – вихротворецът беше създал акустично одеяло, което да прикрие звука от придвижването им.

Нина най-добре познаваше разположението на цеховете, затова щеше да заведе Леони да заложат експлозивите, докато Адрик и Хане товарят затворничките и бебетата. Двете с Леони прехвърлиха импровизираните бомби в един кош под купчина мръсни чаршафи и поеха назад към сърцето на форта. Всичко тънеше в благословена тишина, а благодарение на Адрик стъпките им не вдигаха никакъв шум.

Нина вървеше с бърз ход към централното крило на фабриката, оттам към западното крило, възможно най-близо до казармите и кухните. Страх я беше да не налети на някой патрул въпреки ранния час. Заложи малките експлозиви покрай стената, всичките свързани към един дълъг фитил, и пое обратно.

Тъкмо бе заложила и последния експлозив, когато чу вик. „Леони!“ Хукна назад към централния цех, стъпките ѝ не издаваха и звук. Чу гласове от прага и се лепна за един прашасал резервоар. Надникна предпазливо.

Леони стоеше с вдигнати ръце. Ярл Брум беше насочил към нея пистолет. Нина се прилепи още по-плътно към резервоара, тиха като мишчица.

– Кой те праща? – питаше той. – Или ще ми отговориш сега, или ще изтръгна отговорите ти с кръв.

– Отвратителен си – каза Леони на земски.

Гласовете им звучаха странно, приглушено. Беше ли го усетил Брум? Досещаше ли се, че са замесени гришани? Нина се придвижи бавно покрай редицата от машини. Ако успееше да му мине в гръб, лесно щеше да го разоръжи.

– Не говоря грозния ти език – каза Брум. – И знам, че ме разбираш, нищо че се преструваш на тъпа.

Леони се усмихна и лицето ѝ стана още по-красиво, стряскащо в тази обстановка.

– Ти пък идея си нямаш колко малко разбираш.

– Знаех си аз, че не сте обикновени търговци. Къде е сънародникът ти? А водачката ви, онази Мила Яндерсдат? Тя знае ли, че сте шпиони?

– Колко си плешив само – каза Леони, все така на земски. – Но ще видиш и по-лошо от Мила Яндерсдат.

– Тя участва ли в това? – изръмжа Брум. Много беше ядосан.

– Колко момичета? – попита Леони, преминавайки на тромавия си фйердански. – Колко момичета наранили?

– Те не са жени – изсумтя Брум. – Те са Гриша, а аз лично и с радост ще ти дам първата доза. Могъществото на Фйерда ще се стовари върху главата ти.

Посегна към един лост, вграден в стената, и Нина разбра, че всеки миг ще писне сигнал за тревога.

– Чакай! – извика тя, без да е сигурна какво ще направи…

И в същия миг Ярл Брум се срина на пода.

Хане стоеше зад него, дишаше тежко и държеше гаечен ключ в ръка.

– Знаел е – прошепна тя с прекършен глас. – Знаел е. – После падна на колене до него и взе в скута си кървящата му глава. – Татко – рече през сълзи. – Как си могъл?

– Хайде – каза Нина. – Да се оправим с момичетата и да изчезваме.

Хане избърса с ръкав очите си.

– Не мога да го оставя тук да умре.

– Видя какво е направил.

– Какво е направило правителството – възрази Хане. – Баща ми е войник. Ти сама го каза, тази страна го е направила такъв.

Нина не знаеше да се смее ли, да пищи ли. Ярл Брум беше командирът на дрюскеле, вдъхновителят на чистката срещу местните гришани, човекът, отговорен за безчет изтезания. Определено не беше просто войник. „Бъди милостива към моите хора.“

– Трябва да вървим – каза Леони. – Ако скоро не запалим първия фитил, бомбите няма да избухнат навреме. Ако изобщо избухнат.

– Той ми е баща – каза Хане, а очите ѝ бяха грейнали от свирепата решителност, която Нина толкова харесваше у нея. – Няма да го оставя.

Нина вдигна отчаяно ръце.

– Хубаво, помогни ми да го вдигнем.

Извлякоха тялото на Брум през цеха и крилото. Мъжът беше тежък и Нина се изкушаваше да го пусне, само за да чуе как главата му ще издрънчи върху каменните плочи.

– Значи, командир Брум все пак не е напуснал града? – попита Адрик и отпусна ръка покрай хълбока си.

Ушите на Нина изпукаха отново и звуците в крилото се върнаха.

– Явно е искал да се сбогува – измърмори тя, докато набутваха Брум във фургона. Момичетата го гледаха с вял интерес – седативът явно си вършеше работата.

– Ами сестра ти? – попита Хане.

– Не е тук – каза Нина. – Явно са я преместили.

– Откъде знаеш?

– Трябва да тръгваме – настоя Нина, скочи от фургона и затича към крилото да запали фитилите.

Тъкмо бе запалила и последния и се обръщаше да хукне обратно към товарната платформа, когато някой извика:

– Спри!

Нина се завъртя. Игуменката търчеше по коридора на крилото в компанията на въоръжени войници. Мда, Брум не е бил сам. Разбира се.

– Ти! – извика изворната майка, а лицето ѝ беше изкривено от гняв. – Как смееш да носиш униформата на пролетна дева? Къде са затворничките? Къде е командир Брум?

– Няма го – излъга Нина. – Няма да го намерите.

– Хванете я! – викна игуменката, но Нина вече вдигаше ръце.

– На ваше място не бих го направила – каза тя и войниците набиха спирачки, като се оглеждаха смутено.

Нина усещаше наоколо си студеното течение на реката, дълбоките вирове – безименните гробове на изоставени жени и момичета, погребани без опело, доведени тук тайно, изстрадали, умрели и зарязани в мрака, без никой да пролее сълза за душите им.

„Елате при мен“ – помисли си тя.

– Та тя е някакво си момиче – тросна се игуменката. – Що за войници сте вие? Страхливци!

– Не съм обикновено момиче и не съм сама – каза Нина.

Шепотът в нея кънтеше. Фйердански жени. Фйердански момичета, които крещяха за мъст, викаха в тихата земя. Тя отвори уста и им зае гласа си.

– Аз съм Петра Тофт. – Думите излязоха от устата ѝ, но гласът не беше нейният. – Срязахте корема ми и извадихте бебето от утробата ми. Оставихте ме да изкървя до смърт, макар да ви молех за помощ… Аз съм Сив Енгман. Казах ти, че съм пометнала и че не мога да износя дете до термина, но ти ме накара да зачевам отново и отново. Държах всяко мъртвородено в ръцете си. И дадох имена на всичките… Аз съм Елинор Берглунд. Бях твоя ученичка, поверена на твоите грижи. Имах ти доверие. Наричах те „изворна майко“. Молих те да проявиш милост, когато откри дарбата ми. А после умрях, като те молех за още една доза.

– Какво е това? – каза изворната майка, притиснала ръце към сърцето си. Тресеше се цялата, очите ѝ се бяха окръглили като луни.

Жена след жена, момиче след момиче, те изричаха имената си, а Нина ги викаше при себе си. „Елате.“ И те изпълзяха със зъби и нокти от земята и дойдоха, маса от гниещи крайници и счупени кости. Някои пълзяха.

Вратите на отделението се отвориха с трясък и мъртвите се изляха през тях. Движеха се мълниеносно и мълчаливо, въплътен ужас, който изтръгна пушките от ръцете на фйерданските войници, преди те да са открили огън. Някои още приличаха на човешки същества. От други бяха останали само кости и дрипи.

Изворната майка заотстъпва с разкривено от див ужас лице. Спъна се в робата си и падна на пода. Пеленаче пропълзя към нея на четири крака. Пухкавите му крачета и ръчички бяха непокътнати, само устните бяха сини, а погледът – празен.

Войниците вече лежаха на кървави купчини. И сега мъртвите вървяха към игуменката. Нина им обърна гръб.

– Не ме оставяй – удари го на молби изворната майка, щом бебето стисна с ръчичка полите ѝ.

– Казах ти, че ще се моля за теб – отвърна Нина, затвори вратата и прати последната си заповед към своите войници: „Покажете ѝ милостта, която заслужава“.

И обърна гръб на писъците.

•

– Тръгвайте! – извика тя, щом се покатери във фургона. Моментът за диверсии и тайно промъкване беше отминал безвъзвратно. Минаха в галоп през източната порта и продължиха по пътя. Нина погледна през рамо, очакваше да види как войниците се прицелват в тях. Вместо това видя две окървавени тела в снега и диря от лапи към дърветата.

„Трасел.“ Разумът ѝ диктуваше, че не е възможно, но в сърцето си Нина знаеше истината. Сега разбираше защо вълкът така и не беше погледнал храната, която тя му оставяше. Вълкът на Матиас предпочиташе сам да си убива плячката. Някъде нагоре в планината прозвуча дълъг и скръбен вой, след миг му отвърна хор от вълчи гласове и отекна в цялата долина. Сивите вълци, които Трасел беше спасил? Може би вече няма да е самичък. Може би най-сетне и той се е сбогувал.

Фургонът се отдалечаваше с друсане от фабриката, а Леони я гледаше втренчено, притиснала бебе до гърдите си.

– Напомни ми никога да не те ядосвам, Зеник – каза тя, като повиши глас да надвика дрънченето на колелата.

Нина сви рамене.

– Просто не го прави близо до гробище.

– Какво става? – попита сънено едно от момичетата.

– Нищо – каза Нина. – Затвори очи. Почини си. Скоро ще получите нова доза.

След миг отекнаха истерични камбани. Някой във фабриката беше вдигнал тревога. Вече нямаше начин да минат през пропускателния пункт кротко и спокойно, но не можеха и да спрат.

Препускаха по нанадолнището. Бяха метнали едно одеяло върху Брум и тялото му подскачаше наляво-надясно при всяка неравност на пътя, а такива имаше много.

Нина се наведе напред и дръпна Хане за куртката.

– Намали! – извика тя. – Така и за слепите е ясно, че бягаме.

Хане обра юздите и я погледна през рамо.

– Какво си ти, Мила? – Не звучеше уплашено, а само гневно.

– Нищо добро – отвърна Нина и се тръсна на пейката във фургона.

Обясненията и извиненията щяха да почакат. Фургонът намали и Нина надникна през дъските. Наближаваха пропускателния пункт. Знаела бе, че всичко зависи от времето, а сега…

– Спри!

Фургонът се люшна за последно напред и закова на място. Нина видя през дъските група фйердански войници с пушки в ръце. Зад тях, малко по-надолу по хълма, мъже и младежи вървяха в колона към съседната консервна фабрика. Носеха си обяд в канчета, говореха си дружески и дори не поглеждаха към войниците и фургона.

– Имаме пряко нареждане от командир Брум – каза намусено Хане. – Пуснете ни да минем!

– Млъкни или ще стреляме.

– Транспортираме…

– Командир Брум мина оттук преди час. Каза никой да не минава без негово лично нареждане. – Войникът се обърна към свой колега и добави: Прати някого във фабриката да види каква е тая дандания.

А после изчезна от полезрението на Нина. След миг вратите на фургона се отвориха широко.

– Дйел в цялото му величие – измърмори войникът, когато ранното слънце огря пълния с жени фургон. – Хванете онези на капрата! И върнете затворничките във форта.

Бебето в ръцете на Леони нададе вой.