Белязания цар

36

Николай

ТРЪНЛИВАТА ГОРА КЪРВЕШЕ. Мъзгата, която изтичаше от стволовете, вече не беше златна, а червена, сякаш и дърветата бяха умрели заедно с Елизавета. Стеблата засъхваха, тръните се спаружваха. Николай се освободи внимателно от трънака, от ръцете и краката му течеше кръв и попиваше в пясъка. Гърдите му пулсираха, но рана нямаше, само звездовиден белег маркираше мястото, където трънът го беше пронизал. Още един белег за колекцията му.

Величественият дворец в далечината се сриваше, кулите му се кършеха. „Какво ли ще остане?“ – зачуди се той. И как щяха да се измъкнат със Зоя от това място?

Изкуцука до нея. Зоя лежеше върху ложе от засъхнали трънливи клони и червени кайсиеви цветчета, косата ѝ – разстлана около лицето. Пред нея се издигаше тъмна купчина мъртви пчели. На няколко крачки по-нататък се издигаше друга купчина – кости човешки и мечешки, които бързо се разсипваха на прах. Целият този свят ли щеше да стане на пепел?

Клекна до Зоя и провери пулса ѝ. Беше стабилен. На китките ѝ имаше две широки гривни от черни люспи.

– Зоя – каза той и я разтърси леко. – Командир Назяленска.

Клепките ѝ потрепнаха и тя го погледна. Николай се дръпна неволно назад. За миг му се бе сторило, че… Не, това беше невъзможно. Зоя го гледаше от долу нагоре с ясносини очи.

– Добре ли си? – попита я той.

– Добре съм – отвърна тя.

– Сигурна ли си?

– Кой от нас ще има привилегията да убие монаха?

– Добре си.

Помогна ѝ да се изправи и двамата тръгнаха към голямата купчина пясък, където Юри лежеше заровен до шията. Явно бе припаднал по някое време. От носа му се стичаше кръв.

Николай въздъхна.

– Неприятно ми е да го кажа, но ще се наложи да го пощадим. Трябва да изтръгна от него всичко за култа към Беззвездния и как светците са ни довели тук. Подозирам, че може Елизавета да е отключила оковите ми в нощта, когато се измъкнах от двореца.

– Как?

– Тя спомена, че силата им стигала и извън Долината, но само там, където вярата на хората е най-силна. Може би Елизавета е използвала Юри да прати лианите или пчелите си, без охраната да ги забележи.

Зоя изсумтя.

– Ти го покани в двореца, Николай.

– Значи ти ще избереш следващия ни гост за вечеря. Но отговорите ми трябват, затова монахът ще живее. Засега.

– Някакви леки изтезания може би? Или просто ме остави до го ритам в главата през следващия час.

– Изкусителна мисъл, но не съм в най-добрата си форма, а и не ща да умирам в тези дрехи. Трябва да измислим как ще се махнем оттук.

Зоя изтегли пясъците около Юри и двамата го измъкнаха от образувалата се яма. Завързаха ръцете му с ивици от кафтана на Зоя, а за всеки случай му запушиха и устата.

– Николай – каза Зоя и сложи ръка на рамото му, а с другата призова възглавница от въздух, която да носи монаха, – получи ли се? Свободен ли си?

Той ѝ намигна.

– По-свободен няма да бъда.

Не му даваше сърце да ѝ каже, че още усеща чудовището някъде дълбоко в себе си – беше отслабено и ранено, но чакаше момента да надигне отново глава.

•

Каквато и сила да ги задържаше в безкрайния сумрак, явно си беше отишла заедно със светците. Не бяха вървели и час по пясъка, когато видяха първите звезди.

Продължиха упорито напред въпреки раните и умората, докато най-сетне не видяха светлинки в далечината, а после мъртвите сиви пясъци преляха в мека поляна. Николай искрено се изкушаваше да потърси помощ в някоя близка ферма и най-после да си отдъхне, стоплен от селското гостоприемство, но имаше опасност да ги познаят, а този риск беше неприемлив. Подслониха се в една стара барака за инструменти. Вътре беше влажно и нямаше никакви удобства, но трябваше да избират между бараката и заслона на някое дърво в сливовата градина, а в момента Николай нямаше никакво желание да си има вземане-даване с дървета.

С наслада затвори очи и усети как сънят го отнася. Нещо толкова елементарно, а всъщност безценно.

Още преди зазоряване Зоя тръгна към Крибирск и бързо се върна с коне, торба с дрехи за път и един млад гришански лечител, който да се погрижи за раните на Николай.

– Съжалявам, Ваше Величество – извини се младежът, докато затваряше раните по дланите му. – Сигурно ще ви остане белег. Още се обучавам.

– Разбойнически белег? – попита Николай.

– Ами… доста дълбок, във всеки случай.

– Става.

Когато младежът приключи, Зоя го поведе към вратата.

– Кажеш ли за това някому, ще го сметна за държавна измяна. – Впери суров поглед в момчето и добави: – А за това престъпление бесим.

Младежът излезе заднишком от бараката, като се спъваше в краката си.

– Да, командире. Разбира се, командире.

Зоя се намръщи и поклати глава.

– Кълна се, че излизат от обучението все по-мекушави. Пооблещих му се малко и този само дето не оцапа гащите.

Николай не каза нищо. Този път нямаше грешка. Когато Зоя се „пооблещи“ на момчето, ирисите ѝ грейнаха сребърни, а зениците ѝ се стесниха на цепки. Очи на дракон. Какво беше направила Зоя, за да го освободи? Но този въпрос щеше да почака, докато се приберат по живо, по здраво в двореца.

Пренебрегнаха изтощението и яздиха усилно през остатъка от деня. От време на време Николай усещаше пробождане в гърдите, сякаш трънът още бе забит там. Юри седеше мълчалив и треперещ, целият овързан и с нахлупена качулка.

Скоро разбраха, че случилото се в Безморие се е усетило из цяла Равка, а може би и извън границите ѝ. Усетени били земетресения чак в Уленск на север и в Два Столба на юг. Николай знаеше, че ще има и други последствия. Умрели бяха трима от най-могъщите Гриша в света, а ритуалът определено не беше протекъл по план.

Преди да влязат в Ос Олта, Зоя върза ръцете му, а после прикачи въжета към юздите на конете им – неговия и на Юри, – уж води двама пленници през долния град, през големия канал и оттам по широкия булевард, който се изкачваше към златните порти на двореца. Нямаше свалени наполовина знамена, нито черни жалейки по вратите. Нямаше бунтове по улиците. Или Николай е бил значително по-непопулярен сред народа си от очакваното, или Женя и Давид бяха успели някак да запазят изчезването му в тайна.

Николай се разкъсваше между нетърпение и ужас. Докато Зоя беше в Крибирск, той беше махнал парцала от устата на Юри и от разпита беше разбрал, че колкото и зле да изглеждаха нещата в момента, щяха да станат още по-зле. „Отвори вратата.“ Отворил я бе и нещо ужасно беше минало през прага.

И все пак, щом зърна коронования двуглав орел над портите и позлатения купол на Великия дворец в далечината, го обзе спокойствие. Беше си у дома. Оцелял бе и макар да не беше намерил окончателен лек, все някак щяха да продължат напред – той, Зоя и другите. Демонът го познаваше добре, но сега и Николай знаеше нещичко за него.

Зоя пришпори коня си към дежурните стражи, свали качулката си и каза.

– Отворете на своя командир.

Стражите козируваха моментално.

– Моя суверенная.

– Уморена съм и трябва да заведа тези пленници пред колегите си от Триумвирата.

– Пленниците имат ли документи?

– Аз поемам отговорност за тях. Но ако ме държите тук и минутка повече далече от горещата вана, ще поема отговорност и за вашата бавна смърт.

Стражът се изкашля и сгъна снага в дълбок поклон.

– Добре дошла у дома, командир Назяленска.

Портите се отвориха широко.

•

Видно бе, че тече някакво голямо празненство. Алеите бяха ярко осветени с фенери, а от прозорците на Великия дворец се носеше музика.

– Вярваш ли, че са успели да заблудят всички? – попита Зоя с високо вдигнати вежди.

– Не знам. Как може да организираш бал за цар, който не е на разположение? – попита Николай.

Сериозно ли са се опитали да прекроят някого и да го сложат на неговото място? Не биха имали достатъчно време да го обучат, особено за събитие от такова значение.

– Може да са нагиздили някое плашило и да са сложили короната ти на главата му – каза Зоя.

– Трябва да пробвам тази стратегия на съвещанията с министрите си.

Не знаеха какво ги чака вътре, затова провериха дали Юри е вързан добре, и му дадоха капка от приспивната отвара на Женя. Скриха го зад един жив плет и се разделиха да търсят някого от Триумвирата или друг, с когото да поговорят, без да създадат паника.

Николай тръгна покрай южната фасада на двореца; придържаше се към сенките, наострил уши. Чуваше само музиката от празненството в балната зала. А после зърна някакво движение в зимната градина. Влюбени, избягали за някоя и друга целувка? Нямаше да им пречи. Притича на пръсти покрай стъклената стена, зад която се редяха мънички портокалови дръвчета, и тъкмо щеше да свърне зад ъгъла, когато видя… себе си.

Прониза го дива паника, мисли се блъскаха безредно в главата му. Ами ако той вече не е Николай? Ако е останало само чудовището? Или още е в капана на здрачната долина и всичко това е само сън? Сведе поглед към ръцете си – целите в белези, но иначе съвсем човешки, без дългите хищни нокти. „Аз съм Николай Ланцов. Тук съм. У дома.“

Погледна отново през стъклото. Другата му версия стоеше сред дръвчетата и фонтаните на зимната градина, медали грееха по светлосиния шарф през гърдите му. Значи затова нямаше паника по градове и села, нито флаговете бяха свалени наполовина в знак на траур. Привели бяха плана му в действие. Женя беше прекроила някой беден глупак да играе ролята на царя.

Почувства се едновременно развълнуван и засегнат. Самата мисъл, че някой толкова лесно е влязъл в ролята му…. някой по-дребен човечец сигурно би го приел за смиряващо, но неговият мозък моментално започна да крои планове. Този актьор можеше да търпи вместо него официални вечери, церемонии по откриване на сиропиталища и концертни зали. С негова помощ Николай би могъл да бъде на две места едновременно. Само че защо новият му близнак се беше отделил от гостите тази вечер?

Отговорът се появи под формата на красива зелена рокля и смарагди – момиче. Много хубаво момиче, нагиздено с много големи скъпоценни камъни. Това принцеса Ери Кир-Табан ли беше? И без придружителки при това?

Двойникът му крачеше и говореше бързо. Николай не чуваше какво казва, но по всичко личеше, че се обяснява в любов. Ужас! В какво ги вкарваше самозванецът? Женя и Давид бяха ли одобрили това? Моментът беше крайно подходящ да се намеси, но как да извърти този номер, без да разкрие шарадата?

„Може пък да греша и двамцата да обсъждат държавнически въпроси“ – помисли си обнадеждено той.

И точно тогава самозванецът и принцесата пристъпиха един към друг. Фалшивият цар на Равка взе девойката в прегръдките си. А тя вдигна глава, затвори очи и отвори приканващо устни.

И точно тогава Николай видя ножа в ръката ѝ.