Белязания цар

2

Зоя

ВОНЯТА НА КРЪВ ТЕЖЕШЕ в каретата. Зоя притисна ръкав към носа си, но мръсната вълна миришеше на плесен и застояло, така че не ѝ помогна особено.

„Отврат!“ Сякаш не стигаше, че трябва да препуска из равкийската провинция посред нощ с взета назаем карета с ужасни пружини, а и с такава дреха на всичкото отгоре! Неприемливо. Съблече палтото и макар вонята да се бе задържала по бродираната коприна на синия ѝ кафтан, веднага се почувства по-добре.

Бяха на петнайсетина километра от Иветс и на близо сто и петдесет от сигурното убежище на столицата. Препускаха по тесните пътища към имението на херцог Радимов, домакина им за търговските преговори. Зоя не си падаше по молитвите, затова ѝ оставаше да се надява, че никой не е видял Николай да излита през прозореца на покоите си. Ако си бяха у дома в Ос Олта, това никога нямаше да се случи. Вярвала бе, че са взели достатъчно предохранителни мерки. Уви, грешала е.

Конските копита трещяха по пътя, колелата дрънчаха и подскачаха, а до нея царят на Равка скърцаше с острите си зъби и дърпаше оковите.

Зоя се дръпна още малко назад. Виждала бе какво причиняват ухапванията на Николай, и нямаше намерение да губи крайник или нещо още по-лошо. Не би имала нищо против Толя или Тамар да се возят с нея в каретата, докато Николай не възвърне човешката си форма, вместо да се правят на кочияш и лакей. Така де, братът и сестрата ръководеха личната гвардия на царя. Баща им беше шуански наемник, обучил ги да се бият, а от гришанската си майка бяха наследили сърцеломския талант. Добре би било някой от тях да е с нея сега. Но гордостта ѝ не го позволяваше, както и мисълта какво би причинило това на младия цар. И един свидетел на нещастието му беше предостатъчен.

Вятърът отвън виеше ли, виеше. Не беше вой на звяр, а писклив, сърцат смях на стар приятел, който ги пришпорва по пътя. Вятърът се подчиняваше на волята ѝ още от малка. Ала в нощи като тази Зоя неохотно признаваше пред себе си, че не е неин слуга, а съюзник – буря, която надига вой да скрие ръмжащия гняв на създанието и звуците от битка в някоя паянтова плевня, вятър, който палува по улици и в селски кръчми. Западнякът беше – Адезку непослушкото, – верен неин спътник, особено полезен в момента. Дори онова хлапе да разкаже на всички в Иветс какво е видяло, хората от градчето щяха да го пишат на сметката на Адезку, палавия вятър, който тласка жените в леглата на съседите им и завихря луди мисли в главите на мъжете като падащи листа наесен.

Малко по-късно ръмжащите звуци в каретата вече бяха утихнали. Веригата не дрънчеше, създанието се свиваше все по-навътре в сенките на седалката. Накрая един глас, хриплив и сърдит, подхвърли:

– Не си се сетила да ми вземеш нова риза, предполагам?

Зоя вдигна вързоп от пода на каретата и извади чиста бяла риза и палто с кожички по края, и двете с чудесна изработка, но смачкани като баница – подходящо облекло за кралска особа, която е вилняла цяла нощ.

Без да каже и дума повече, Николай вдигна окованите си китки. Хищните нокти се бяха прибрали, но по ръцете му още се виждаха тъмните жилки на белезите, които той носеше от края на гражданската война преди три години. Царят често ги криеше под ръкавици и Зоя смяташе, че това е грешка. Белезите бяха напомняне за изтезанията, които младият цар беше изтърпял в ръцете на Тъмнейший, и за цената, която беше платил заедно с родината си. Това, разбира се, беше само част от историята, но именно тази част равкийският народ беше в състояние да смели.

Зоя отключи оковите с тежкия ключ, който носеше около врата си. Може би си въобразяваше – дано си въобразяваше, – но напоследък белезите по ръцете на Николай изглеждаха някак по-тъмни, сякаш решени да останат там завинаги.

Царят съблече останките от старата си риза. Използва я за парцал – навлажни я с вода от манерката, която Зоя му подаде, и изтри кръвта от гърдите и устата си, после сипа малко в шепи и прокара мокри пръсти през косата си. Водата потече по врата и раменете му. Трепереше силно, но поне изглеждаше нормално – лешниковите му очи бяха ясни, а влажното злато на косата му не падаше върху очите.

– Къде ме откри този път? – попита той с почти нетрепващ глас.

Зоя сбърчи нос.

– В един чифлик за гъски.

– Дано да е бил някой от по-модерните чифлици за гъски. – Николай се зае с копчетата на новата си риза, но пръстите му трепереха. – Знаем ли какво съм убил?

„Или кого?“ Въпросът увисна неизречен във въздуха.

Зоя плесна несръчните му ръце и се зае с копчетата. Усещаше нощния хлад по кожата му през тънкия памук.

– От теб ще излезе отлична камериерка – измърмори той.

Но Зоя знаеше, че младият мъж мрази тези дребни прояви на внимание, мрази слабостта, която ги налага. Съчувствието само щеше да влоши нещата, затова тя отговори делово:

– Предполагам, че си убил голям брой гъски. Може би и едно крантаво конче. – Но дали това бе всичко? Зоя нямаше представа какво е сътворило чудовището, преди да го открие. – Нищо ли не помниш?

– Само кратки проблясъци.

Е, значи щяха да чакат доклади за насилствена и особено кървава смърт в околността.

Неприятностите бяха започнали преди половин година, когато Николай се бе събудил в една нива на петдесетина километра от Ос Олта, окървавен и насинен, в неведение как е излязъл от двореца и какво е правил през нощта. „Явно съм станал сомнамбул“ – заявил бе той на Зоя и другите от гришанския Триумвират, когато се появи с голямо закъснение на сутрешното заседание с дълга драскотина на бузата.

Притесниха се, разбира се, най-вече защото не намираха обяснение за станалото. Толя и Тамар не биха проспали подобно нещо. „Как си минал покрай тях, без да те усетят?“ – беше го попитала Зоя, докато Женя премахваше драскотината – нищо работа за шивашки умения като нейните, – а Давид дърдореше нещо за сомнамбулизма като състояние. Но тогава Николай скри тревогите си от тях. „Справям се отлично с повечето неща – така им отговори. – Защо не и в невъзможните бягства?“ Вече бил заръчал да сложат допълнителни ключалки на спалнята му, обясни той, и настоя да се заемат с непосредствените си задачи, като странния доклад за земетресение в Райевост, което отворило пукнатина в земята и оттам излетели хиляди сребърни колибрита.

След малко повече от месец Толя четял книга пред вратата на царската спалня, когато чул звук на счупено стъкло, влетял в стаята и видял Николай да скача от прозоречния перваз с чифт криле от завихрена сянка. Събудил бе Зоя и двамата откриха царя на покрива на един склад за зърно в покрайнините на столицата.

След това започнаха да го оковават за леглото му – ефективно решение и възможно благодарение на факта, че прислугата не се допускаше в царските покои. Така де, Николай беше герой от войната и за никого не беше тайна, че има кошмари. Оттогава Зоя го заключваше всяка вечер и пускаше всяка сутрин и така с общи усилия бяха опазили тайната му. Само Толя, Тамар и Триумвиратът знаеха истината. Ако някой откриеше, че царят на Равка прекарва нощите си окован към леглото, това не само щеше да го превърне в посмешище, а и в лесна мишена за преврат.

Именно заради това беше опасно да пътуват извън столицата. Но пък царят не можеше вечно да стои в Ос Олта, от друга страна.

– Един цар не може да се заключва в замъка си – беше им заявил той, след като съобщи, че е решил да възобнови пътуванията си из страната. – Така ще изглежда като заложник, а не като монарх.

– Имаш достатъчно хора, които да действат от твое име – възразила бе Зоя. – Посланици, пратеници, подчинени.

– Да, но народът като нищо ще забрави колко съм красив.

– Едва ли. Лицето ти е на монетите.

Но Николай не отстъпи, а Зоя трябваше да признае, че има известно основание. Баща му беше допуснал грешката да прехвърли на други хора управлението и беше платил за това прескъпо. Явно трябваше да намерят някакъв компромис, баланс между предпазливостта и безразсъдството, нищо че компромисите поначало бяха нещо уморително и досадно. От нейна гледна точка поне всичко се случваше много по-гладко и по-бързо, когато Зоя правеше нещата по своя начин, вместо да се съобразява с този и онзи.

И понеже двамата не можеха да пътуват със сандък, пълен с окови и вериги – прислугата си вреше носа навсякъде, – решили бяха да прибегнат до силно успокоително, което да държи Николай в леглото, а чудовището – на къса каишка.

– Женя ще трябва да подсили отварата – каза той сега и навлече палтото.

– Или може да се върнем в столицата и повече да не поемаш глупави рискове.

Досега чудовището се беше ограничавало до хорския добитък, жертвите му бяха изкормени овце и обезкървени крави. Но и двамата знаеха, че е само въпрос на време. Каквото и да беше останало у Николай след намесата на Тъмнейший, животинската плът нямаше да задоволи глада му задълго.

– Последният инцидент беше преди няма и седмица – каза той и прокара ръка по лицето си. – Мислех, че имам повече време.

– Става по-зле.

– Обичам да те държа на нокти, Назяленска. Постоянната тревога прави чудеса с цвета на лицето.

– Ще ти пратя благодарствена картичка.

– Непременно. Направо грееш.

„По-зле е, отколкото показва“ – помисли си Зоя. Когато беше уморен, Николай раздаваше комплименти наляво и надясно. Не че беше лъжа – Зоя наистина изглеждаше великолепно въпреки тежката нощ, но царят пет пари не даваше за цвета на лицето ѝ.

Каретата намали и отвън се чу остро изсвирване.

– Наближаваме моста – каза Зоя.

Търговската среща на високо ниво в Иветс беше изключително важна стъпка в преговорите им с Керч и Новий Зем, но споровете за граничните мита бяха и отлично прикритие за истинската им мисия тук – мястото, където се бе случило последното от поредицата равкийски „чудеса“.

Преди седмица гражданите на Иветс бяха потеглили след украсената с панделки карета на херцог Радимов за шествието по случай фестивала на Свети Григорий, въоръжени с барабанчета и малки лютни по подобие на музикалния инструмент, който Григорий си направил сам, за да успокои горските зверове, преди да се превърне в мъченик. Но когато стигнали до река Обол, дървеното мостче над речното ждрело се сринало. Херцогът и васалите му политнали в пропастта и бесните води отдолу, но в последния миг под краката им се появил друг мост, израснал сякаш от стените на бездната и камънаците по дъното на каньона. Или така поне се твърдеше в докладите. Зоя не се върза на историите, разбира се, отхвърли ги като преувеличение или масова психоза… докато не видя моста с очите си.

Сега подаде глава през прозорчето на каретата – взеха завоя и мостът се появи пред тях, високите му изящни колони и дългите надлъжни греди грееха бели на лунния светлик. Беше го виждала и преди, дори бе минала по него заедно с царя, но гледката пак я удиви. От разстояние мостът приличаше на изваян от алабастър, но отблизо ставаше ясно, че изобщо не е направен от камък.

Николай поклати глава и каза:

– Като човек, който редовно се превръща в чудовище, едва ли имам право да се съмнявам в нечия чужда стабилност, но… сигурни ли сме, че няма да изчезне под краката ни?

– Изобщо не сме сигурни – призна Зоя със свит на възел стомах. Бяха минали оттук с близнаците преди час, но тогава мислите ѝ бяха насочени към изчезналия цар и тревогите за чудодейния мост ѝ бяха последна грижа. – Но само оттук можем да прекосим ждрелото.

– Жалко че напоследък занемарих молитвите.

Звукът на колелата се промени, щом каретата стъпи на моста – от трясъка по пътя към равномерно пулсиране. Появилият се от нищото мост не беше нито от камък, нито от тухли или дърво. Колоните и надлъжните греди бяха от кост, всичко това свързано от сухожилия като дебели въжета. Туп-туп-туп. Сякаш пътуваха по гръбнак.

– Този звук никак не ми харесва – каза Зоя.

– И на мен. Така де, едно чудо не би трябвало да издава толкова тривиален звук. Човек очаква камбани, да речем, или хор от небесни гласове.

– Не го наричай така – сопна се Зоя.

– Хор?

– Чудо.

Като дете Зоя бе отправила достатъчно безплодни молитви към небесата и знаеше, че светците никога не отговарят. Мостът трябваше да е дело на Гриша, имаше разумно обяснение за появата му и тя бе твърдо решена да го намери.

– А ти как би нарекла мост от кости, който се появява точно навреме да спаси цял град от сигурна гибел? – попита Николай.

– Не е било цял град.

– Добре де, половин град.

– Неочаквано съвпадение.

– Хората едва ли биха се съгласили с тази твоя оценка. Виж го само. Великолепен е.

Наистина беше великолепен – едновременно красив и грозен, маса от пресичащи се подпорни греди и високи арки. Откакто се беше появил, поклонници прииждаха от цялата страна, настаняваха се в импровизирани биваци в двата му края и се молеха ден и нощ. Сега дори не вдигнаха глави, когато каретата изтрополи покрай тях.

– А как ще наречеш земетресението в Райевост? – продължи Николай. – Или статуята на Света Анастасия при Цемна, която плаче с кървави сълзи?

– Как ще ги нарека ли? Неприятности – отвърна Зоя.

– Още вярваш, че всичко това е дело на Гриша под въздействието на парем?

– А как иначе ще създадеш мост като този или земетресение – ей така, от въздуха?

„Юрда парем.“ Искаше ѝ се никога да не е чувала тези думи. Дрогата се беше появила след експеримент в една шуанска лаборатория. Превръщаше силата на гришаните в нещо ново и изключително опасно, ала цената за този кратък миг на величие беше висока – пристрастяване и сигурна смърт. Да, дрогата би обяснила как един фабрикатор ренегат предизвиква земетресение или как корпоралник превръща тяло в мост. Но с каква цел? Възможно ли беше шуаните да използват заробени Гриша, за да дестабилизират Равка? Или случващото се имаше нещо общо с Аппарат, прословутия духовен съветник на короната? Единствената му реакция досега беше да ги увери, че се моли усилено и планира да поведе поклонничество към чудотворните места. Зоя открай време нямаше вяра на попа – сигурна беше, че е напълно способен да дирижира едно или друго чудо, а после да използва измамата в своя полза.

Но истинският въпрос, онзи, заради който бяха дошли в Иветс, беше друг. А именно дали тези странни случки имаха нещо общо с тъмната сила, заселила се в Николай. Случките започнаха да се появяват горе-долу по времето, когато започнаха и нощните епизоди на царя. Може да беше обикновено съвпадение, но те бяха дошли в Иветс с надеждата да намерят някаква връзка, която ще им помогне да отърват Николай от чудовището.

Стигнаха до другия край на моста и утешително тривиалното хрущене на колелата по черния път изпълни отново каретата. Сякаш някой бе развалил заклинание.

– Ще трябва да си тръгнем още днес – каза Николай. – И дано никой не ме е видял как хвърча из имението на херцога.

Изглежда разумно, помисли си Зоя, но от друга страна, вече бяха тук и…

– Може да удвоя дозата от отварата на Женя. По план срещата приключва утре.

– Уляшин ще се оправи с преговорите. Искам да се върна в столицата по най-бързия начин. Вече имаме проби от моста, които Давид да погледне. Току-виж научил нещо от тях, което да помогне за моя…

– Проблем?

– Неканен гост.

Зоя завъртя очи. Николай говореше като човек, преследван от нахална леля. Но имаше и друга важна причина да останат в Иветс. Да, пътуването дотук носеше своите рискове, мостът сам по себе си беше интересна загадка, но само толкова, и Зоя едва ли би се съгласила да тръгнат, ако търговската среща не предлагаше и друга отлична възможност в лицето на Хирам Шенк и неговите две дъщери за женене.

Потропа с пръсти по кадифената седалка, чудеше се как да подходи. Надявала се бе да уреди някак среща на Николай с двете момичета, без той да разбере за сватовническите ѝ намерения. Царят не обичаше да го побутват насам-натам и усетеше ли чужда намеса, ставаше упорит като… добре де, като самата Зоя.

– Изплюй камъчето, Назяленска. Като нацупиш така устнички, приличаш на човек, който е правил любов с лимон.

– Голям късметлия ще да е бил тоя лимон – каза Зоя и изпръхтя. Приглади полите на кафтана си, преди да продължи: – Хирам Шенк е довел и семейството си в Иветс.

– И?

– Има две дъщери.

Николай се разсмя.

– Ти затова ли тръгна с нас? За да се правиш на сватовница?

– Дойдох, за да не изядеш някого, когато „неканеният ти гост“ реши да се поразходи. И не съм някоя досадна майчица, която търси невеста на сладкото си синче. Опитвам се да защитя трона ти. Хирам Шенк е старши член на Търговския съвет. Лесно ще убеди колегите си да проявят снизходителност по въпроса с равкийските дългове, да не говорим за огромното богатство, което хубавите му дъщери ще наследят.

– Колко хубави?

– Има ли значение?

– За мен – не. Но пък нашето двегодишно сътрудничество се отрази зле на самооценката ми. Просто искам да съм сигурен, че другите мъже няма да изпиват с жадни погледи жена ми, това е.

– Лесно ще ги пратиш на ешафода.

– Кого, само мъжете или и жена ми?

– Всичките. Само гледай преди това да ѝ прилапаш зестрата.

– Колко си безмилостна!

– Практична съм. Ако останем още една нощ…

– Зоя, как да ухажвам евентуална невеста, щом има голяма вероятност да я превърна в своя вечеря?

– Ти си цар. Не е нужно да ухажваш когото и да било. Затова си имаш трона, титлата и царските бижута, а след като се ожените, царицата ти ще се превърне в твой съюзник.

– Или ще избяга с писъци от първата ни брачна нощ и ще се оплаче на татенцето, че уж съм ѝ смукал ушето, а после съм се опитал да го изям. И това като нищо ще предизвика война.

– Няма такава опасност, Николай. Защото докато ви венчаят и си кажете клетвите, бедното момиче ще се е влюбило до въпросните уши в теб, понеже си чаровник и прочие, и после проблемите ти ще са нейни, а не мои.

– Дори моят чар си има граници, Зоя.

Може и така да беше, но само на теория. Зоя го стрелна с високо вдигнати вежди.

– Красив съпруг, който се превръща в чудовище и е сложил корона на главата ѝ? Идеалната приказка, която да пробуташ на някое замечтано момиченце. Ще те заключва вечер, ще те събужда със сладка целувка сутрин и цяла Равка ще си отдъхне.

– Ти защо никога не ме събуждаш със сладка целувка, Зоя?

– Защото сладкото не ми е по вкуса, Ваше Величество – каза тя и оправи маншетите си. – Не разбирам защо отлагаш. Равка ще остане уязвима, докато не се ожениш и не осигуриш наследник на трона.

Николай се навъси и заряза шегите.

– Не мога да си взема жена, докато съм в това състояние, не искам брак, основан на лъжи.

– А нима повечето бракове не са такива?

– Каква си ми романтичка само!

– Практична съм, както вече споменах.

– Ако оставим настрана керчките ми сватбени перспективи, трябва да се махнем оттук, преди Шенк да ме е обсипал с нова доза въпроси за измарся.

Зоя изпсува.

– Значи близнаците са били прави и наистина е изтекла информация от стария ни изследователски комплекс.

Измарся бяха корабите, които плаваха под водната повърхност. Те бяха от първостепенна важност за оцеляването на Равка сега, когато фйерданският флот растеше, особено ако Николай успееше да ги снабди с планираното въоръжение.

– Така изглежда. Но нашите керчки приятели поне не знаят колко е напреднал проектът. Засега.

Тези думи не я успокоиха особено. Керч и така имаше предостатъчно средства за натиск срещу Равка. Шенк не би повдигнал току-така тази тема в разговор с царя. Въпросът беше какво смята да прави с новата разузнавателна информация.

Ново изсвирване откъм капрата – двойно, сигналът на Толя, че наближават караулката при градските порти.

Появата им щеше да предизвика объркване сред постовите. Каретата не носеше царската емблема, а и никой не я беше видял да напуска града. Толя и Тамар я бяха закарали далече извън имението на херцога, в случай че Николай им избяга, а Зоя беше отишла при тях по най-бързия начин, щом установи, че царят е изчезнал.

Извадиха късмет тази нощ. Откриха го, преди да се е отдалечил много. Когато Николай използваше крилете си, Зоя лесно се ориентираше за посоката, в която лети – придвижването му нарушаваше естествените въздушни течения и оставяше следа. Но ако тя не беше стигнала навреме в онзи чифлик… какво можеше да стане? Щеше ли Николай да убие момчето? Чудовището в него не беше просто гладно животно, а нещо много по-лошо, нещо, което жадуваше за човешка плячка. В това Зоя беше абсолютно убедена.

– Не може да продължаваме така, Николай. – Рано или късно щяха да ги разкрият. Рано или късно неговите ловни експедиции и техните безсънни нощи щяха да ги подхлъзнат. – Трябва да постъпим, както се очаква от нас.

Николай въздъхна и разпери ръце точно когато каретата спря с дрънчене.

– Щом е така, ела и ме целуни сладко, както би направила една невяста, Зоя.

„Дотук с благоразумието.“ Зоя толкова често навестяваше покоите на царя късно нощем – за да провери дали оковите му още държат, – че клюката за специалните им отношения вече бе плъзнала като горски пожар. Не че беше кой знае какво – царете редовно си вземаха любовници, а историята познаваше далеч по-грозни слухове за делата на предишни монарси. Дано поне момичетата на Шенк бяха широко скроени. Репутацията на царя нямаше да пострада от някой и друг скандал. Но не би оцеляла, ако се разчуеше истината.

Зоя извади друга манерка от вързопа и си сложи малко уиски на китките и зад ушите, все едно си слагаше парфюм, после я подаде на Николай. Той отпи щедра глътка, а останалото изля върху палтото си. Зоя разроши косата си, смъкна кафтана да оголи едното си рамо и се намести в скута на царя. Театрото беше необходимо, а и ролята беше лесна. Твърде лесна понякога.

Той зарови лице в косата ѝ и вдиша дълбоко.

– Би ли ми обяснила защо аз воня на гъши курешки и евтино уиски, а ти ухаеш като горска ливада?

– Защото аз съм безмилостна.

Той вдиша отново.

– Не, сериозно, каква е тази миризма? Напомня ми за нещо, но не мога да се сетя за какво.

– За последното дете, което се опита да изядеш?

– Това трябва да е.

Вратата на каретата се отвори рязко.

– Ваше Величество, не знаехме, че сте излезли тази нощ.

Зоя не виждаше лицето на пазача, но ясно чуваше подозрението в гласа му.

– Вашият цар няма навика да моли за каквото и да било, най-малко за разрешение – каза Николай с глас ленив, но и достатъчно пренебрежителен, досущ като монарх, комуто всичко се поднася на тепсия.

– Разбира се, да, да – запелтечи пазачът. – Тревожим се единствено за сигурността ви, царю мой.

Едва ли, помисли си Зоя. Западна Равка не беше приела добре новите данъци и закони, които вървяха ръка за ръка с обединението. Тези пазачи може и да носеха емблемата с двуглавия орел, но бяха верни на херцога, който управляваше окръга и се опитваше да препъне Николай на всяка крачка. Той без съмнение би се зарадвал на всяка информация за тайните на царя.

Зоя взе да мрънка жално и капризно:

– Защо спряхме?

И моментално усети промяната във фокуса на вниманието.

– Ми, такова… нощта е била приятна? – каза постовият и макар да беше тъмно като в рог, Зоя го усети как наднича в каретата да я зърне.

Отметна дългата си черна коса и проточи със сънения и доволен глас на жена, която добре са овъргаляли в чаршафите.

– О, много приятна.

– Тя само с царски особи ли се задява? – попита пазачът. – Прилича на момиче, дето обича да се весели.

Зоя усети как Николай се напрегна. Явно смяташе, че ѝ пука какво мисли този глупак, и това ѝ се стори едновременно мило и дразнещо. Така или иначе, точно сега нямаха нужда от прояви на кавалерство.

Хвърли продължителен поглед на пазача и каза:

– Идея си нямаш.

Онзи се изсмя и им махна да продължат по пътя си.

Изтощението я надвиваше, а Николай още потрепваше леко след трансформацията. Би било толкова лесно просто да затвори очи, да отпусне глава на гърдите му и да се предаде на лъжливото усещане за покой. Но цената би била твърде висока.

– Рано или късно ще се разбере за чудовището – каза тя. – Опитите ни да намерим някакво лечение удрят на камък. Ожени се. Създай съюз. И наследник. Бетонирай трона си и бъдещето на Равка.

– Ще го направя – каза уморено той. – Всичко това. Но не тази нощ. Хайде тази нощ да се престорим на хора, които са женени отдавна.

Ако друг мъж ѝ беше казал такова нещо, Зоя щеше да го зашлеви на мига. Добре де, или това, или би го отвела за няколко часа в леглото си.

– И какво правят хората, които са женени отдавна?

– Ами ще се лъжем. Приятна игра, не мислиш ли? Хайде, съпруго. Кажи ми, че съм красавец, който никога няма да остарее и ще умре с всичките си зъби в устата. Ама така, че да го повярвам.

– Няма.

– Разбирам. Актьорството не ти се удава.

Зоя знаеше, че я дразни нарочно, но въпреки това настръхна.

– Откъде знаеш? Може пък списъкът с талантите ми да е толкова дълъг, че още не си стигнал до края.

– Ами, давай тогава, Назяленска.

– Скъпи ми съпруже – подхвана тя с глас, сладък като мед, – знаеш ли, че жените в моето семейство четат бъдещето по звездите?

Той се засмя.

– Не, не знаех.

– О, да. И аз видях съдбата ти на небето. Ще станеш стар и дебел, обаче ще си щастлив, ще ти се народят куп невъзпитани деца, а бъдещите поколения песни за теб ще пеят.

– Много убедително – кимна той. – Бива те в тази игра. – Проточи се дълго мълчание, нарушавано само от дрънченето на колелата. – А сега ми кажи, че ще намерим изход. Че всичко ще се нареди.

Тонът му беше весел и шеговит, но Зоя го познаваше добре.

– Всичко ще се нареди – каза тя възможно най-убедително. – Ще разрешим този проблем като всички други преди него. – Вдигна глава да го погледне. Очите му бяха затворени, бръчка на тревога загрозяваше челото му. – Вярваш ли ми?

– Да.

Измъкна се от скута му и подръпна дрехите си. Безобидните лъжи бяха неизбежни, а дори и необходими навярно, между съпруг и съпруга. И вредни между един цар и военачалника на неговата армия.

– Виждаш ли? – каза Зоя. – Теб също те бива в тази игра.