Белязания цар

4

Николай

ВЪПРЕКИ ЕНЕРГИЧНИТЕ ВЪЗРАЖЕНИЯ на Зоя Николай отказа да остане в Иветс. В главата му се оформяше план и той не искаше да губи повече време с търговски преговори. Не проявяваше интерес към Хирам Шенк и неговите щерки, а следващият му разговор с член на керчкия Търговски съвет щеше да се проведе при неговите условия.

В тази връзка и макар в столицата да го чакаха куп неотложни задачи, следващата им спирка щеше да е в имението на граф Киригин. Там го чакаха както най-ценният му фабрикатор, така и важна разузнавателна информация. Освен това, ако човек има възможност да посети дворец на насладите, правилото гласеше, че трябва да го направи. Особено ако въпросният дворец на насладите служеше и като прикритие на тайна лаборатория.

Старият граф Киригин беше търговец от Западна Равка, натрупал несметно богатство от търговия с оръжия и разузнавателна информация – както и с всичко, което не е заковано здраво за пода, – които до неотдавна продаваше на враговете на Равка. Но синът му беше служил с Николай в Халмхенд и в замяна на царско помилване, което гарантираше, че фамилията ще запази богатството и титлата си, а татенцето няма да гние до живот в затвора за държавна измяна, младият Киригин беше обещал верността и парите си на короната. Съвсем разумна сделка.

Изискванията на Николай бяха доста нетрадиционни – Киригин вече си бе спечелил слава на лошо момче, а сега трябваше да налее още масло в огъня, да живее разгулно, да харчи с лека ръка и да поддържа усърдно репутация на човек със свободни нрави и светски амбиции. Младият граф беше приел ролята си с хъс, редовно организираше в имението си впечатляващи партита и харчеше с щедра ръка в опит да си осигури радушен прием в домовете на равкийския нобилитет с неговите високи титли и старо, макар и не толкова голямо богатство. Обличаше се нелепо, пиеше на корем, развяваше щедро широката си глуповата усмивка и много бързо името му се превърна в синоним на богатство и шутовщина. „Е, синът на Грицки е ужасен и едва ли ще постигне много в живота, но поне не е като Киригин.“

Затова когато Киригин купи голям парцел земя източно от Ос Олта, никой не се учуди. „Естествено, че ще иска да е близо до столицата – шепнеха си хората в дневни и салони. – Надява се да влезе под кожата на царя и старите фамилии. Но кой човек със здрав разум и добро възпитание би допуснал това парвеню близо до дъщеря си?“ А когато Киригин нае един прочут земски архитект да му проектира дворец на насладите, какъвто равкийците не бяха виждали на своя почва – не просто сграда, а промяна на релефа, покрай която бяха наети хиляди мъже да изкопаят долина в равнината, подземна изба, която уж била огромна, и голямо езеро, което само гришански вълнотворци можели да напълнят с вода и което се прекосявало с гребна лодка за няколко дни, – пак никой не се учуди. Клатеха глави, когато Киригин се запали по балоните с горещ въздух, и се смееха в шепи, когато се оказа, че поляните, от които младият граф пускаше балоните, често са затиснати от гъста мъгла. „Какво прахосничество само! Пълно безобразие.“ И всички се надяваха да получат покани за някое от знаменитите му празненства.

Киригин кръсти великолепния си палат Лазлайон – Златната долина, макар хората да предпочитаха друго име – Златното тресавище, заради влагата и мъглите. А партитата, които организираше там, наистина бяха легендарни. Едновременно с това бяха част от една гигантска лъжа от ключово значение за бъдещето на Равка.

В действителност подземната изба на Киригин се простираше на десетина квадратни километра и не беше винарска изба, а подземен бункер, където се разработваха оръжия. В езерото се изпробваха прототипи на подводни съдове и най-новите начинания на Николай в морските сражения. Гъстата мъгла, покриваща долината, често биваше подпомагана от гришански вихротворци, за да крие имението от любопитни очи и фйерданските въздушни наблюдения. Поляната за пускане на балони с горещ въздух беше в действителност летище и красивите градини криеха две дълги писти за тестване на експериментални летателни съдове. Колкото до честите фойерверки в имението, те прикриваха трясъка на пушечна стрелба и бомби.

Нямаше мистериозен земски архитект, разбира се. Николай лично беше проектирал Златното тресавище, а разходите бяха поети от младия Киригин. Царят посещаваше понякога имението като гост, ходеше на лов и езда с младия граф и опитваше от отличните вина в избата му. Много по-често се отбиваше тайно, за да провери как вървят нещата с един или друг експеримент.

Винаги му беше приятно да идва в Златното тресавище, вълнуващо някак. Царският дворец в Ос Олта беше пълен с призраци. С престъпленията на баща му. С провалите на майка му. Споменът за кървящото тяло на брат му, докато сенчестите воини на Тъмнейший нахлуваха през счупените прозорци на Орловото гнездо. Лазлайон, от друга страна, беше негово дело. Тук, макар и за кратко, демонът, който владееше нощите му и терзаеше сънищата му, се отдръпваше, прогонен от логиката, надеждата за напредък и царското хоби да се строят гигантски експлодиращи неща. Но Златното тресавище не беше само игрална площадка за неговите изобретения. Не, тук силните страни на Първа и Втора армия, на традиционното въоръжение и гришанската сила, трябваше да бъдат изковани в нещо ново.

Дай боже, мислеше си Николай, докато с Толя приближаваха до стъпалата пред централния вход на голямата къща. „В противен случай тук ще съм похарчил военния бюджет на Равка, без да постигна нищо, освен купчина ръждясали перки и едно студено езеро, където дори платна не можеш да опънеш като хората.“

За него Равка беше много неща – страховита дама, която трябва да ухажваш непрекъснато, инатливо дете, което не иска да проходи, а най-често беше удавник. Колкото повече се мъчеше Николай да го спаси, толкова по-свирепо се бореше давещият се. Но с помощта на учените и войниците в Златното тресавище току-виж успял да завлече отечеството до заветния бряг.

– Ваше Величество! – възкликна Киригин и се спусна на бегом по стъпалата да посрещне Николай.

Рижата му коса беше фризирана грижливо, нагизден беше с виолетово палто и златен брокат, напълно неподходящи за този час от деня. До Толя, яхнал масивния си кон и облечен с обикновени дрехи от здраво зеленикаво платно, графът приличаше на актьор, озовал се в грешна пиеса.

– Как бих могъл да ви подготвя първокласни развлечения, щом пристигате без предупреждение?

– А, Киригин – каза Николай, прегърна графа и го тупна по гърба, нищо че онзи се опитваше да сгъне снага в официален поклон. – Знам колко обичаш импровизациите.

– Да започнем с визита в избата? Влезте, влезте.

– С Толя предпочитаме да пояздим. Имаш дивеч в имението, нали?

– Разбира се, Ваше Величество. Така де, трябва да си осигурим малко спорт, за да се сгряваме през зимата, а ако не, то тристата бутилки керчко бренди, което успях да докопам, все ще свършат работа.

„Светци…“ Понякога Николай се тревожеше, че Киригин е приел ролята си на гуляйджия твърде присърце.

– Само гледай да не напиваш всички членове на кабинета ми едновременно – каза той. – Трябват ми по няколко трезви министри на разположение.

– Да, да, разбира се – каза Киригин, като току поглеждаше зад тях към алеята. Обнадеждено. „Бедният глупак.“

– Зоя продължи към столицата – каза Николай.

Киригин се изкашля.

– За мен е без значение. Просто се чудех дали да извадя от онзи ликьор, който тя толкова харесва. Командир Назяленска добре ли е?

– Хубава като картинка и много лоша.

– Прекрасна е, нали? – рече замечтано Киригин. – Е, аз ще ви оставя да пояздите. Само да… дали не бихте… предайте ѝ много поздрави от мен.

– Светците да не дават – изпръхтя Толя. – Та тя ще те изяде за закуска.

Графът се ухили.

– Има и по-лоши начини да си отидеш.

– Киригин, приятелю – каза Николай. – Ти си добър човек. Защо не си намериш някое мило момиче, което обича лова и няма нищо против прахосниците?

Киригин запристъпва от крак на крак като ученик в началните класове.

– Убеден съм, че студените маниери на командир Назяленска крият нежно сърце.

Толя изпръхтя отново.

– Ха, тя ще ти смели сърцето на каша и ще го изпие.

Киригин зяпна, но Николай смяташе, че Толя е прав. Самият той вече бе свикнал със странния феномен, свързан с умопомрачително красивата Зоя – мъжете умираха да си измислят разни историйки за нея. Била жестока, защото в миналото са я наранили. Не, била студена, защото още не е срещнала точния мъж, който да я стопли. Готови бяха на всичко, за да загладят острите ѝ ръбове и да подсладят лошотията ѝ. И защо? Зоя си беше добре и така, компанията ѝ беше като силно питие. Стягаш се и го гаврътваш, а ако не ти е по силите, просто не посягаш към чашата.

Николай се метна на седлото си.

– Ледената външност на командир Назяленска крие още по-ледена вътрешност, но ще я поздравя от твое име, обещавам.

Пришпори коня си в тръс и Толя направи същото. Поеха по алеята от светъл чакъл успоредно на източната фасада. През прозорците на къщата долиташе музика. В салоните и игралните зали беше пълно с хора, повечето нагиздени с коприна и бижута, макар че един тип търчеше по коридора гол-голеничък, ако не броим адмиралската шапка, и налагаше голяма тенджера с лъжица.

Толя така се беше намръщил, че в бръчките му семена да посееш.

– Не бива да свързват короната с такива простотии.

– Сигурно си прав – призна Николай. – Но нашият народ обича водачите му да са малко луди. Нямат вяра на прекалено добродетелните.

Толя присви златните си очи.

– А ти наистина имаш вяра на човек, който хич си няма добродетели?

– Знам, че не одобряваш, но Киригин отлично играе ролята, която му възложих. Може да не е от най-умните, но ми е верен.

– Зоя не би го погледнала втори път, а той си въобразява, че… Не е за вярване.

– Да се надяваме, че си прав. Жална му майка, ако командир Назяленска му обърне внимание. Бедничкият, по-безопасно би било да танцува с мечка.

В действителност Зоя и Толя подценяваха Киригин. Под шумната приветливост на разсеяния граф се криеше добро сърце. Той беше честен човек с романтични представи за патриотичен дълг, който дълбоко се срамуваше от бащините дела, а последното Николай разбираше отлично. Така де, даваше си ясно сметка за репутацията на собствения си баща. Това беше една от причините да гостува рядко в Лазлайон, публично поне. Отдавна знаеше, че трябва да е по-добър човек от баща си, щом се възкачи на трона, и по-добър цар от брат си – не че последното би затруднило когото и да било, като си помислиш. Тъмнейший беше убил Василий и Николай се бе опитал да скърби за него, но истината бе, че ненавременната смърт на царя се беше оказала съвсем навременна за по-малкия му брат.

Веднага щом с Толя свърнаха от алеята, двама мъже от прислугата се появиха откъм храстите. Цялата прислуга на Киригин, от доячките и конярите до главния иконом, бяха от първия до последния царски шпиони.

– Някакви соколи в небето? – извика Николай.

С тази парола щяха да продължат нататък, без да задействат протоколите за сигурност.

– Не, но се говори, че в гората имало лисици – отвърна един от мъжете, после двамата се върнаха към работата си.

Паролите се сменяха ежеседмично като един от начините да опазят в тайна истинската дейност в Златното тресавище.

Южният бряг на езерото беше захлупен от неестествено гъста мъгла и чак когато минаха през нея, Николай и Толя видяха, че пристаните гъмжат от гришани и инженери от Първа армия. Във водата се редяха последните прототипи на лодки с подводни криле. Истинската флотилия щеше да бъде построена в една тайна база на равкийското крайбрежие – малки разрушители и огромни транспортни кораби, способни да натоварят както войска, така и летателни съдове. Стига Николай да намереше отнякъде парите, с които да финансира проекта. Дори Киригин не беше достатъчно богат да модернизира целия флот за своя сметка.

Много би му се искало да остане и да види тестовете с очите си, но този ден имаше по-важни задачи. Оставиха конете при входа на една от обраслите с мъх изкуствени пещери и влязоха вътре. Би трябвало да е влажно, но пещерите не бяха истински, а и влажността на въздуха в лабораториите и проходите се регулираше грижливо от вихротворци. Николай напипа правилната вдлъбнатина в камъка до китка изкуствени солни лилии и натисна с палец. Камъкът се премести и зад него се откри метална камера. Влязоха в нея, Николай натисна една ръчка, вратите са затвориха с трясък и камерата пое надолу – цели шест етажа към прословутата „винарска изба“ на Киригин. Дотам се стигаше с тайни асансьори, пръснати из цялото имение.

– Мразя това – измърмори Толя. – Имам чувството, че ме погребват.

Николай знаеше, че Толя едва не е загинал при едно скално срутване, докато е придружавал Призоваващата слънцето.

– Трябваше да ме изчакаш горе. Да видиш тестовете на новите двигатели. Хем щеше да ми докладваш как вървят изпитанията.

Толя пристегна по-здраво дългата си тъмна коса и скръсти гигантските си ръце, нашарени с татуировки.

– Тамар казва, че страхът е като бурен. Ако не го изкорениш, ще полази навсякъде.

Лесно ѝ беше на Тамар – близначката на Толя поначало беше безстрашна.

– Значи, като се спускаш под земята, ти, един вид, си плевиш градинката?

Толя изскърца със зъби.

– Ако не се изправя пред страха си, няма да го преодолея.

Николай реши да не отговаря. Ако се съдеше по стиснатите зъби на Толя и потта, оросила широкото му чело, тези екскурзии под земята не вършеха никаква работа. Но войната им беше оставила за спомен много рани и Толя имаше правото да се грижи за своите както намери за добре. Николай раздвижи пръсти в ръкавиците и се замисли за черните белези по ръцете си. „Дали аз бих имал куража да погледна чудовището в очите?“ Нямаше представа.

Вратите на асансьора се отвориха и двамата излязоха в друга метална камера с масивна стоманена врата. Николай се зае да отвори специалната ключалка, за която беше научил от един крайно интересен кетердамски касоразбивач. След миг вратата се отвори широко и той пристъпи у дома.

Лабораториите се деляха на четири основни вида, макар че при нужда работеха съвместно: артилерия и телесна броня, морски сражения, въздушни сражения и не на последно място – онези лаборатории, които се опитваха да изнамерят антидот на парем и едновременно с това да синтезират щам на дрогата, който да усилва талантите на Гриша, без да води до пристрастяване. Винаги се отбиваше най-напред в тези лаборатории. Размени няколко думи с ръководителя им, за да потвърди подозренията си във връзка с антидота, възникнали покрай последния им доклад, и взе малка епруветка с новата течност, която да покаже на Триумвирата. Трябваше му нещо солидно, което да размаха на съветниците си, с оглед на това, което смяташе да им предложи.

Мина известно време, докато открият Давид Костик – фабрикаторът работеше и в четирите отделения на гигантския лабораторен комплекс. Накрая го намериха надвесен над някакви чертежи близо до големите резервоари, където строяха умалени макети на последните потопяеми съдове. Ръкавите на пурпурния му фабрикаторски кафтан бяха окъсани, кестенявата му коса беше подстригана зле, изобщо приличаше на рошаво куче, потънало в размисъл.

През стъклените стени на резервоара се виждаше последната версия на измарся, подводната флотилия на Николай. На суша съдовете изглеждаха тромави – широки, плоски и възгрозни, сякаш някой е взел парче качествен метал и е изковал от него крилата палачинка. Ала под водата се превръщаха в нещо изящно, в атлетични хищници, които се плъзгаха през дълбините, насочвани от вълнотворци, а въздухът за екипажите им идваше от обединените усилия на вихротворци и един специален филтър, върху който Николай и Давид бяха работили почти година. Оставаше да въоръжат флотилията и това щеше да е най-голямото предизвикателство. Едва тогава корабите щяха да се превърнат в истински пасаж от акули. А след това? След това нямаше да има значение колко кораба ще пуснат на вода враговете им. Измарся щяха да се движат невидими в световните океани и да нападат, без да излизат на повърхността. Щяха да променят морските сражения завинаги.

Давид обсъждаше с Надя Жабина система от махала и клапи за насочване на торпедата. Усетил появата на Николай и Толя, той вдигна глава и каза:

– Днес тестват другите двигатели.

– Добрутро и на теб, Давид.

– Сутрин ли е?

– Да, ако се съди по изгрева отпреди час-два – отвърна Николай. – Докъде стигнахте с торпедата?

– Работим по насочването. И как да поддържат курса – каза Надя. Бледите ѝ остри черти синееха от отразената в резервоара светлина. Беше вихротворка, сражавала се рамо до рамо с Призоваващата слънцето заедно с брат си Адрик, но истинският ѝ потенциал се бе изявил в дизайна на оръжия. Участието ѝ в разработката на измарся беше ключово. – Близо сме, мисля.

Изобретателят в Николай се развълнува от тази новина, но нищо не можеше да разкара от главата му спомена за разговора с Хирам Шенк в Иветс. Буквално усещаше как Керч му диша във врата, и чувството не беше приятно.

Николай имаше две правила за своите нолники – учените и войниците, които се трудеха в Златното тресавище, неговите нулички, които бяха едновременно от Първа и Втора армия. На първо място – крадете на воля. Гребете с шепи от постиженията на противника и ги обръщайте срещу него. Нямаше значение дали Равка първа ще разработи една или друга технология, достатъчно беше да подобри чуждата. Фйерданите бяха изобретили двигател, който да задвижва фургони и бронирани танкове, а равкийците го бяха снабдили с достатъчно мощност да задвижва големи кораби. Фйерданите бяха разработили стоманени въздушни съдове, които можеше да се пилотират от хора без вихротворски умения, а фабрикаторите на Равка откраднаха идеята и я използваха да конструират по-сигурни и по-леки машини от алуминий. Второто правило? Действайте бързо. През последната година Фйерда незнайно как беше направила гигантски скок във военните технологии и Равка не биваше да изостава.

Николай почука с пръст по чертежите на масата.

– Ако горивните тестове за повърхностните двигатели минат добре, колко време ще ви трябва да пуснете измарся на вода?

– Няколко седмици, не повече – отговори Надя.

– Отлично.

– Стига да ни доставят още стомана, разбира се.

– Ще я имате – обеща Николай. Надяваше се, че не ги лъже.

– Благодаря Ви, Ваше Величество – каза тя с усмивка и лек поклон.

Жената явно още имаше вяра в своя цар, но Николай не знаеше дали безкритичното ѝ доверие му вдъхва увереност, или усилва допълнително тревогите му. Досега винаги намираше начин да поддържа в движение ръждясалата и раздрънкана машинария на Равка – намираше пари, когато ножът опреше до кокала, сключваше правилните съюзи в правилния момент, стъкмяваше някакво изобретение, което да изравни шансовете на окъсаната им армия с тези на многобройните вражески войски по границите на страната. За него всеки проблем беше нова възможност, също като онази, предоставена им от новия фйердански двигател. Разглобяваш проблема на съставните му части, проумяваш какво го движи, после използваш компонентите да сглобиш нещо, което ще работи в твоя полза.

Демонът не беше съгласен. Демонът не се интересуваше от проблемите и тяхното разрешаване, от държавното управление, от бъдещето като цяло. Всичко в него се свеждаше до единия глад, до нуждата да убие и излапа нещо тук и сега.

„Ще намеря начин.“ В това беше вярвал Николай през целия си живот. Не му липсваше воля – с нейна помощ беше оформил не само съдбата си, а и самоличността си. Сам бе избирал какво да покаже на хората – послушния син, безразсъдния ренегат, способния войник, самоуверения политик. А сега чудовището заплашваше всичко това. Вече половин година търсеха някакъв лек, начин да го разкарат, но засега удряха на камък. Така че не му оставаше друго, освен да продължи. Дребните животинчета скимтяха и се мятаха, щом попаднеха в капан. Лисицата намираше начин да се измъкне.

– Давид, тук ли си спал снощи? – попита го Николай.

Фабрикаторът свъси вежди.

– Не мисля.

– Прекара нощта тук – поясни Надя. – Но не е спал.

– А ти? – попита Николай.

– Аз… дремнах малко – отвърна тя колебливо.

– Връщам те при Тамар, да знаеш.

– Ама тя ми трябва за горивните тестове! – възрази Давид.

– А теб те връщам при Женя – добави Николай.

– Но…

– Недей да спориш, Давид. Почнеш ли да спориш, на мен ми иде да взривя нещо, за да стане ясно кой е шефът. Искам да събера Триумвирата. А двамата с Надя ще ми трябвате и за друго – искам да започнете работа върху нов прототип за измарся.

Надя махна рус кичур коса от очите си.

– Мога да започна веднага, Ваше Величество.

– Не бързай да развяваш изключителната си компетентност. Целта е да измайсторите прототип, който не работи.

Давид започна да навива чертежите на руло, подреждаше грижливо моливите и инструментите си.

– Не обичам, когато нещата нямат смисъл.

Надя вдигна вежди.

– Предполагам, че Ваше Величество има някаква причина за това?

„Винаги имам причина.“ Щеше да извлече удавника до брега, пък нека крещи и рита колкото си иска… без значение какво мислеше демонът по въпроса.

– Смятам да поставя една малка пиеска – каза той. Вече си представяше огряно от лунна светлина езеро и великолепния хаос, който смяташе да спретне там. – И ще ми трябват хубави декори.