Белязания цар

13

Нина

НИНА И ХАНЕ СЕ РЕДУВАХА ДА ДРЕМВАТ с по едно отворено око, сгушили се една в друга, уж спят дълбоко, охранявани от своите „пазачи“. Усетеха ли, че изтощението ги надвива, започваха да си задават въпроси – любим сладкиш, любима книга, любимо хоби. Така Нина научи, че Хане обича кифлички с ванилов крем, тайно харесва мрачните кетердамски романчета – колкото по-кървави, толкова по-добре, макар че преводи се откриваха трудно, – както и че обича да… шие.

– Да шиеш? – прошепна невярващо Нина, спомнила си как Хане се появи с коня си на полянката предната вечер с насочена пушка. – Мислех, че обичаш лова, побоищата и… – Смръщи нос. – Знам ли, природата.

– Шиенето е полезно умение – премина в отбрана Хане. – Кой е кърпил чорапите на съпруга ти?

– Е, аз, разбира се – излъга Нина. Елементарните шев и кройка бяха включени във войнишката подготовка, но Нина така и не се научи да държи игла. Просто си ходеше с дупки на чорапите. – Но не ми беше приятно. Изворната майка сигурно одобрява това ти умение.

Хане облегна глава на стената. Косата ѝ беше изсъхнала и се спускаше на гъсти кестеняви вълни с розов оттенък.

– Би трябвало, нали? Обаче бродерията е за благородните дами, а кърпенето на чорапи – за прислугата. Същото явно важи за плетенето и бъркането на сладкиши и курабийки.

– Можеш да печеш сладкиши? – каза Нина. – Сега вече те слушам внимателно.

На сутринта Нина дари със слънчева усмивка мъжете в хижата и настоя непременно да се обадят на Ленарт Бьорд на минаване през Оверют.

– Че що да не дойдем с вас още сега? – попита брадатият.

– О, би било чудесно – каза през зъби Нина.

За нейна изненада Хане се включи на секундата:

– Не ви помолихме, защото ще спрем за покаяние при жените от Извора. Но идеята ви е чудесна! Доколкото знам, сестрите с радост извършват скада на всички посетители от мъжки пол срещу съвсем дребна такса.

Нина беше чела за така наречения скад. Неприятен ритуал и белег за истинско мъжество сред фйерданите, нерядко равносилен на смъртна присъда, уви. Включваше клетва за тримесечно целомъдрие и ритуално очистване с вар.

Брадатият пребледня.

– Ще ви придружим до първите къщи на Гяфвале, но после си имаме задължения… ъъм… другаде.

– Да – каза онзи с бухлатите вежди. – Много задължения.

– Как да намерим къщата на Ленарт Бьорд? – попита друг, докато излизаха от хижата.

Дебел сняг покриваше земята, коричката му се топеше бавно под лъчите на утринното слънце. Свирепият вятър бе утихнал почти напълно, явно уморен от нощните си напъни.

– Тръгвате към централния площад на Оверют – каза Нина. – Неговата къща е най-голямата на булеварда.

– С най-островърхия покрив – добави Хане. – Няма начин да я сбъркате.

– Това ли е конят ви? – каза онзи. – Къде е страничното седло?

– Сигурно е паднало в бурята – каза Нина. Пак добре, че Хане яздеше без седло и не се налагаше да обясняват защо конят е оседлан по мъжки. – Ще вървим пеша до Гяфвале.

Щом се отдалечиха достатъчно от хижата, яхнаха коня.

– Скад? – попита Нина, сложи ръце на тънкото кръстче на Хане, бедрата им се опираха върху хълбоците на добичето.

Хане хвърли поглед през рамо с изненадващо самодоволно усмивчица.

– Религиозното ми образование все трябва да послужи за нещо.

Поеха към бивака и сега, когато снегът бе спрял, лесно различиха жълтия флаг върху палатката на Адрик.

Той им помаха. Нина знаеше, че Адрик искрено се радва на появата ѝ, нищо че се направи на адски възмутен заради панталоните на Хане.

– Мислех, че поне земците не се впечатляват от тези неща – измърмори високата.

– Съпругата му е земка. Той е келец и се тревожи защо си излязла сама. Всъщност… ти накъде беше тръгнала снощи?

Хане вдигна лице към небето и затвори очи.

– Просто имах нужда да пояздя. Най-хубаво е, когато времето се обръща. Тогава навън няма жива душа.

– Няма ли да си имаш неприятности в манастира?

– Писах се доброволка да донеса прясна вода. Изворната майка ще си отдъхне, че се прибирам жива и здрава. Така де, представи си какво би било да обяснява на баща ми, че щерка му е загинала посред буря.

– Ами приятелките ти? Те защо не дойдоха с теб?

Хане не откъсваше поглед от белия хоризонт.

– За тях това е игра. Детински маскарад, дребно предизвикателство към правилата. За мен… – Тя вдигна рамене.

За нея бе въпрос на оцеляване. Нещо самотно имаше в Хане. Това Нина не го разбираше. Самата тя обичаше шумните компании, врявата на пълната стая. Но за момиче като Хане? Какво ли е за нея да бъде затворена в манастира под зоркото око на сестрите, да се обучава по цял ден за благочестива фйерданска жена? Ужас направо. От друга страна, присъствието на Хане в манастира можеше да се окаже добър източник на информация за фабриката. Да, момичето беше обикновена послушница, но сигурно знаеше това-онова за посещенията на сестрите в планината.

– Да продължим заедно още малко? – каза ѝ Нина, след като се качи на своя кон.

Хане май нямаше търпение да пришпори животното си, но и едва ли бе склонна да обиди Нина, като се има предвид колко много зависеше от нейното мълчание.

– Хайде – настоя кротко Нина. – Мъничко само.

Поеха с умерен ход, Адрик ги следваше с шейната.

– Ти на колко години си всъщност? – попита Нина.

Хане стисна зъби, профилът ѝ се очертаваше ясно на ярката белота.

– На деветнайсет. И – да, стара съм за послушница.

Значи Нина е била права – двете бяха кажи-речи на една възраст.

– Не искаш да ставаш сестра – каза тя и Хане тръсна глава отривисто. – Но не можеш и вкъщи да се върнеш. – Нов отрицателен жест. – Тогава какво ти остава?

Хане мълчеше, забила поглед в снега. Или не искаше да говори, или смяташе, че вече е казала твърде много.

Нина я стрелна с кос поглед.

– На бас, че нямаш търпение да пояздиш още малко, преди да се прибереш.

– Толкова ли е очевидно?

– Ми да, личи си. Зяпаш хоризонта, стискаш юздите. – Нина се поколеба, после добави: – Добрата актьорска игра си има номер. За да е правдоподобна лъжата, трябва поне мъничко да ѝ повярваш. И това започва с тялото. Ако искаш да убедиш някого в нещо, започваш с начина, по който се движи тялото ти. То разказва историята, преди още да си отворила уста.

– И каква е моята история?

– Сигурна ли си, че искаш да ти отговоря? – Едно беше да видиш истината за някого. И друго да му я кажеш в очите.

– Да, давай – каза Хане, но ръцете ѝ все така стискаха юздите твърде силно.

– Ти си силна, но се боиш, че другите ще го видят, затова се изгърбваш, правиш се на по-дребна. Свободна си само когато никой не те гледа. Тогава обаче… – Пресегна се и я потупа по бедрото. – Тогава си великолепна.

Хане я стрелна с поглед изпод вежди.

– Зная как изглеждам.

„Сериозно?“ Нина лесно би могла да ѝ каже, че ако се появи в Ос Олта с високия си ръст, с тази невероятна, напоена с ягодов сироп коса и очи като медни монети, стотици равкийски царедворци ще се наредят на опашка да възхваляват в рими красотата ѝ. И Нина ще е сред първите. Но това би породило доста въпроси.

Все нещичко би могла да ѝ каже за повдигане на духа.

– На никого няма да кажа каква си.

– Защо? Ще ти дадат голяма награда. Информацията за Гриша струва колкото теглото му в сребро. Защо би скрила тайната ми? От доброта?

„Не става въпрос за доброта. Опитвам се да спечеля доверието ти. Но ако зависи от мен, никога не бих те осъдила на смърт.“

– Защото се притече да ми спасиш живота, вместо да пришпориш коня си в обратната посока – каза Нина и след кратка пауза скочи в дълбокото: – И защото не вярвам, че гришанската сила те прави лош човек.

– Тя е грях – изсъска Хане. – Отрова. Ако можех да се отърва от нея, отдавна да съм го направила.

– Разбирам – каза Нина, макар възраженията да се трупаха в главата ѝ. – Но не можеш. Значи остава да решиш дали да се мразиш и да рискуваш някой да те разкрие, или да приемеш силата си и да я държиш под контрол.

„Или просто да се махнеш от тази забравена от светците страна.“

– Ами ако… ами ако така стане по-голяма… силата?

– Не мисля, че става така – каза Нина. – Знам обаче, че ако не използват силата си, гришаните рано или късно се разболяват.

Хане преглътна.

– Харесва ми да я използвам. Всеки път се отвращавам от себе си, но пак искам да посегна към нея.

– Има хора, които вярват – каза Нина предпазливо, – че този талант е дар от Дйел, а не е някакво проклятие.

– Това са приказки на еретици и неверници.

Нина не отговори и след малко Хане попита:

– Така и не каза какво е станало със сестра ти?

– Научи се да контролира силата си и сега е щастлива. Живее близо до равкийската граница с красивия си съпруг.

– Наистина?

„Не, не е истина. Ако имах сестра, тя щеше да е сърцеломка и да се бори по един или друг начин срещу вашето неуко и късогледо правителство.“

– Да – излъга Нина. – Помня доста от уроците, които ѝ преподаваха. За известно време имаше съмнения, че и у мен може да дреме тази… развала, затова включиха и мен в обучението. Ако искаш, може да ти помогна да овладееш силата си.

– Защо би поела такъв риск?

„Защото това би било идеалната възможност да те издоя за информация и едновременно с това да ти набия малко здрав разум в главата.“ Така де, Нина вече бе променила възгледите на един твърдоглав фйерданец. Току-виж се оказало, че има талант за това.

– Защото преди време направиха същото за сестра ми – каза тя. – Не ми пречи. Но ще трябва да измислим обяснение защо прекарваме толкова време заедно в манастира. Да научиш земски, примерно. Какво ще кажеш?

– Родителите ми биха предпочели да продължа обучението си по керчки.

– Аз не знам керчки – излъга Нина.

– Не бих искала да съм ти толкова задължена – възрази Хане.

„Страхува се от силата си – помисли си Нина. – Но поне от този страх мога да я освободя.“

– Ще измислим как да ми се отблагодариш – каза тя. – Обещавам. Хайде, тръгвай, поязди на воля, преди пак да е заваляло.

Хане изглеждаше стресната, сащисана чак. Заби пети в хълбоците на коня и отпраши в галоп, приведена ниско над шията му, обърнала лице към вятъра, сякаш с животното бяха едно, хибрид някакъв, роден от дивото. С какво ли неразбиране се е сблъсквала тази млада жена, за да се изненада толкова от дребен жест на съпричастие и щедрост?

„Само дето твоето не е израз на щедрост – напомни си Нина и пришпори своя кон напред. – Нито на доброта.“ Канеше се да използва момичето. Ако успееше междувременно да му помогне, толкова по-добре. Но дългът ѝ бе към изгубените момичета в планината, към жените в гробовете. „Правосъдие и справедливост.“

Можеше да хвърли въже на момичето, да. Но от Хане зависеше дали ще го хване.

•

Час по-късно Нина и Адрик влязоха в конюшнята на манастира. Нямало ги бе само една нощ, а сякаш бе минал цял сезон. Главата ѝ щеше да се пръсне от емоции и нова информация. Матиас. Трасел. Хане. Жените, заровени при фабриката. Раните от ухапването на онзи вълк, които още смъдяха и пулсираха под лакътя ѝ. Нападнали я бяха вълци, да му се не знае! Имаше спешна нужда от гореща вана, пълна чиния с гофрети и дванайсет часа сън.

Леони им махна. Седеше на трикрако столче в едно тъмно кьоше на конюшнята, а няколко от сандъците, които Адрик и Нина не бяха натоварили на шейната, я криеха от любопитни погледи. Напалила бе малка походна печка, а наоколо ѝ се валяха метални съдинки и стъклени епруветки. Явно бе тествала водните проби.

– Много се забавихте – каза тя с усмивка.

Адрик вкара коня си в едно отделение.

– Нина явно е решила да си спретне приключение.

– Поне хубаво ли беше? – попита Леони.

– Информативно – каза Нина. – Ти от колко време се занимаваш с това?

– Цялата нощ – призна Леони.

Не изглеждаше добре.

– Да идем да обядваме в града – предложи Нина. – Писна ми от гнусната каша в манастира.

Леони стана, а после изведнъж опря ръка на стената.

– Аз… – Очите ѝ се подбелиха и тя залитна опасно.

– Леони! – извика Нина, а Адрик се втурна и успя да улови Леони, преди да е тупнала на пода.

Помогнаха ѝ да седне до походната печка. Беше потна, кожата ѝ гореше.

Очите ѝ се отвориха, клепките ѝ запърхаха.

– Това не го очаквах – каза тя и дори се усмихна.

– Не е моментът да демонстрираш вечния си оптимизъм – сгълча я Адрик. – Пулсът ти е ускорен и цялата гориш.

– Да, ама не съм умряла още.

– Престани. Кога се почувства зле?

– Май обърках нещо при тестването – каза Леони с тънък гласец. – Опитвах се да изтегля замърсителите от водата, да ги изолирам. Не е изключено да съм поела някакво количество. Казах ви, че отровите са трудна работа.

– Ще те заведа в спалното – каза Нина. – Ще донеса чиста вода и…

– Не. Сестрите ще заподозрат нещо.

– Може да се погрижим за нея и тук – каза Адрик. – Да я сложим да легне зад шейната. Ще сваря малко чиста вода за чай.

– В чантата ми има тинктура от въглен – каза Леони. – Сложи няколко капки в чая. Въгленът ще поеме токсините.

Нина спретна легло от одеяла зад шейната – мястото не се виждаше от централния двор – и помогна на Леони да легне.

– Има и друго – каза Леони.

На Нина никак не ѝ харесваха сивият оттенък на кожата ѝ и как пърха с клепачи.

– Почивай си. Каквото и да е, може да почака.

– Изворната майка дойде да говорим.

– За какво? – попита Адрик и клекна до нея с чаша горещ чай в ръце. – Ето, изпий това. Да не би някоя от послушниците да се е разприказвала? За срещата ни в гората?

– Не. Обаче едно от момичетата е починало.

Нина се вкамени.

– Онова, дето падна от коня?

– Не мислех, че се е наранило толкова зле – каза Адрик.

– Не е било от падането – каза Леони, като отпиваше на малки глътки от чая. – Според мен виновна е реката. Момичето остана доста време във водата с открита рана.

– Светци – промълви Адрик. – Какви ги вършат в онази фабрика?

– За това не знам, но… – Нина се поколеба, после избълва на един дъх: – Но онова възвишение е пълно с гробове. Зад водохранилището, на цялата територия на фабриката. Усетих ги. Навсякъде.

– Какво? – възкликна Адрик. – Защо не си ни казала? Откъде знаеш?

Леони бе затворила очи. Пулсът ѝ вече не препускаше така. Добър знак.

– Има ли още чиста вода? – попита Нина. – Трябва да ѝ смъкнем температурата. И би ли проверил дали няма фенол в чантата ѝ?

– Защо? – попита Адрик, щом се върна с манерката си и дезинфектанта. – Ранена ли е?

– Не, за мен е. Снощи ме ухапа вълк.

– Че как иначе!

Нина смъкна палтото си и им показа разкъсания си и окървавен ръкав.

– Ама… – заекна Адрик. – Говориш сериозно? – Седна тежко до Леони и разтри с пръсти слепоочията си. – Така, единият ми войник е отровен, а другия са го нападнали вълци. Мисията ни се развива отлично.

Нина измъкна парче памучен плат от шейната и го скъса на две. С едната половина направи компрес на Леони, с другата почисти и превърза раната на ръката си.

– И онова момиче, Хане, те е спасило от вълците, така ли? – навърза нещата Адрик.

– Нещо такова. – Нина не беше готова да говори за Трасел. Точно в момента песимизмът на Адрик щеше да ѝ дойде в повече. – Не е изключено в захапката на вълка да е имало парем.

– Какво?!

Нина погледна към Леони и трепкащите ѝ клепачи.

– Вълците се държаха странно. Не знам как да го обясня, но приличаше на парем.

– Но при твоето пристрастяване…

Нина побърза да поклати глава.

– Добре съм, спокойно.

Не беше вярно докрай. Дори споменаването на парем възкресяваше онзи животински копнеж, но по-слабо от очакваното.

– Светци – прошепна Адрик и се наведе напред. – Ако парем е във водата и Леони е погълнала достатъчно…

– Не се държи като Гриша, изложен на дрогата. Ако беше погълнала парем, сега щеше да дращи по стените и да моли за още. – Нина го знаеше от личен опит. – Но другите симптоми съвпадат, а достатъчно силна доза от дрогата може да убие обикновен човек. Като послушницата.

– Не беше парем – измърмори Леони. – Така мисля.

– Аз пък мислех, че си заспала.

– Заспала съм – каза Леони. – Във водата има нещо корозивно.

– Ще можеш ли да пийнеш още малко чай? – попита Адрик.

Тя кимна и успя да се надигне на лакти.

– Още не съм го изолирала. Защо не ни каза за гробовете преди, Нина? Когато си ги открила.

– Сигурна ли си, че не искаш да поспиш? – попита Нина, после въздъхна и сведе поглед към чистата кърпа в ръцете си. – И аз не знам. Мисля, че… Те ме отведоха при източния вход.

– Кои те?

Нина се изкашля и попи нежно челото на Леони с нагънатия плат.

– Чух мъртвите да… говорят. Чувам ги още от Елинг.

– Добре… – предпазливо каза Леони. – И какво ти казаха?

– Имат нужда от помощта ни.

„От моята помощ.“

– Мъртвите – повтори Адрик – имат нужда от нашата помощ.

– Знам, че звучи налудничаво, но трябва да влезем във фабриката. И май знам кой може да ни помогне.

Преди да е паднала нощта, Нина отведе Леони в стаята им и я сложи в леглото. Температурата ѝ беше спаднала и младата жена се чувстваше по-добре – още едно доказателство, че каквото и да бе открила във водата, не е било парем. Което отново повдигаше въпроса какво не беше наред с онези вълци и какво е усетила Нина в захапката. И какво е убило послушницата.

Отнесе паничка с огризки в гората и я остави до едно дърво с глупавата надежда, че Трасел ще я открие отново. Храната най-вероятно щеше да отиде в коремчето на някой неблагодарен гризач.

Застанала в края на гората, Нина вдигна поглед към фабриката. Прозорците ѝ грееха златни в сумрака – но не и в източното крило. Там беше тъмно. Сети се за кривите корени на свещения явор върху дигата на водохранилището.

„Има някаква отрова на онова място. – Направо я усещаше как нагарча в устата ѝ. – Но колко надълбоко е стигнала?“

•

На следващата сутрин Нина със задоволство откри подпъхната под прага бележка, с която изворната майка я привикваше в кабинета си. С Хане трябвало да отидат там след сутрешната молитва, за да обсъдят евентуални езикови уроци. Значи Хане наистина искаше да научи нещо повече за гришанските си способности, пък било то и само за да ги контролира.

Както можеше да се очаква, Адрик възрази срещу този план.

– По-добре ще е да използваме времето си тук, за да съберем информация из околните градчета – оплака се той. – Фйерда замисля нещо. Да, с наша помощ хората ни биха могли да спрат някой фургон или товар, а дори и да съсипят изцяло фабриката, но това няма да стане, ако фйерданите ни надушат и преместят производството. Нямаш представа колко е лесно да издъниш прикритието си, Нина. Това е опасна игра.

Идеше ѝ да се разкрещи. Беше шпионирала по заръка на Зоя Назяленска на Странстващия остров. Цяла година беше изкарала сама в Кетердам под опеката на Каз Брекер. Вмъкнала се бе в Ледения палат, предрешена като момиче от Менажерията. Да, тази мисия беше нова за нея, но много пъти бе участвала в игра с високи залози.

– Ще се справя, Адрик – каза тя уж спокойно. – Знаеш, че момичето е най-ценният ни актив в момента. Не е нужно да чакаме „нашите хора“. И сами можем да разберем какво се случва във фабриката.

– Ти колко знаеш за това момиче?

– Знам, че е Гриша и че е нещастна. Нима задачата ни тук не е да спасяваме хора като нея?

– Ако правилно съм разбрал, тя не иска да я спасяваме.

– Може пък да променя мнението ѝ. А междувременно ще се сдобия с достъп до останалата част от манастира. – Нина и Леони бяха настанени в стая до кухните встрани от другите сгради и спалните помещения. – Изворните деви са единствените местни, на които е разрешено да ходят във фабриката. Току-виж съм измислила как да влезем там.

– Нищо няма да правиш без мое изрично позволение – каза Адрик. – А и първо ще трябва да преметнеш някак изворната майка.

Нина остави Адрик и Леони в конюшнята, прекоси вътрешния двор и влезе в параклиса през тежката дървена врата с красива резба на преплетени клонки от ясен. Сладкото ухание на дърво я обгърна и тя спря за миг, колкото очите ѝ да се нагодят към сумрака. В параклиса беше студено, няколко фенера и тънки снопове слънчева светлина от тесните прозорци високо в стените огряваха смътно пейките за богомолците. Олтар нямаше, нито рисувани изображения на светци. Вместо това древно дърво се издигаше в предната част на параклиса и корените му се протягаха към първия ред пейки. Ясенът на Дйел, подхранван от Извора.

„Чии молитви стигат до теб? – зачуди се Нина. – Чии думи чуваш – на войниците, или на фйерданските Гриша, заключени в килиите на Ярл Брум?“ Шепотът в главата ѝ сякаш въздъхна. Със съжаление? С копнеж? Не можеше да прецени. Нина приглади полите си и забърза между пейките към кабинета на изворната майка.

– Енке Яндерсдат – каза възрастната жена, щом Нина влезе. „Енке“ беше почтителното обръщение към вдовица. – Хане казва, че си готова да преподаваш уроци по земски. Дано си даваш сметка, че манастирът не може да си позволи никакви такси за обучение.

Хане не продума, облечена със спретната светлосиня престилка и чиста бяла блуза, забила поглед в глупавите си меки пантофи. Прекрасната ѝ коса беше сплетена на стегнати плитки и увита около главата като корона. Униформата не ѝ отиваше. Нина буквално я засърбяха пръстите да измъкне фибите, да разплете глупавите плитки и да разпусне този червеникав водопад.

– Разбирам – каза тя. – Не искам заплащане, а само да ни приютите още известно време в гостоприемния си дом, както и да заемете медна тенджера на работодателите ми, ако имате такава.

Леони смяташе, че ще може да продължи с експериментите си, без да се изложи на опасност сега, когато знаеше с какво си има работа, но медните съдинки щяха да я улеснят.

– Много щедро предложение – каза изворната майка, стиснала подозрително устни.

– Хванахте ме – каза Нина и видя как очите на Хане се разширяват.

Светци, ако момичето смяташе и занапред да живее в тази ужасна страна, трябваше да усвои поне в някаква степен изкуството на измамата. Да изкара година стаж в Кетердам, примерно. Не я бяха хванали в нищо, но изворната майка очевидно смяташе, че Нина има някаква скрита цел, и точно това щеше да ѝ даде тя.

– Истината е, че не мога вечно да бъда водач. Работата е трудна и рано или късно трябва да си потърся друго занятие, с което да си изкарвам прехраната.

– В ордена не наемаме външни…

– Да, да, естествено, разбирам. Но една препоръка от изворната майка на Гяфвале би ми послужила добре пред други фйердани, които търсят учителка за децата си.

Изворната майка вдигна брадичка, видимо поласкана. Само дето не замърка. Суетата явно не беше чужда и на най-благочестивите.

– Е, да. Сигурно си права. Нека видим как ще потръгнат нещата с нашата Хане. Вижда ми се малко късно тепърва да учи нов език, но пък е добре, че проявява интерес към нещо друго, освен езда из горите.

Изворната майка ги заведе в една празна класна стая и каза, че можели да я използват до обяд.

– Това не те освобождава от другите ти задължения, Хане. На баща ти няма да му хареса, ако се превърнеш в тежест за манастира.

– Да, майко – отвърна послушно момичето.

Но щом възрастната жена тръгна към вратата, Хане я изпроводи с отровен поглед и се тръсна на един от чиновете.

– Пак добре, че се съгласи за уроците – каза Нина. – Можеше да е много по-зле.

– Смята ме за пълен провал. Неомъжена на деветнайсет, без ухажори и без призвание да се посветя на Дйел.

– Всички изворни деви ли са призвани? – попита Нина, взе парче тебешир и започна да спряга един земски глагол върху черната дъска, която покриваше стената от край до край.

– Не знам. Някои твърдят, че са имали видение. Но аз не мисля, че Дйел се интересува от момичета като мен. Ти сериозно ли смяташ да се откажеш от тази работа? Като водач?

– Не – каза Нина. Не беше свикнала да пише с тебешир и буквите излизаха криви. – Още не съм готова да се установя на едно място.

И изведнъж си даде сметка, че наистина е така. В Равка се чувстваше на тръни, като затворник. Дали същото нямаше да се повтори и другаде? Извади няколко листа от джоба си.

– Това са начални уроци по земски. Препиши ги в тетрадката си, за да личи, че вършим някаква работа, ако някой реши да погледне.

– Значи наистина ще трябва да уча земски?

– Мъничко. И не е нужно да се справяш добре – Махна към дъската. – Ще започнем с глагола „бес адава“. Вдигни ръце и стъпи стабилно – първата стойка, която научава всеки Гриша. Означава бия се.

•

Урокът продължи два часа. Нина започна така, както бе започнало собственото ѝ обучение в Малкия дворец – обясни на Хане как да използва сърцеломската си сила върху самата себе си.

– Опитвала ли си някога? – попита я Нина.

– Ами, не… не знам. Понякога, ако не мога да заспя, си мисля как сърцето ми забавя ритъма си…

Нина примижа.

– Имаш късмет, че не си припаднала.

А после я преведе през основните техники за дишане и бойни стойки. Накара Хане да забави сърцето си, после да го забърза. Спомена няколко думи за теорията на Гриша и как действат муските, а темата за юрда парем заобиколи отдалече.

– Откъде знаеш всичко това? – попита Хане. Страните ѝ се бяха зачервили от усилието, къдрици се бяха измъкнали от плитките ѝ и лепнеха по слепоочията ѝ. – Научила си всичко това от учителя на сестра си?

Нина се обърна с гръб към нея, уж да изтрие дъската, а всъщност да скрие изражението си. Май се бе поувлякла. „Нямаш представа колко е лесно да провалиш прикритието си, Нина.“ Направо чуваше напевната интонация на Адрик.

– Да – каза тя след миг. – Внимавах много. Но ти си естествен талант. Схващаш много бързо.

Това поне беше вярно. Хане подхождаше съм силата си с нетипична лекота. Но лицето ѝ беше умърлушено.

– Какво има?

– Тази дума. „Естествена.“ – Хане плъзна пръст по тетрадката си, където беше записала спрежението на глаголите. Почеркът ѝ беше трагичен. – Когато бях по-малка, татко ме водеше навсякъде със себе си. Яздехме заедно. Ходехме на лов. Противоречеше на традициите, но татко много искаше да има син, а и сигурно е смятал, че няма да ми навреди. А на мен ми харесваше искрено. Фехтовката, ездата, свободата да препуснеш в галоп. Но когато пораснах и стана време да ме представят в палата… така и не можах да се отърся от старите навици.

„И защо да го правиш?“ – помисли си Нина. Самата тя не обичаше особено конете и определено предпочиташе да не тича където и да било, освен ако не я преследват, но поне бе имала правото на избор.

Хане скръсти ръце, раменете ѝ се изгърбиха, сякаш в опит да се сгъне навътре в себе си.

– Противоестествена, така ме наричаха. Женското тяло трябва да е меко, а моето е кораво. Една дама трябва да върви с малки и изящни стъпки, а аз крача като… Бях за посмешище. – Хане вдигна поглед към тавана. – Татко обвиняваше себе си, задето съм станала такава. Не можех да пея, нито да рисувам, затова пък знаех как да одера елен или да сложа тетива на лък. Знаех как да построя убежище в буря. И само това исках – да избягам в гората и да спя под звездите.

– Това звучи… е, звучи ужасно – призна Нина. – Но иначе разбирам какво искаш да кажеш.

– Опитах да се променя. Наистина опитах. – Хане сви рамене. – Не се получи. И ако сега се проваля отново…

Погледът ѝ се изпразни и Нина се зачуди какво ли нерадостно бъдеще вижда пред себе си момичето.

– Какво ще стане, ако пак се провалиш?

– Пратиха ме в манастира, за да ми огладят ръбовете. Да направят от мен сносен материал за женитба. Ако и изворната майка не успее да ме оправи, никога няма да се прибера у дома и да ме представят в палата. А това трябваше да стане още преди две години.

– И толкова ли ще е лошо да не се върнеш?

– И повече никога да не видя родителите си? Да живея като някаква изгнаница?

– Това ли са единствените възможности?

– Или ще намеря начин да се впиша, или ще кажа клетвите и ще прекарам остатъка от живота си тук, в служба на Дйел сред изворните деви. – Навъси чело. – Ще ми се да бях огнетворец, а не сърцелом.

– Това е нелепо – каза Нина, без да мисли, подведена от гордостта си. Защо някой би искал да бъде призоваващ вместо корпоралник? „Всички знаят, че ние сме най-добрият орден.“ – Тоест… защо изобщо някой би искал да е огнетворец?

Очите на Хане грейнаха предизвикателно.

– За да стопя Ледения палат отвътре навън. И да го хързулна право към морето.

Опасни думи. Сигурно трябваше да се престори на възмутена, но вместо това Нина се ухили.

– Ще е най-голямата локва в света.

– Именно – каза Хане и усмивката ѝ се върна.

А на Нина изведнъж ѝ се прииска да ѝ разкаже всичко. „С приятелите ми взривихме дупка в крепостната стена на Ледения палат! Откраднахме фйердански танк!“ Светци, сериозно ли искаше да се изфука? Нина поклати глава. „Това е отлична възможност да спечелиш доверието ѝ – каза си тя. – Не я изпускай.“

Седна на чина до Хане и я попита:

– Ако можеше да отидеш където си поискаш и да правиш каквото си поискаш, къде би отишла?

– В Новий Зем – отвърна без колебание момичето. – Сама ще си изкарвам прехраната, ще се хвана на работа като стрелец.

– Толкова ли си добра в стрелбата?

– О, да – отвърна Хане моментално. – Всеки път си мисля за това, щом изляза с коня. Просто да изчезна. Всички ще решат, че съм загинала в буря или ме е отнесла реката.

„Каква ужасна идея! Просто ела в Равка.“

– И защо не го направиш? Защо просто не си тръгнеш?

Хане я погледа сащисана.

– Не бих могла да го причиня на родителите си. Как ще ги посрамя така!

Нина едва се сдържа да не завърти очи. „Фйерданите и тяхната чест.“

– Да, разбира се, права си – побърза да каже.

Но истината бе, че не можеше да се отърси от спомена как Хане се появява на онази поляна с вдигната пушка и разпуснати плитки, роден боец. Злато имаше в нея, виждаше се как мъжди под налепа на внушенията, че има нещо сбъркано в нея. И този просвет към истинската Хане, такава, каквато е родена да бъде, разсейваше Нина. „Не си тук да се сприятеляваш, Зеник – смъмри се тя. – Идеята е да измъкнеш информация.“

– Ами ако изворната майка те прогони? – попита тя.

– Няма. Баща ми е щедър.

– А ако те хване как се развяваш в мъжки панталони? – настоя Нина.

– Няма да ме хване.

– Ако с приятелите ми не бяхме толкова разбрани, вече да те е хванала.

Хане се облегна назад и се усмихна самоуверено. „Така те искам, момиче“ – помисли си Нина.

– Щеше да е вашата дума срещу моята. А аз щях да съм се прибрала в манастира и да съм облякла спретнатата си униформа, преди вие да почукате на кабинета ѝ.

„Интересно.“ Вложи пренебрежение в тона си и каза:

– Щом така мислиш.

Хане изправи гръб и заби показалец в плота на чина.

– Познавам това място като петте си пръста, знам как скърца всяка дъска по пода. Знам къде готвачката крие ключа от западната врата на кухнята, а резервни престилки съм скрила навсякъде, от параклиса до покрива. Няма да ме хванат.

Нина вдигна умиротворително ръце.

– Исках само да кажа, че трябва да внимаваш повече.

– Казва момичето, което ме учи на гришански трикове под покрива на Дйел.

– Може би имам по-малко за губене от теб.

Хане вдигна вежди.

– Или смяташ, че дързостта ти се удава по-добре.

„Идея си нямаш“ – помисли си Нина, но на глас каза само:

– Стига сме дрънкали. Пробвай да ускориш моето сърце.