Призраци

Осма глава

КОНЯТ НА КАЛАН ВЗЕ ДА ЦВИЛИ и да рие с копита в земята, затова тя плъзна ръка към мундщука, за да успокои нервното животно. Миризмата, която се усещаше, не се хареса нито на коня, нито на Калан. Тя се пресегна и лекичко го погали по брадичката, докато чакаше зад Улиция и Сесилия.

Светлината шумолеше в листата на тополите над главите им и те проблясваха закачливо. Короните на огромните дървета пръскаха килим от искрици и сенки върху затревения хълм, а високо горе по безупречно синьото небе пробягваха пухкави облачета. Щом вятърът се обърна и взе да духа в гърба им, облекчи не само усещането за непосилна жега. Калан си позволи да си поеме по-дълбоко дъх.

Бръкна под металния нашийник около врата си, за да избърше потта и мръсотията. Толкова й се искаше да се изкъпе или поне да се топне в някое езерце или поточе. Лятната жега и прашните пътища бяха превърнали косата й в заплетено гнездо, което я сърбеше непрестанно. Но знаеше, че на Сестрите изобщо не им пука колко зле се чувства тя. Хич нямаше да й се зарадват, ако ги помоли да се изкъпе — впрочем самите те често го правеха. Тези жени не се интересуваха ни най-малко от нейните желания, камо ли от това дали й е комфортно. Тя беше тяхна робиня — нищо повече; нямаше никакво значение дали нашийникът около врата й я прежулва или е твърде стегнат.

Докато чакаше, мисълта й отлетя към статуетката, която бе принудена да остави в двореца на Господаря Ричард Рал. Макар да не си спомняше нищо от миналото си, тази статуетка на жена с развята коса и роба се бе запечатала в съзнанието й до най-малката подробност. В духа й имаше нещо достолепно и благородно — в стойката й с извития гордо гръбнак, в сключените в юмрук длани и в отметнатата непримиримо назад глава, сякаш готова да се пребори с невидими сили.

Калан знаеше прекрасно какво е да се изправиш срещу невидими сили. От притихналия хребет тя наблюдаваше как Сестра Армина си проправяше път през открития терен. Наоколо не се виждаше никой друг. Високите треви изглеждаха едва ли не като вълни, които се поклащаха на вятъра. Сестра Армина най-сетне изкачи хълма, яхнала едрата си кобила. Направи едно кръгче и застана до другите.

— Няма ги — обяви тя.

— Каква преднина имат? — попита Сестра Улиция.

— Рядко съм стигала отвъд онези хълмове — посочи с глава Сестра Армина. — Не искам да рискувам да ме забележи някой от глутницата на Джаганг. Доколкото мога да преценя, струва ми се, че опашката на войската се е изнесла преди не повече от ден-два.

Щом вятърът в гърбовете им поутихна, миризмата пак завладя хълма. Калан сбърчи нос. Улиция забеляза гримасата й, но не каза нищо. Вонята като че ли не притесняваше Сестрите ни най-малко.

Сестра Улиция се извърна рязко и пъхна крак в стремето.

— Да отидем да хвърлим един поглед оттатък тия хълмове — рече тя, като се метна на седлото.

Калан яхна коня си и последва трите жени, които се заспускаха по склона. Необичайната им нервност и тревожност й се видя странна. Обикновено бяха откровено дръзки в действията си, а ето че сега се държаха предпазливо.

Вляво се издигаше назъбеният синкав силует на внушителни планини. Скалистите баири и зъбери бяха толкова сурови, че дърветата бяха успели да си извоюват доста ограничени позиции. По някои от най-високите планински върхове дори имаше сняг, нищо, че беше лято. Откакто напуснаха Народния дворец, Калан и Сестрите следваха планинските пътеки, докато откриха проход, през който да се прехвърлят от другата страна. При пътешествието си Сестрите избягваха всячески контактите си с хора.

Калан отпусна още малко юздите на коня си. По пътя си минаваха през множество дерета и оврази, което затрудняваше придвижването. Калан се бе надявала в полите на планината да намерят по-удобни пътища, но Сестрите нямаха желание да се движат по обичайните маршрути и ги избягваха, когато това бе възможно. Докато се придвижваха из високата трева между редките дървета, използваха прикритието на планинските дипли между хълмовете.

Преди Калан да успее да види какво ги очаква напред, характерната задушаваща миризма на смъртта стана толкова ужасна, че почти я остави без дъх. Още щом стъпи на билото на хълма, пред погледа й се ширна градът. Всички се спряха, втренчили погледи в пустите пътища, опожарените сгради и труповете на животни, най-вероятно коне.

— Да побързаме — подкани ги Сестра Улиция. — Ще тръгнем по пътя, който излиза от другата страна на града, и ще се приближим достатъчно, за да сме напълно сигурни накъде са поели и къде се намират в момента.

Пришпориха конете си в галоп и заслизаха мълчаливо към покрайнините на града. Поселището явно бе организирано около завоя на река, там, където се пресичаха няколко търговски пътища. по-големият от двата дървени моста бе изгорен. Докато минаваха по по-тесния мост в колона по един, Калан погледна към водата. В тръстиките се бяха заплели подпухнали трупове на хора, понесени от водата по корем. Още преди да ги види с очите си, тя бе усетила противната миризма на смъртта да се носи във въздуха, така че желанието й да се изкъпе в реката се изпари безвъзвратно. Единствената й мисъл сега бе да се махне по-скоро от това място.

Докато яздеха между сградите, Калан закри носа и устата си с кърпа. Не че й помогна кой знае колко. От гнусната миризма на разлагаща се плът й се доповръща. Стори й се странно, че вони така силно.

Скоро разбра защо.

Навлязоха в странични улички, където имаше натрупани на купища стотици тела. Сред тях се виждаха и кучета, и мулета с щръкнали вкочанени крака. Телата бяха буквално наблъскани в тесните странични улички; явно хората са били подгонени насила към места, откъдето е било трудно да избягат, след което са били изклани. Повечето от труповете, все едно на хора или на животни, бяха разпорени и от тях зееха грозни рани. Тук-там от телата стърчаха копия, други бяха убити със стрели. Но повечето явно бяха заклани. Калан забеляза и друго: всички хора бяха на години.

Един от кварталите на града бе почти изцяло опожарен. Тук-там от по-плътните купчини отломки все още се извиваха тънки струйки дим. Обгорелите дървени греди приличаха на овъглени скелети на чудовища. Вероятно бяха минали ден-два, откакто пожарищата бяха угаснали от само себе си.

Докато се придвижваха между двуетажните къщи, които се издигаха от двете страни на пътя, жените оглеждаха мълчаливо гротескните картини на унищожението. Която сграда се бе спасила от пожара, бе опустошена от грабители. Вратите зееха отворени или бяха направо изкъртени и захвърлени насред улицата. Калан не видя нито един здрав прозорец. Над две-три балкончета, надвиснали над улицата, се вееха пердета. На едното бе проснат човешки труп. Освен парчетата дъски от вратите и счупените стъкла из улиците се валяха и всякакви битови вещи: парчета от дрехи, натрошени мебели, счупени оръжия, части от каруци. Калан мярна кукла с коса от слама, стъпкана от конско копито. Всички тези предмети като че бяха преминали през много ръце, за да бъдат накрая захвърлени като непотребни.

Когато дръзваше да надникне в тъмните сгради, покрай които минаваха, Калан виждаше ужасиите, разигравали се там. Не бяха само труповете на убитите местни хора. Имаше хора, които явно бяха изтребени просто ей така, в прилив на непреодолима жестокост. За разлика от купчините трупове из страничните улички, тези хора не бяха възрастни. Вероятно ставаше въпрос за мъже, опълчили се да защитят домовете и занаятчийниците си. През един счупен прозорец тя видя мъж с ковашка престилка, закован за китките си на стената. От гърдите му стърчаха десетина стрели, при което той приличаше на гротесков игленик. Имаше стрели дори в очите и устата му. Този човек не само бе използван за тренировъчна мишена, ами явно е бил превърнат и в обект на присмех.

В други тъмни сгради Калан видя жени, които очевидно бяха изнасилени. Една от тях, просната на пода, беше покрита само с ръкав от риза. Гърдите й бяха обезобразени. В друга къща имаше момиче, все още дете, проснато на масата, с пола, вдигната около кръста. Гърлото й бе разпорено чак до гърдите. Краката й бяха разчекнати, а по средата стърчеше дръжка от метла, като че в последен израз на презрение. Станала свидетел на безчет ужасяващи гледки, Калан изгуби ума и дума. Навсякъде личаха следите на зловеща и мрачна жестокост. Тя не можеше да си представи що за хора са били способни да извършат подобни гнусни дела.

Ако се съдеше по облеклото на повечето мъртъвци, явно ставаше въпрос за обикновени трудови хорица, не за войници. Били са изклани заради престъпните си опити да защитят домовете и препитанието си.

В ъгъла до една тухлена стена, опасваща неголяма сграда, Калан забеляза купчина детски телца, почти пеленачета. Сякаш тук се бяха скупчили събрани от вятъра есенни листа, само дето тези листа някога са били хора от плът и кръв, на които е предстояло да изживеят цял един живот. Засъхналата кръв по тухлената стена показваше къде са били разбивани главиците им. Беше очевидно, че убийците им са искали да ги ликвидират до крак. по-нататък, докато се придвижваха из града, Калан забеляза още няколко подобни купчини, където бяха нахвърляни детски трупчета, послужили за забавление на тези чудовища.

Сред мъртвите имаше малко жени, но Калан не видя нито една от тях да е облечена. Всъщност всичките бяха или възстарички, или още момичета. Към тях се бяха отнесли по възможно най-зверски начин, а споходилата ги смърт бе дошла мъчително бавно.

Калан преглътна буцата в гърлото си и избърса очи. Отвътре й напираше да извика. Трите сестри не изглеждаха особено развълнувани от гледката на касапницата. Те оглеждаха страничните улички и далечните хълмове, явно притеснени за знаци на предстояща опасност.

Когато се озоваха на югоизточния път, който извеждаше извън града, Калан имаше чувството, че никога в живота си не е била по-щастлива. Оказа се, че пътят не предлага тъй желаното облекчение. В канавките се валяха трупове на невъоръжени млади мъже и юноши, най-вероятно убити при опит за бягство. Някои от тях вероятно са били наказани заради отказа си да се предадат в робство, други са били изтребени просто заради самото убийство.

Калан се чувстваше замаяна, беше й горещо. Помисли си, че може да се е разболяла. От поклащането на седлото й ставаше още по-зле. Миризмата на смърт и обгорена плът ги последва под ослепителното слънце, докато се приближаваха към хълмовете в далечината. Миризмата бе толкова упорита, че й се струваше, че се е просмукала в дрехите й и дори че се излъчва в потта й.

Беше почти сигурна, че до края на живота си няма да може да се отърве от кошмари.

Калан не знаеше името на този град, пък и нямаше значение, понеже той вече не съществуваше. Населението беше изтребено до крак. Всичко по-ценно бе или унищожено, или плячкосано. По броя на труповете, макар и да бе съкрушително голям, тя можеше да прецени, че много от гражданите, предимно жените на прилична възраст, са били взети в робство. Видяла съдбата на жените, избити вътре в града, Калан съвсем ясно можеше да си представи какво ли се е случило с избраните за робини.

Полето и хълмовете от двете страни на града, до там, докъдето стигаше погледът на Калан, бяха утъпкани от стотици хиляди мъже. Тревите не само бяха изпомачкани от безчет ботуши, копита, колела от каруци, но бяха буквално превърнати в прах под тежестта на невъобразима по числеността си армия. По тази гледка можеше да се съди за броя на хората, преминали през града. В известен смисъл бе дори по-страховита от грозните сцени на смърт. Човешка сила от подобен мащаб граничеше с природна стихия, сякаш безпощадна виелица бе покосила лицето на земята, унищожавайки безмилостно всичко по пътя си.

по-късно през деня, докато наближаваха билото на един хълм, Сестрите се постараха да застанат така, че слънцето да блести в гърба им, за да може, ако има някой пред тях, да бъде заслепен. Сестра Улиция забави ход и се надигна на стремената, за да огледа щателно околността, после направи знак на спътничките си да слязат от седлата. Всички вързаха конете си за скелета на стар бор, разцепен на две от мълния. Сестра Улиция заповяда на Калан да ги следва плътно.

На хребета на хълма, приведени мълчаливо сред високите треви, те най-сетне видяха за пръв път силата, преминала през опустошения град. Докъдето поглед стига, чак до мъглявия хоризонт, се разстилаше мътно, кафяво море, което всъщност представляваше армия с нечувана численост. В тихия следобед вятърът донесе до слуха на Калан далечните, смразяващи кръвта звуци на викове, женски писъци, дрезгав мъжки смях, надигащи се от многочислената тълпа.

Дори само масата на такова множество би могла да срине защитата на всеки град. Войска като тази не би обърнала внимание на никого по пътя си. Нищо не би могло да спре толкова много мъже, събрани на едно място.

Но макар че на пръв поглед армията приличаше на сган без порядки и правила, Калан знаеше, че съвсем не е така. Това бяха огромен брой личности, събрани на едно място. Тези мъже не бяха родени чудовища. Всеки от тях някога е бил бебе, прегръщано от любяща майка. Всички са били деца със своите страхове, надежди и мечти. И ако е възможно сегиз-тогиз да се появи по някой индивид, който поради душевно страдание да се превърне в безскрупулен убиец, то за толкова много самостоятелни личности това бе просто абсурдно. Тези тук се бяха превърнали в убийци, понеже бяха верни на своята кауза, бяха избрали да станат убийци, събрани под знамето на извратени лозунги, оправдаващи дивашкото им поведение.

Всички те бяха отделни личности, които, имайки възможност за избор, бяха решили да захвърлят доброволно наследственото си благородство и да станат слуги на смъртта.

Калан беше потресена от касапницата, която видя долу в града, ужасяващите картини я накараха да потръпне. Известно време тя трудно си поемаше дъх не само защото вонята на смъртта бе непоносима, а и защото не можеше да се примири с подобна безмозъчна арогантност, с подобна мащабна и съзнателна греховност и развала. Тя изпита чувство на влудяващ ужас за тези безпомощни души, които тепърва щяха да се сблъскат с ордите и да изживеят съкрушителна загуба на всяка надежда, че животът някога ще си струва да се живее, че някога ще бъде смислен и безопасен, камо ли щастлив.

Но сега, при вида на източника на всичката тази жестокост, на могъщата сила, способна да извърши доброволно такива извращения, всички тези отчаяни чувства изведнъж се изпариха. На тяхно място изригна неукротим гняв, такава вътрешна ярост, каквато тя бе убедена, че човек рядко изпитва в живота си. Калан си спомни посечените старци, невръстните деца с размазани по зидовете главици, поруганите млади жени и не можеше да мисли за друго освен за изгарящото желание за мъст.

Яростта изпълни цялото й същество, надигна се тъй мощна и разпалена, че й се струваше, че промени завинаги нещо вътре в нея. В този миг изпита дълбока привързаност към мъничката статуетка, която по принуда трябваше да остави в прелестната градина на Ричард Рал — сякаш се свърза с духа на статуетката както никога преди.

— Джаганг — отрони горчиво Сестра Сесилия. Сестра Армина кимна.

— И ако искаме да стигнем до Каска, ще трябва да го заобиколим.

— Тази войска, с всичките коне, каруци и провизии, няма да успее да премине през тесните планински проходи — вдигна ръка Сестра Улиция към планинската верига вляво от тях. — Но за нас няма да е проблем. Джаганг се придвижва толкова бавно, че ще прехвърлим планината и ще се доберем до Каска много преди да са успели да заобиколят планините от юг и да се върнат обратно в Д’Хара.

Сестра Сесилия впери поглед в далечината.

— Д’Харанската армия няма никакъв шанс срещу тези.

— Това не ни касае — отвърна Сестра Улиция.

— Но какво ще стане с връзката ни с Ричард Рал? — попита Сестра Армина.

— Не ние нападаме Ричард Рал — обясни Сестра Улиция. — Джаганг го преследва и иска да го унищожи — не ние. Ние ще се сдобием със силата на Орден, след което ще дарим Ричард Рал с онова, което само ние ще можем да му дадем. Това е достатъчно, за да съхраним връзката си и да се предпазим от пътешественика по сънищата. Джаганг и войската му не са наш проблем и не сме отговорни за техните действия.

Калан си спомни, че попадна в Народния дворец и се питаше как ли изглежда този човек. Макар да не го познаваше, се страхуваше за него и за онова, с което щеше да се сблъска народът му.

— Ако стигнат до Каска преди нас, ще бъде и наш проблем — намеси се Сестра Сесилия. — Като изключим, че трябва да настигнем Тови, Каска е единственото друго място, където бихме могли да отидем засега.

— Чака ги доста път до Каска — махна с ръка Сестра Улиция. — Лесно ще ги изпреварим, като минем напряко през планината, вместо да слизаме, да заобикаляме и после пак да се качваме, както ще им се наложи на тях.

— Значи не ти се струва възможно да забързат ход? — попита Сестра Армина. — Защото Джаганг сигурно очаква с нетърпение да довърши Господаря Рал и Д’Харанските войски.

— Джаганг е наясно, че Д’Харанската армия няма къде другаде да отиде — изпухтя Сестра Улиция. — Ричард Рал няма друг избор, освен да се изправи и да се бие. Всичко е предрешено. Въпрос на време е.

Пътешественикът по сънищата нито бърза, нито би могъл да бърза — не и с тази огромна и неуправляема армия. И дори да могат да се позабързат малко, пак им предстои да изминат доста голямо разстояние, така че е изключено да стигнат до Каска преди нас. Освен това армията на Джаганг е същата, с която той превзе Стария свят преди десетилетия и с която се би през цялата война. Те никога не забързват ход. Те са като годишните времена — могъщи, но бавни.

Тя изгледа многозначително двете сестри.

— Има и още нещо: току-що са похитили всички жени от града. Хората на Джаганг няма да имат търпение да се порадват на плячката си.

Сестра Армина пребледня като платно.

— Не знаем дали наистина е така.

— Джаганг и хората му никога не се уморяват да се възползват от пленничките си — не се съгласи Сестра Сесилия.

Армина внезапно пламна.

— С огромно удоволствие ще хвърля примка около врата на Джаганг и ще му покажа на какво съм способна.

— Всяка от нас с удоволствие би дала урок на тези мъже — заключи Сестра Улиция, без да сваля очи от хоризонта, — но ни чакат по-смислени дели. — Усмихна се злорадо. — Но ще дойде ден…

Известно време трите сестри мълчаха, оглеждайки многобройните орди, проснали се чак до хоризонта.

— Ще дойде ден — продължи Сестра Сесилия тихо и злостно, — когато ще отворим кутиите на Орден и ще притежаваме силата, с която да накараме този човек да се гърчи.

Сестра Улиция се извърна и се насочи към конете.

— За да имаме възможност да отворим някоя от трите кутии, ще трябва най-напред да намерим Тови и третата кутия. И да стигнем до Каска. Забравете за Джаганг и войската му. Днес ги виждаме за последно — до деня, в който ще освободим силата на Орден и ще можем да си отмъстим подобаващо на пътешественика по сънищата.