Призраци

Петнадесета глава

— АМИ ДА, ЕЛЕМЕНТАРНИ. — Ничи слезе по стъпалата с бавна, премерена стъпка. — Братството на ордена обучава по същата схема и момчетата, и момичетата в Стария свят.

— Спря недалеч от Ричард и въздъхна, скръстила ръце пред себе си. — Само че при тях всичко започва доста по-рано. В началото уроците, разбира се, са по-лесни за разбиране, но с течение на времето материалът се усложнява. Не е необичайно на лекциите, които изнасят братята от Братството на ордена, да присъстват дори хора на преклонна възраст.

Повечето са привлечени от социалните структури с ясни правила. Те искат да знаят как се вписват в по-мащабните схеми на вселената. Братството на ордена им осигурява понятно чувство за структурираност — с други думи, учи ги как да мислят и им показва как да живеят живота си. най-ефективно е въздействието му, когато е упражнявано върху млади индивиди. След като веднъж бъде излято по калъпа на Ордена, младото съзнание обикновено остава статично и непроменимо за цял живот. В резултат на това всеки друг начин на мислене, дори самата способност да разсъждаваш, залинява и загива още в млада възраст и е унищожена за цял живот. Дори когато остарее, такъв човек е склонен да седи и да слуша същите основни постулати, без да пропуска нито дума.

— Все пак не разбрах какво наричаш елементарно? — повтори въпроса си Джебра.

— Орденът учи, че светът на живота е краен. Животът е мимолетен. Ние се раждаме, живеем известно време и умираме. Напротив — животът след смъртта е вечен. В крайна сметка всички знаем, че хората умират, но никой не се е върнал от мъртвите, за да разкаже — смъртта е завинаги. Ето защо онова, заради което си струва да се живее, е животът след смъртта.

Това е основополагащият принцип в теорията на Братството на ордена, който бива постоянно набиван в главите на хората. Той води до убеждението, че човек е длъжен да се бори за своята вечност, закрилян от милостта на Създателя. Животът е средството, което ни подготвя за вечността — един вид репетиция.

— Но все пак животът… ами, как да кажа, животът си е живот — прекъсна я Джебра. — Как е възможно да има нещо по-важно от собствения ти живот? — Смекчи с усмивка собствения си скептицизъм. — Този принцип едва ли е основание хората да възприемат зверското поведение на войниците от Ордена, да ги убеди да отвърнат поглед от живота.

— Живот ли? — В погледа на Ничи внезапно заблестя ярост. Тя се надвеси над Джебра. — Нима не те е грижа за душата ти? Нима не смяташ, че това, което ще се случи с душата ти през вечността, може да се окаже от изключително значение за теб?

— Ами да, разбира се, исках да… — Джебра не довърши изречението си.

Ничи изопна гръб, сви рамене и махна с ръка.

— Този живот е преходен, той има своя край. Така че на фона на вечния живот след смъртта нима е важно колко мизерен е мимолетният ти животец? Каква реална цел би могло да има краткото ти съществуване, освен да служи за изпитание за душата?

Джебра явно не беше убедена, но в същото време не й се щеше да предизвиква Ничи.

— Ето защо — продължи Ничи — жертвата пред всяко страдание, всяко желание, всяка нужда на ближния ти е признак, че осъзнаваш безсмислието на живота, че признаваш важността на това да прекараш вечността в обятията на Създателя. Нали така? Като се жертваш, ти приемаш владичеството на човека над вечността, която е територия на Създателя. Ето защо жертвата е цената, нищожната цена, подаянието, което плащаш за вечното величие на душата си. Това е твоето доказателство пред Създателя, че си достоен да бъдеш в неговата компания през вечността.

Ричард остана изумен да види как подобно логично обяснение, дадено от Ничи с увереност и авторитет, смути Джебра и тя замлъкна. Докато слушаше надвесената над нея Ничи, Джебра хвърляше по някой поглед към останалите — ту към Зед или Кара, ту към Шота и дори към Ан и Натан, но тъй като никой от тях не възрази и не представи контрааргументи, раменете й се отпуснаха, все едно я обзе внезапно желание да потъне в някоя цепнатина на мраморния под.

— Ако човек ограничи тревогите си до това да бъде щастлив в този живот — Ничи небрежно описа кръг с ръка, за да покаже света наоколо, — ако успее да намери наслада в безсмислените дреболии на този окаян свят, на това празно, кратко съществуване, това е отхвърляне на пълноценния вечен живот в следващия свят, а следователно и на съвършените намерения на Създателя за твоята душа.

Коя си ти, че да се съмняваш в Създателя на цялата вселена? Как смееш да поставяш жалките си желания, свързани с мизерния ти и жалък животец, пред неговите висши цели, свързани с подготовката ти за вечността?

Ничи замълча и скръсти ръце с точно премерен жест, в който се четеше преднамерено предизвикателство. Дългогодишният й опит в разпространяването на учението на Ордена й помагаше да изрази същината му с потресаваща прецизност. Облечена в розовата нощница, тя сякаш допълнително подчертаваше презрението си към ежедневието. Ричард помнеше прекрасно как Ничи се държеше и с него по подобен начин, само че тогава всичко, което правеше, бе убийствено сериозно. Джебра избягваше пронизващия поглед на Ничи и вместо това гледаше в ръцете си, прибрани в скута.

— За да достигне доктрината на Ордена до хората, да речем, до народа на Галеа — продължи лекцията си Ничи, без да престава да снове напред-назад, — мнозина от войниците на Ордена трябва да умрат. Но това е върховната жертва — нечий живот — в опит да се покаже на онези, които още не знаят как да следват единствената правилна и истинска пътека към величие в другия свят. Ако човек пожертва живота си в битката в името на Ордена, за да донесе спасение на изостаналите, неграмотните и маловажните хора, тогава те ще му донесат вечността заедно с него в отвъдния свят.

Ничи повдигна ръката си, покрита от розовата копринена материя на нощницата, сякаш за да покаже нещо великолепно, но невидимо, макар и поставено точно пред очите им.

— Смъртта е само входът към тази величествена вечност. — Отпусна ръка. — Тъй като животът на отделния човек е маловажен в структурата на нещата, които наистина имат значение, очевидно е, че като малтретираш и убиваш онези, които се съпротивляват, само помагаш да бъдат тласнати масите от непросветени към просветлението — и така постигаш избавлението им, служиш на една морална кауза и отвеждаш чедата на Създателя у дома, в неговото царство. — Лицето на Ничи помръкна. — Хората, които са научени на това от раждането си, започват да вярват с такава сляпа ревност, че за тях всеки, който живее по правила, различни от тези на Ордена — с други думи, който пропуска да се отблагодари за вечното си спасение с подобаваща жертва, — заслужава да живее във вечността в невъобразима агония в мрачните студени дълбини на царството на Пазителя, което и ще го сполети, ако не се промени.

Малцина от хората, обучавани по този начин, са успели да запазят непокътнат разума си, за да намерят начин да се измъкнат от този омагьосан кръг — нито пък искат да го направят. За тях да се радват на живота, да живеят за себе си означава да продадат вечността за кратък греховен миг веселба, след което да страдат цяла вечност.

Тъй като трябва да се откажат от радостите на този живот, те веднага забелязват кой пропуска да направи жертва, както би трябвало, кой не спазва каноните на Братството на ордена. Освен това да посочиш чужд грях се счита за достойнство, тъй като помага да се насочат пренебрегналите моралния си дълг обратно към пътя на спасението. — Ничи се надвеси към Джебра и просъска зловещо: — Също както убийството на неверници се смята за добродетел, нали? — След като се изправи, продължи: — Последователите на Ордена развиват силна омраза към онези, които не споделят тяхната силна вяра. В крайна сметка Орденът учи, че грешниците, които отказват да се покаят, са последователи на Пазителя. Смъртта е просто онова, което заслужават тези врагове на праведността. — Ничи разпери ръце. — В това няма никакво съмнение, при положение че в крайна сметка постулатите на Ордена са просто желанията на самия Създател и следователно божествено извлечена истина.

Джебра вече беше толкова стресната, че изобщо не можеше да продължи спора.

Кара от своя страна не бе впечатлена ни най-малко.

— О, нима — рече тя с равен, но възмутен глас. — Има обаче един недостатък. Откъде знаят всичко това? Искам да кажа, откъде знаят, че животът след смъртта има изобщо нещо общо с онова, което описват? — Сключи ръце зад гърба си и сви рамене. — Доколкото ми е известно, никой, който е посетил света на мъртвите, не се е върнал да разкаже. Откъде знаят какво има отвъд воала?

Нашият свят е светът на живота, следователно важното в него е именно животът. Как смеят да го омаловажават, като превръщат единствения ни живот в цената на нещо незнайно? Откъде накъде твърдят, че знаят някакви си неща за други светове? Нали разбирате, може би светът на духовете е само преходно състояние, докато потънем в небитието.

Така че откъде Братството на ордена знае какви са желанията на Създателя — и че той изобщо има някакви желания? Откъде знаят, че Сътворението изобщо е било дело на разумна мисъл?

Джебра изглеждаше облекчена, че най-сетне и друг е възразил.

— Точно в това е номерът — усмихна се Ничи и повдигна вежда. Без да поглежда, тя вдигна ръка към Ан, която стоеше отсреща сред сенките. — По същия начин Прелатът и Сестрите на светлината вярват в своята версия на същата теория. Пророчеството или върховните жреци, или някаква скромна и искрено отдадена личност е чула съкровения шепот на божеството или е надникнала в свето видение, изпратено им от него, или е била посетена в сънищата си. Съществуват дори древни текстове, които претендират, че знаят със сигурност какво има отвъд воала. Това познание е най-вече сбор от същите шепоти, видения и сънища, които в далечното минало са били приемани за факти и са станали „неопровержими“ просто защото са от време оно.

И как ще установим истинността на това свидетелство? — Ничи описа широк кръг с ръка. — Да подлагаме под съмнение тези неща е най-големият от всички грехове: липсата на вяра!

Самият факт, че непознаваемото е онова, което твърдят, че придава добродетелност на вярата и я прави неприкосновена. В крайна сметка какво добродетелно би могло да има във вярата, ако онова, в което вярваме, е познаваемо?

Човек, който може да вярва в нещо без никакви доказателства, е дълбоко добродетелен. Вследствие на това само онези, които предприемат скока на вярата от скалата на вещественото, са праведни и достойни за вечна награда.

То е все едно да ти кажат да скочиш от скала и да вярваш, че можеш да полетиш, но без да размахваш криле, понеже това би показало фундаментална липса на вяра, а каквато и да е липса на вяра би била сериозна гаранция, че ще полетиш към земята, като по този начин докажеш, че липсата на вяра е персонална, при това фатална грешка.

Ничи прокара пръсти през русите си коси, повдигна ги от раменете, след което отпусна с въздишка ръце.

— Колкото по-недостоверна изглежда дадена доктрина, толкова по-силна вяра трябва да има човек. Заедно с отдадеността към вярата идва и по-здравата връзка с онези, които споделят същата тази вяра, по-силното чувство за принадлежност към отбраната група просветени. Вярващите, тъй като вярата им е подчертано мистична, се отстраняват още повече от „просветените“, от онези, които са заподозрени, понеже няма да прегърнат вярата. Понятието „неверник“ се превръща в общоприета форма на осъждане, заклеймяваща всеки, който е избрал — Ничи вдигна пръст към слепоочието си — да използва разума си.

Вярата сама по себе си, както виждате, е ключът — вълшебната пръчица, която размахват над бълбукащата отвара, забъркана, за да се докаже „очевидното“.

Ан въпреки презрението си към Ничи като някогашна Сестра на светлината, изменила на каузата, не каза нищо. Ричард рядко я бе виждал да реагира по подобен начин, но в случая прецени, че постъпва мъдро.

— Ето къде е пукнатината във внушителната доктринална кула на Ордена. — Ничи вдигна пръст във въздуха, без да престава да снове напред-назад. Тук е фаталната грешка в центъра на всички убеждения, скалъпени в човешкото въображение. В крайна сметка такива неща, макар че биха могли да бъдат искрени, не са по-устойчиви от изкусния продукт на капризите и самозаблудата. Без скалата на действителността безумецът, който чува гласове, е също толкова реален и достоверен.

Ето защо Орденът възхвалява светостта на вярата и учи, че човек трябва да потиска порочния импулс да мисли с главата си и вместо това да се отдаде на чувствата си. Веднъж отдал живота си на сляпата вяра в отвъдния живот, вратата на вечността, поне така твърдят те, ще се отвори по магичен начин пред теб и ти ще разбереш всичко.

С други думи, познанието се постига единствено чрез отхвърляне на всичко, от което всъщност се състои познанието.

Точно поради това Орденът поставя знак за равенство между вярата и светостта, а липсата на вяра се заклеймява като грях. И дори поставянето под съмнение на вярата се счита за ерес.

Оказва се, че без вяра всичко, на което те учат, се разпада.

И след като вярата е задължителното лепило, което слепва олюляващата се кула на вярванията им, вярата постепенно се изражда в жестокост. Без жестокостта, която да я подкрепя, вярата се превръща в най-обикновен блян, в празната увереност на кралицата, че никой няма да нападне дома й, че никой враг няма да престъпи границите на страната й, че никоя сила няма да победи защитниците, стига тя да го забрани.

В края на краищата, не е нужно да ви заплашвам, за да ви накарам да видите, че водата в този фонтан е мокра или че стените в тази стая са от камък, но Орденът трябва да заплашва хората, за да ги накара да повярват, че вечността на смъртта ще е вечна наслада, но само при положение, че човек прави онова, което му е заповядано в този живот.

Тя се загледа в притихналите води на фонтана и Ричард си помисли, че сините й очи могат да превърнат водата в лед. Студената ярост в тези очи бе плод на онова, което Ничи бе видяла в живота си — неща, които той не би могъл дори да си представи. В тихите и спокойни вечери, прекарани насаме с нея, онова, което тя бе решила да му довери, бе достатъчно ужасяващо.

— Далеч по-лесно е да убедиш хората да умрат за каузата ти, ако ги накараш да заобичат смъртта — отрони с горчивина Ничи. — Далеч по-лесно е да накараш млади момчета да оголят гърдите си пред стрелите и мечовете, ако те вярват, че това е самоотвержен акт, който ще докара усмивка на лицето на Създателя и ще ги дари с вечна слава в отвъдния свят.

След като Орденът научи хората да станат дълбоко вярващи, всъщност се оказва, че на практика е изковал чудовища, които не само са готови да умрат за каузата, а и да убиват за нея. Истинските вярващи биват погубени от непреклонна омраза към неверниците. Няма по-опасен, по-злостен и по-жесток човек от онзи, който е бил заслепен от доктрините на Ордена. Такъв човек не се ръководи от разума си и не разчита на него. Вследствие на това не съществува юзда за неговата омраза. Това са убийци, които са готови да убиват за каузата, напълно убедени, че действията им са морални и правилни.

Ничи стисна юмруци и кокалчетата й щръкнаха бели и обезкръвени. Макар над стаята изведнъж да надвисна потискаща, мъртва тишина, силата на думите й продължаваше да отеква в главата на Ричард. Имаше чувството, че силната аура, която искреше около главата й, всеки миг ще отприщи внезапна гръмотевична буря във фоайето.

— Както вече казах, обяснението е пределно просто. — Ничи поклати глава с горчивина и примирение, сякаш изцедена от всяка емоция. — Повечето хора в Стария, а вече и в Новия свят нямат друг избор, освен да следват доктрините на Ордена. Разколебае ли се вярата им дори за миг, им се напомня сурово, че ги очаква цяла вечност неописуеми страдания. Ако и това не свърши работа, вярата се набива в главите им чрез острието на меча.

— Но все пак не може да няма начин тези хора да бъдат избавени — не се стърпя Джебра. — Нима нищо не би могло да ги вразуми и да ги накара да се отрекат от доктрините на Ордена?

Ничи отвърна очи от Джебра, за да потъне в далечината.

— От деня на раждането си съм възпитавана по правилата на Ордена, а ето, че се осъзнах. — Потънала в мрачната прегръдка на спомените, тя замълча, сякаш съживяваше миналото си на безкрайна битка за живота, на опити да избяга от острите зъби на Ордена. — Нямате представа колко ми беше трудно да изплувам от морето на тези мрачни доктрини. Съмнявам се, че човек, който не е потъвал в задушаващия свят на ученията на Ордена, може да добие макар и минимална представа какво е да вярваш, че животът ти не струва пукната пара, да разбере какво е сянката на ужаса да надвисва над главата ти всеки път, щом се опиташ да извърнеш глава от онова, което според тях е единственият път за спасение.

Влажният й поглед отскочи колебливо към Ричард. Той знаеше какво е. Той го беше изпитал.

— Аз се спасих — прошепна тя сломена, — но изобщо не беше лесно.

Джебра като че доби кураж, макар Ричард да знаеше, че думите на Ничи нямат за цел да окуражават когото и да било.

— След като ти си успяла, може би и други ще успеят.

— Тя не е като другите, които страдат под хомота на Ордена — намеси се Ричард, потънал в сините очи на Ничи, които показваха безапелационно колко много означава той за нея. — Тя бе подтиквана от необходимостта да разбере, да узнае дали онова, на което я бяха учили цял живот, е вярно или няма друг живот — дали има нещо, заради което си струва да се живее.

Повечето от хората, обучавани от Ордена, не изпитват подобни терзания. Те потискат в себе си тези въпроси и вместо това се вкопчват още по-яростно за вярата си.

— Но защо мислиш, че не биха могли да се променят? — Джебра явно не бе готова да пусне нишката на надеждата. — След като Ничи се е променила, защо да не могат и други?

— Според мен те успяват да преодолеят съмненията си, защото са повярвали дълбоко в онова, което им е било наливано в главите — отвърна Ричард, без да сваля поглед от Ничи. — За тях идеите постепенно са се превърнали в чувства, които прерастват в мощни емоционални убеждения. Мисля, че разковничето е в това. Те са дълбоко уверени, че сами са стигнали до тези убеждения, а не че са им били внушавани от малки.

Ничи се прокашля и отвърна глава от погледа на Ричард, за да съсредоточи вниманието си върху Джебра.

— Мисля, че Ричард е прав. Аз лично съзнавах същото това нещо в собственото си мислене, съзнавах вътрешното убеждение, родено от внимателно изкования метод на преподаване.

Има хора, които тайничко ценят своя живот и биха се обединили на въстание, ако съзрат реален шанс за победа — именно това се случи в Алтур’Ранг. Но ако такъв шанс няма, те знаят, че трябва да повтарят онова, което последователите на Ордена искат да чуят, защото в противен случай ще изгубят най-ценното — живота. Под хомота на Ордена вярваш на онова, на което те учат, иначе си мъртъв. Нещата са много прости.

В Стария свят има хора, които се мъчат да съберат на едно място съмишленици, готови да вдигнат бунт; стараят се да подклаждат огньовете на свободата за онези, които искат да се възползват от възможността да контролират собствената си съдба. Така че наистина има хора, които чакат възможността да извоюват свободата си и са готови да я използват. Джаганг също е наясно, че има такива опити, и неведнъж е изпращал войски, за да потушават още в зародиш бунтовническите брожения. В същото време съм напълно наясно, че повечето от жителите на Стария свят няма никога доброволно да изоставят вярванията си; за тях това е грях. Те ще се стараят да направят всичко по силите си, за да смажат всеки опит за бунт. Ако се наложи, ще отстояват вярата си до последния си дъх. Онези…

Шота нетърпеливо прекъсна Ничи, като вдигна ръка във въздуха.

— Добре, добре — едни така, други иначе. Какво значение има. Няма смисъл да се надяваме да избухне въстание. Това са само празни надежди за избавление, което да се появи ей така, изневиделица. Легионите от Стария свят са тук сега, така че ако трябва да се притесняваме за нещо, то е зг Новия, а не за Стария свят и за евентуалните настроения за избухване или неизбухване на въстание. по-голямата част от Стария свят вярва в Ордена и го подкрепя в похода му срещу Новия свят. — Шота се плъзна напред, вперила многозначителен поглед в Ричард. — Единственият начин за оцеляване на цивилизацията е да бъдат изпратени нашествениците от Ордена през онази врата в така мечтаната вечност в света на мъртвите. Няма спасение за онези, чиито сърца са прахосани в убеждения, за които са готови да умрат. Единственият начин да бъде спрян Орденът е да бъдат изтребени достатъчно от войниците му, за да не може да продължи нашествието им.

— Болката променя съзнанието — обади се Кара. Шота кимна в знак на съгласие.

— Ако осъзнаят без всякакво съмнение, че няма да победят, че усилията им ще доведат до смъртта на мнозина, тогава може би някои ще са готови да изневерят на каузата си. Но е възможно, въпреки вярата в ученията на Ордена, шепа хора от тях дълбоко в себе си да копнеят да умрат, за да я изпробват.

Но какво значение има това за нас? Ние знаем само, че броят на фанатиците, които искат да умрат, е огромен. Стотици хиляди вече са посрещнали смъртта и са доказали, че наистина с готовност правят тази жертва. Останалите трябва да бъдат избити, иначе ще убият нас и ще обрекат останалата част от света на дълго и мъчително завръщане към дивачеството.

Ето това ни чака. Това е самата истина.