Призраци

Тридесет и седма глава

СЕСТРА УЛИЦИЯ ОТВОРИ ВРАТИТЕ и се озова в стая, потънала в абсолютна тъмнина.

— Тови? Какво правиш в тъмното, спиш ли? — В гласа й се усети досада. — Събуди се. Ние сме. най-после успяхме да стигнем до тук.

Пламъчетата, които Сестрите държаха в дланите си, хвърляха достатъчно светлина, за да се различат угасените факли по стените, но останалото не се виждаше. Сестрите изпратиха пламъчетата си в студените факли и те в миг се запалиха. Светлината им изпълни неголямата стая с изсечени в жълтеникавата скала рафтове, пълни с книги.

В далечния й край имаше тежка дървена маса, обкована с желязо. На висок и украсен с дърворезба стол зад масата седеше едър мъж, подпрял с пръст брадичка, и ги наблюдаваше.

Калан никога не бе виждала човек с по-свирепо изражение.

Трите Сестри замръзнаха по местата си, а облещените им очи показваха недоумението и шока, в който бяха изпаднали от гледката.

Едрият мъж седеше спокойно зад масата и наблюдаваше трите Сестри. Той нито проговори, нито помръдна и с нищо не показа, че е притеснен, а това засили допълнително усещането за опасност в стаята. Единственият звук идваше от съскането на запалените факли.

Мъжът имаше масивни, мускулести ръце и врат като на бик — въплъщение на истинска заплаха. Беше без риза, а загорелите му рамене се издуваха под елека от агнешка кожа. По средата той беше отворен и разкриваше голите му могъщи гърди. Над издутите му’бицепси се виждаха сребърни халки. На всеки от дебелите си пръсти имаше златен или сребърен пръстен, но те като че ли бяха сложени не за украшение, а за да не оставят никакво съмнение, че са плячкосани. Светлината от факлите се отразяваше върху гладко обръснатата му глава. Калан не можеше да си го представи с коса, това би намалило заплашителното му присъствие. От златна халка на лявата му ноздра висеше тънка златна верижка, която завършваше с друга халка, прокарана през лявото му ухо. Беше гладко избръснат, като се изключат петсантиметровите му засукани мустаци, които висяха от ъгълчетата на устата, и тънката брадичка точно под средата на долната му устна.

Колкото и страховит, могъщ и безмилостен да изглеждаше този мъж, общият му вид беше нищо в сравнение с очите му, които бяха истински кошмар. В тях въобще нямаше бяло. Бяха полузакрити от смръщени черни вежди, под които се виждаха само два черни кръга. Пред този поглед Калан се почувства абсолютно гола. Имаше чувството, че коленете й ще се подкосят под тежестта на обзелата я неудържима паника.

Когато мрачният му поглед се премести върху Сестрите, Калан протегна пипнешком ръка, намери Джилиан и я дръпна към себе си, за да я защити. Усети как момичето трепери, но не изглеждаше изненадана от присъствието на мъжа в стаята.

Калан не можеше да си обясни мълчанието и бездействието на Сестрите. При очевидната заплаха, която лъхаше от мъжа, тя очакваше досега да са го изпепелили, просто за да бъдат по-спокойни. Никога преди Сестрите не се бяха замисляли нито за миг, ако трябваше да убият някого, за когото подозираха, че може да им създаде неприятности, а този мъж съвсем ясно показваше, че е повече от опасен. Изглеждаше способен само с един юмрук да им смаже черепите. По погледа му личеше, че е свикнал да върши подобни неща.

От тъмните ъгли зад Калан изскочиха други двама едри мъже, които затвориха двойната врата. И те имаха свиреп вид, а лицата им бяха нашарени със страховити татуировки. Грамадните им мускули лъщяха от пот и бяха покрити със сажди от стоенето край димящи огньове, без някога да им мине през ума да се измият. Когато застанаха един до друг пред затворените врати, през вонята от горящия катран Калан усети възкиселата миризма на пот.

Беше съвсем очевидно, че двамата бяха напълно подготвени за всякакви изненади. На тежките, покрити с капси ремъци на гърдите им, бяха увесени най-различни ножове. От коланите им висяха брадви и боздугани, осветявани от съскащите факли. Лицата им също бяха осеяни с метални шипове, които се подаваха от ушите, веждите и през ноздрите им. Като че ли бяха забивали гвоздеи по лицата си. Главите им бяха бръснати. В двамата мъже нямаше почти нищо човешко, още по-малко пък цивилизовано. Приличаха на животни, покрити със стомана и сажди.

Носеха къси мечове, но не ги изтеглиха. Явно не се страхуваха от Сестрите ни най-малко.

— Император Джаганг… — прошепна с нескрит ужас Сестра Улиция.

Император Джаганг!

Шокът от тези думи разтърси Калан до дъното на душата й.

Нещо в представата й за този човек, създадена от далечния поглед върху армията му и от минаването през местата, опустошени от нея, караше Калан да се страхува от него дори повече, отколкото от Сестрите. Неговата мъжественост добавяше още едно непознато измерение на заплахата, която той излъчваше.

Доколкото й беше известно, Сестрите бяха направили всичко възможно, за да стоят далеч от Джаганг, а ето че той седеше пред тях. Изглеждаше спокоен, като човек, който държи положението в ръцете си. Не беше разтревожен. Очевидно дори и Сестрите на мрака не го притесняваха.

Калан знаеше, че тази среща не беше случайна. Беше предварително замислена.

Освен страха от Джаганг, породен от дочути разговори между Сестрите, както и от факта, че те съзнателно избягваха този човек, имаше и нещо друго, по-дълбоко, някаква тъмна заплаха, стаена дълбоко в душата й, почти като неуловим спомен, чиято зловеща сянка тя само смътно усещаше.

Когато Калан крадешком погледна встрани, видя, че Сестрите стоят като замръзнали по местата си — сякаш се бяха вкаменили. Лицата им бяха мъртвешки бледи.

Сестра Улиция беше облякла синята си рокля, специално избрана за срещата с Тови. Сега тя беше покрита с прах не само от катеренето по стръмнината, но и от слизането в утробата на планината. Сестра Армина носеше рокля с бели маншети на китките и бяла яка около врата. При създалите се обстоятелства в прашния гроб и застаналите отпред хилещи се грубияни маншетите и яката изглеждаха смешни. Сестра Сесилия, която беше по-стара и по-старомодна, но обикновено спретната, с къдрава прошарена коса, сега изглеждаше на ръба на лудостта.

Джаганг мрачно изгледа трите Сестри. Калан знаеше, че той се наслаждава на момента, на техния нескрит ужас. Ако Сестрите можеха да направят нещо в тази ситуация, Калан беше сигурна, че вече биха го сторили.

Сестра Армина бързо облиза устните си.

— Ваше превъзходителство — каза почтително тя. Калан си помисли, че това е жалък опит за любезен поздрав, очевидно породен от паника, а не от уважение.

— Ваше превъзходителство — добави не много по-успешно Сестра Сесилия.

Калан рядко беше виждала Сестрите да проявяват предпазливост и дори тревога, но никога не ги беше виждала уплашени. Никога не би предположила, че са способни да изпитват страх. Видът им винаги бе показвал, че държат положението под пълен контрол. Сега от обичайната им надменност не бе останала и следа.

И трите се поклониха сковано като три кукли на конци.

Когато се изправи, Сестра Улиция се помъчи да потисне обхваналия я ужас. Въпреки че явно беше много уплашена, любопитството и непоносимата тишина я подтикнаха да заговори.

— Ваше превъзходителство, какво правите тук?

При зададения така невинно, типично по женски въпрос в кошмарния поглед на Джаганг грейна лукава усмивка.

— Улиция, Улиция, Улиция… — рече той и въздъхна тежко. — Ти наистина си изключително глупава кучка.

И трите моментално паднаха на коляно, като че ли отгоре им се бе стоварил невидим юмрук. Заскимтяха жално.

— Простете, ваше превъзходителство, имахме предвид…

— Знам точно какво имахте предвид. Знам всяка малка мръсна подробност, която се таи в главите ви.

Калан никога не беше виждала Сестра Улиция уплашена, камо ли разтреперана от ужас.

— Ваше превъзходителство… не разбирам…

— Естествено, че не разбираш — каза той и злобно се усмихна, когато тя не се доизказа и млъкна. — Нали тъкмо затова вие сте на колене пред мен, а не аз пред вас. А много би ви се искало второто, нали, Армина?

Когато погледът му се премести върху Сестра Армина, тя извика сподавено. От ушите й шурна кръв, която започна да се стича на тънки струйки по бялата й като сняг шия. Като се изключи лекото треперене, тя не помръдна. Ръцете на Джилиан се вкопчиха в Калан, която я придърпа покровителствено към себе си, опитвайки се да я успокои, макар че пред този мъж не би могло да има никакво успокоение.

— Значи вие сте хванали и Тови? — попита Сестра Улиция, все още толкова изненадана от развоя на събитията, че не можеше да се ориентира в тях.

— Тови! — Джаганг избухна в смях. — Тови! Та Тови е мъртва много отдавна!

Сестра Улиция го изгледа ужасена.

— Мъртва ли?

Той махна пренебрежително с ръка.

— най-после беше изпратена на онзи свят от един наш общ приятел, много неверен и коварен приятел. Да ви кажа, Пазителят на подземния свят беше много ядосан от неспособността й да му служи. Изобщо не можете да си представите колко беше ядосан. — Той отново се усмихна, втренчил поглед в жените. — Ще разберете това едва след като приключа с вас в този живот.

Сестра Улиция сведе глава.

— Разбира се, Ваше превъзходителство.

Калан забеляза, че Сестра Армина се е подмокрила. Сестра Сесилия изглеждаше така, като че ли всеки миг ще се разплаче.

— Ваше превъзходителство — осмели се Сестра Улиция, — как успяхте… искам да кажа, нали връзката…?

— Вашата връзка! — възкликна Джаганг и отново избухна в смях, като заудря по масата. — О, да, вашата връзка с Господаря Рал. Вашата трогателна лоялност към Господаря Рал, която ви „защитава“ от способностите ми на пътешественик по сънищата.

Сърцето на Калан се сви, когато чу, че Сестрите са влезли в някакъв съюз с Господаря Рал. По някаква причина тя имаше по-друго мнение за този човек. С тъга разбра, че се е заблуждавала.

— Ние не сме тези, които нападнаха Ричард Рал — извиси глас той и закърши престорено ръце, като явно цитираше нещо, казано от Улиция в миналото. — Джаганг го преследва и иска да го унищожи, а не ние. Ние сме тези, които ще упражнят силата на Орден и тогава ще дадем на Ричард Рал това, което само ние ще имаме власт да му дадем. То е достатъчно, за да запази връзката ни и да ни предпази от пътешественика по сънищата. — Той престана да се преструва. — Вашата лоялност и преклонение пред Господаря Рал са трогателни. — След това стовари юмрука си върху масата. Лицето му почервеня от яд. — Наистина ли, тъпи кучки, вярвате, че една подобна връзка с Господаря Рал, за каквато мечтаехте, ще ви спаси?

Калан си спомни как Сестрите бяха казвали същото, но тогава тя не можа да разбере какво имат предвид. Защо Ричард Рал би трябвало да има нещо общо с тези злобни жени, камо ли пък да влиза в съюз с тях? Нима това беше вярно? Нима той не е по-добър от тях? Нещо в цялата тази работа й се струваше лишено от логика. Ако те се бяха заклели, че ще му бъдат верни, защо тогава откраднаха кутиите от двореца му?

— Но връзката е магия… — рече едва чуто Сестра Улиция и млъкна.

Джаганг се изправи. Това накара трите да занемеят от ужас и да се разтреперят още повече. Калан беше сигурна, че ако можеха, биха отстъпили поне крачка назад, а дори и повече.

Той поклати глава, като че ли не можеше да повярва, че са толкова глупави, та не могат да разберат.

— Улиция, аз бях там, в главата ти и наблюдавах цялата срамна случка. Бях там в онзи ден преди години, когато ти предложи плана си на Ричард Рал. Трябва да ти кажа, не вярвах, че наистина си сериозна. Не можех да повярвам, че е възможно да си толкова глупава, че да си помислиш, че можеш да сключиш такава сделка, с която да се освободиш от мен.

— Но всичко беше обмислено — би трябвало да успеем.

— Не, нямаше начин да стане такова нещо. Идеята беше абсурдна и налудничава. Обаче ти си повярва, че е осъществима.

— Щом като сте били в главите ни — попита Сесилия, — защо ни позволихте да повярваме, че сме успели?

Мрачният му поглед се спря върху нея.

— Не помниш ли, че още първия ден, когато застанахте пред мен, ви казах всичко? Да контролираш е много по-важно от това да убиваш. Тогава ви казах, че бих могъл да ви убия и шестте, но каква полза от това? Докато сте под мое влияние, вие не ме заплашвате и мога да ви използвам по толкова много начини. Не, разбира се, че не си спомняте, защото вместо това предпочетохте да се заблуждавате, че сте достатъчно умни, за да ме изиграете с абсурдната си идея за връзката към Ричард Рал. Мислехте се за твърде умни, за да бъдете надхитрени, и сега отново стоите тук, пред мен, без да съм ви изпускал нито за миг от контрол.

— Значи просто сте ни оставили… да действаме според плана си, така ли? — попита Сестра Сесилия.

Джаганг сви рамене и заобиколи масата.

— Можех да ви спра във всеки един момент — стига да поискам. Знаех, че ви държа в ръцете си. Но какво бих спечелил с това? Само още няколко Сестри на мрака, а аз вече имах достатъчно. Е, вече не са толкова много — Той се надвеси над тях. — Много от вас проявяват склонност да умират заради каузата на Ордена. Но с вас — каза Джаганг и се изправи — се получи нещо много интересно — имах Сестри на мрака, които разбираха от някои неща. — Той почука с дебелия си пръст слепоочието си. — Имахте коварни планове и знанията да ги постигнете. А имахте дълъг опит от престоя ви в подземията на Двореца на пророците, където се съхраняват хиляди книги, между другото, вече изгубени завинаги. Независимо колко неразумни се оказваха понякога плановете ви — защото, вижте сегашното си положение, не може да ви се отрече, че притежавате познания, получени от десетилетията обучение, нито пък че всички ваши планове наистина са неприложими.

— Значи сте знаели през цялото време за тях? От онзи ден с Ричард Рал?

Джаганг мрачно изгледа Сестра Улиция.

— Разбира се, че знаех. Знаех за плана ти още в момента, когато той се зароди в главата ти. — Той заплашително сниши глас: — Вие си мислехте, че аз се появявам само в сънищата. Не е така. Мислехте си, че когато сте будни, не съм в главите ви. Обаче аз бях там. Улиция, щом като вляза веднъж в главата ти, оставам в нея завинаги. Каквото и да помислиш, когато и да го помислиш, аз го знам. Знам всяка мръсотийка, която си замислила. Виждам го. Всяка мисъл, всяко действие, всяко долно желание. Знам го, все едно че е изказано гласно в момента, в който ти е дошло наум. Тъй като не издавах присъствието си, вие наивно вярвахте, че не съм там. Но аз бях там. — Той поклати заплашително дебелия си пръст. — Да, Улиция, аз бях там. Когато разказахте на Ричард Рал за вашия план, как искате да му се закълнете във вярност срещу някой, на когото той много държи, е, тогава наистина не можах да повярвам, че се надявахте планът ви да проработи.

По някаква причина Калан усети, че я прониза тъга, чувайки, че Ричард Рал е държал много на някого. Предположи, че от деня, в който беше в красивата му градина, беше започнала да чувства дълбока лична връзка с него, изразяваща се дори и само в някои общи мисли за красивото в нещата, в природата и изобщо в света около тях. Обаче сега чуваше, че той се бе споразумявал със Сестрите на мрака и че е имал някого, на когото е държал много. Това я накара да се почувства още повече забравена и безлична. Запита се къде й е бил умът.

— Но … но … — заекна Сестра Улиция — той проработи… Джаганг поклати глава.

— Сделка за вярност при вашите условия, вярност дори и когато продължите да работите за неговото унищожение, дори и когато продължите да работите за всичко, срещу което той е заставал, лоялност дори и тогава, когато продължавате да се кълнете във вярност на Пазителя на отвъдния свят, вярност, която е предопределена от вашите егоистични желания, си е просто това — едно желание. А желанието не се превръща в действителност само защото го искате.

Калан изпита поне известно облекчение, щом чу, че Сестрите са продължавали да работят за унищожението на Господаря Рал. Може би това означаваше, че той всъщност не им е съюзник. Може би по някакъв начин беше като нея, беше използван против волята му.

— Не можех да повярвам, докато слушах как диктувате условията за лоялността си към него — продължи Джаганг, размахвайки величествено ръце — и твърдяхте, че подобна лоялност ще пречисти вас, а не него. Имам предвид, ако си изсмучехте от пръстите някакви свои вярвания. Улиция, защо не си спестихте някои неприятности, защо решихте, че само с една гола упоритост ще направите мозъка си непроницаем за един пътешественик по сънищата? Това би било също толкова ефикасно, колкото един щит. — Той поклати глава. — Боже мой, Улиция, колко жестоко е постъпила природата, като не ти е позволила да имаш своите ирационални желания. — Той махна с ръка. — Също толкова учудващо е, че и твоите Сестри ти повярваха. Знам, защото бях и в техните мозъци и наблюдавах как се радваха при мисълта, че ще бъдат освободени от присъствието ми само защото ти твърдеше, че можеш да се включиш във връзката към Господаря Рал посредством собственото си разбиране за лоялност.

— Но вие ни позволихте да го сторим — каза Сестра Улиция, все още не напълно дошла на себе си. — Защо не ни наказахте още тогава?

Джаганг сви рамене.

— Имах на разположение много Сестри, които бяха под контрола ми. Това беше една интересна възможност. Научавам много неща от познанията на другите. Научаването на такива неща дава на човек сила, която в противен случай не би имал. Реших просто да разбера какво можете да постигнете, ако бъдете оставени сами на себе си, и да разбера какво можете да научите за мен. В края на краищата, бих могъл да ликвидирам всяка от вас когато си пожелая, ако се отегча от малкия си експеримент. Имаше моменти, когато много се изкушавах да го направя, като например този, не много отдавна, когато Армина каза, че много щяло да й хареса да води Джаганг за носа и да го кара да прави каквото тя си поиска. — Той повдигна вежда. — Спомняш ли си това, Армина? Не се притеснявай, ако ти е излязло от главата. Ще ти го напомням от време на време, просто за да ти опресня паметта.

Сестра Армина вдигна ръка като за молитва.

— Аз бях само …

Той я изгледа заплашително и тя млъкна, неспособна да изрече докрай извинението си.

— Да, аз бях там през цялото време — продължи той. — Да, видях всичко. Да. Бих могъл да ви смачкам по всяко време. Но аз имам нещо, което вие нямате, Улиция. Имам търпение. С търпение човек може да премести планини… или пък да ги заобиколи, или да ги изкачи.

Вие можехте да се докопате до Ричард Рал още тогава, когато му предложихте нашите условия, или да го спипате в лагера му. Наистина можехте да го спипате и в лагера му. Вие го омагьосахте и той беше ваш. Можехте да приключите с него. Тогава защо не го направихте? Защото имахте по-мащабен план. Затова го оставихте на мира, като си мислехте, че връзката ви с него е вашата защита, и същевременно продължихте да се стремите към нещо, което беше по-ценно за вас.

— Но вие нямахте нужда от него — настоя тя. — Вие просто можехте да го ликвидирате.

— Е, въпреки че убиването на хора за наказание е полезно нещо, то не може да ви донесе същата полза, каквато можете да имате, когато са живи. Да вземем вас трите например. Смъртта не е кой знае какво голямо наказание, а само награда да преминете в другия живот, ако сте служили на Създателя в този. На вас трите обаче ще бъде отказана Светлината на Създателя. Каква полза бих имал от това? Ако даден човек е жив, мога да го накарам да страда. — Той се наведе по-близо. — Не си ли съгласна?

— Да, Ваше превъзходителство — успя да каже със сподавен глас Сестра Улиция, а от ухото й потече кръв.

— Някои части от плана ви ми харесаха — каза той и се изправи. — Намерих ги за много полезни за целта ми — такива неща като кутиите на Орден. Защо трябва да убивам Ричард Рал? Имам възможност да го сторя по много по-различен начин, отколкото просто да го убия. Искам той да е жив, за да изтърпи невъобразими страдания. Като го оставих да живее онзи ден в лагера му, направих същото, каквото вие сторихте, когато направихте магията си с лавинния огън. Знаех, че ще мога да използвам тази нова възможност, за да взема всичко от него. Тъй като бях във вашите мозъци, аз също бях защитен от магията на лавинния огън като вас. С всичко, което ми дадохте, можах да лиша Ричард Рал от силата му, от земите му, от хората му, от приятелите му и от тези, които обичаше. Успях да му взема всичко в името на Братството на ордена. — Джаганг сви ръката си в юмрук и изскърца със зъби. — За това, че се противопостави на нашата справедлива кауза, възнамерявам да го смачкам до дъното на душата му и после, когато съм изтръгнал от него всичко и съм му причинил всяка възможна болка на този свят, ще угася пламъка на тази душа. А вие направихте всичко това възможно.

Сестра Улиция закима разплакана, без много-много да разбира за какво става дума. Изглежда, че се беше примирила с новото си задължение.

— Ваше превъзходителство, ние не можем да постигнем нищо от това без книгата, за която дойдохме тук.

Джаганг вдигна една книга от масата и им я показа.

— „Книгата на преброените сенки“. Нали тази книга дойдохте да намерите? Реших да я потърся, докато ви чаках да завършите пътуването си дотук. — Той я хвърли отново на масата. — Изключително рядка книга. Това, разбира се, е един от няколкото преписа, които изобщо не би трябвало да бъдат направени, и затова беше скрит тук. Разбира се, аз бях в главите ви, когато разбрахте всичко това. Вие дори ми дадохте средството за проверка. — Той премести погледа си към Калан. — А ти имаш нашийник, чрез който мога да те контролирам. — Той се усмихна снизходително на Сестра Улиция. — Виждаш ли, тъй като аз съм в мозъка ти, се налага да го командвам и чрез теб контролирам всяко нейно движение също толкова лесно, колкото и ти.

Надеждата на Калан да избяга се изпари. Ако Сестрите бяха жестоки господарки, този мъж беше нещо много по-лошо. Калан все още не знаеше какви са намеренията му, но не си правеше илюзии какви могат да бъдат те. В главата й започна да се заражда една друга мисъл. По някаква причина тя беше ценна за Сестрите, а сега беше също толкова ценна и за Джаганг. Как би могла да бъде тя средството за проверка на някаква стара книга, останала скрита в продължение на хиляди години? Винаги й бяха казвали, че е само една робиня и нищо повече. Беше започнала да разбира, че Сестрите я бяха лъгали. Те само бяха искали да си мисли, че е никоя. Вместо това се оказа, че по някакъв начин е изключително важна за всички тях.

Джаганг сграбчи Джилиан.

— Освен чрез нашийника мога да убедя Калан да прави каквото й кажа и чрез нея. Кажи ми, скъпа, била ли си някога с мъж?

Джилиан се притисна към Калан.

— Ти каза, че ще освободиш дядо ми. Каза, че ако направя точно каквото си ми наредил и доведа Сестрите тук, ще освободиш него и останалите. Направих каквото ми каза.

— Да, направи го и наистина беше много убедителна. Аз бях в главите им през цялото време и наблюдавах изпълнението ти. Ти следваше безпогрешно инструкциите ми. — Гласът му стана също толкова заплашителен, колкото и погледът. — Сега отговори на въпроса или дядо ти и другите ще станат храна на лешоядите до сутринта. Била ли си някога с мъж?

— Не съм сигурна какво имаш предвид — каза едва чуто тя.

— Разбирам. Е, ако Калан не направи всичко, което й кажа, ще бъдеш дадена за забавление на войниците ми. Те обичат да държат в ръцете си млади момичета като теб, които преди не са имали такива преживявания.

Пръстите на Джилиан стиснаха дрехата на Калан. Тя притисна лицето си до ръката й, за да потисне сълзите си. Калан стисна рамото на момичето, опитвайки се да я успокои и да й даде да разбере, че няма да позволи да й се случи нищо лошо, ако бъде в състояние да го направи.

— Имаш мен — каза Калан. — Остави я на мира.

— Третата кутия е у Тови — каза Сестра Улиция.

За Калан беше ясно, че се опитва да шикалкави и да печели време, както и да спечели благоволението на Джаганг. Той гневно я изгледа.

— Беше открадната от нея.

— Открадната? Е, в такъв случай … не мога да ви помогна да я намерите.

Джаганг се облегна назад и скръсти грамадните си ръце.

— Улиция, кога ще се научиш, че аз не само стоя пред теб, но съм и в главата ти? Знам всичко, каквото мислиш, но ти продължаваш да кроиш плановете си. Твърде изобретателна си. Някои от плановете ти наистина бяха много добри — каза той с доволна въздишка и се приближи още повече. — Успя да ги придвижиш доста по-напред, отколкото предполагах, че ще си в състояние. — В гласа му се усетиха нотки, които накараха Калан да потрепери. — Виж сега какво ми донесе моето търпение — каза той и се обърна към нея, поглеждайки я с ужасните си черни очи. — Ти искаше да знаеш защо съм ви оставил да се скитате свободни и да правите каквото си поискате. Ето го отговора. Като ви оставих да правите каквото си искате, Улиция, получих наградата на наградите.

Сега Калан разбра, че е била права. По някаква причина тя беше ценна. Искаше да знае защо. Искаше да знае коя всъщност е. Обаче не можеше да направи нищо, освен да наблюдава как Джаганг се приближава до нея. Нямаше къде да избяга. За да не й минават подобни мисли през главата, тя усети пронизваща болка по гърба си, която стигна чак до краката й и не й позволи да се помръдне. Знаеше, че болезнената парализа идва от яката, защото Сестрите правеха същото нещо преди. Разбира се, той също го знаеше, тъй като беше в мозъците им през цялото време и беше виждал как го правят. По безмилостното изражение на лицето му тя разбираше, че този път причината за болката й беше той.

Джаганг протегна ръка и прокара дебелите си пръсти през косата на Калан. Тя не искаше той да я докосва, но не можеше да направи нещо, за да му попречи. Докато я гледаше, той като че ли забрави за всички останали в стаята.

— Да, Улиция, ти наистина ми донесе наградата на наградите. Доведе ми Калан Амнел.

Амнел.

Сега тя вече знаеше и фамилното си име. Беше забелязала леко колебание, след като произнесе името й, почти като че ли към него трябваше да бъде прибавена и титла.

Джаганг се наведе по-близо, а зловещата му усмивка подсказваше за нещо, за което тя не искаше дори да си помисли. Калан се опита да се съпротивлява само чрез силата на волята си, въпреки че нямаше никакъв избор. Мощното мускулесто тяло на Джаганг се притисна в нея. Почувства се така, като че ли на нея се беше подпрял бик. Той отмести с пръст косата от врата й. Мустаците му одраскаха бузата й, когато допря устните си до ухото й.

— Обаче Калан не знае коя е и дори не знае истинската цена на наградата, която тя представлява.

За пръв път Калан поиска да бъде невидима, за да не може този мъж да я вижда както всички други, освен Сестрите и Джилиан.Това не беше мъж, който би искала да я познае. Не беше мъж, който би искала близо до себе си.

— Не можеш изобщо да си представиш — прошепна поверително той с глас, който я изпълни с изгарящ я страх — колко изключително неприятно ще се окаже това за теб. Ти си струваше търпението ми, струваше си всичко, което трябваше да изтърпя от Улиция. Ние ще станем твърде близки, аз и ти. Може да си мислиш, че имам най-лоши намерения спрямо Господаря Рал, но изобщо не можеш да си представиш какви са намеренията ми за теб, скъпа.

Калан никога през живота си не се беше чувствала толкова самотна и безпомощна. Противно на волята си усети как една сълза се търкулва по бузата й, въпреки че успя да си наложи да не се разплаче с глас.